Завръщане у дома

Глава 12 Кларк

На Кларк не ѝ стигаше куражът да сподели с Уелс всички подробности около плана си да спаси Белами. Нуждаеше се от помощта му, но имаше ограничение за това, което бившият ти приятел трябва да знае. Особено когато в същността си планът ти се състои от една-единствена стъпка: опасен флирт с пазач социопат. И най-вече когато бившето ти гадже е закрилнически настроен, от време на време самодоволен тип, който по една случайност се явява и фактическият лидер на лагера.

— Та какво точно искаш да направя? — попита Уелс, изучавайки я с поглед.

Изражението му недвусмислено ѝ даваше да разбере, че е наясно с нейното нежелание да му сподели всичко.

— Някой трябва да предизвика суматоха, за да можем двамата с Белами да се измъкнем незабелязано от лагера.

— Определено мога да предизвикам суматоха, но как точно възнамеряваш да минеш покрай пазачите?

— Намислила съм план. Нямаш ли ми доверие?

Уелс въздъхна и прокара ръка през косата си.

— Разбира се, че ти имам доверие, Кларк, но не разбирам защо ти не ми се доверяваш. Защо не ми кажеш какво става? Знам, че той ти е гадже, но също така е и мой брат.

Думата прозвуча странно, изречена от устата на Уелс, но независимо от това докосна нежна струна дълбоко в сърцето ѝ.

— Знам, Уелс. Точно поради тази причина се налага да ми повярваш. Колкото по-малко знаеш, толкова по-големи са шансовете планът да проработи.

Уелс поклати глава и я удостои с крива усмивка.

— Можеш да ме убедиш да направя почти всичко. Нали го знаеш?

Кларк се ухили.

— Добре. Защото трябва да те помоля за още една услуга.

— Каквото пожелаеш, Грифин.

— Веднага щом избягаме от тук, трябва да отидем някъде другаде. Смяташ ли, че Саша би могла да помоли земнородните да ни приютят, поне за известно време?

— Ще говоря с нея — отвърна Уелс. Двамата със Саша се бяха уговорили да се срещат в гората всеки ден по пладне — временна мярка, докато отново не станеше безопасно тя да посещава лагера. — Сигурен съм, че ще го направи.

— Благодаря ти!

Тя отново се върна към списъка със задачи в ума си. Всички парчета от плана ѝ се подреждаха идеално. Единственото, за което съжаляваше, бе, че щом напуснеше лагера, щеше да изостави и доктор Лахири. Така и не им се удаде възможност да довършат предишния си разговор и Кларк знаеше, че той премълчава нещо за родителите ѝ.

— Какво има, Кларк? — попита Уелс, очевидно разчел тревогата по лицето ѝ. Винаги беше в състояние да отгатне за какво си мисли тя, умение, което бе направило началото на връзката им толкова вълшебно, а края ѝ — толкова сърцераздирателен. — Какво не е наред?

— С изключение на факта, че трябва да влача Белами и отворената му рана през гората, за да избягаме от маниакалния Роудс?

— Да, с изключение на това.

Тя му разказа накратко какъв израз беше добило лицето на доктор Лахири, когато го беше попитала за родителите си, и че са нямали възможност да довършат разговора си.

Уелс постави ръка на рамото ѝ.

— Съжалявам, Кларк.

— За какво?

— За всичко. Че бях толкова наивен. Че не прозрях колко е извратен Роудс. Наистина си мислех, че ще направят това, което е правилно. Сега ми изглежда толкова глупаво.

Кларк искаше да притегли Уелс в обятията си и да го прегърне — от благодарност, от признателност, от съчувствие. Но вече нямаше право.

— Никога не се извинявай, задето виждаш най-доброто у хората, Уелс. Това е невероятно качество.

Той откъсна поглед от нея и прочисти гърло.

— Белами ми е брат. Готов съм на всичко, за да помогна. — Той отново се загледа в Кларк, а в очите му гореше искра, която тя не беше зървала никога преди. — А ако междувременно се случи да подкопая властта на Роудс, това ще бъде чудесна сделка „с един удар — два заека“.

Час по-късно, след като Кларк се беше измила в потока, а после се бе преоблякла в дрехи с една идея по-чисти от предишните, тя се отправи на мисията си. Всичко е само представление, повтаряше си в опит да укроти лудешки биещото си сърце. Нищо от това, което щеше да се случи, нямаше да е наистина. Повтарянето я успокои и скоро думите се сляха и зазвучаха като мелодия в главата ѝ.

Тя застина на място. Ето го и него, подпрян на продоволствената колиба — палецът му беше подпъхнат в колана, а на лицето му бе разтегната самодоволна усмивка. Разговаряше с аркадийско момиче, приблизително на възрастта на Кларк, със същия цвят на косата и сходно телосложение на нейното. Е, поне си има тип — помисли си тя. — Отвратително.

Кларк си пое бавно дъх, подготви се психически и преговори мислено плана си — за милионен път се надяваше, че ще проработи, че няма да превърне в реалност един от собствените си кошмари.

— Здравей, Скот — каза Кларк, щом се отправи към вратата на колибата с провизиите.

Вместо да избягва зрителен контакт и да го подмине възможно най-бързо, както правеше обикновено, тя се насили да задържи погледа си върху лицето му и му отправи нещо, което се надяваше да е наподобявало сияйна усмивка, макар че нищо чудно да е било и гримаса.

— Здравей, док — провлачи той, оглеждайки я от глава до пети.

Момичето, с което Скот бе разговарял, се обърна и впери гневен поглед в Кларк, а щом стана ясно, че вниманието му се е насочило другаде, си тръгна вбесено.

Изцяло твой е, скъпа — помисли си Кларк. — Веднага щом получа това, от което се нуждая.

Адреналинът пулсираше в тялото ѝ, когато застана на прага на колибата, едва на няколко сантиметра от Скот. Напрегнатото му изражение я изнервяше — струваше ѝ се мнителен. Да не би да изглеждаше твърде настоятелна? Флиртуването не ѝ беше специалитет. Винаги бе боравила по-уверено със скалпели и микроскопи, отколкото с усмивки и похотливи походки.

Крайчетата на устните му подскочиха нагоре, а веждите му се извиха високо, сякаш ѝ задаваше безмълвен въпрос.

— На какво дължа тази чест? — попита той, като протегна ръка, за да ѝ задържи вратата.

— Просто трябва да потърся нещо вътре — рече Кларк. — Би ли могъл да ми помогнеш?

— Разбира се, няма проблем.

Той я последва в колибата и затвори вратата след нея с тъп звук, от който стомахът на Кларк се обърна, но трябваше да продължи по план.

Тя отметна коса през рамо и се обърна с лице към него.

— Слушай, искам да ти се извиня.

За момент той изглеждаше стъписан, но после се подсмихна и отвърна:

— За какво изобщо има да се извиняваш, скъпа?

Гласът му накара кожата на Кларк да настръхне, но тя не спря дотук.

— Че невинаги съм ти отдавала нужното лекарско внимание. Аз… — Това беше, не можеше да се провали сега. Снижи глас и се опита да звучи възможно най-свенливо. — Все още съм малко нервна около определени пациенти.

Той повдигна вежда.

— Така ли, с какви пациенти например?

Тя се насили да положи длан на ръката му.

— Онези, които ме карат да се чувствам по-скоро като влюбена ученичка, отколкото като истински доктор.

Очите на Скот така се облещиха, че Кларк доби съвсем нова представа за израза очите му светнаха. Ако не принадлежаха на Скот, щеше да се почувства поласкана, че някой мъж я гледа така. Проряза я остра вина, щом осъзна, че Белами всъщност я гледаше по този начин.

— Наистина?

В гласа му се долавяше недоверчива нотка, но тя не го спря, когато постави ръка на кръста ѝ.

Кларк кимна и пренебрегна напрежението от допира му, макар че усещането беше като по ръката ѝ да лази паяк.

— Прощаваш ли ми? Обещавам в бъдеще да се държа по-… професионално.

Скот сложи другата си ръка на ханша ѝ, а после плъзна и двете си длани надолу, докато не се озоваха на задника ѝ. На Кларк ѝ се наложи да положи върховно усилие на волята, за да не се отдръпне.

— Професионализмът понякога може да бъде надценен.

Тя стегна тялото си и се приведе, за да прошепне в ухото му:

— В такъв случай не искаш ли да отидем на малка разходка? Има едно място в гората, което отдавна си умирам да опозная.

Той затегна хватката си за миг, преди да я пусне и да я удостои с мазна усмивка.

— Разбира се.

Двамата излязоха навън и Кларк се надяваше, че Скот не е усетил как потръпна, когато постави ръката си на кръста ѝ.

— Показвайте пътя, докторе.

Кларк се извърна към дърветата точно навреме, за да види, че Октавия прекосява границата с гората, повела две малки деца за ръка. За ужас на Кларк, сестрата на Белами се беше вторачила право в нея, а горящият на лицето ѝ поглед издаваше неподправена ненавист. Октавия не знаеше за плана на Кларк да използва Скот. Навярно си мислеше, че тази сцена представлява точно това, което и изглеждаше: Кларк изневерява на Белами с пазач.

Кларк задържа погледа на Октавия — как ѝ се искаше все още да разполага с имплантите в роговиците си, за да изпрати съобщение на момичето. Единственият начин да комуникира с нея на Земята обаче беше посредством разговор, а това никога нямаше да проработи. Беше хванала Скот на въдицата си и не можеше да спре точно сега. Не желаеше да пробуди подозренията му с някое от действията си. Беше твърде рисковано да говори с Октавия. Кларк можеше само да се надява, че тя няма да отиде при Белами преди нея. Ако Октавия му кажеше какво е видяла, беше изключено тази нощ той да напусне лагера заедно с Кларк. Октавия се извърна и се насочи с тежка крачка към огнището.

Кларк проследи как Октавия се отдалечава, а после си пое дълбоко дъх и отново се обърна към Скот. Задържа погледа му малко по-дълго, отърка ръка в неговата и изрече гърлено:

— Последвай ме. — Посочи с глава към гората.

Очите на Скот се оцъклиха.

— С теб съм — издиша в ухото ѝ той.

Кларк усети горещия му влажен дъх по лицето си. Потисна гаденето си и си напомни, че Белами ще умре, ако не изпълнеше плана си докрай. Хвана Скот за ръката и го повлече към дърветата.

Вмъкнаха се в мрачната гора, а клоните удряха раменете им. Кларк поведе Скот към един определен участък, където дърветата бяха разположени особено нагъсто и листата образуваха плътна преграда. Щяха да чуят, ако някой приближава, преди да бъдат видени. Кларк се обърна към Скот, който се блъсна в нея във вълнението си. Притисна гърдите си към нейните и обгърна раменете ѝ с ръце.

Той не си губеше времето. Кларк се помъчи да се съсредоточи върху Белами. Всичко това беше заради него. Заради тях.

— Бързаш ли? — съумя да каже Кларк, преди да ѝ е лепнал напористата си, влажна целувка.

Тя извърна инстинктивно лице, така че устните му се плъзнаха по нейните и се озоваха на бузата ѝ.

— Отдавна искам да направя това — рече Скот, като стисна лицето ѝ в дланите си и го обърна обратно към себе.

— А аз отдавна искам да направя това — вдигна ръка във въздуха тя и я стовари на врата му.

Спринцовката проби кожата му с тихо изпукване. Кларк натисна с всички сили буталото с палец и вкара масивна доза успокоително право в кръвообращението му. За частица от секундата очите на Скот се изпълниха с объркване и осъзнаване на коварството. После хватката, в която беше впримчил Кларк, се отпусна и той се свлече на земята с глухо тупване.

Кларк изтри олигавеното си лице с ръкав и се захвана за работа. Коленичи и заопипва униформата и практичния колан на Скот. Ръцете ѝ трепереха, но най-накрая успя да обвие пръсти около тежкия ключодържател и студения, гладък метал на пистолета му. Без дори да хвърли поглед назад, тя скочи на крака и пое обратно през дърветата, като го остави в безсъзнание на земята. Искаше да е много, много далече от него, когато той дойде на себе си.

Изтласка Скот от ума си и се промъкна обратно на поляната. Проследи с поглед лагера, за да провери за пазачи и да потърси Уелс. Той се намираше на уреченото място. Кларк затвори очи и се заслуша внимателно — да, можеше да дочуе откъм дърветата ниското изсвирване на Саша, което им служеше за сигнал. Беше получила съобщението. Кларк се стегна. Време беше да тръгват.