Завръщане у дома

Глава 21 Уелс

Вината беше изцяло негова. Само негова.

Уелс заби силно юмрука си в скалата. По кокалчетата му изби кръв, но той не изпита никаква физическа болка. Усещаше единствено тежестта на собствените си глупави, егоистични грешки, които все повече се трупаха и всеки миг заплашваха да рухнат и да го смачкат.

Не беше предполагал, че някога ще се почувства по-ужасно от онзи път, когато арестуваха Кларк или когато майка му почина. Но сега Уелс беше стигнал дъното. Той се завъртя из малката стая в търсене на нещо друго, което да ритне или удари. Натъкна се само на тясното си легло. Леглото, в което Саша беше спала едва допреди няколко часа. А сега беше мъртва.

Уелс се стовари по гръб на матрака. Болката в гърдите му беше толкова силна и плътна, че сякаш можеше да я грабне и задържи в ръка. Скри лицето си в длани. Искаше само да блокира светлината, да изключи мозъка си и да изтласка надалече всеки и всичко. Искаше пустота. Искаше да се понесе в дълбоката и безкрайна тишина на Космоса. Ако се намираше на кораба, нямаше да се поколебае да отвори някой въздушен шлюз и да се метне в бездната.

Щеше да сложи край на всичко, ако можеше. Щеше да излезе от уравнението, ако смяташе, че с това ще помогне на останалите. Но той би се срамувал твърде много да остави всичко след себе си, без да оправи бъркотията, която е предизвикал. Беше ли възможно обаче нещата да се оправят? Нямаше как да се изгладят отношенията между земнородните и Роудс. Не можеше да върне Саша обратно към живота. Нямаше лек за разбитото сърце на Макс.

Само ако се беше спрял, преди да отприщи всичко това. Ако не беше ускорил изтичането на кислород през въздушния шлюз, нямаше да се налага транспортните кораби да излетят толкова внезапно. Щяха да разполагат с повече време за подготовка и навярно да изпратят повече хора на Земята. Вместо това всички, които не се бяха преборили за място на борда, умираха горе, докато кислородът им привършваше.

Ако не беше инсценирал мнимо нападение, за да измъкне Белами от затвора, може би Роудс и останалите нямаше да се страхуват толкова от враждебната фракция земнородни. Може би нямаше да прибегнат толкова бързо до насилието, което бе убило Саша. А ако преди всичко изобщо не беше замесвал Саша, може би тя щеше да има дълъг, мирен живот без него.

Уелс имаше чувството, че ще се задуши под натиска на всички тези мисли. Дишаше на пресекулки и заради паниката беше плувнал в студена пот. Нямаше къде да отиде, нямаше какво да стори, нямаше нищо смислено за казване. Беше в капан.

Точно когато обмисляше да се втурне към вратата и да избяга от Маунт Уедър, дочу познат глас да изрича името му. Отвори очи и видя Кларк, чийто силует се очертаваше на фона на светлината в коридора.

— Може ли да вляза? — попита тя.

Уелс се надигна рязко, а после се примъкна назад и се облегна на стената, заровил лице в дланите си. Кларк се настани на леглото до него. Двамата поседяха мълчаливо няколко минути.

— Уелс, ще ми се да имаше какво да кажа — изрече накрая Кларк.

— Няма какво — отвърна глухо той.

Тя положи ръка върху неговата. Уелс трепна и Кларк като че щеше да се отдръпне, но в крайна сметка стисна по-силно ръката му.

— Знам. И аз съм изгубила много хора. Наясно съм, че думите не променят нищо.

Уелс не я погледна в очите, но се радваше, че Кларк е достатъчно съобразителна да не му бръщолеви как Саша се намирала на по-добро място. Беше се наслушал на такива приказки, когато майка му бе починала. Тогава поне част от него успя да им повярва. Беше си представял майка си на Земята, как духът ѝ се завръща в истинския дом на човечеството, вместо да бъде осъден да прекара вечността сред студените, безчувствени звезди. Това обаче беше различно. Саша вече си беше у дома. Сега се намираше в нищото, изхвърлена без време от света, който бе обичала.

— Толкова съжалявам, Уелс — прошепна Кларк. — Саша беше невероятна. Беше толкова умна и силна… и благородна. Също като теб. Двамата създадохте вдъхновяващ екип.

— Благороден? — Думата остави горчив вкус в устата на Уелс. — Кларк, аз съм убиец.

— Убиец? Не, Уелс. Случилото се със Саша не беше по твоя вина. Знаеш го, нали?

— Беше изцяло по моя вина. Сто процента.

Уелс се надигна от леглото и започна да обикаля из стаята като затворник, отброяващ часовете до екзекуцията си.

— Какви ги говориш? — наблюдаваше го Кларк с натежали от объркване и тревога очи.

— Аз съм причината всичко това да се случи. Аз съм егоистичното копеле, което сее разрушение, където и да отиде. Всички там горе — насочи пръст към небето — в момента щяха да са живи, ако не бях аз.

Кларк стана от леглото и направи няколко колебливи крачки към него.

— Изтощен си, Уелс. Мисля, че трябва да си полегнеш за няколко минути. Ще се почувстваш по-добре, след като си починеш.

Тя не грешеше. Беше изтощен, но умората не се дължеше изцяло на напрежението да гледа как момичето, което обича, умира пред очите му. В действителност онова, което изцеждаше и последните остатъци от силата му, беше усилието да държи в себе си ужасяващата си тайна. Уелс отново се свлече на леглото. Кларк го последва и го обгърна с ръце.

Нямаше какво повече да губи. Вече се презираше. Какво значение имаше, ако накараше всички останали също да го презират?

— Има нещо, което не съм ти споделял, Кларк.

Цялото ѝ тяло се напрегна, но тя запази мълчание и го изчака да продължи.

— Аз счупих въздушния шлюз на „Феникс“.

— Какво?

Отказваше да я погледне, но долавяше объркването и неверието в гласа ѝ.

— Вече беше развален, но аз утежних положението. Ето защо кислородът изтичаше по-бързо. За да те изпратят на Земята преди осемнайсетия ти рожден ден. Щяха да те убият, Кларк. А аз не можех да го допусна. Не и след всичко, което ти бях причинил. Нали те затвориха точно заради мен.

Кларк все така мълчеше, затова Уелс продължи нататък — странна вледеняваща комбинация от облекчение и ужас се разливаше по крайниците му, докато изговаряше думите, които толкова се беше боял да изрече на глас.

— Заради мен се наложи да изоставят кораба толкова бързо, аз съм причината толкова много души да останат в капан там, да се задушават. Аз им го причиних.

Кларк все още не беше казала нито дума, затова Уелс най-накрая се насили да я погледне, като се подготви за ужасеното ѝ, изпълнено с ненавист изражение. Тя обаче изглеждаше просто тъжна и уплашена — широко отворените ѝ очи я правеха да изглежда по-малка и толкова уязвима.

— Направил си го… за мен?

Уелс кимна бавно.

— Трябваше. Подслушах един разговор между баща ми и Роудс, така че знаех какъв е планът. Или щяха да те убият, или да те изпратят на Земята, а аз определено не можех да позволя да се стигне до първия вариант.

За негова изненада, когато тя проговори, в гласа ѝ не се усещаше озлобление. Само тъга.

— Никога не бих поискала от теб да сториш нещо подобно. По-скоро бих умряла, отколкото да застраша толкова много животи.

— Знам. — Той отпусна глава в дланите си, а бузите му горяха от срам. — Беше налудничаво и егоистично. Бях наясно, че няма да мога да живея със себе си, ако ти загинеш, но в момента не мога да живея със себе си, така или иначе. — Той се изсмя кратко и горчиво. — Разбира се, сега осъзнавам, че правилната постъпка е била да се самоубия. Ако се бях хвърлил през онзи въздушен шлюз, щях да спестя на всички много болка и страдание.

— Не говори така, Уелс. — Кларк се отдръпна назад, за да го погледне в лицето, и се взираше разтревожено в него. — Да, допуснал си грешка… голяма. Но тя не обезсилва всичките ти невероятни постъпки. Помисли за всички хора, които си спасил. Ако не беше повредил въздушния шлюз, щяха да ни екзекутират до един, вместо да ни изпратят на Земята. Не само мен. Моли, Октавия, Ерик. Нещо повече — ти си причината всички да оцелеем, след като се озовахме тук.

— Не мисля. Ти си тази, която спаси живота на всички ни. Аз просто насякох малко дърва.

— Ти превърна една дива, опасна планета в наш дом. Ти ни накара да прозрем потенциала си, какво бихме могли да постигнем, ако си сътрудничим. Ти ни вдъхнови, Уелс. Ти изкарваш наяве най-доброто у хората.

Точно това обичаше в Саша — начина, по който го стимулираше да бъде по-добър човек, по-добър водач. Беше я провалил — Кларк не можеше да стори нищичко, за да го убеди в противното — но това не значеше, че трябва да спре да се опитва. Дължеше ѝ много повече.

— Аз… просто не знам какво да правя — рече тихо той.

— Можеш да започнеш с това да си простиш. Поне малко.

Уелс нямаше представа как изобщо да го постигне. Беше прекарал целия си живот на правилното място в правилното време, вършейки онова, което му се казваше, онова, което се очакваше от него. Винаги беше постъпвал праведно и беше вземал верните решения, независимо от собствените си чувства. Ала точно в най-решителния момент се беше отклонил от правия път и беше причинил страдание на хиляди души. Това беше непростимо.

Кларк го познаваше толкова добре. Сякаш беше изрекъл всичките си мисли на глас.

— Знам по-добре от всеки, че не обичаш да показваш емоциите си, Уелс. Но понякога е необходимо. Трябва да събереш всички тези чувства и да ги използваш. Бъди човек. Това ще те направи дори по-добър лидер.

Уелс хвана ръката на Кларк и я стисна здраво. Преди да успее да ѝ отговори, в коридора отекна глъчка. И двамата скочиха на крака и прекосиха припряно стаята, за да последват непрестанния поток от хора надолу към Заседателната зала.

Макс стоеше начело на просторно помещение, наподобяващо пещера, което се беше превърнало в техен команден център. Лицето му изглеждаше опустошено, измършавялото му тяло се бе прегърбило. Пламъкът в очите му беше угаснал.

— Имаме посетители — обяви той, като махна към някого отвъд полезрението им. Когато заговори, стотици глави се заозъртаха, за да видят кой беше влязъл в бункера. — Не се тревожете, никой от тях не е въоръжен. Претърсихме ги.

Уелс и Кларк изпуснаха шумни въздишки от облекчение, щом разпознаха близо дузината или повече членове на Стоте, които се точеха един подир друг в залата. Ерик и Феликс водеха групата.

— Роудс ли ви изпрати? — попита Макс.

Всички присъстващи затаиха дъх в очакване на отговора им.

— Не — поклати глава Ерик, а гласът му както винаги звучеше уверен и спокоен. — Дойдохме, за да се присъединим към редиците ви. Вече не искаме да имаме нищо общо с Роудс или другите колонисти.

Макс ги изгледа изпитателно — натрупаният през годините опит очевидно беше усъвършенствал способността му да преценява характера на хората.

— И защо така?

Ерик срещна погледа му, без да трепне.

— Напълно иззеха контрола. Не можем да познаем дома, който построихме. Няма обсъждания, нито пък солидарност. Роудс раздава заповеди, а пазачите се грижат всички да изпълняват нарежданията му. Все едно сме се върнали на кораба. Вече напълниха затворническата колиба, която построиха за Белами, а пазачите така пребиха една жена, че не съм сигурен дали някога пак ще проходи. — Той замлъкна, обърна се с лице към земнородните, които се бяха втренчили неспокойно в него, и плъзна поглед по тълпата, докато не зърна Уелс. — Бяхме толкова по-добре с теб начело, Уелс. Ти се бореше за нещо, нещо, което си струваше усилията.

Скръбта, която се беше вкопчила в гърдите на Уелс, отпусна хватката си и в душата му припламна смътна надежда.

Макс прочисти гърло и всички очи се насочиха към него.

— При това положение сте добре дошли да останете при нас. След малко ще ви помогнем да се настаните. Първо обаче ни кажете дали имате вътрешна информация относно плановете на Роудс?

— Имаме — пристъпи напред Феликс. — Затова дойдохме точно сега. Писах се доброволец при пазачите, за да подслушвам разговорите им. Не вярват, че съществуват две отделни групи земнородни. Според тях всички сте опасни и не успяхме да ги накараме да повярват, че не сте. Мислят, че всички си сътрудничите.

— Планират нападение — намеси се Ерик. — Голямо. И разполагат с повече оръжия, отколкото първоначално мислехме. Открихме, че са трупали пушки и амуниции в тайно скривалище в гората.

Помещението се изпълни с шепоти и ниско мърморене, но Макс почти не трепна. Беше си възвърнал старата осанка и част от светлината отново грееше в очите му.

— Склонни ли сте да се биете заедно с нас? — попита той новодошлите.

Ерик, Феликс и останалите кимнаха утвърдително. В гърдите на Уелс се надигна благодарност и гордост.

— Много добре. Мисля, че с вашата подкрепа имаме шанс да победим. — Макс поклати мрачно глава. — Може и да се впуснахме в това начинание, за да помогнем на приятелите ви, но вече е ясно, че конфликтът е неизбежен. Беше въпрос на време Роудс да ни въвлече в битка. По-добре да се разправим с него бързо, преди… — пое си дълбоко дъх — … преди да са пострадали още хора.

Белами притича до Ерик.

— Ами Октавия? Тя дойде ли с вас? Добре ли е?

— Добре е, но не искаше да ни придружи. Решението беше трудно, но тя се чувстваше длъжна да остане с децата, особено сега, когато нещата стават все по-опасни.

Изражението на Ерик омекна и той постави ръка на рамото на Белами.

— Не се тревожи — каза Уелс. — Веднага щом сритаме задника на Роудс, ще можем да ги доведем тук. Октавия, децата и всеки друг, който пожелае да се присъедини към нас.

Белами кимна, а изпълненият с копнеж поглед се втвърди. Уелс виждаше, че се готви за битка. Всички се готвеха за битка.

Макс беше потънал в разговор със заместниците си и беше ясно, че вече разискват бойни стратегии. Той погледна към Уелс, който отклони очи — все още не можеше да срещне тези на Макс. Последното, от което Макс се нуждаеше, несъмнено беше напомняне за съществуването на момчето, заради което дъщеря му бе убита. За негова изненада обаче Макс го повика по име:

— Ела тук, Уелс. Имаме нужда от теб.