Завръщане у дома

Глава 2 Уелс

— Изглеждаш изтощен — каза Саша и наклони глава, а дългата ѝ черна коса се разпиля по рамото. — Защо не си легнеш?

— Предпочитам да съм тук с теб.

Уелс потисна прозявката си, като я превърна в усмивка. Не беше трудно. Всеки път, когато погледнеше Саша, забелязваше нещо, което го караше да се усмихва. Начинът, по който зелените ѝ очи искряха на трепкащата светлина на лагерния огън. Как струпаните по острите ѝ скули лунички го удивяваха също толкова, колкото нощните съзвездия — нея. В момента беше втренчена в тях, брадичката ѝ беше вирната нагоре, докато бе насочила очарован поглед към небето.

— Не мога да повярвам, че си живял там — рече тихо Саша, преди да сведе очи към тези на Уелс. — Не ти ли липсва? Да бъдеш заобиколен от звезди?

— Тук е дори по-красиво. — Той вдигна ръка, постави пръст на бузата на Саша и после нежно прокара пътечка от една луничка към друга. — Мога да се взирам в лицето ти цяла нощ. Не бих могъл да правя това с Голямата мечка.

— Ще се изненадам, ако изтраеш още пет минути. Едва си държиш очите отворени.

— Денят беше дълъг.

Саша изви вежда и Уелс се усмихна. И двамата знаеха, че леко омаловажава положението. В рамките на последните пет часа бяха изхвърлили Уелс от лагера, задето е помогнал на Саша — бивша затворничка на Стоте — да избяга. Това се случи, преди да попадне на Кларк и Белами, които тъкмо бяха спасили сестрата на Белами, Октавия, и по този начин доказаха, че хората на Саша — земнородните, не са врагът, за който някога ги смятаха. Само последният факт би изисквал доста обяснения за пред останалите обитатели на лагера, повечето от които все още се чувстваха малко неспокойни покрай Саша, но това беше само началото. Белами и Уелс бяха направили потресаващо откритие. Макар Уелс, синът на канцлера, да бе отраснал с привилегии на „Феникс“, докато сиракът Белами се беше борил за оцеляването си на „Уолдън“, всъщност двамата бяха полубратя.

Беше твърде много за осмисляне. Въпреки че Уелс по-скоро се радваше, шокът и объркването му пречеха да възприеме новината в цялата ѝ тежест. Е, както и фактът, че не се беше наспивал от векове. През последните няколко седмици се беше превърнал в действителен лидер на лагера. Не можеше да се каже, че се е стремял да придобие тази власт, но офицерското му обучение в допълнение със силния интерес, който бе проявявал към Земята през целия си живот, му бяха осигурили определен набор от умения. Независимо че се радваше да помогне и че се чувстваше признателен за оказаното от групата доверие, позицията носеше със себе си огромна отговорност.

— Може да дремна за минута — каза той, отпусна лакти на земята и се облегна назад, за да положи глава в скута на Саша.

Въпреки че той и Саша седяха встрани от останалите от групата, които се бяха събрали около лагерния огън, припукването на пламъците не заглушаваше напълно обичайните вечерни препирни. Беше въпрос на време, преди някой да дотича с оплакване, че друг му бил заел походното легло, с молба Уелс да разреши спор относно смените за носене на вода или за да попита какво се предполага да направят с остатъците от днешния лов.

Сгушил глава в нея, Уелс въздъхна, когато Саша прокара пръсти през косата му, и за миг забрави за всичко друго, освен за топлината на кожата ѝ. Забрави за ужасната седмица, която току-що беше преживял, за насилието, на което бяха станали свидетели. Забрави как откри тялото на приятелката си Прия. Забрави, че баща му беше прострелян пред очите му по време на стълкновение с Белами, който отчаяно се мъчеше да се качи на транспортния кораб при сестра си. Забрави за пожара, който унищожи първоначалния им лагер и уби приятелката на Кларк, Талия — трагедия, която разкъса и последните нишки на романса му с Кларк.

Навярно двамата със Саша можеха да прекарат цялата нощ на открито на поляната. Това беше единственият начин да си осигурят някакво усамотение. Той се усмихна на идеята и усети как потъва все по-дълбоко в сън.

— Какво, по дяволите?

Ръката на Саша внезапно застина, а в гласа ѝ прозвуча тревожна нотка.

— Какво става? — попита Уелс и рязко отвори очи. — Всичко наред ли е?

Той се понадигна и огледа набързо поляната. По-голямата част от Стоте все още седяха на групички около огъня, а тихото им мърморене се сливаше в успокояващо жужене. Тогава обаче погледът му попадна върху Кларк и макар че тя се беше свила до Белами, Уелс забеляза, че е фокусирана върху нещо коренно различно. Въпреки че дълбоките му, всепоглъщащи чувства към нея се бяха превърнали в нещо близко до истинско приятелство, той все още можеше да я разчете като таблет. Познаваше всяко нейно изражение: начина, по който свиваше устни, когато се концентрираше върху някоя медицинска процедура, как очите ѝ буквално заблестяваха, щом заговореше за някой от странните си интереси, например биологичната класификация или теоретичната физика. Точно сега веждите ѝ бяха сключени разтревожено — тя беше отметнала глава, изучавайки или изчислявайки нещо в небето. Белами също бе наклонил глава назад, а изражението му се беше вкаменило. Той се извърна и прошепна нещо в ухото на Кларк: интимен жест, който някога би накарал стомаха на Уелс да се сгърчи, но сега го изпълни единствено с опасение.

Уелс погледна нагоре и не забеляза нищо необичайно. Просто звезди. Саша все така се взираше в небето.

— Какво има? — попита той и сложи ръка на гърба ѝ.

— Ето там.

Гласът на Саша се напрегна, когато тя посочи право към нощната шир, високо над лазарета и дърветата, които опасваха поляната. Саша познаваше това небе също толкова добре, колкото Уелс познаваше звездите отблизо. Като земнородна тя се беше взирала в небосвода през целия си живот, докато той бе гледал надолу.

Уелс проследи накъде сочи пръстът ѝ и я видя: стремителна ярка светлина, която се движеше по дъговидна траектория към Земята. Към тях. Непосредствено след нея хвърчеше още една, а после се появиха други две. Взети заедно, изглеждаха като звездопад, който се сипеше над кротката им седянка около огъня.

Уелс издиша рязко, а цялото му тяло се вкочани.

— Транспортните кораби — изрече тихо. — Спускат се. Всичките.

Усети как тялото на Саша се изопва до неговото. Обгърна раменете ѝ с ръце и я придърпа по-близо — за миг наблюдаваха мълчаливо как корабите се приземяват, а дишането им се учести.

— Мислиш ли… мислиш ли, че баща ти е на някой от тях? — попита Саша, като очевидно се опитваше да звучи по-обнадеждена, отколкото се чувстваше.

Макар земнородните да се бяха примирили с перспективата да делят планетата със стотина малолетни престъпници в изгнание, Уелс се опасяваше, че да се изправят пред цялото останало население на Колонията е коренно различен въпрос.

Уелс замълча, като надежда и страх се бореха за надмощие в бездруго претоварения му мозък. Не беше изключено раната на баща му да не е била чак толкова сериозна, колкото изглеждаше, и той да се е възстановил напълно и да пътува към Земята. От друга страна обаче, не беше изключено и животът му все още да виси на косъм в медицинския център — или по-лошо, канцлерът вече да се носи сред звездите, изстинал и замлъкнал завинаги. Какво щеше да прави Уелс, ако баща му не слезеше от някой от товарните кораби? Как можеше да продължи напред, ако знаеше, че никога няма да заслужи канцлерската му прошка за ужасните престъпления, които бе извършил в Колонията?

Уелс откъсна очи и се извърна, за да огледа местността около огъня. Кларк се беше обърнала, за да го погледне, и очите им се срещнаха — Уелс се изпълни с внезапен прилив на благодарност. Нямаше нужда да разменят и дума. Тя разбираше смесицата от облекчение и ужас, която изпитваше той. Знаеше колко много може да спечели или изгуби, когато тези врати се отворят.

— Той много ще се гордее с теб — стисна ръката му Саша.

Въпреки притеснението си Уелс долови, че лицето му омеква в усмивка. Саша също го разбираше. Въпреки че никога не беше срещала бащата на Уелс, макар никога да не беше ставала свидетелка на сложните им отношения, тя също знаеше какво е да израснеш с родител, който е отговорен за добруването на цяла общност. Или в случая на Уелс, родител, отговорен за всички известни оцелели от човешката раса. Бащата на Саша беше лидер на земнородните, също както бащата на Уелс беше водач на Колонията. Тя беше наясно какво означава да носиш бремето на този дълг. Саша разбираше, че да бъдеш лидер е колкото чест, толкова и саможертва.

Уелс огледа мършавите изтощени лица на близо стоте тийнейджъри около огъня, които бяха преживели първите няколко травмиращи седмици на Земята. Обикновено гледката го изпълваше с различни степени на тревога, понеже го разяждаха мисли за хранителни запаси и други бързо намаляващи провизии, но този път изпита само облекчение. Облекчение и гордост. Бяха успели. Напук на неблагоприятните изгледи, те бяха оцелели и сега помощта се задаваше. Дори ако баща му не беше на някой от товарните кораби, те със сигурност щяха да пренасят огромни количества припаси, инструменти, лекарства — всичко, от което се нуждаеха, за да изкарат предстоящата зима и месеците след нея.

Нямаше търпение да види израженията на новопристигналите, щом видеха колко много бяха постигнали Стоте. Със сигурност бяха допуснали някои грешки по пътя и бяха претърпели разтърсващи загуби — Ашър и Прия, за малко и Октавия — но бяха отбелязали и триумфи.

Уелс извъртя глава и видя, че Саша се е втренчила разтревожено в него. Той се ухили и преди тя да има време да реагира, зарови пръсти в лъскавата ѝ коса и поднесе устните си към нейните. Отначало Саша изглеждаше изненадана, но не след дълго се отпусна в обятията му и отвърна на целувката му. Той допря чело в нейното, за да си събере мислите, а после се изправи. Време беше да съобщи на другите.

Стрелна Кларк с поглед, с който мълчаливо я молеше за нейното съгласие. Тя стисна устни и за кратко се извърна към Белами, преди да срещне очите на Уелс и да кимне.

Уелс прочисти гърло и привлече вниманието на няколко души, но не на мнозина.

— Всички ли ме чуват? — попита той и повиши глас, за да надвика глъчката от разговорите и припукването на пламъците.

На няколко метра встрани Греъм размени подигравателни усмивки с един от аркадийските си приятели. Когато кацнаха на Земята, именно той поде нападките срещу Уелс и се опита да убеди останалите, че синът на канцлера е бил изпратен като шпионин. Въпреки че с времето повечето от Стоте бяха станали лоялни на Уелс, Греъм не бе изгубил цялата си сила — все още значителна част от лагера се бояха от него повече, отколкото се доверяваха на Уелс.

Лила — хубава уолдънка, която въздишаше по Греъм, му прошепна нещо, а после се изкикоти шумно на това, което той ѝ нашепна в отговор.

— Ще млъкнеш ли? — тросна се Октавия и ѝ хвърли мрачен поглед. — Уелс се опитва да говори.

Лила изгледа кръвнишки Октавия и промърмори нещо под нос, но Греъм изглеждаше леко развеселен. Може би се дължеше на факта, че Октавия беше пребивавала в лагера по-кратко в сравнение с другите, но тя беше една от малцината, които не се чувстваха застрашени от Греъм и не се страхуваха да му се опълчат.

— Какво става, Уелс? — попита Ерик.

Високият сериозен аркадиец държеше за ръка приятеля си Феликс, който наскоро се беше възстановил от мистериозна болест. Макар Ерик по принцип да не даваше израз на чувствата си, облекчението беше надделяло над сдържаността му. Уелс не беше забелязал да е пускал ръката на Феликс цял ден.

Усмихна се. Скоро нямаше да се налага да се притесняват за борбата със странни болести. На транспортните кораби със сигурност щеше да има напълно обучени лекари. Лекари с повече лекарства, отколкото Земята бе виждала от векове.

— Успяхме — обяви Уелс, неспособен да потисне вълнението си. — Оцеляхме достатъчно дълго, за да докажем, че Земята е годна за живеене, и сега другите са на път. — Той посочи небето, подхилвайки се.

Десетки глави се отметнаха нагоре, а трепкащите пламъци осветяваха лицата им. Хор от ахкания и възклицания, както и няколко ругатни отекнаха из поляната, когато всички скочиха на крака. Корабите вече се бяха снишили в небето и бързо се спускаха, набирайки скорост по пътя си към Земята.

— Моята майка идва! — възкликна малко момиче, на име Моли, което подскачаше от крак на крак. — Обеща ми, че ще бъде на първия кораб.

Две момичета от „Уолдън“ се прегърнаха и запискаха, а Антонио — обичайно жизнерадостен уолдънец, който в последните дни бе станал доста мълчалив, започна да си мърмори под носа:

— Успяхме… успяхме…

— Спомнете си какво ни каза баща ми — надвика шумотевицата Уелс. — Че престъпленията ни ще бъдат опростени. От този момент нататък отново сме обикновени граждани. — Той направи пауза и се усмихна. — Всъщност това не е напълно вярно. Вие не сте обикновени граждани. Вие сте герои.

Чуха се вяли аплодисменти, които бързо бяха удавени от пронизващо свистене, внезапно изпълнило въздуха. Сякаш извираше от самото небе и прерасна в оглушителен тътен, който принуди всички на поляната да запушат уши.

— Приземяват се — изкрещя Феликс.

— Къде? — попита едно момиче.

Това беше невъзможно да се определи, но едно беше сигурно — корабите фучаха бързо и устремено, без какъвто и да било видим контрол върху спускането си. Уелс наблюдаваше с безпомощен потрес как първият кораб прелетя директно над главите им, едва на няколко километра над тях, толкова ниско, че окъпа короните на най-високите дървета с горящи отломки.

Уелс изруга под нос. Ако дърветата се подпалеха, нямаше да има значение кой се намира на транспортните кораби — до сутринта всички щяха да са мъртви.

— Страхотно — обади се Белами достатъчно силно, че да го чуят през врявата. — Рискуваме живота си, за да докажем, че Земята е в безопасност, само за да се спуснат при нас и да я подпалят.

Гласът му носеше обичайния си безгрижен, шеговит тон, но Уелс можеше да долови, че Белами е уплашен. За разлика от останалите, той си беше проправил път на кораба със сила и заради него канцлерът беше прострелян. Нямаше как да знаят дали престъпленията на Белами щяха да бъдат опростени, или на пазачите им е било заповядано да го застрелят в мига, в който го видят.

Щом транспортният кораб подмина поляната, Уелс зърна някакви букви на корпуса му — „Трилион Галактик“, компанията, която беше построила корабите преди векове. Стомахът му се сви, щом осъзна, че един от тях лети към Земята, обърнат под четиресет и пет градусов ъгъл. Какво вещаеше това за всички в кабината? Корабът прекоси поляната, изчезна зад върховете на най-високите дървета и продължи приземяването си отвъд полезрението им.

Уелс затаи дъх в очакване. След един мъчителен миг проблесна светлина и далече отвъд дърветата избухна пожар. Гореше поне на няколко километра разстояние от лагера им, но изглеждаше ярък като слънчево изригване. Една милисекунда по-късно последва забавеният звук от катастрофата — гръмовен тътен, който удави всички други шумове. Преди някой да успее да осъзнае това, което току-що е видял, вторият кораб мина директно над главите им и се приземи по същия катастрофален начин, предизвиквайки нова вълна от светлина и шум. Последва го трети кораб.

Всяка катастрофа разтърсваше земята и изпращаше свирепи вибрации през краката към стомаха на Уелс. Това ли се беше случило и при пристигането на техния кораб? Тяхното приземяване също беше ужасяващо — няколко души дори бяха загинали. Изведнъж страховитите звуци секнаха. Когато Земята отново утихна, небето беше прорязано от пламъци, които изпълниха мрака, и нагоре се заизвиваха кълбета дим. Уелс извърна поглед от дърветата към другите обитатели на лагера. Лицата им, озарени от оранжевата светлина в небето, задаваха същия въпрос, който се повтаряше безспирно и в неговата глава: Възможно ли е някой да оцелее в това?

— Трябва да отидем при тях — отсече Ерик, като извиси глас над хора от възклицания и нервно шептене.

— Как ще ги намерим? — попита разтрепераната Моли.

Уелс знаеше, че тя мрази да ходи в гората, особено нощем.

— Изглежда, че може и да са се приземили близо до езерото — отвърна Уелс и потърка слепоочията си с пръсти. — Но може и да са много по-далече. — Ако някой изобщо е оцелял, помисли си. Нямаше нужда да го изрича на глас. Всички се чудеха за същото. Уелс се обърна по посока на катастрофата. Пламъците, които се издигаха над гората, намаляваха и се уталожваха сред дърветата. — По-добре да се размърдаме. Щом огънят изгасне, няма как да ги открием в тъмното.

— Уелс — промърмори Саша и постави ръка на рамото му, — може би трябва да изчакате до сутринта. Там не е безопасно.

Уелс се поколеба. Саша не грешеше за опасността. Някъде там бродеше враждебната фракция земнородни, които се бяха разбунтували срещу баща ѝ и сега обитаваха гората между Маунт Уедър и лагера на Стоте. Те бяха похитителите на Октавия и убийците на Ашър и Прия. Той обаче не можеше да понесе мисълта за ранените и уплашени колонисти, които чакаха помощта им.

— Няма да ходим всички — заяви Уелс на групата. — Нуждая се само от няколко доброволци, които да носят запаси за спешни случаи и да върнат всички обратно в лагера.

Той огледа поляната, която бяха положили толкова усилия да превърнат в дом, и изпита прилив на гордост.

Октавия направи няколко крачки към Уелс и застана в центъра на кръга. Беше само на четиринайсет, но за разлика от другите млади членове на групата не се боеше да извиси глас.

— Аз казвам да ги оставим сами да намерят пътя — отсече тя и вирна непокорно брадичка. — Или още по-добре, да си останат там, където са. В края на краищата те ни осъдиха на смърт, когато ни изпратиха тук долу. Защо да рискуваме собствените си кожи, за да ги спасяваме?

През тълпата се понесе одобрително мърморене. Октавия стрелна брат си с очи, може би в търсене на подкрепата му, но когато Уелс се взря в Белами, видя, че лицето му е странно непроницаемо.

— Майтапиш ли се? — възкликна Феликс и погледна невярващо Октавия. Гласът му все още звучеше слабо заради болестта, но притеснението му беше осезаемо. — Ако съществува и минимален шанс родителите ми да са някъде там, то трябва да се опитам да ги намеря. Тази вечер.

Той се приближи към Ерик, който обви раменете му с ръка и го прегърна здраво.

— А аз отивам с него — добави Ерик.

Уелс потърси Кларк и Белами сред присъстващите. Когато очите им се срещнаха, Кларк хвана Белами за ръката и си проправи път по периферията на кръга към мястото, където стоеше Уелс.

— Аз също трябва да отида — обади се тихо Кларк. — Вероятно има ранени, които се нуждаят от помощта ми.

Уелс се обърна към Белами в очакване той да възрази срещу поемането на подобен риск. Белами обаче се беше напрегнал и мълчеше, зареял поглед в мрака отвъд Уелс. Сигурно знаеше, че е безсмислено да спори с Кларк, когато си е наумила нещо.

— Добре — рече Уелс. — Нека се приготвим. По-голямата част от вас трябва да останат тук и да подготвят лагера за новопристигналите.

Кларк изтича до лазарета за медицински материали, а Уелс възложи на останалите задачи да носят питейна вода и одеяла.

— Ерик, можеш ли да намериш някаква храна, всичко, с което разполагаме?

Когато екипът му се разпръсна, за да се подготви, Уелс отново се обърна към Саша, която стоеше до него, присвила съсредоточено устни.

— Трябва да вземем нещо, което да използваме като носилка — каза тя и огледа преценяващо поляната. — Възможно е да има хора, които да не могат да вървят пеша до тук.

Тя тръгна към колибата с провизиите, без да дочака отговора на Уелс. Той побягна след нея.

— Умно — рече Уелс, щом изравни темпото си с широките ѝ крачки. — Но не мисля, че е добра идея да идваш с нас.

Тя се закова на място.

— Какви ги говориш? Никой от вас не познава терена толкова добре. Ако някой може да ви отведе безопасно до там и обратно, това съм аз.

Уелс въздъхна. Беше права, разбира се, но от мисълта как Саша се изправя пред стотици колонисти — и най-вероятно множество въоръжени пазачи — които не подозираха за съществуването на земнородните, го разтърси внезапен страх. Спомни си шока и объркването, които беше изпитал, когато я видя за първи път — сякаш цялото му разбиране за Вселената се обърна с главата надолу. Отначало определено ѝ нямаше доверие, а на останалите от групата им отне още повече време да повярват, че тя казва истината — че е част от мирна общност от хора, които живеят на Земята.

Уелс прехвърляше тежестта си от единия крак на другия и се взираше в бадемовидните очи на Саша, които вече горяха предизвикателно. Беше красива — всичко друго, но не и крехка. Беше доказала колко добре може да се грижи за себе си и не се нуждаеше от неговата защита. Цялата сила и находчивост на света обаче нямаше да спрат куршума на паникьосан пазач.

— Просто не искам да пострадаш — хвана я за ръката той. — Всички те смятат, че планетата е пуста. Сега навярно не е най-подходящият момент да научат за земнородните. Не и когато са дезориентирани и уплашени. Пазачите могат да направят някоя глупост.

— Но аз ще им помагам — натърти Саша с глас, който издаваше смесица от търпение и объркване. — Ще бъде пределно ясно, че не съм враг.

Уелс притихна, потънал в размисли за всички патрули, в които беше участвал по време на обучението си за офицер. Хората, които беше виждал да арестуват за незначителни престъпления като нарушаване на вечерния час с пет минути или случайно навлизане в сектор с ограничен достъп. Знаеше, че на кораба строгият ред беше жизненоважен, но на пазачите щеше да им е трудно да изоставят мантрата си първо да стрелят, а после да задават въпроси.

— Трябва да разбереш нещо за моите хора…

Тя го прекъсна, като сложи ръка на раменете му, повдигна се на пръсти и го накара да замълчи с целувка.

— Твоите хора вече са мои хора.

— Надявам се да те цитират правилно в историческите книги — усмихна се той.

— Мислех, че ти искаш да напишеш тази книга. Свидетелство от първа ръка за завръщането на хората на Земята. Звучи като страхотно четиво, като изключим факта че, така де, някои хора изобщо не са я напускали.

— По-добре внимавай, иначе ще си позволя известни творчески волности с описанието ти.

— Какво? Ще напишеш, че съм ужасяващо грозилище? Хич не ми пука.

Уелс се пресегна, за да затъкне кичур от дългата ѝ коса зад ухото ѝ.

— Ще напиша, че невероятната ти красота ме е тласнала към безумни, безразсъдни постъпки.

Тя се усмихна и за миг всяка мисъл се изцеди от съзнанието на Уелс, освен тази колко много иска да я целуне отново. Тогава обаче провикващи се в тъмнината гласове прекъснаха бляновете им.

— Уелс? Готови сме.

Откъм мястото на сблъсъка и измежду дърветата беше почнала да се носи остра миризма на пушек, която изпълваше носовете им.

— Добре — каза решително на Саша. — Да вървим.