Завръщане у дома

Глава 25 Уелс

Уелс пристигна в лагера, препъвайки се зад Кларк и Белами. Ръцете му бяха изтръпнали от белезниците, с които бяха оковани зад гърба му, а лицето му смъдеше от клоните и тръните, които го бяха одрали по време на мъчителното прекосяване на гората.

Стояха пред затворническата колиба. Един от пазачите махна парцалите от запушените им уста. Уелс размърда челюсти в бавен кръг и на няколко пъти отвори и затвори уста в опит да си възвърне чувствителността.

— Чакайте тук — нареди пазачът.

Той се вмъкна вътре, а друг мъж, който стоеше на пост пред вратата, ги държеше под око. Уелс, Белами и Кларк се възползваха от възможността да поогледат наоколо. Лагерът се простираше пред тях и Уелс веднага успя да прецени, че вече не е същото място, което бяха напуснали преди броени дни. Един поглед към ококорените Белами и Кларк му подсказа, че и те го виждат.

Въпреки че едва ли беше по-късно от осем-девет вечерта, лагерът беше зловещо притихнал с изключение на шума от стъпките, които отекваха по прашната земя, и рязането на трупи и подреждането на цепениците. Две деца с напрегнати, измъчени изражения носеха дърва към огнището. Едно момче, което мъкнеше кофа с вода, като че ли бе на косъм да се разплаче. Група възрастни седяха мълчаливо край огъня и мятаха нервни погледи към дърветата. Никой не говореше. Никой не се смееше или не се закачаше с другите. Никой не се усмихваше. Сякаш цялата енергия и другарството — целият живот — бяха изсмукани от самия въздух.

Бризът се носеше покрай дърветата и ноздрите на Уелс се изпълниха с миризма на гнило. Той потисна гаденето си и забеляза, че Кларк и Белами правят същото. Уелс се огледа и направи няколко крачки към редицата дървета. Несъмнено там на земята имаше воняща купчина животински кожи, кости и органи, която беше покрита с мухи и бавно се разлагаше. Беше отвратително — и опасно. Не само че смрадта щеше да привлича хищници, а и бактериите, които се въдеха в тази купчина, щяха да са достатъчни да разболеят всички в лагера.

— Какво, по дяволите… — отрони дрезгаво Белами.

Първоначално Уелс предположи, че и той гледа животните, но когато завъртя глава, видя, че очите на Белами са втренчени в нещо друго в далечината. Група от първоначалните Сто се трудеше усилено върху нова колиба — Уелс долавяше приглушеното им пъшкане, докато се мъчеха да поставят един огромен дънер на върха на строящата се стена. Няколко възрастни стояха встрани и държаха факли, за да осветяват местността, което подсказваше, че възнамеряват да работят до късно през нощта.

Това само по себе си не беше необичайно. При положение че в лагера се бяха натъпкали толкова много хора, беше логично да вдигнат нови постройки възможно най-бързо. Тогава обаче луната се показа иззад един облак и Уелс най-сетне видя онова, което беше привлякло вниманието на Белами.

Когато лунната светлина огря полузавършената колиба, тя се отрази в нещо метално около китките на приятелите им.

— Не — промълви Уелс и замига на парцали, защото не можеше да повярва на очите си.

Всеки от тях имаше плътно пристегната дебела метална гривна около една от китките.

— Това е безумие — обади се Кларк с нотка на объркване в гласа, все едно мозъкът ѝ на учен не вярваше на изображението, който очите му препращаха.

Когато ги бяха изкарали от килиите им в центъра за задържане, всеки член на Стоте беше снабден с проследяващо устройство. Неговото предназначение привидно беше да предава жизнени сигнали до Колонията, за да знае Съветът дали Земята действително е годна за обитаване, или да ги уведоми, в случай че опитните им зайчета постепенно загинеха от радиационно отравяне. През първите им няколко дни на Земята обаче повечето младежи или бяха махнали гривните, или нарочно им бяха нанесли непоправими щети.

— Мислиш ли, че Роудс ги е донесъл със себе си на Земята? — попита Уелс.

— Може би — отвърна Кларк. — Но защо? Не е като да разполага с технологията, за да следи всеки един.

Белами изсумтя.

— Не бих бил толкова сигурен. Кой знае какво е пренесъл със себе си на транспортния кораб?

— Значи… те отново са затворници? — изрече невярващо Кларк.

— Дотук с нашия „принос“ и „саможертва“ — каза с натежал от горчивина глас Белами.

Няколко мига по-късно Уелс, Белами и Кларк бяха грубо издърпани в редица и подредени рамо до рамо, а зад всеки от тях застана по един пазач. Уелс стисна зъби, щом вицеканцлерът Роудс се приближи, обграден от двама от личните си въоръжени пазачи.

— Добре дошли обратно. Надявам се, тримата да сте се насладили на малката си ваканция.

— Виждам, че си бил доста зает да накичиш с аксесоари приятелите ми — подметна саркастично Белами. — Донесъл си си забележителна колекция от гривни.

Роудс се обърна съвсем демонстративно, за да погледне зад себе си. Децата, захванали се със строежа на колибата, бяха спрели да работят и се взираха в затворниците с неподправен ужас. Моли смъкна чука си и пристъпи напред, втренчена в Уелс. Дори от разстояние той можеше да види, че е впрегнала целия си самоконтрол, за да не се затича към него. Той поклати леко глава, предупреждавайки я да не го прави.

— А, да — каза Роудс. — Разполагам с няколко резервни, но би било разхищение да ги давам на хора, които съвсем скоро няма да има къде да ги носят.

— Нима? — Белами съумя да го удостои с една от знаковите си гримаси. — Дочух, че моят процес щял да бъде светското събитие на сезона.

— Процес? — повтори Роудс. — Боя се, че грешиш. Няма да има процес… за никого от вас. Вече съм отсъдил, че и тримата сте виновни. Екзекуциите ви ще се проведат на зазоряване. — Той вдигна театрално поглед към небето. — Макар че времето за чакане ми се струва доста дълго. Ако някой от вас бърза, ще се радвам да ускорим процедурата.

Сърцето на Уелс застина в гърдите, подобно на животно, което тъкмо бе зърнало как ловецът опъва тетивата на лъка си. Какви ги плещеше Роудс? Не бяха сторили нищо, което да заслужава екзекуция.

Преди обаче да е успял да каже каквото и да било, Белами издаде звук, който наподобяваше наполовина вик, наполовина стон.

— Какви, по дяволите, ги говориш? Те двамата не са направили нещо. Аз съм този, когото искаше. Аз съм този, когото трябва да убиеш.

— Помогнали са на беглец и са го укривали. Наказанието за това е ясно разписано в Доктрината Гея.

— Майната ѝ на Доктрината Гея — изплю Белами. — Намираме се на Земята, в случай че не си забелязал.

— Не виждам разумна причина да изоставяме правилата, заради които човечеството е процъфтявало в продължение на векове, само защото сме на твърда почва.

Уелс никога през живота си не беше изпитвал такава първична, чиста ненавист към някого или нещо.

— Баща ми не би казал това и вие много добре го знаете.

Роудс присви очи.

— Баща ти не е тук, Уелс. А в случай че си бил твърде зает да съблазняваш други малки престъпнички — и той стрелна с поглед Кларк, — че да внимаваш в часовете си по гражданско учение, синът на канцлера не е фактор във властовата йерархия. Аз съм начело и осъждам и трима ви на смърт чрез разстрел на разсъмване.

Уелс чу ахването на Кларк до себе си и цялото му тяло се вкочани. Чакаше настъпването на поредния пристъп на страх или гняв, но той така и не дойде. Може би някаква част от него беше очаквала този развой на събитията. Може би някаква част от него знаеше, че си го е заслужил. Дори Роудс да не подозираше какво беше сторил Уелс на кораба, именно той беше причината техните приятели, техните съседи да умират бавно от липса на кислород. Поне така никога нямаше да му се наложи да се изправи пред последствията от постъпката си. Нямаше да му се налага всяка нощ да поглежда нагоре и да се опитва да си представи кораба, който скоро щеше да се напълни с безмълвни, неподвижни тела.

— О, господи, Белами!

Гласът на Октавия върна Уелс обратно на земята. Момичето тичаше към тях, а лицето ѝ беше набраздено от мръсотия и сълзи. Двама пазачи се изстъпиха пред нея, препречиха ѝ пътя и я задържаха. Тя се съпротивляваше, но не можеше да ги пребори. Белами извика името ѝ и се хвърли към нея, ала един пазач заби оръжието си в ребрата му и той се преви надве.

— Спрете! — ридаеше Октавия. — Пуснете ги, моля ви!

— Всичко е наред, О — изхриптя Белами, като се мъчеше да си поеме дъх. — Добре съм.

— Не. Няма да им позволя да ти причинят това.

Около тях вече се събираха и други хора. Лила се приближи до Октавия и за момент Уелс си помисли, че ще я издърпа настрани, само че тя обгърна по-малкото момиче с ръка и се втренчи предизвикателно в пазачите. Антонио, Дмитри, Тамзин и още други се присъединиха към нея. Дори Греъм дойде, за да застане редом до тях. Не след дълго почти петдесет души образуваха широк полукръг около затворническата колиба.

— Всички да се отдръпнат — заповяда Роудс. Когато никой не помръдна, той направи знак на пазачите, които пристъпиха заплашително към тълпата. — Казах да се отдръпнете.

Но никой не отстъпи. Даже когато пазачите вдигнаха оръжията си на нивото на раменете и половината от тях се целеха в затворниците, а другата половина в тълпата. Някои от по-младите изглеждаха нервни, но повечето се взираха в Уелс, Белами и Кларк със смесица от непокорство и нещо друго. Нещо като надежда.

Независимо как щеше да завърши всичко това, те имаха нужда да видят как един истински водач понася поражението. За Уелс щеше да бъде чест да се пожертва, ако така никой друг нямаше да пострада, и определено не възнамеряваше да посрещне смъртта като страхливец. Обърна се към Роудс, вирна брадичка и заби поглед в този мерзавец.

Белами се примъкна още по-близо до Уелс и застана рамо до рамо с него. Уелс разчете по стиснатата му челюст, че и той си мисли същото. Кларк се премести до Белами и тримата заедно впериха поглед във вицеканцлера. Уелс изтласка образа как лежат окървавени на земята и поемат в синхрон сетния си дъх. Белами и Кларк го погледнаха. Мускулите на Белами бяха напрегнати, а тялото му беше заредено с енергия. Представляваше въплъщението на непоклатимост и сила, каквито Уелс не беше виждал досега. Очите на Кларк буквално горяха от емоция. Бяха изпълнени със свирепа решимост, която го зашемети.

— Добре, размърдайте се — каза един от пазачите.

Някой зад гърба на Уелс се протегна и сложи превръзка на очите му. Пазачите сграбчиха ръцете му и го завлякоха настрани.

— Къде ме водите? — изръмжа Уелс и заби пети в земята. Тъй като очите му бяха покрити, той наостри максимално слуха си, но пъхтенето и тътренето на крака не му разкриха нищо за случващото се с Кларк или Белами.

Уелс се съпротивляваше на похитителите си, ала нямаше какво да стори. Скръцна със зъби и се опита да преодолее паниката, която връхлиташе тялото му. Поне последното, което беше видял, бяха смелите лица на Кларк и Белами — това щеше да е достатъчно, за да понесе следващите няколко часа. Уелс знаеше, че вижда Земята за последен път.

Когато махнеха превръзката от очите му, вече щяха да са пуснали куршум в мозъка му.