Завръщане у дома

Глава 17 Глас

Глас отвори вратата на колибата с рамо. И двете ѝ ръце бяха заети — едната с кофа речна вода, а другата с торба боровинки, растящи наблизо, на които се бе натъкнала. Тя пусна храната на грапавата дървена маса и понесе водата към легена. Без да се замисля, посегна към рафта и свали една купичка от него. Двамата с Люк бяха прекарали само два дни тук, но вече се чувстваха толкова удобно в малката си къщичка, сякаш живееха в нея от цяла вечност.

През първата им сутрин бяха излезли предпазливо от къщата, озъртайки се за земнородни. Не забелязаха никакви следи от човешки живот. Спокойствието и увереността им постепенно нараснаха и двамата се отдалечиха на няколко метра от къщата в опит да открият храна.

И двамата така се бяха съсредоточили върху търсенето, че за малко не забелязаха елена, който пасеше наблизо. Глас вдигна глава, за да повика Люк, и точно преди името му да се откъсне от устните ѝ, видя животното, което се намираше на няколко крачи от нея. Беше младо — има ли специално название за бебе елен? Глас се помъчи да си спомни — беше толкова красиво. Мекият му кафяв нос потрепна, щом подуши въздуха, а големите му кафяви очи бяха мили и тъжни. Глас се боеше да помръдне, да не би да го подплаши. Искаше и Люк да го види, но не можеше да издаде и звук. Тя и еленът се взираха дълго един в друг, докато Люк най-сетне не се обърна и не го зърна. Замръзна. Глас разчете по изражението на лицето му, че той е удивен от животното също толкова, колкото и тя.

Тримата стояха така, приковани в безмълвната си размяна на погледи. Най-накрая далечно прошумоляване сред дърветата накара елена да потъне в гората, почти без звук. Глас въздъхна, щом той изчезна.

— Това беше невероятно — каза тя.

— Аха — съгласи се Люк, ала изражението му беше сериозно.

— Какво има? — попита Глас, изненадана от реакцията му.

— Просто… ако не намерим нещо за ядене, ще трябва да… сещаш се… — заглъхна гласът му.

Сърцето на Глас се сви. Беше толкова омаяна от изразителните очи на елена, че изобщо не се бе замислила как може и да ѝ се наложи да го изяде. От тази идея ѝ се обърна стомахът.

— Нека не се тревожим за това — рече тя. — Продължавай да търсиш.

За щастие, бяха открили боровинките и засега се оправяха. Дълбоко в себе си обаче тя знаеше, че е само въпрос на време нещата да се променят. Таблетките им за пречистване на водата бяха на привършване, а в къщата не откриха тенджера, в която да я преваряват. Имаше странни буболечки, които пъплеха по пода в нощните часове и будеха Глас от дълбокия ѝ сън — от тях я побиваха тръпки. Люк само ѝ се присмиваше, когато тя се сгушваше в него и придърпваше одеялото по-плътно над главите им. А не ги напускаше и постоянната разяждаща тревога какво предстои да се случи. Можеха ли да останат тук? Възможно ли беше нещата наистина да са толкова прости? Тя си спомни какво ги бяха учили за сезоните на Земята — красивите есенни листа означаваха, че не след дълго щеше да настъпи зима, и тогава щеше да им се наложи да измислят как да се справят със студа. Глас обаче правеше всичко по силите си, за да изтика тези мисли на заден план. Друг път щеше да се притеснява за зимата. Днес просто искаше да изживее приказката във вълшебната къщурка под високия покров на дърветата.

Люк прекрачи прага, изтърсвайки калта от ботушите си. По гъстата му вълниста коса бяха полепнали листа. От него се носеше свеж боров аромат, който изпълни ноздрите ѝ. Глас вдиша дълбоко. Точно това, че беше толкова близо до него и вдишваше уханието му, караше всеки нерв в тялото ѝ да пламне.

— Вечеря? — Тя вдигна боровинковото ястие с насмешлива тържественост. — Тази вечер съм ти приготвила нещо изключително.

— А, боровинково задушено — ухили се Люк. — Любимото ми. Поводът специален ли е?

Тя наклони глава настрани и му се усмихна дяволито.

— Може и да стане.

Люк прекоси стаята на няколко бързи крачки, прегърна я и я претегли за дълбока целувка, която имаше чувството, че щеше да трае вечно.

По-късно същата нощ двамата заспаха с преплетени до огъня тела. Глас се беше унесла бързо. С всяка изминала нощ, която прекарваха в гората, Глас се чувстваше все по-спокойна, а напрежението и стресът от последните няколко седмици постепенно избледняваха от паметта ѝ. Започна да спи дълбоко, почти ненаситно, сякаш сънят ѝ предлагаше питателна храна, за която отдавна бе копняла.

Когато първият шум проникна през прозореца, Глас го възприе като част от съня си. Събуди се чак когато Люк седна изправен до нея, тялото ѝ се търкулна от него, когато той скочи панически. Отвори очи и моментално се разбуди. Тогава го видя: лице на прозореца на колибата. Някой се взираше в тях — земнороден, когото Глас различи на отразената светлина от изгасващия огън. Можеше да прецени по дългата коса и торбестите дрехи. Никой от колонистите не се обличаше така. Не изглеждаха по този начин. Ужас и адреналин запрепускаха през тялото ѝ, изпълниха вените ѝ и нажежиха мозъка ѝ. Чу някой да вика в далечината, но чак след секунда осъзна, че звукът излиза от собствената ѝ уста.

Люк скочи на крака и грабна пистолета, който беше взел от лагера. Бос и гол до кръста, той отвори вратата с ритник и се изстреля в мрака.

— Не, Люк! — извика отчаяно след него Глас. — Не отивай там!

Той обаче вече се беше изгубил от поглед. Паниката стисна гърдите ѝ и заплаши да я събори на земята, но Глас се втурна, залитаща и задъхана, след Люк, като се мъчеше да извика името му.

Глас изтича навън и го затърси на сляпо в мрака, докато очите ѝ не привикнаха с тъмнината. Заля я облекчение, щом видя Люк на няколко метра по-нататък с гръб към нея. Беше насочил оръжието високо във въздуха, към небето. Срещу него в полукръг стояха трима мъже и една жена. Бяха облечени подобно на Саша, в комбинация от животински кожи и вълна, но приликите свършваха дотук. Лицата им бяха като жестоки маски, а в очите им искреше злост, когато размениха погледи помежду си.

Люк и земнородните стояха в мълчаливо противоборство. Земнородните бяха вдигнали ръце и държаха копия, готови да бъдат хвърлени в атака. Изглежда, чакаха някакъв сигнал. Преди Люк да може да я спре, Глас се затича към него. Той я обгърна със силна ръка и я избута зад гърба си. Глас долови, че всеки мускул на тялото му е напрегнат и готов за битка.

Тя подаде глава иззад него и извика на земнородните:

— Моля ви — пресекна гласът ѝ. — Не сме дошли да навредим на някого. Приятели сме на Саша. Моля ви, не ни наранявайте.

— О, приятели сте на Саша? Така ли било? — отговори един от мъжете със суров и подигравателен глас. — Е, в такъв случай ще ви убием веднага, вместо да ви оставим полумъртви на животните. От любезност.

Люк се опита още повече да я избута и да я скрие зад себе си. Настана дълга, ужасяваща пауза, през която всяка от страните чакаше другата да предприеме нещо. Най-накрая един от земнородните — мъжът, чието лице бе зърнала на прозореца — пристъпи заплашително напред.

— Опитахме се да предупредим приятелите ви. Проявихме милост, като убихме само един от тях. Вместо обаче да осъзнаете, че не сте добре дошли тук, вие доведохте още от вида си. Стига толкова — изплю той.

— Не беше така — проплака Глас. — Не знаехме… нямаше как да общуваме с тях. Обещавам, че няма да дойдат още хора като нас.

Гласът ѝ се пречупи както от страха, така и от тъжното осъзнаване на факта, че това беше истина. Който не беше успял да се добере до транспортните кораби, бе изгубен завинаги.

Земнородната жена се усмихна презрително на Глас.

— Обещаваш? — изсумтя тя. — Разбрахме по трудния начин какво се случва, когато се довериш на външни хора.

Тя кимна на мъжа, който отметна ръка назад и се прицели с копието право в сърцето на Люк.

— Не мърдай! — изкрещя Люк. — Моля те. Не искам да те нараня, но имам оръжие. Не ме принуждавай да го използвам.

Мъжът застина, сякаш осмисляше думите на Люк, но само за миг. После направи още една предпазлива крачка напред.

Ушите на Глас писнаха от острото изсвирване на куршума. Ехото му отекна от стволовете на дърветата и се върна към тях. Люк беше стрелял във въздуха, насочил оръжието встрани от земнородните, но това ги сплаши достатъчно. Те скочиха и се разпръснаха, изчезвайки в мрака.

Глас беше толкова облекчена, щом ги видя да се оттеглят, че отначало не осъзна какво се беше случило. Когато Люк стреля, бе настанала някаква суматоха. Да не би някой от тях да беше хвърлил нещо? Тя се обърна към Люк и кръвта замръзна във вените ѝ. Той стоеше с лице към нея, с разширени в ужас очи. Отвори уста, но от нея не излезе никакъв звук. Глас спусна поглед по тялото му — плъзна очи по дължината на ръцете му до дланите, които стискаха здраво левия му крак. Между пръстите му бликаше кръв. Наблизо лежеше дървено копие.

— Люк! — извика тя. — Люк, не!

Люк се свлече на колене.

Глас се затича към него и се хвърли на земята.

— Люк!

Сграбчи ръката му, сякаш се опитваше да го задържи при себе си, да му попречи да поеме нанякъде, където тя нямаше да може да го последва.

— Ще се оправиш — каза Глас, като си нареди да изтласка паниката от гласа си. Люк имаше нужда тя да запази спокойствие. Имаше нужда тя да измисли нещо. — Нека да влезем вътре.

Погледна надолу и пребледня. Дори на слабата лунна светлина можеше да види, че тревата около крака на Люк се оцветява в тъмночервено.

Тя се подпъхна под ръката му и пробва да го издърпа на крака, но рязко спря, щом той извика от болка.

— Просто ми помогни да се изправя — процеди Люк през стиснати зъби. — Останалото ще го мислим, когато влезем вътре.

Люк с мъка застана на един крак. Глас се опита да успокои дишането си, да забрави факта, че се намираха на два дни от всякаква медицинска помощ. Как допуснаха глупостта да заминат сами?

— Не се тревожи — рече Люк, като потръпваше от болка с всяко тромаво куцукане. Извърна се, за да огледа дърветата за следи от земнородните. — Не е чак толкова зле.

Но дори Люк не можеше да прикрие уплахата в гласа си.

И двамата знаеха, че лъже. Също така и двамата знаеха какво ще се случи, ако той не се оправи.

Глас щеше да остане напълно сама.