Завръщане у дома

Глава 19 Уелс

Уелс не беше мигнал цяла нощ. Беше се въртял и мятал с часове върху твърдия матрак. Не беше чак толкова лошо като за подземен бункер и определено биеше спането на земята в лагера, но умът му не спираше да работи и той усещаше всяка издутина и гънка под себе си. Две разстройващи картини се боричкаха за надмощие в изтощения му мозък — ничия земя в очакване да бъде завладяна от най-ужасяващата мисъл. Първата беше на вкочаненото, изстинало тяло на Белами, изоставено в гората, насред изцапания с кръв мъх. Втората не беше по-обнадеждаваща: десетки земнородни, проснати на тревата и на предните си веранди, много от тях деца, изклани от Роудс и хората му.

По някое време сигурно се беше унесъл, защото, когато отвори очи, главата му лежеше върху корема на Саша и тя прокарваше пръсти през косата му.

— Добре ли си? — попита меко Саша. — Сънуваше кошмар.

— Да… добре съм — каза той, макар че отговорът му не можеше да бъде по-далече от истината.

Уелс не можеше да понесе мисълта да се откаже от своя приятел и брат Белами. По-скоро би умрял, отколкото да го предаде в лапите на човек като Роудс. Същевременно обаче не можеше да се примири с ужасния риск, който земнородните бяха поели, защитавайки Белами. Толкова много пъти Уелс бе наблюдавал лицето на баща си, когато е трябвало да вземе важни решения за проблеми, пред които се беше изправял, и знаеше, че няма лесен избор.

Саша изпусна една дълга въздишка, но не каза нищо. Нямаше нужда. Уелс обичаше факта, че двамата можеха да бъдат на една и съща вълна, без изобщо да се налага да говорят.

— Скоро всичко ще приключи — рече тя, като все още си играеше разсеяно с косата му. — Ще сплашим Роудс и той ще прецени дали Белами си струва цялото усилие. А после нещата ще се върнат към нормалното.

Уелс се поизправи, за да се облегне до Саша на таблата на леглото.

— А какво точно означава „нормалното“ за нас? — попита той с леко смутена усмивка. — Доскоро ти беше пленничка в лагера ни.

Стоте бяла заловили Саша, докато тя бродеше близо до поляната, а Октавия все още я нямаше, и погрешка я бяха взели за един от шпионите на врага.

— Може би това означава, че сме свободни сами да изберем новото нормално. Ти ще останеш тук, ще ни научиш на всички онези безполезни неща, които си усвоил в Космоса, а ние ще ти покажем как да не умреш.

— Хей — престори се на засегнат Уелс. — Доста добре се справяхме със задачата да не умираме и преди да се появиш.

— Добре, господин Голяма работа. В такъв случай може би е време да изравним резултата и ти да станеш мой пленник. — Тя преметна крак през тялото му и застана лице в лице с него, а после притисна длани до гърдите му.

— С удоволствие ще прекарам остатъка от живота си като твой пленник, ако това се изисква от мен.

Тя се усмихна и го удари игриво по рамото.

— Говоря сериозно. Нали ще останеш тук, при нас?

Уелс замълча. Той беше толкова фокусиран в непосредствените предизвикателства — спасяването на Белами, а после и предпазването от Роудс — че изобщо не се беше замислил какво щеше да се случи след това. Не можеше да се върне в лагера. Поне това беше ясно. Не искаше никога повече да вижда Роудс, дори и да му костваше всичко, за чието изграждане се бе трудил толкова здраво. Но можеше ли да остане завинаги със земнородните? Какво щеше да прави? Как щеше да им бъде полезен? Когато обаче очите му срещнаха тези на Саша, той осъзна, че никъде няма да ходи. Искаше нейното лице да бъде първото, което ще вижда всяка сутрин, и последното, което ще зърва всяка нощ, преди да се унесе в сън. В мозъка му нахлуха нови образи, идеи, които никога не му беше хрумвало да осъществи, но му се струваха смислени, докато гледаше Саша. Може би някой ден щяха да си имат собствена колиба в селището на земнородните. При тази мисъл гърдите му се изпълниха със свиреп копнеж, който не бе изпитвал досега. Това беше животът, който желаеше. За това се бореше.

— Да — отвърна Уелс и протегна ръка, за да погали Саша по бузата. — Оставам. — Сетне се уплаши, че тя някак ще види сцената, разиграваща се в главата му, затова се усмихна и се пошегува: — Пленникът ти никъде няма да ходи.

— Хубаво — ухили се тя, претърколи се встрани и се плъзна от леглото. — Значи няма да имаш нищо против да постоиш малко тук.

Уелс я наблюдаваше, докато Саша си нахлузваше обувките.

— Къде отиваш?

— Оказа се, че тук долу няма толкова храна, колкото си мислехме. Само ще прибягам да взема още провизии от склада.

— Идвам с теб — рече той и провеси крака от леглото.

— Изключено. Ако някой от колонистите те види, ще може да те проследи и да стигне до Белами. Освен това — хвана го за глезените тя и вдигна краката му обратно на леглото — наистина трябва да се наспиш. Имаме нужда генералът ни да е напълно отпочинал.

— Какви ги приказваш? Точно ти си начело на цялата операция. Но нали няма да отидеш сама?

— Ще се справя по-бързо и надеждно, ако съм сама. Знаеш го — усмихна се Саша и го целуна по бузата. — Веднага се връщам.

Уелс посвети сутринта си на сортиране на прашасалите стари оръжия, които се съхраняваха в склада на Маунт Уедър. Земнородните разполагаха само с няколко пушки, които вече бяха разпределени между най-добре обучените им бойци, но колкото повече хора успееха да въоръжат, толкова по-добре. По-голямата част от остриетата бяха твърде затъпени, че да влязат в употреба, но имаше и някои, които си струваше да се озоват в ръцете на земнородните, когато му дойдеше времето.

По обяд той отпусна схванатото си тяло на една твърда пейка и бавно задъвка скромната си порция жилаво сушено месо. Къде беше Саша? Уелс огледа столовата — накъдето и да се обърнеше, все очакваше да зърне светлите ѝ очи и смолисточерната ѝ коса. Но я нямаше.

Кларк и Белами седяха близо един до друг в далечния край на масата.

— Хей — извика им Уелс. — Да сте виждали Саша?

Двамата поклатиха глави и си размениха бързи, объркани погледи.

— Накъде тръгна? — попита Кларк и се изправи на крака. — Ще отида да я потърся.

— Забрави — побърза да каже Уелс.

Стана и се отправи припряно към следващата маса, където Макс се беше съсредоточил над нещо, което приличаше на хелиографско копие. В друг ден Уелс би се развълнувал да види подобен артефакт на живо, ала в момента в ума му имаше място само за една-единствена мисъл.

— Извинявай, Макс? Саша върна ли се вече?

Макс веднага вдигна глава.

— Откъде да се е върнала?

Уелс отвори уста, за да отговори, но пак я затвори, несигурен какво да каже. Беше объркан — Макс не знаеше ли, че Саша ще вземе храна от селището? Не се ли беше посъветвала с него, преди да тръгне?

Макс избута стола си назад и скочи на крака, а тялото му видимо се напрегна.

— Уелс, къде отиде тя?

— Мислех, че знаеш — отвърна Уелс, а гласът му се беше превърнал в дрезгав шепот. — Тя… тя се върна на повърхността. Да донесе още храна.

— Какво? — Макс удари масата с юмрук и няколко души подскочиха. Той се извъртя и извика на всички в стаята. — Саша е напуснала Маунт Уедър. Някой виждал ли я е да се връща?

Десетки очи се разшириха и всички в полезрението им поклатиха глави и зашепнаха.

— По дяволите — процеди тихо Макс, преди отново да се обърне към Уелс. — Трябваше да предположа, че ще се опита сама да се справи с това. Щяхме да изпратим група довечера след мръкване. Но тя се тревожеше, че дотогава хората щели да гладуват.

— Много съжалявам, Макс. Не знаех…

— Вината не е твоя — отсече рязко Макс и очевидно така прекрати разговора.

— Сър? — обади се един мъж на входа. — Всички останали се отчетоха. Трябва да е отишла сама.

Макс пребледня и изражението му така посърна, че сякаш прониза сърцето на Уелс със стрела. Водачът на земнородните обаче се овладя също толкова бързо и започна да раздава заповеди — нареди на жена, на име Джейн, да остане начело на Маунт Уедър за времето, в което той ще отиде да търси Саша. После закрачи решително към вратата. Докато прекосяваше столовата, всички обръщаха глави към него, а няколко души скочиха на крака, за да го придружат.

Точно преди да излезе от трапезарията, Макс се обърна към Уелс.

— Ти остани тук — нареди му. — Навън не е безопасно.

Уелс се свлече на една пейка — в момента беше твърде зашеметен. Кларк и Белами се приближиха, но той не вдигна поглед.

— Ще отидем да видим с какво можем да помогнем — каза Кларк.

Уелс кимна и двамата излязоха от помещението.

След малко Уелс вдигна глава и с изненада установи, че е сам в столовата. Изведнъж бездействието му се стори нетърпимо — не можеше да издържи и секунда повече, не и докато Саша беше в опасност. Макс му беше наредил да остане в Маунт Уедър, но беше изключено просто да седи тук и да чака хората на Макс да се върнат. Без значение какво щяха да кажат другите по въпроса — отиваше да я търси.

Уелс се затича по празния коридор. Дочу зад ъгъла гласовете и глъчката на хора, които се въоръжават с лъкове, стрели и копия. Сви по друг коридор и се втурна по стръмното, извито стълбище, преди някой да го е видял.

Няколко минути по-късно пристъпи на слънчевата светлина и запримигва, докато очите му се приспособят. Гората, която го заобикаляше, беше почти неестествено смълчана. Огледа пространството между дърветата, както го беше учила Саша. Не забеляза нищо, с изключение на още шубраци и шума. Продължи възможно най-безшумно към градчето.

То беше зловещо притихнало. От комините не се виеше дим, из дворовете не тичаха деца. Уелс спря, за да се увери, че е безопасно да продължи нататък. От стратегическата си позиция можеше да прецени, че селището изглежда по същия начин, както когато земнородните го бяха напуснали — сякаш просто бяха оставили вещите си и се бяха изпарили.

Беше преполовил склона, когато чу някакъв звук откъм храсталаците вдясно. Замръзна, а сърцето му се заудря бясно в ребрата му. Звукът отново се чу, но този път беше по-силен.

— Помощ — молеше треперлив глас. — Моля ви, има ли някой?

Тялото на Уелс изтръпна от вледеняващ страх, по-лош от всичко, което бе изпитвал и в най-ужасните си кошмари.

Беше Саша.

Уелс се гмурна в шубрака, следвайки гласа ѝ.

— Саша! — извика той. — Аз съм. Идвам!

Чупеше клони и се препъваше в увивни растения и корени, докато си проправяше път през оплетения листак.

Никое от страховитите видения, преследвали го през цялата нощ, не бе успяло да го подготви за чувството, което изпита, когато я намери. Тя лежеше странично на земята, свита и цялата в кръв.

— Не — изстена Уелс и звукът го преряза като нож.

Хвърли се на земята до нея и сграбчи ръката ѝ. На корема имаше огромно тъмночервено петно. Той повдигна ръба на тениската ѝ и видя дълбоката рана там.

— Саша… Тук съм. Вече си в безопасност. Ще те прибера у дома. Чуваш ли ме?

Тя не отговори. Клепачите ѝ потрепваха, когато изгубваше и отново се връщаше в съзнание. Той я повдигна внимателно. Главата ѝ се люшна настрани и подскачаше, докато Уелс тичаше нагоре по хълма право към главния вход на Маунт Уедър.

Движеше се възможно най-бързо, задъхваше се и пренебрегваше острите бодежи в тялото си, както и риска да бъде нападнат от хората на Роудс, които несъмнено продължаваха да бродят из околността. Елате да ме хванете — идеше му да изкрещи. — Елате и се опитайте да ме нараните, за да ви разкъсам на парчета.

Когато измина още няколко метра, чу някой да вика името му. Група земнородни изникнаха от близката гора. Бяха тръгнали да търсят Саша.

— Жива е — каза им Уелс с отчаян и напрегнат глас. — Но трябва бързо да я вкараме вътре.

Земнородните образуваха кръг около него и притичваха отстрани с вдигнати оръжия. Приближиха скалната фасада, която прикриваше масивната входна врата на бункера. Един от тях я отвори със замах и Уелс се втурна вътре.

Макс стоеше от другата страна на вратата. Лицето му се озари от надежда, щом зърна Уелс, но чертите му се сгърчиха веднага щом погледът му попадна на дъщеря му.

— Не — отрони Макс и се подпря на стената за опора. — Не, Саша. — Той се олюля към нея и обгърна лицето ѝ с длани. — Саша, миличка…

— Ще се оправи — рече Уелс. — Трябва само да я отведем при Кларк.

Една от земнородните жени се затича напред, а Макс помогна на Уелс да пренесе Саша надолу по стълбите. Докато прекосяваше коридора със Саша на ръце, имаше чувството, че се движи като насън или че наблюдава сцената отстрани. Светлината и звуците му се струваха толкова далечни, все едно извираха от края на дълъг тунел. Това не можеше да се случва наистина. Трябва да беше някой от кошмарите на Уелс. Само след миг щеше да долови усмивката на Саша, надвесена над него, дългата ѝ коса щеше да го погъделичка и да го събуди, а тя щеше да прошепне: „Добро утро!“ в ухото му.

— Старата болница е точно зад ъгъла — каза Макс, задъхан от тичането.

Свърнаха зад ъгъла, Макс рязко отвори вратата и я задържа, а Уелс нахлу вътре и положи Саша на операционната маса. Макс изтича да включи лампите, а Уелс стискаше ръката ѝ. Беше студена. Той повдигна трескаво клепачите ѝ — през последните няколко седмици беше виждал Кларк да го прави стотици пъти. Очите ѝ бяха обърнати навътре. Дишането ѝ беше плитко и накъсано.

— Саша — промълви Уелс. — Моля те, Саша. Остани с нас. Саша… чуваш ли ме?

Тя му отвърна с леко, вяло кимване и Уелс почувства как нещо в гърдите му се пропуква, заливайки цялото му тяло с облекчение.

— Слава богу.

Макс изтича до тях и стисна другата ѝ ръка.

— Дръж се. Помощта иде. Само се дръж.

— Трябва да я държим в съзнание — каза Уелс и се втренчи във вратата, сякаш очите му имаха силата да призоват Кларк по-бързо. — Продължавай да ѝ говориш.

— Какво се случи? — попита Макс и отметна косата от бледото ѝ, потно лице.

Саша отвори уста да проговори, но не излезе никакъв звук. Макс се надвеси над нея и допря ухо до устните ѝ. Секунда по-късно погледна Уелс.

— Снайперисти — обяви мрачно.

Саша отново се опита да проговори. Този път и двамата успяха да я чуят.

— Бях в склада. Изобщо не ги видях.

Гласът ѝ беше предрезгавял.

Кларк връхлетя в стаята, а русата ѝ коса се вееше след нея. Миг по-късно изтича и Белами. Кларк прекоси разстоянието до леглото на две крачки, протегна ръка към китката на Саша и провери пулса ѝ. Не каза нищо, но Уелс можеше да прочете истината в очите ѝ. Знаеше, че положението е лошо. Кларк повдигна тениската на Саша и оголи дълбоката рана на корема ѝ.

— Била я простреляна — съобщи Кларк. — И е изгубила много кръв.

Макс стисна зъби, но не каза нищо. Кларк се завъртя, започна да отваря чекмеджета и да рови в тях. Извади флакон и спринцовка и бързо я напълни. Инжектира прозрачната течност в ръката на Саша. Уелс отпусна хватката си. Кларк прегледа отблизо корема ѝ. Макс стоеше мълчаливо със сведена глава.

— Вече трябва да ѝ е по-добре — изрече бавно Кларк, щом се обърна към Макс и Уелс.

— Какво следва? — попита Уелс. — Ще извадиш ли куршума? Или е минал през тялото ѝ?

Кларк мълчеше. Взираше се празно в него, а в очите ѝ напираха сълзи.

— Хайде, Кларк — сопна се той. — Какъв е планът? Какво ти трябва, за да я излекуваш?

— Уелс. — Тя заобиколи масата и положи ръка върху неговата. — Загубила е много кръв. Не мога просто да…

Уелс се отърси от ръката на Кларк.

— Тогава намери кръв. Вземи моята. — Той нави ръкава си и постави лакътя си на масата. — Какво чакаш? Отиди да вземеш спринцовка или каквото там ти е нужно.

Кларк затвори очи за миг, а после се обърна към Макс. Когато заговори, гласът ѝ трепереше.

— Без поддържаща живота апаратура Саша няма да издържи повече от няколко минути, ако се опитам да я оперирам. Мисля, че така… така е най-добре. Настанена е удобно и ще можете да прекарате няколко минути заедно, преди…

Макс я зяпна. Всъщност гледаше през нея с широко отворени, невиждащи очи, сякаш мозъкът му беше спрял да подава информация, за да го предпази от разиграващия се пред него ужас. Тогава обаче изражението му се промени и той срещна погледа на Кларк.

— Добре — рече толкова тихо, че Уелс може и да си го беше въобразил.

Надвеси се над Саша, като все още държеше ръката ѝ, и приглади косата ѝ назад.

— Саша… чуваш ли ме? Толкова много те обичам. Повече от всичко.

— Обичам… те — задъха се Саша с все така затворени очи. — Съжалявам.

— Няма за какво да съжаляваш — пречупи се гласът на Макс, когато той се опита да потисне риданието си. — Смелото ми момиче.

— Уелс — повика го дрезгаво Саша.

Той изтича до нея и хвана другата ѝ ръка, сплитайки пръсти с нейните.

— Тук съм. Никъде няма да ходя.

Стояха така, докато минутите излитаха. Кларк се беше оттеглила настрани, в готовност, в случай че Саша се нуждаеше от още обезболяващи. Белами я беше прегърнал изотзад. Уелс бдеше над Саша отдясно, държеше ръката ѝ и отместваше косата от челото ѝ. Макс я беше хванал за другата ръка и се беше привел, за да шепне в ухото ѝ. По бузите му се стичаха сълзи. Дишането на Саша се забави и стана неравномерно. Тялото ѝ гаснеше пред очите им, а те бяха безсилни да го спрат.

Ако Уелс можеше да бръкне в гърдите си и да изтръгне собственото си сърце, за да замени нейното постепенно замиращо, не би се поколебал. Нямаше начин болката да бъде по-силна от тази, която изпитваше в момента. С всяко нейно измъчено поемане на дъх собствените му гърди се стягаха — беше сигурен, че ще припадне. Но не го направи. Остана на мястото си, приковал поглед в Саша, а очите му попиваха всичко — от дългите ѝ трепкащи мигли до луничките, които толкова обичаше. Луничките, които смяташе, че завинаги ще бъдат част от живота му, неизменни като звездите.

Може и да я познаваше едва от няколко седмици, но през това време целият му живот се беше променил. Когато я срещна, беше объркан и уплашен, преструваше се, че контролира положението, но всъщност се чувстваше като измамник. Тя вярваше в него — беше му помогнала да се превърне във водача, който му бе предопределено да бъде, и му даде пример, който да следва — показа му какво наистина означава да бъдеш смел, самоотвержен и благороден.

— Обичам те — прошепна той, целувайки челото ѝ, клепачите ѝ, а накрая и устните ѝ.

Издиша и повече от всичко желаеше да влее дъха си в тялото ѝ. С радост би поел хиляда куршума, ако така щеше да спаси Саша от един-единствен. Ако така щеше да спести на Макс болката. Знаеше, че никога, абсолютно никога няма да прости нито на себе си, нито на хората, които ѝ бяха причинили това.

Саша пусна едно издихание и спря да диша. Кларк се откъсна от Белами и изтича до нея, за да ѝ направи сърдечен масаж, докато Макс и Уелс наблюдаваха случващото се в мълчалива агония. След най-дългите минути в живота на Уелс Кларк допря глава до гърдите на Саша, задържа я там за миг и вдигна поглед. По лицето ѝ се стичаха сълзи.

— Не — изстена Уелс, неспособен да погледне Кларк в очите, неспособен да погледне Макс.

Всичко беше свършило.

Някой — може би Белами — го обгърна с ръка, но Уелс едва усети допира.

Единственото, което чувстваше, бе тежест, която премазва гърдите му и гръдният му кош хлътва навътре. А после всичко стана черно.