Завръщане у дома

Глава 15 Глас

Глас се огледа наоколо и почувства искрено удивление за първи път, откакто бе стъпила на Земята. Между клоните се процеждаше слънчева светлина, която обсипваше земята със златисти точици, наподобяващи хиляди дребни скъпоценни камъни. Ето така се предполагаше да изглежда Земята — мирна, красива и пълна с чудеса.

Люк хвана ръката на Глас, за да ѝ даде опора, докато се спускаха по стръмно нанадолнище. В подножието му имаше тесен поток, чиито води бяха кристалночисти, ако се изключеха танцуващите по течението червени и жълти листа. Когато стигнаха долу, Глас се поколеба и се озърна — проверяваше брега за най-доброто място, през което да преминат оттатък. Когато обаче направи предпазлива крачка към водата, Люк я вдигна със здравата си ръка и прекоси потока с леки подскоци, въпреки че и двамата носеха тежки раници.

Когато стигнаха отсрещния бряг, Люк внимателно я пусна на земята, а щом продължиха напред, я хвана за ръка. Отначало поддържаха почти постоянен разговор, възкликваха и сочеха различните дървета и следите от разнообразния животински свят. След известно време обаче се бяха умълчали, прекалено замаяни от заобикалящата ги красота, че да правят несполучливи опити да я облекат в думи. На Глас това почти ѝ се нравеше повече. Обичаше да гледа как лицето на Люк се озарява всеки път, щом очите му попаднеха на поредното чудо.

На Глас ѝ бяха нужни няколко часа, за да се поуспокои сърцебиенето ѝ, след като се бяха измъкнали от лагера. Отначало тишината я плашеше. Всяко прекършване на клонка или прошумоляване на листа проглушаваше ушите ѝ и я караше да подскача. Знаеше, че е само въпрос на време Роудс да разбере, че ги няма, и да изпрати преследваческа група да ги издири.

След няколко часа обаче стресът се разсея и тя започна да се наслаждава на тишината, на свободата да бъде напълно сама с Люк. Глас не можеше да повярва, че изобщо са обмисляли да останат в лагера. Никога преди не беше изпитвала подобен изблик от връхлитащи я усещания. Въздухът ухаеше на влажни листа и мускус от дървесната кора. Не би могла и да си представи колко по-ярки и наситени са цветовете на Земята, колко по-сладък е въздухът или колко са богати миризмите, съревноваващи се за вниманието ѝ.

Бяха вървели дълго в нощта и бяха спали едва няколко часа, преди отново да поемат на път, горящи от желание да увеличат възможно най-много разстоянието между тях двамата и Роудс, преди вицеканцлерът да изпрати група да ги търси. Приблизително на всеки половин час Люк спираше, вадеше компас от джоба си и го поставяше на земята, за да се увери, че все още вървят на север. Саша им беше казала, че отцепилите се земнородни — онези враждебните — бяха обособили обширен участък на юг от лагера на колонистите като своя територия. Това, разбира се, не беше никаква гаранция, че ако се насочеха на север, нямаше да попаднат право в лапите им.

Дърветата растяха все по-нагъсто и образуваха толкова плътен навес от листа, че небето почти не се виждаше. Кехлибарената светлина, процеждаща се между клоните, и бързо захладняващият въздух обаче им дадоха ясен знак, че денят почти е приключил.

— Мисля, че успяхме — рече уморено Глас. Страхът и адреналинът, които я бяха тласкали вчера, се бяха изцедили от нея и на тяхно място се бе настанило изтощението. — Нали няма да пратят никого след нас?

— Май няма такива изгледи — въздъхна Люк. Протегна ръка и свали раницата от гърба на Глас. — Хайде да си починем малко.

Пуснаха раниците на земята и се отправиха към огромно, покрито с мъх дърво, чиито огромни, усукани корени стърчаха над земята. Люк вдигна ръце над главата си и се протегна, след което се отпусна на един корен.

— Ела тук — каза той, хвана Глас за ръката и я придърпа в скута си.

Глас се засмя и притисна длан до гърдите му.

— Имаме цялата планета на наше разположение, а ти искаш да си делим едно място.

— Не разполагаме с цялата планета, малка империалистка такава — изтъкна той и нави кичур от косата ѝ около пръста си. — Трябва да оставим малко пространство и за земнородните.

— О, вярно — кимна Глас с насмешлива сериозност. — В такъв случай е по-добре да пестим мястото.

Тя се усмихна и преметна крак през Люк, за да се гледат лице в лице.

— Добър план — отбеляза той и обгърна с ръце кръста ѝ, скъсявайки и бездруго оскъдното разстояние помежду им. Целуна я нежно по устните и премести уста надолу към брадичката и шията ѝ. Глас въздъхна леко и Люк се подсмихна. Целуна местенцето, където се срещаха челюстта и вратът ѝ, и повдигна глава, за да прошепне в ухото ѝ. — Не е ли приятно чувството да си пожертвователен?

— Има си своите предимства — издиша Глас и прокара ръка надолу по гърба на Люк.

Шегите настрана, но беше невероятно отново да бъдат толкова сами. На кораба имаше хиляди души, натъпкани в пространство, първоначално предвидено за стотици. Винаги имаше слухтящи уши, следящи очи и тела, отъркващи се едно в друго. Хората знаеха как се казваш, какво е семейството ти и какви са постъпките ти. Тук обаче никой не ги наблюдаваше. Никой не ги съдеше.

— О, погледни — каза Глас и посочи храст с розови цветове над рамото на Люк, който не бе забелязала преди.

Люк се извърна и протегна ръка към един от тях. Точно когато пръстите му се канеха да се сключат около стъблото, той отдръпна длан и ръката му се отпусна встрани.

— Не ми се струва редно да го откъсна — рече той и се обърна към Глас със смутено изражение.

— Съгласна съм — усмихна се тя и постави ръка на тила му, притискайки отново устните му към своите.

— Въпреки това е жалко — промърмори Люк. — Щеше да стои красиво в косата ти.

— По-добре го остави на въображението си.

Люк пак я целуна, а после подпъхна ръка под нея и се изправи, понесъл я в обятията си.

— Люк! — засмя се тя. — Какво правиш?

Той направи няколко крачки и я свали безмълвно до земята, полагайки я нежно върху постеля от цветя. Дишането на Глас се учести, докато гледаше как Люк коленичи до нея. Игривото му изражение изчезна, заместено от друго, сходно с благоговение. Той протегна ръка, прокара пръсти през косата ѝ и я остави да се разпилее по розовите цветчета.

Сърцето на Глас препускаше, но тя се насили да не мърда, щом Люк се приведе и я целуна, подпирайки се на здравата си ръка. Тя разтвори леко устни и протегна ръце, за да го притегли в обятията си. Пое си дълбоко дъх и вдиша опияняващата смесица от цветя, горски въздух и Люк.

— Време е да тръгваме — заяви накрая Люк, щом погледна към притъмняващото небе. — Трябва да си намерим подслон за довечера.

Глас изпусна дълга въздишка на задоволство.

— Не може ли просто да останем тук завинаги?

— Иска ми се. Но не е като да сме в безопасност тук, в мрака. Налага се да намерим някое по-защитено място.

Вървяха с подновена енергия още няколко часа, докато небето премина от наситено сивкаволилаво до плътно кадифеночерно. Луната светеше толкова ярко, че скриваше повечето звезди от поглед и рисуваше особено красиви сенки по горския килим. Беше толкова прелестно, че сърцето на Глас я заболя — всяко ново чудо ѝ напомняше колко много бе изпуснала майка ѝ, колко много неща никога нямаше да види.

Внезапно Люк застина и вдигна ръка, за да я спре. Вирна глава и се заслуша, макар че Глас не чуваше нищо. След малко Люк прошепна:

— Виждаш ли това?

Отначало Глас различаваше само сенчестите силуети на дърветата, но тогава го зърна: беше малка сграда. Насред нищото.

— Какво е? — попита Глас и внезапно изпита тревога, задето бяха попаднали някъде, където не се предполагаше да бъдат.

— Прилича на колиба — каза Люк и затегна хватката си около ръката ѝ.

Поведе я напред с бавни и тихи стъпки. Двамата се насочиха към постройката, като я заобиколиха отдалече, преди да я приближат отстрани. Не беше колиба — представляваше малка каменна къща, останала забележително непокътната. Фасадата беше покрита с увивни растения и мъх, но нямаше съмнение, че стените са стабилни и здрави.

Люк и Глас спряха на няколко метра от нея. От внезапен повей прошумоляха листата на дърветата и после отново всичко притихна. И двамата затаиха дъх в очакване на признаци на живот, но нищо не последва.

Люк пристъпи към вратата, притисна ухо до нея, а после я отвори и влезе вътре, преди да подкани Глас да се присъедини към него. Тя си пое дълбоко дъх, намести раницата си и прекрачи прага. През напуканите прашни стъкла на прозорците се процеждаше достатъчно светлина, че да видят замръзналата картина вътре.

— О — отрони Глас, донякъде изненадана, донякъде натъжена.

Сякаш човекът, живял тук, беше излязъл за малко, но така и не се беше завърнал. В далечния ъгъл беше разположено малко легло. До него бяха подредени дървени кутии, които образуваха скрин. Очите на Глас се стрелкаха из тясното пространство. Срещу леглото имаше кухня, която по размер изглеждаше като предназначена за семейство кукли. Съдове и тигани висяха от гвоздеи по стените. До изгасналото огнище стоеше наклонена на една страна дървена маса в очакване на някого, който да седне на нея. На отсрещната стена беше подпрян леген, а до него бяха струпани чисти чинии. Къщата изглеждаше самотна, като че ли отдавна чакаше семейството ѝ да се прибере.

Глас отиде до масата и прокара длан по грубата повърхност. Ръката ѝ се покри с прах. Тя се обърна към Люк.

— Можем ли да останем тук? — попита тя.

Опасяваше се, че това може да е твърде хубаво, за да е истина.

Люк кимна.

— Мисля, че се налага. Мястото изглежда изоставено и очевидно е по-безопасно, отколкото да останем навън.

— Добре — рече Глас и се огледа, благодарна за големия късмет и за възможността да разсеят усещането за самота, което се беше наслоило по-дебело и от прахта. Пусна раницата си на пода и улови ръката на Люк. — Добре дошъл у дома — каза тя и се повдигна на пръсти, за да го целуне по бузата.

Той се усмихна.

— Добре дошла у дома.

Излязоха отново навън, за да потърсят дърва за огрев и други припаси, които може и да са оцелели. Зад къщата имаше малка, полусрутена дървена барака, но единственият инструмент, който намериха там, беше изкривена лопата, прекалено ръждясала, че да вдъхва каквито и да било надежди за полезност. За техен късмет, на земята бяха нападали достатъчно сухи клони, че да не се нуждаят от брадва, поне засега.

Далечният звук от течаща вода ги призова през мрака. Глас хвана Люк за ръка и го задърпа натам. Макар дърветата да заобикаляха къщата от три страни, зад нея имаше склон, който водеше надолу към реката.

— Виж — каза Люк и ѝ посочи чукан от нащърбено дърво, който стърчеше над водата. — Май са построили нещо в реката. Чудя се защо.

Той стисна ръката на Глас и я придърпа малко по-близо, за да се увери, че тя няма да се препъне в тъмното.

— Това да не е… — Гласът му заглъхна, щом посочи някаква странна на вид сянка, необичайна комбинация от остри ръбове и извивки.

— Лодка е, нали? — рече Глас и направи няколко крачки към нея, за да прокара пръсти по повърхността ѝ. Беше студена, почти като метал, но по-лека. Някога е била бяла, но преобладаващата част от боята се беше олющила и бе оставила след себе си единствено големи ръждиви петна. Глас надзърна вътре и видя нещо, което ѝ заприлича на гребло, паднало на пода. — Мислиш ли, че все още е в движение?

Люк я заобиколи отстрани, втренчен в плавателния съд.

— Не виждам двигател, а само гребло. Май това означава, че щом още не е потънала, работи. — Той се обърна към Глас и се усмихна. — Когато китката ми оздравее, може да пробваме.

— Е, аз разполагам с две функциониращи китки. Стига да не смяташ, че няма да се справя със задачата.

— Добре знаеш, че според мен няма нищо, на което да не си способна, моя малка пътешественичке в Космоса. Просто реших, че ще е романтично, ако те изведа на разходка с лодка.

Глас се приведе към него и се облегна на тялото му.

— Звучи ми чудесно.

Постояха така за момент, загледани в лунната светлина, която се къдреше по повърхността на водата, а после се върнаха в къщата.

Люк използва клечките кибрит, които бяха взели от лагера, за да напали малък огън в камината, а Глас извади скромните им хранителни запаси. На никого от двамата не му беше удобно да вземе повече от няколко дневни порциона.

— Това е абсолютно налудничаво — рече Глас, щом подаде на Люк парче сушен плод от раницата си. — Като извадено от приказка е. Къщичка в гората.

Люк отпи глътка вода от манерката си, а после я подаде на Глас.

— Ще ми се да знаехме какво се е случило на хората, които са живели тук. Дали са се опитали да преживеят Катаклизма, или са се евакуирали. — Той се огледа. — Струва ми се, че са тръгнали набързо.

В гласа му се долавяше нотка на тъга, от която стана ясно, че си мисли същото като Глас.

— Изглежда, сякаш къщата е запазила спомените за тях дълго след като са си отишли.

Докато растяха на кораба, вярата в призраци им се струваше като най-глупавото нещо на света. Но тук, на Земята, в тази къща, Глас започваше да разбира защо някой би повярвал във витаещото им присъствие.

— Е, значи сме длъжни да ги заменим с някои щастливи спомени — усмихна се Люк. Той се примъкна още по-близо до Глас и я обгърна с ръце. — Не ти ли е горещо пред огъня? Не искаш ли да си свалиш якето?

Глас се ухили, когато той разкопча якето ѝ. Затвори очи, щом започна да я целува, отначало бавно, а после по-настойчиво. Но колкото и да ѝ се искаше да се изгуби в докосването му, не можеше да се отърси от натрапчивата мисъл, която назряваше в ума ѝ. Люк грешеше. Не можеш да замениш тъжните спомени с щастливи.

Това му беше проблемът на нараненото сърце. Никога не можеш да изличиш болката. Винаги я носиш със себе си.

Равномерното дишане на Люк беше като приспивна песен. Главата на Глас бе положена на гърдите му и се издигаше и спускаше, докато той вдишваше и издишваше. Винаги му бе завиждала за способността му да спи като мъртъв — съня на невинните, както майка ѝ винаги го беше наричала. Мислите в главата на Глас се въртяха твърде бързо, че да може да заспи. Искаше ѝ се просто да се наслади на момента, да улови магията в това да лежи до Люк, но едва успяваше да го погледне, без да почувства как остра мъка пробожда сърцето ѝ. Не им оставаше много време. Съвсем скоро Глас трябваше да сложи край, преди Люк да е разкрил тайната, която щеше да убие и двама им.

Очите на Глас се наляха със сълзи и тя изпита благодарност, че той не може да види лицето ѝ. Люк не знаеше, че съвместното им бъдеще не вещае нищо друго освен болка и скръб. Пое си няколко дълбоки глътки въздух, за да се овладее.

— Добре ли си, скъпа? — измърмори Люк с натежал от съня глас.

— Да — прошепна тя.

Той протегна ръка към нея и без да отваря очи, я притегли към себе си и целуна върха на главата ѝ.

— Обичам те.

— И аз те обичам — успя да промълви тя, преди гласът ѝ да се пречупи.

След малко тя отгатна по ритъма на дишането му, че отново е потънал в сън. Пое ръката му и нежно я постави на корема си, за да може топлината му да проникне под кожата ѝ. Наблюдаваше лицето му, докато той спеше. В такива моменти винаги изгледаше като малко момче, а дългите му мигли направо докосваха бузите му. Само ако можеше да му сподели за детето им — онова, което растеше в нея, докато двамата лежаха тук.

Но той никога нямаше да узнае. Седемнайсетгодишната Глас може и да имаше минимален шанс да получи помилване, задето е нарушила Доктрината Гея, но деветнайсетгодишният Люк щеше да бъде обречен — екзекутиран след съдебен процес по кратката процедура. Щеше да се наложи да го напусне, да прекъсне всички контакти с него, за да не може Съветът да го свърже по никакъв начин с нея.

— Съжалявам — прошепна Глас, а сълзите се стичаха по бузите ѝ, докато се чудеше за кого от двамата ѝ се късаше най-много сърцето.

Люк въздъхна в съня си. Глас се намести и докосна бузата му с ръка — така ѝ се искаше да знае какво си мисли той. Заради хаоса около бягството им от Колонията и травмата от катастрофалното им приземяване не им беше останало време да поговорят за ужасяващата им разправия на кораба. Или може би Люк така предпочиташе.

Глас се беше опитала да прикрие бременността си, но в края на краищата я разобличиха. Нарушаването на суровите правила за популацията беше едно от най-сериозните престъпления на кораба и дори след като претърпя спонтанен аборт, Глас беше принудена да се изправи пред канцлера. Когато той настоя да разкрие самоличността на бащата, тя се паникьоса и излъга. Вместо Люк изрече името на съквартиранта му, Картър — манипулативно и опасно по-голямо момче, което се беше опитало да изнасили Глас в отсъствието на Люк.

Въпреки че Картър беше подъл гадняр, не заслужаваше да умре. Но точно това се беше случило. Канцлерът беше повярвал на Глас — беше затворил непълнолетното момиче и бе наредил Картър да бъде екзекутиран.

Глас никога нямаше да забрави разяреното, отвратено изражение на Люк, когато бе разкрил истината. Макар да ѝ беше простил, тя се боеше, че е разрушила нещо, което никога нямаше да може напълно да бъде поправено — доверието на Люк.

Той отново въздъхна и без да отваря очи, я притегни към себе си. Тя се усмихна и позволи на успокояващото биене на сърцето му да заглуши останалите ѝ мисли. Идването на Земята беше шанс да започнат начисто, да оставят ужасите на миналото зад гърба си.

Глас на свой ред затвори очи и тъкмо започваше да се унася в сън, когато внезапно я разбуди някакъв силен шум. Всичките ѝ сетива се възпламениха, тя седна в леглото и се огледа наоколо. Колибата беше празна. Нима звукът ѝ се беше присънил? Какво ставаше? Превъртя го наново в ума си — не беше точно вой, нито пък глас. Беше нещо по-различно — като зов, сигнал, но не с думи. Просто… някаква форма на комуникация. Нямаше представа между какви същества. Лагерът се намираше на километри от тук и досега не бяха видели на това място други признаци на цивилизация. Бяха абсолютно сами. Навярно звукът беше дошъл от вятъра, духащ по покрива на колибата, или нещо подобно. Нямаше от какво да се притеснява.

Глас отново легна, притисна се в топлото отпуснато тяло на Люк и най-сетне заспа.