Белами спря пред вратата на болничната колиба. Очевидно вицеканцлерът искаше да говори с него, но Белами не беше точно в настроение за приказки. Беше изтощен от вчерашната битка и страховитите ѝ последици. Двамата с Уелс вече бяха погребали няколко земнородни, а после се бяха заели да събират окървавените оръжия, които те бяха оставили след себе си. По-късно днес в лагера щеше да се проведе погребална церемония за колонистите и децата, които бяха загинали по време на нападението. Слава богу, Октавия беше добре, но не всички от Стоте бяха извадили същия късмет.
И въпреки ужасяващата атака и съкрушителните загуби на няколко от техните, настроението в лагера все пак беше по-ведро, отколкото когато Белами, Уелс и Кларк бяха доведени преди две нощи. Хората отново се смееха, а новите колонисти вече молеха Стоте за помощ и съвет, без да се страхуват от гнева на Роудс.
Част от Белами искаше да се обърне и да намери Октавия, която беше организирала игра на криеница за по-малките деца. Трудно му беше да я изпусне от погледа си след всичко, през което току-що бяха минали. След миг обаче любопитството му надделя и той пристъпи вътре.
Колибата беше пълна с ранени колонисти и деца, но обичайната ефективност и отдаденото отношение на Кларк спрямо пациентите ѝ поддържаха настроението да не бъде прекалено мрачно. За щастие, изгледите бяха, че повечето от пострадалите ще се възстановят бързо.
Белами закрачи към дъното на помещението, където за тавана беше закован дълъг бял чаршаф, който висеше до пода като завеса и осигуряваше на вицеканцлера малко уединение. Белами превъртя в главата си всички възможни реплики, които Роудс би могъл да му каже, за да планира отговора си. Ако решеше дори да заплаши него или Октавия, Белами не можеше да предвиди какво щеше да му причини. Не го интересуваше дали вицеканцлерът е ранен, безпомощен и на болнично легло.
Белами кимна на пазача, поставен на пост пред завесата, а после я заобиколи и се втренчи в мъжа, който лежеше на леглото зад нея.
Роудс изглеждаше смален. Не се дължеше само на изнемощялото му тяло или превръзките, които покриваха преобладаващата част от ръцете и торса му. Имаше нещо в лицето му. Не изглеждаше просто победен — изглеждаше пречупен.
Роудс се надигна на лакът с известно усилие. На Белами за кратко му мина през ума да протегне ръце и да му помогне, но после размисли. Вече беше направил достатъчно за това влечуго.
— Здравей, Белами.
— Как се чувстваш? — попита Белами повече по навик, отколкото от истинска загриженост; обикновено това казваш, когато се изправиш пред човек, увит в бинтове.
— Според Кларк и доктор Лахири ще се възстановя напълно.
— Страхотно — отвърна Белами, пристъпвайки от крак на крак. Това беше нелепо. Какво, по дяволите, правеше тук?
— Помолих те да дойдеш, защото исках да ти благодаря.
— Забрави за това — сви рамене Белами.
Беше спасил живота на Роудс заради себе си, а не защото този алчен за власт безумец го заслужаваше. Дългите прочувствени излияния не му се нравеха особено.
Роудс замлъкна и известно време се взираше замислено в празното пространство над рамото на Белами.
— Противопоставях се на идеята, че първоначалните Сто, в това число и ти, знаят повече за живота на Земята от мен. В края на краищата бях планирал това пътуване през целия си живот, а вие — втренчи се с твърд поглед в него Роудс — не представлявахте нищо повече от пасмина малолетни престъпници. Вие бяхте достатъчно глупави да се забъркате в неприятности на Колонията, защо трябваше да приемам, че сте достатъчно умни да оцелеете тук долу?
Белами трепна и стисна ръце в юмруци, но запази равнодушно изражение. В главата му отекнаха гласовете на Кларк и Уелс, които го умоляваха да не си изпуска нервите, независимо какво ще му каже Роудс.
— Но се оказа, че сте били — продължи Роудс. — Не само че сте оцелели на Земята, но и сте процъфтели. А както сам открих, да оцелееш на Земята, е доста трудно. — Той сведе поглед към многобройните си рани. — За да водиш истински живот, се изисква нещо повече от интелигентност. Изисква се воля.
Белами гледаше вицеканцлера, като се чудеше дали е чул правилно. Нима Роудс го беше похвалил него и останалите Сто? Може би нараняванията му бяха далеч по-лоши, отколкото Кларк смяташе.
Личеше си, че Роудс го чака да каже нещо.
— Радвам се, че гледате на нещата по този начин — изрече бавно Белами.
Молеше се Кларк да дойде да нагледа пациента си. Да дойде който и да е. Не искаше да остава насаме с вицеканцлера нито секунда повече.
— В този ред на мисли те помилвам за отвличането и непредумишленото убийство на канцлер Джаха.
Белами кимна и се опита да не позволи на презрението да се изпише по лицето му.
— Благодаря — отвърна.
Белами предвиждаше и беше приел помилването за свършен факт — все пак беше спасил живота на Роудс.
Сякаш прочел мислите му, Роудс продължи:
— Това не е всичко. От този момент учредявам официално нов Консултативен съвет. Уелс беше прав. Доктрината Гея е неприложима на Земята. Нуждаем се от нова, по-добра система. Тази вечер ще предложа да номинираме членове. Навярно… — Лицето му се сгърчи, щом го връхлетя нов пристъп на болка. — Навярно би проявил интерес да станеш част от Съвета?
Белами примигна няколко пъти в опит да осмисли чутото. Ако не бъркаше и случайно не бе погълнал някоя халюциногенна боровинка в гората, то вицеканцлер Роудс — най-корумпираният водач, който Колонията някога бе имала — току-що го беше помилвал и му беше предложил да влезе в политиката.
Белами не можа да се сдържи: разсмя се с глас.
— Сериозно?
— Сериозно.
Белами нямаше търпение да отиде да разкаже на Октавия, за да могат да се посмеят заедно. Освен ако тя не решеше, че не е смешно. Може би О всъщност би искала той да участва в Съвета. Да му се не види, през последните няколко седмици се бяха случили далеч по-шантави неща. Защо Белами да не се пробва да ръководи за известно време? Имаше само един човек, с когото първо трябваше да се посъветва.
Той се усмихна, кимна, обърна се и отиде да намери Кларк.