Завръщане у дома

Глава 11 Уелс

Уелс никога не беше целял да застава начело. Така се бяха развили нещата. Той виждаше какво трябва да се направи и го правеше. Ако сметнеше, че има как да се свърши по-добре, предлагаше съответния вариант. Действията му не бяха свързани с придобиването на власт, както очевидно беше при Роудс. Според Уелс това просто беше най-добрият начин да опази хората живи.

Той влезе в колибата с продоволствията и прегледа купчините от вехтории, които бяха събрали от мястото на катастрофата. Знаеше, че Роудс не би одобрил Уелс да преглежда описа им, но през по-голямата част от деня вицеканцлерът подозрително отсъстваше и Уелс прецени, че винаги може да измисли някакво извинение, ако го завареха да го прави. Трябваше да върши нещо. Едва издържаше да стои на поляната. При вида на въоръжените пазачи, застанали пред новия затвор, буквално му се гадеше. Блъскаше си главата в опит да измисли как да помогне на Белами, но не му хрумваше начин да говори с Роудс, без да влоши още повече ситуацията.

Ето защо, докато не съставеше план, който нямаше да доведе до смъртта на двама им с Белами, щеше да се занимае с инвентаризацията.

Който и да беше отговорен за това в Колонията, определено не се беше погрижил да подготви и натовари транспортния кораб на Стоте с кой знае колко важни провизии. Сякаш ръководителите не бяха вярвали, че Стоте ще преживеят пътуването, камо ли пък че ще прекарат повече от месец на Земята. Имаше и някои полезни неща — един сандък с лекарства и медицински принадлежности за първа помощ, два кашона с протеинова паста, която отдавна беше свършила, както и малко одеяла, контейнери с вода, кухненски съдове и оръжия. Втората група транспортни кораби не бяха по-добре запасени. Уелс предположи, че това се дължи на липсата на предварително известие, когато бяха напуснали Колонията.

Някак обаче Стоте и новодошлите бяха съумели да натрупат впечатляващо количество припаси. Бяха превърнали счупени седалки и метални парчета в кофи за вода, походни легла, столове и маси. Бяха използвали ремъци и жици, за да съшиват от платнища и тапицерия палатки, навеси и завивки. Бяха претърсили района за широки, плоски листа, които да изсушат и да използват за многобройни цели — от направата на плетени кошници, до чинии и купи. Използваха всичко, на което се натъкнеха, за да могат да готвят, да чистят и да се защитят. Наистина беше възхитително как всички тези хора бяха обединили умовете си, за да измислят начин да оцелеят. Уелс никога преди не беше осъзнавал така ясно колко им е било лесно на кораба.

Тишината в колибата с провизиите беше добре дошло разнообразие в сравнение с глъчката навън. Уелс потъна в преглеждането на инвентара им, като си отбеляза наум, че трябва да започнат да събират повече листа и съчки за подпалки. Справяха се добре с боровинките и растенията, а цяла нова група се учеше как да ловува — което беше добре, като се има предвид, че щеше да мине много време, преди Белами да може отново да се включи.

Уелс се изправи и протегна ръце над главата си. Чу меко тупване по фасадата на постройката. Може би беше Феликс, който влачеше контейнери за събиране на дъждовна вода отвън, както Уелс го беше помолил. Излезе, за да види как може да помогне. Когато заобиколи колибата, очите му попаднаха на Кендъл и тялото му се скова. Отначало по-младото момиче изглеждаше мило и бе обръщало толкова много внимание на Уелс, че той си бе помислил как тя изпитва безобидно влечение към него. През последната седмица обаче поведението ѝ все повече го притесняваше. Нищо в нея не се връзваше — от странния акцент до начина, по който историята ѝ за затварянето ѝ постоянно се променяше.

Но не това беше най-обезпокоителното. Кожата на Уелс настръхна, щом си помисли за Прия — приятелката му, която бе жестоко убита и оставена провесена на дърво. Разбира се, всички смятаха, че нейната смърт е дело на земнородните, както убийството на Ашър. Но дори и ужасяващите детайли на онзи злокобен ден не го потвърждаваха. Прия беше удушена с въже от лагера на Стоте, а отвратителните букви, издълбани по стъпалата ѝ, удивително напомняха на почерка, с който бе издълбан маркерът на гроба ѝ — маркер, който Кендъл сама беше изработила.

Част от Уелс смяташе, че просто го е завладяла параноята, че е разтърсен от мъчителните събития. Но друга част от него знаеше, че не бива да изпуска Кендъл от поглед.

Тя стоеше сама с гръб към него и се беше надвесила над един от контейнерите за дъждовна вода. Беше бръкнала в него.

— Здравей, Кендъл — каза Уелс, като се опита да запази безстрастен тон.

Щом чу гласа му, Кендъл подскочи и се обърна към него с широка усмивка, залепена на лицето ѝ.

— О, здравей, Уелс — рече невъзмутимо тя.

— Какво става? Какво му е на контейнера за дъждовна вода?

— Нищо. Просто проверявах колко са пълни. Феликс тъкмо дотъркаля тези. Не знам как успя да го направи, при положение че вътре има толкова много вода.

— Не е трудно, ако нацелиш правилния ъгъл — отвърна Уелс. — Защо ти трябва да проверяваш нивото на водата?

Кендъл погледна към небето, вдигна ръце на равнището на раменете си и обърна длани, сякаш за да провери влагата във въздуха.

— Струваше ми се, че днес няма да вали, затова исках да се уверя, че разполагаме с достатъчно запаси.

Уелс огледа лицето ѝ. Нещо, свързано с нея, не изглеждаше както трябва — като че ли нехайният ѝ глас и пронизващият ѝ поглед принадлежаха на двама различни души, но по погрешка се бяха озовали в едно тяло.

— Намери ли нещо там?

Кендъл се изсмя сподавено.

— Във варела с дъждовна вода? Не. Защо?

— Тогава защо си беше пъхнала ръката вътре?

— Уелс, нямам представа за какво говориш. Не съм си пъхала ръката във варела.

— Кендъл, видях те да бъркаш в него.

Тя присви очи и стисна устни. За един момент — толкова кратък, че Уелс си помисли как може и да си го е въобразил — изражението ѝ се преобрази от невинно и притеснено до хладно и пресметливо. После тя отново отвори широко очи, усмихна се срамежливо и повдигна рамене.

— Не знам какво да ти кажа, Уелс. Не бърках във водата. Трябва да тръгвам за ловната ми смяна.

Преди Уелс да може да каже каквото и да било, тя се завъртя на пети и се затича към центъра на лагера.

Уелс се почувства неспокоен. Нещо не беше наред. Погледна в контейнера, но видя само кристалночиста вода, наполовина запълнила вътрешността му. Плесна раздразнено с длани по стените на контейнера и реши, че трябва да съобщи на Роудс какво бе видял току-що. Да се увери, че водата е безопасна за пиене, беше по-важно от някаква си глупава борба за власт.

Не беше трудно да издири вицеканцлера. Просто трябваше да открие тълпата пазачи, събрали се около него в очакване на заповеди. Без каквито и да било извинения, Уелс си проправи път до предните редици на групата и застана зад Роудс, който разговаряше с дясната си ръка — офицер Бърнет.

— Сър? — обади се Уелс с отработения си, уважителен офицерски тон.

Роудс се извърна и огледа Уелс от глава до пети. Изглеждаше изненадан, че го вижда отново.

— Да, офицер Джаха? С какво мога да ви помогна?

Уелс усети, че пазачите го наблюдават.

— Станах свидетел на нещо, което мисля, че трябва да знаете, сър.

— Нима?

— Да. Видях момиче, на име Кендъл, да бърка в един от варелите ни за дъждовна вода. Убеден съм, че слагаше нещо във водните ни резерви.

— И какво по-точно смяташ, че тази Кендъл е пуснала във водните ни резерви? — попита хладно Роудс.

— Не знам, сър. Но в нея има нещо притеснително. Просто е малко… особена.

Роуд се изсмя сухо.

— „Особена“, а?

Уелс кимна.

Погледът на Роудс заснова от Уелс към Бърнет и обратно към Уелс.

— Е, Джаха. Благодаря ви, че насочихте вниманието ми към тези жизненоважни сведения. Ще накарам хората ми да разследват всеки, който изглежда малко особен. Не можем да допуснем подобно нещо.

Насъбралите се около тях мъже се подсмихнаха подигравателно. Уелс усети, че бузите му горят.

— Това не е шега — отсече твърдо той. — Беше си наумила нещо. Не смятам, че е толкова невинна, колкото изглежда.

Роудс прикова студения си поглед в Уелс.

— Осъзнавам, че краткият ви престой като водач тук, на Земята, е бил изключително удовлетворяващ. Един ден, ако съумеете да овладеете отчаяните си стремежи, може би отново ще застанете начело. Точно сега обаче намирам за срамно да изфабрикувате обвинения, насочени срещу едно невинно момиче, само защото обичате да си придавате важност.

Всяка следа от смущение, което почувства Уелс, се изпари в рамките на секунди и бе заместена от чиста доза отвращение. Не той играеше игрички — и не той беше човекът, който допускаше властта да повлияе на преценката му. Роудс излагаше живота на всички им на риск, защото… какво? Чувстваше се заплашен от тийнейджър? Уелс нямаше да достави на Роудс удоволствието да го види разстроен. Колкото и да му беше трудно, той пренебрегна обвиненията на Роудс и се съсредоточи върху задачата да му предостави конкретни доказателства, за да го принуди да предприеме мерки, независимо от личната му вражда с Уелс.

— Сър. Преди да пристигнете тук, двама членове на групата ни бяха убити.

— Да, чух за тези злощастни инциденти — махна пренебрежително с ръка Уелс. — Доколкото разбирам обаче, тогава не сте били добре защитени. Вече сме установили охраняван периметър, който ще предотврати подобни случаи в бъдеще.

— Не съм сигурен как периметърът ще попречи на стрела да прониже нечий врат. Сър. И не съм сигурен как периметърът ще помогне, ако един от хората им вече е проникнал в лагера ни. Приятелката ми Прия беше провесена за дърво като някакво животно. Не можехме да проумеем как някой се е промъкнал в лагера за достатъчно дълго, че да ѝ причини това, без никой да забележи непознатия в редиците ни. Но мисля, че вече се досещам. Смятам, че виновникът вече е бил тук и изобщо не е външен човек. Мисля, че е била Кендъл.

Роудс изгледа Уелс, все едно беше мръсотия, залепнала за ботуша му.

— Достатъчно. Върнете се при мен, когато сте готов да помогнете. Нямам време да слушам конспиративните ви теории и заблуди. Трябва да управлявам цяло селище. Ако можете да ни кажете къде да открием надежден източник на храна, тогава с удоволствие ще ви изслушам. Сега си вървете.

Уелс се отдалечи вбесено, без да каже нищо. Когато свърна зад ъгъла на най-близката колиба, той се блъсна в някого.

— Съжалявам — рече и вдигна поглед към едно познато лице.

Кендъл. Беше седяла там през цялото време и беше чула всичко, което бе казал на Роудс. Уелс се подготви за гневна размяна на реплики. Вместо това обаче Кендъл му отправи странна, неразгадаема усмивка, преди да се обърне и да се отправи към гората. Уелс проследи как потъва сред дърветата, а сърцето му блъскаше лудешки в гърдите — някакво вътрешно чувство му подсказваше, че тя няма да се върне.