Завръщане у дома

Глава 20 Глас

Люк изгаряше от треска. Глас можеше да го разбере само като го погледне. Очите му бяха безжизнени и макар лицето му да бе зачервено, устните му бяха сухи и побелели. Глас се опитваше да си спомни всички неща, които майка ѝ беше правила, когато тя като малка бе болна. Наложи студен компрес на челото на Люк. Отви го, съблече тениската му и остави свежия въздух, влизащ през прозореца, да облъхне отпуснатото му тяло. На всеки няколко часа му помагаше да седне, поднасяше чаша вода към устните му и го подканваше да пие. Нищо обаче не можеше да направи за ужасната рана на крака му.

Копието беше пронизало дълбоко бедрото на Люк. Глас едва не припадна, когато го завлече вътре, положи го на пода и разкъса крачола на панталона му, за да го погледне. През кръвта и мръсотията видя стряскащо бяла кост.

През първия час двамата с Люк се бяха редували в опитите си да спрат кървенето, като пристягаха турникет около горната част на бедрото му, но нищо не помагаше. Глас бе наблюдавала с ужас как Люк пребледнява и дървеният под се покрива с кръвта му.

— Мисля, че трябва да обгоря раната — каза той, полагайки видими усилия да овладее гласа си, макар очите му да се бяха разширили от страх и болка.

— Какво означава това? — попита Глас, щом захвърли настрана една окървавена превръзка и посегна към друго парче плат.

— Ако я подложа на достатъчно силна топлина, кървенето ще спре и ще се предотврати инфекцията. — Той кимна към светещите в камината въглени. — Можеш ли да добавиш още малко дърва, за да се разпали повече?

Глас се втурна към камината, хвърли няколко съчки в тлеещия огън и затаи дъх, докато гледаше как започват да горят.

— Сега вземи онова метално нещо — нареди ѝ Люк и посочи към дългата тънка маша, която се търкаляше около огнището и която бяха намерили облегната на камината през първата им нощ тук. — Ако го пъхнеш директно в пламъка, ще се нагрее достатъчно, че да свърши работа.

Глас не каза нищо, но наблюдаваше с нарастващ ужас как металът се нажежава до червено.

— Сигурен ли си? — попита колебливо тя.

Люк кимна.

— Донеси го тук. Само внимавай да не се изгориш. — Глас се приближи и бавно коленичи до Люк. Той си пое дълбоко дъх. — А сега, когато преброя до три, трябва да го притиснеш към раната.

Глас се разтрепери, а стаята внезапно се завъртя около нея.

— Не мога, Люк. Съжалявам.

Той потръпна, когато го заля нова вълна от болка.

— Всичко е наред. Дай ми го.

— Господи — промълви Глас, щом връчи на Люк все така нажеженото парче метал и стисна другата му ръка; някак кожата му беше едновременно студена и потна.

— Не гледай — каза той и стисна зъби.

Секунда по-късно изкрещя и противно цвърчене, придружено от миризмата на изгоряла плът, изпълни ушите на Глас. От челото на Люк се лееше пот, а викът му сякаш се проточи безкрайно, но той не спря. С последно изръмжаване запрати желязото настрана, където то изтрака на пода и се плъзна надалече.

За известно време изглеждаше, че драстичната мярка е проработила. Раната спря да кърви и Люк успя да си спечели няколко часа почивка. На следващата сутрин обаче треската се възобнови. Сега целият му крак беше горещ, червен и подут. Инфекцията се разпространяваше. Люк от време на време се събуждаше за миг, потръпваше от болка и после отново изпадаше в безсъзнание. Единствената им надежда беше да се доберат до лагера и да намерят Кларк, но шансовете това да се случи бяха по-нищожни от това Люк някак чудодейно да оздравее. Той не можеше да стои изправен, камо ли да върви в продължение на два дни. А земнородните все още бродеха някъде там и ги наблюдаваха. Глас долавяше присъствието им така осезаемо, както усещаше и топлината, излъчвана от кожата на Люк.

Глас никога преди не се беше чувствала толкова сама, дори и през дългите месеци на затварянето си. Тогава поне виждаше съкилийничката си или пазачите и някой ѝ носеше храна. Тук обаче, докато Люк беше в безсъзнание и над главата ѝ бе надвиснала постоянната заплаха от ново нападение, Глас беше едновременно изолирана и ужасена. Нямаше кого да повика на помощ. С едно око наблюдаваше Люк, а с друго — гората, която обграждаше къщата. Толкова силно се напрягаше да слуша, да долови и най-лекото изпращяване на клонка — всичко, което би я предупредило, че земнородните са се върнали, че главата я болеше.

Глас стоеше до входната врата и неспокойно изучаваше листата за признаци на нещо необичайно. Хладният горски въздух облъхна лицето ѝ и я подразни със спомена за всичко, на което двамата с Люк се бяха наслаждавали заедно — дърветата, лунната светлина, отразена във водата, цялата тази красота, която щеше да изгуби всякакъв смисъл, ако Люк ѝ бъдеше отнет. Той се размърда на импровизираното легло на пода зад нея. Глас прекоси стаята на бегом, хвана ръката му и погали пламналото му чело.

— Люк? Чуваш ли ме, Люк?

Клепачите му потрепнаха, но не се отвориха. Той размърда устни, ала от тях не излезе никакъв звук. Глас стисна ръката му и се приведе, за да прошепне в ухото му.

— Всичко ще се оправи. Ти ще се оправиш. Ще измисля нещо.

— Закъснявам за патрула — отрони той и се замята наляво-надясно, сякаш се мъчеше да стане от леглото.

— Не, не закъсняваш, всичко е наред — положи длан на рамото му Глас. Да не би да си мислеше, че се намира на кораба? — Няма за какво да се притесняваш.

Люк едва успя да кимне, преди отново да затвори очи. Заспа за секунди. Хватката му около китката на Глас се отпусна и тя нежно постави ръката му на леглото. Прегледа крака му. Червенината се беше разпространила чак до коляното му и нагоре по хълбока. Глас не знаеше много по въпроса, но разполагаше с достатъчно здрав разум, за да съобрази, че ако не намереше помощ, Люк щеше да умре. Трябваше да тръгват. Сега.

Глас седна на дървената кухненска маса и се опита да прочисти главата си, да изтласка страха, който разяждаше вътрешностите ѝ от дни. Страхът нямаше да ги измъкне от тук. Налагаше се да мисли. Трябваше да се върнат в лагера. Това беше единственият ѝ шанс да осигури на Люк помощта, от която той се нуждаеше. Но Глас трябваше да измисли как да пренесе Люк, който едва ходеше дори с нейната подкрепа, и същевременно да се изплъзне на земнородните. Изведнъж обходът в Космоса ѝ се стори проста задача в сравнение с настоящата. Как изобщо биха могли да се придвижат достатъчно бързо, че да избягат, при положение че Люк беше в такова състояние?

Глас огледа къщата в търсене на вдъхновение. Парализиращата хватка на страха постепенно се разхлаби и умът ѝ заработи на пълни обороти. Да, ако успееше да го отведе до реката… би могло да се получи… но как щеше да го премести? Очите ѝ попаднаха на странно съоръжение, на което двамата с Люк се бяха чудили, когато пристигнаха тук. Беше подпряно на стената в ъгъла зад една метла и други древни на вид принадлежности за почистване. Глас прекоси помещението, изрови го и го постави на пода. Беше високо колкото нея и се състоеше от дълги дървени летви. Почти наподобяваше издължена дъска, само дето летвите в единия край се извиваха навътре. За тях беше завързано въже.

Това ѝ напомни за нещо, което бе прочела веднъж по време на урок. За някакъв уред, който децата използвали на Земята, за да се пързалят по снега. Тя се разрови из мозъка си за думата. Пързалка? Платноходка? Глас натисна летвите с крак, за да изпита тежестта им. Съоръжението беше старо, но здраво. Ако успееше да качи Люк на него, можеше да го издърпа, но щеше да се наложи да нанесе някои поправки.

Изправи се, грабна няколко неща, разхвърляни из стаята, и ги подреди на пода до… шейната! Беше шейна. Глас беше сигурна. Сега просто трябваше да я накара да проработи. Местеше и подреждаше частите в различни конфигурации и ги изпробваше отново и отново. Поклати мрачно глава. Ако преди шест месеца или дори шест седмици някой ѝ беше казал, че ще монтира приспособление, съставено от боклуци, които бе намерила в изоставена къща на Земята, за да пренесе смъртоносно раненото си гадже през гората, щеше да му се изсмее в лицето и да го попита дали не е прекалил с контрабандния алкохол, който продаваха на „Аркадия“.

Отстъпи назад и огледа критично творението си. Щеше да свърши работа. Трябваше да свърши работа. Глас щеше да използва въжето, за да тегли Люк след себе си. За да не се изтърси, тя беше нарязала една покривка на дълги ивици, с които щеше да привърже кръста, ръцете и здравия му крак за носа на шейната.

Беше доста примитивна конструкция, но с малко късмет щеше да ги отведе до водата. Това беше единственото, от което Глас се нуждаеше.

Глас отиде до Люк и нежно го разбуди.

— Люк — зашепна в ухото му. — Ще те преместя, чу ли? Трябва да се върнем в лагера.

Той не отговори. Глас подпъхна длани под мишниците му, кръстоса ръцете си пред гърдите му и го положи с пъшкане на пода. Той потрепна, когато раненият му крак се раздвижи, но не се свести. Глас го издърпа върху шейната и затегна лентите плат около тялото му. Клекна, грабна въжето, нави го около ръцете си и се надигна. Направи няколко крачки напред и Люк се придвижи по пода зад нея. Работеше.

Глас взе пистолета на Люк — макар никак да не беше сигурна, че ще има смелостта да го използва — и пое тромаво към вратата. В последната секунда се обърна и грабна кутия кибритени клечки от масата, в случай че се наложеше да запалят огън по време на пътуването си. Тежестта, която влачеше след себе си, беше неудобна и я затрудняваше, но щеше да се наложи да свикне. Без да поглежда назад, тя прекрачи прага на къщата, като влачеше шейната по тясната поляна, която я заобикаляше.

Тряс! Глас извърна глава в търсене на източника на шума. Тряс!, проехтя отново.

Погледна към гората. В здрача всяка сянка ѝ заприличваше на врага.

Рязко се отдръпна назад към къщата и изтегли Люк след себе си. Долови някакво движение с крайчеца на окото си и усети свистене до ухото си.

Бореше се с тежестта на шейната и дочу как Люк изпъшка от болка. Изрита вратата и се втурна през нея тъкмо когато една стрела се удари в рамката и завибрира там, където допреди секунда се беше намирала главата ѝ.

Шейната се плъзна след нея, а Глас пусна юздите и затръшна вратата точно когато още две стрели се забиха в дървото. Облегна се на затворената врата, стискайки пистолета в изненадващо лепнещите си ръце. Огледа къщата. Можеше ли да прегради входа? Щяха ли да нахлуят през някой от прозорците?

Залости вратата, събра кураж и вдигна предпазливо оръжието на Люк. Ако някой от земнородните проникнеше през прозореца, щеше ли да успее да го надвие? Можеше ли да се насили да стреля по друго човешко същество? Дори ако го направеше, те очевидно я превъзхождаха числено. Едно момиче, което никога досега не беше стреляло с пистолет, не можеше да се мери с група кръвожадни земнородни.

Люк изстена откъм шейната.

— Всичко ще бъде наред. Ще измисля нещо — каза му тя и потръпна заради лъжата.

Как би могла да избяга от къща, обградена от разгневени земнородни?

Тя надникна през едно ъгълче на прозореца. Сивеещата светлина играеше номера със сенките, но нещо там се движеше. Между дърветата се стрелкаха фигури, стискащи лъкове и стрели.

Глас се облегна на вратата и затвори очи. Това беше. Този път щяха да довършат Люк и да убият и нея.

Тя се ослушваше за стъпки, разбиването на прозорци, вече ѝ се струваше как вратата се отваря с трясък зад гърба ѝ.

Не последва друг звук освен вятъра и устременото течение на реката. Дебнеха я да излезе. Нима през цялото време са били отвън в очакване да се покаже, за да могат да я уцелят с лекота?

Бяха я приклещили. Нямаше къде да отиде или какво да стори, а само да се надява, че те ще се уморят да чакат и ще нахлуят през вратата или прозорците. Умът ѝ препускаше в търсене на някакъв път за бягство.

Дори ако успееше да ги заблуди за достатъчно дълго време, за да могат двамата с Люк да се измъкнат от къщата, без да ги надупчат със стрели, после какво?

Тя пробяга панически с поглед из стаята в отчаяно търсене на средство — каквото и да е — което би могла да използва, за да разсее земнородните, да спечели малко време за себе си и Люк. Нищо. Тъкмо се канеше да изкрещи от безсилие, когато осъзна, че разполага с нещо подръка. Беше го стискала толкова силно, че почти го бе забравила. Глас отпусна пръсти — събрани в дланта ѝ лежаха кибритените клечки, които бе грабнала на път към вратата.

В ума ѝ се заформи отчаян, безумен план. Ако не можеше да надбяга земнородните по склона към реката, то трябваше да намери начин за бягство, който не изискваше тичане. Захвана се за работа преди още да е успяла да го обмисли добре.

Глас пропълзя по пода и се настани под прозореца до входната врата. Уви ивица от разкъсаната покривка около единия край на парче дърво за горене и драсна клечка кибрит. Запали чаршафа и няколко секунди по късно държеше пламтяща факла.

Когато пламъкът мигаше и се разрастваше, Глас си пое дълбоко дъх и започна обратно броене. Три, две, едно… Скочи на крака, хвърли светкавичен поглед през отворения прозорец и се прицели в купчината сухи съчки, която Люк беше натрупал отвън до къщата, преди да го ранят.

Тя се хвърли обратно на пода и зачака. Настана тишина и за един болезнен миг реши, че планът ѝ се е провалил. Тогава го чу: рязко изпукване, последвано от мекото свистене на разгаряща се купчина дърва. Къщата засия, когато пламъците обхванаха шубрака и се разпростряха към гората — точно както се беше надявала.

Глас се обърна към Люк. Не беше помръднал. Лежеше почти в безсъзнание до камината и дишаше плитко, а веждите му потрепваха. Ако Люк умреше, Глас също щеше да загине. Знаеше това толкова ясно, колкото знаеше и собственото си име.

Звукът от разгарянето на пламъците се усилваше и след няколко минути въздухът в къщата се промени. Глас се наруга, щом осъзна каква глупост беше сътворила — къщата може и да беше изградена от камък, но той нямаше да попречи на пушека да ги задуши, ако пожарът обхванеше цялата местност. През отворения прозорец вече се носеше малко дим, който се виждаше на фона на трепкащата светлина на огъня.

Глас се примъкна до вратата и се подготви за бързо бягство. Когато пушекът започна да изпълва стаята, тя дръпна одеялото от Люк и го напои с последните остатъци от водата им. Отвън ехтяха гласове — Глас можеше да чуе как си викат през поляната.

Тя коленичи до Люк и придърпа мокрото одеяло над главите им. Въздухът все повече се затопляше и Глас видя изпод ръба на одеялото как по стъклата на прозорците играят оранжеви отблясъци. Сега гласовете отвън се смееха и ликуваха. Нека си въобразяват, че са победили. Нека си мислят, че двамата с Люк вече са мъртви. Вероятно щяха да бъдат твърде шокирани, за да ги преследват, когато тя и Люк се впуснеха в бягство.

Люк се размърда върху шейната, а от устните му се откъсна нисък стон.

— Съжалявам — каза тя. — Трябваше да потърся помощ по-рано. Не биваше да оставаме тук толкова дълго.

Въздухът вече вреше — беше толкова горещ, че Глас почти усещаше как кожата ѝ се топи и отлепва. Димът нахлуваше през прозореца на тлъсти кълбета и затрудняваше зрението и дишането. Двамата се свиха на кълбо под одеялото, като Глас се мъчеше да прецени колко дълго могат да оцелеят, преди да е станало прекалено късно. Изчакаха ли твърде дълго, пламъците щяха да обградят цялата къща и да отрежат всеки път за бягство. Останеха ли насред дима, щяха да се задушат. Глас, чиито очи смъдяха, се отгласна от пода и се затича към вратата. Сега или никога.

Отвори рязко вратата и надзърна навън. Нощта се беше спуснала, а бушуващият пожар завихряше сенките и хвърляше оранжеви отблясъци и черни силуети по поляната и дърветата.

Глас сграбчи въжето на шейната, прегърбена под одеялото, и се втурна през вратата. Тя задържа дъха си, докато прекрачваше прага на горещата като пещ къща и излизаше на хладния нощен въздух.

Люк простена, щом го задърпа по неравната земя и надолу по склона, който водеше към реката. В продължение на няколко дълги секунди тичане я придружаваше единствено припукването на огъня зад гърба ѝ.

Когато се добра до лодката и се зае да я избута във водата, Глас дочу първите крясъци. Светлината и пушекът от пожара не бяха успели да прикрият напълно бягството им.

— Люк — рече тя, като го изправи. — Трябва да ми помогнеш. Само за секунда.

Очите му потрепнаха и се отвориха — Глас усети как мускулите му се напрягат и се готвят да се раздвижат. Опря се на здравия си крак и тя се промуши под ръката му. Двамата поеха тромаво напред и когато Люк едва не рухна в лодката, Глас се опита да омекоти падането му. Метна шейната след него и забута плавателния съд по наклона към водата.

Наоколо летяха стрели и се забиваха с плисък точно пред нея. Вече можеше да дочуе топуркането на крака, които тичаха надолу по хълма към тях двамата, когато се хвърли с всички сили към лодката и я изтласка по течението.

Глас скочи в последната секунда и едва не изпусна лодката, щом водата я улови и я понесе надолу по течението.

Отметна глава настрани и видя сенките, които се очертаваха на фона на горящата къща, да се спускат по хълма към тях. Още стрели отскочиха от корпуса на металната лодка и Глас залегна до Люк.

Буйната река пое контрола над лодката и тогава набраха повече скорост. Глас подаде глава и успя да зърне фигурите, които тичаха по протежение на брега и се очертаваха на фона на огъня и лунната светлина. Никак не ѝ приличаха на човешки.

Задържа главата си приведена, докато реката ги завличаше навътре — лодката описа дъга и една последна стрела изсвистя покрай корпуса ѝ. След няколко напрегнати мига, през които бе затаила дъх, Глас се надигна, хвана греблото, потопи го във водата и се опита да подкара лодката по-бързо дори и от течението. Когато най-сетне ѝ се стори, че бяха оставили земнородните зад гърба си, Глас понечи да използва греблото, за да насочи лодката обратно към брега, но не успя да постигне достатъчно сцепление. Сърцето ѝ биеше бясно, а лодката продължаваше да се движи бързо надолу по реката. Нямаше представа дали се движат в правилната посока. Налагаше се да използва компаса на Люк. Ако е бил прав за вървенето на север от лагера, значи трябваше да поемат на юг.

След почти половин час коритото на реката най-накрая се стесни дотолкова, че гъстите шубраци да забавят устрема им. В някакъв момент Глас скочи в ледената вода и успя да избута лодката към брега. Извади компаса от раницата си и го постави на земята, както Люк ѝ беше показвал. Слава богу — движеха се на юг. Или поне на югоизток. Глас се надяваше, че няма да им е твърде трудно да нацелят правия път. И ако действително можеше да се придвижва заедно с Люк…

— Още един път, Люк — каза тя. — Единственото, което искам от теб, е да станеш още веднъж и да повървиш с мен.

Той изпъшка, но когато Глас го издърпа от вътрешността на лодката и му помогна да се задържи прав, ѝ оказа съдействие. Закрачи несигурно през плитката вода, докато накрая не се свлече на брега.

Освободена от тежестта им, лодката се понесе по-леко по повърхността на водата и силното течение я завлече в нощта. Глас намести бързо и безшумно Люк върху шейната и пак хвана въжето.

Дръж се, Люк, мислеше си тя, щом задърпа шейната с всички сили и се впусна в бяг.

Когато навлязоха надълбоко в гората, шумът на реката заглъхна, но Глас прекалено много се страхуваше, че да спре и да погледне назад. Трябваше да продължи да се движи. Трябваше да намери помощ за Люк, дори това да беше последното, което щеше да направи.