Завръщане у дома

Глава 24 Глас

Нищо на Земята вече не изглеждаше красиво. Всеки километър покрита с дървета земя беше просто още един километър, който трябваше да измине, за да спаси Люк, чиито сили се топяха с всеки следващ момент.

Може би трябваше да умрем горе наред с останалата част от Колонията — помисли си мрачно тя. — Може би изобщо не трябваше да идваме тук. Но не, тя нямаше да позволи да загинат, не и по този начин: сами и ужасени. Люк потръпваше в съня си. Глас се изправи на омекналите си крака. Прокара ръка по влажната му буза и докосна устните му. Неописуема тъга сграбчи гърдите ѝ при мисълта как тялото му гасне. Как беше възможно Земята просто да продължи да съществува, ако Люк го нямаше? Как беше възможно тя да продължи напред? Не. Нямаше да го остави да изгасне тук, насред гората. Дължеше му повече от това.

С всеки следващ метър Глас ставаше все по-умела в придвижването по този начин, само че, докато мускулите ѝ се схващаха и умът ѝ се уморяваше, тя все по-силно се притесняваше, че се движи в погрешната посока. Компасът ѝ казваше, че върви на юг, но нищо не ѝ се струваше познато. Изобщо бяха ли минавали по този път?

По пладне Глас беше плувнала в пот. Гърбът я болеше и крайниците ѝ трепереха от изтощение. Нямаше представа колко още остава до лагера. Трябваше да си почине. Спря, освободи главата си от хамута и подпря шейната на едно дърво. Люк изпъшка от болка и се размърда. Глас приклекна до него.

— Хей — прошепна тя и го целуна по челото.

Можеше да усети с устните си, че той все още гори. От няколко дни имаше треска. Отново я заля пристъп на несигурност. Как щеше да се справи? Как щеше да го преведе съвсем сама по целия път? Едва ѝ стигаха силите да го повдигне, камо ли да го задържи прав и да отблъсква свирепи хищници. Знаеше, че ако отново ги нападнеха, щеше да им е за последно.

Глас застана с ръце на хълбоците си и погледна към небето. Издиша бавно в опит да успокои биенето на сърцето си. Можеше да се справи. Трябваше да се справи. Докато призоваваше цялата си сила, очите ѝ пробягаха по ствола на дървото зад шейната. Видя нещо на няколко метра над главата си — вдлъбнатина, по-бледа от набраздената дървесна кора наоколо. Глас се повдигна на пръсти и проточи врат, за да види по-добре. Примижа и се протегна възможно най-високо. Когато най-накрая осъзна какво гледа, тя ахна от изненада, а после се разсмя силно насред гората, където нямаше кой да я чуе, освен изпадналия в безсъзнание Люк. В една толкова дива и недокосната местност, която вдъхваше усещането, че по Земята никога не е стъпвал човешки крак, в кората на дървото имаше послание, издълбано от човешка ръка. Глас едва успя да го разчете:

Като че ли я беше достигнал глас от миналото, който ѝ шепнеше, уверяваше я, че всичко ще бъде наред. Р. и С. се бяха обичали точно под това дърво, където сега Глас се бореше за момчето, което обичаше. При други обстоятелства двамата с Люк щяха да издълбаят инициалите си също като тях. Но кои бяха Р. и С. и колко отдавна бяха седели заедно тук? Млади ли са били, или възрастни? Първа любов или стара женена двойка? Може би са били двойка отпреди Катаклизма, която навярно не е оцеляла. Хора, които вероятно не са осъзнавали мащабите на ужасите, грозящи човешката раса. Знаели са само, че се обичат достатъчно, че да оставят знак за привързаността си за идните поколения. Видът на този отдавна забравен символ пробуди някакво вълнение в гърдите на Глас. Тази двойка никога не би предположила, че един ден момиче от Космоса ще попадне на издълбаните инициали. Щеше ли да има значение за тях? По-скоро не. Любовта им е била всичко, което ги е интересувало. Всичко, за което би трябвало да се грижат.

Глас сведе поглед към Люк, чиито гърди се повдигаха и спускаха равномерно. Независимо колко беше уплашена, независимо дали щяха да се доберат до лагера, бяха късметлии, задето бяха живи точно тук, точно сега. Този момент беше всичко, което притежаваха. Ако желаеха нещо повече, тя трябваше да се бори за него — в името и на двама им. Тя приклекна и отново нахлузи въжето около раменете си, а тялото ѝ се изпълни с подновена енергия.

Трябваше да се завърнат на безопасно място. Изключено беше да се предаде сега.

Глас си проправи път през няколко растящи особено нагъсто дървета и стомахът ѝ се обърна заради разкрилата се гледка. Беше езеро. Но може ли да бъде…? Със сигурност всички езера на Земята си приличаха. Внезапно тя зърна нещо в далечината. Останките на овъглените транспортни кораби.

Глас възкликна от радост и ако не беше изтощена до мозъка на костите, щеше направо да заподскача. Почти беше стигнала. Едва ли се намираше на повече от няколко километра от лагера. Когато обаче се взря в стръмния склон откъм далечния край на езерото, сърцето ѝ се сви. Щеше да отнеме часове да завлече Люк до брега и да го издърпа нагоре към лагера. Дали той щеше да издържи толкова дълго? Ако ли не, то Глас можеше само да се надява, че собственото ѝ тяло щеше бързо да рухне от мъка. По-скоро би лежала в гората до Люк, застинала и умиротворена за вечни времена, отколкото да прекара остатъка от живота си с още по-тежък товар от шейната — бремето на разбитото сърце.