Завръщане у дома

Глава 7 Уелс

Обикновено Уелс спеше навън — предпочиташе тихата, осеяна със звезди поляна пред претъпканите бараки — но беше прекарал последните две нощи на пода на лазарета почти без да мигне.

Кларк прекарваше всяка възможна секунда край Белами — почистваше раната му, следеше за треска и му говореше всякакви глупости, които биха могли да го разсеят от болката. Тя обаче трябваше да се грижи за още десетки пациенти, така че Уелс се включваше, доколкото му беше по силите. Уверяваше се, че Белами пие вода, и в моментите, в които умът му се избистряше, го уведомяваше за случващото се в лагера.

Когато се изправи на крака, Уелс потисна стона си и се прозя, разтривайки рамото си. Болничните легла определено не достигаха и Уелс се беше погрижил да ги заемат ранените. Погледна надолу към Белами, който най-сетне бе заспал след мъчителна, неспокойна нощ. През превръзката му сякаш не пробиваше кръв, което беше хубаво, но Кларк все повече се опасяваше да не получи някаква инфекция.

Уелс сведе очи към бледото лице на Белами и изпита нов пристъп на гняв, насочен към вицеканцлера. Баща му никога не би позволил на пазачите да прострелят Белами, независимо дали съзнаваше, че мишената им е негов син. Роудс постоянно приказваше за ред и справедливост, но не изглеждаше особено заинтересован да подкрепи думите си с действия.

Уелс се измъкна навън, като внимаваше да не се затръшне вратата. Ранните утрини бяха любимото му време на Земята. Разполагаше с цял час, през който можеше да наблюдава изгрева насаме, преди останалите от лагера да се събудят и да се впуснат в обичайните си дневни занимания: децата, които бяха дежурни по снабдяването с вода, ставаха първи и се отправяха към потока с празни съдове и рошави коси. Следващ беше екипът за събиране на дърва, който винаги се впускаше в сеченето, за да види кой ще се справи пръв със задачата. Бързо се бяха превърнали в общност със собствени привички и традиции. В много отношения животът им беше по-щастлив и свободен от всичко, което бяха изпитвали в Колонията.

Макар от пристигането на другите колонисти да бяха минали по-малко от седемдесет и два часа, тези утрини вече му се струваха като далечен спомен. Не беше виждал Саша от дни. И двамата се бяха съгласили, че е по-безопасно тя да остане в Маунт Уедър, докато Уелс не решеше какъв е правилният подход да съобщи на Роудс за земнородните. Чувстваше липсата ѝ като физическа болка.

Обикновено празната поляна беше осеяна с групи посърнали хора — новопристигнали, които не бяха успели да си намерят място в колибите и бяха прекарали една безсънна нощ, взирайки се ужасено в непознатото небе, или недоволни членове на Стоте, които бяха предпочели да излязат на мократа трева и мразовития въздух, отколкото да се разправят с натрапниците, нахлули в личното им пространство.

Няколко възрастни вече бяха наобиколили студеното огнище и очевидно чакаха някой да го разпали вместо тях. Група пазачи стояха встрани, потънали в разговор, и сочеха към хребета, откъдето за първи път бяха изникнали отцепилите се земнородни. След като бе претеглил плюсовете и минусите на това да разкрие, че на Земята има и други хора, вчера Уелс беше споделил на Роудс за двете групи — за мирната, водена от бащата на Саша, и за враждебната, която бе убила Ашър и Прия. Оттогава Роудс беше наредил на пазачите да патрулират на смени около поляната.

Уелс отиде до огнището и се насили да се усмихне.

— Добро утро — рече той.

Всички му кимнаха, но никой не проговори. Знаеше как се чувстват, защото и той се бе чувствал по същия начин през първите си няколко дни тук — дезориентиран, травмиран от пътуването до Земята, но също така и измъчван от загубата на хората, които беше оставил след себе си. Също така знаеше, че единственият начин да продължиш напред бе да вършиш нещо.

— Кой иска да се научи как да пали огън? — попита той.

Всички се възползваха от предложението му с различна степен на ентусиазъм, но само един човек — жена на около двайсетина години — задържа интереса си достатъчно дълго, за да се опита да го направи сама. Уелс натрупа цепеници в ръцете ѝ и я съпроводи обратно до огнената яма. Показа ѝ как да подреди цепениците като пирамида, за да хванат най-добрия въздушен поток, и я преведе през стъпките към запалването им. Когато приключиха, тя се усмихна и Уелс зърна в очите ѝ да се връща мъничка живителна искрица.

— Добра работа — похвали я той. — Дръж огъня под око и когато има храна за готвене, ще го разпалим още малко.

Насочи се към малките групи, които се бяха събрали за лов, като пътем подмина струпалите се пазачи. Почувства погледите им върху себе си и спря. Пазачите стояха с пушки на рамо и очакваха някой да им каже какво да правят.

Макар да му бяха отнели офицерския ранг, когато го затвориха, Уелс прочисти гърло и се обърна към тях със същия глас, който бе усвоил по време на обучението си.

— Един от вас трябва да придружава всяка ловна дружина. Имаме доста гърла за хранене и тези оръжия биха могли да ни послужат добре.

Пазачите се спогледаха, сякаш чакаха разрешение, след което свиха рамене и го последваха. Уелс ги раздели на групи и им даде няколко съвета как да стъпват тихо, за да не подплашат плячката си. Единствените двама, които останаха, бяха онези, на които Роудс бе възложил охраната на болничната колиба, за да гарантират, че Белами няма да избяга.

Глъчката на поляната осезаемо нарасна, когато гладните хора се изсипаха от претъпканите колиби в търсене на някаква храна, с която да закусят.

Отчаяно се нуждаеха от още няколко колиби, което щеше да изисква масова сеч за събирането на дървени трупи и поне едноседмичен строеж. Трябваше да обучи двайсет-трийсет новопристигнали, за да приключат бързо, преди времето да е застудяло. Също така се нуждаеха от още кофи за вода, които щеше да им се наложи да изработят от металните отломки. Уелс си отбеляза наум да изпрати група до мястото на катастрофата за събирането на поне десетина подходящи за целта парчета. Нищо от това обаче нямаше да има значение, ако бързо не се сдобиеха с още храна. При положение че Белами беше изваден от строя, тази задача щеше да бъде по-трудна от всякога. Уелс издиша бавно и остави сутрешната слънчева светлина да стопли лицето му, докато си подреди мислите.

Отвори очи, прекоси поляната към колибата с провизии и спря да поговори с едно аркадийско момче, което стоеше на прага и преглеждаше някакъв списък. Бяха започнали да поддържат инвентаризация и да назначават смени за проследяването на запасите, които влизаха и излизаха от колибата. Уелс се канеше да попита момчето какво е положението с резервните дрехи, когато някой прочисти гърло зад него. Уелс се обърна и се озова лице в лице с вицеканцлера Роудс. Роудс изучаваше Уелс с любопитство, а устните му бяха стиснати в скована усмивка, която като че ли никога не изразяваше никакво искрено щастие. Двама по-възрастни пазачи стояха от двете страни на вицеканцлера. Уелс ги разпозна от офицерското си обучение — единият от тях беше инструкторът му по боравене с огнестрелни оръжия, а другият веднъж го беше накарал да направи петстотин лицеви опори. Намръщи се при спомена.

— Добро утро, офицер Джаха!

— Добро утро, вицеканцлер Роудс. Офицери — отдаде им чест Уелс — жест, който му се стори неуместен под синия небесен простор и меките облаци, които се носеха над главите им, вместо болезнено ярките светлини на „Феникс“.

Роудс протегна ръка към Уелс и Уелс я пое. Вицеканцлерът стисна пръстите му малко по-силно от необходимото и разтърси дланта му с една идея по-дълго от нужното. Уелс винаги е бил примерен пазач и офицер, който проявяваше уважение към висшестоящите и правилата. Беше се справил блестящо с всеки етап от обучението си и обикновено завършваше начело на класа. Гордееше се с факта, че познава и следва протокола, дори и това да означаваше, че другите обучаващи се ще го дразнят или по-зле — ще шушукат зад гърба му как синът на канцлера се подмазва на учителите им. Но на Уелс не му пукаше. Искаше да се докаже въз основа на заслугите си и го беше постигнал. Никой не можеше да отрече, че Уелс е първокласен офицер. Днес обаче, докато стоеше насред поляната и се здрависваше с Роудс, Уелс вече не изпитваше нищо друго освен погнуса. Като че ли знаеше какво ще излезе от устата на вицеканцлера още преди той да го е изрекъл.

— Показали сте впечатляващи лидерски качества, офицер Джаха.

— Благодаря ви, сър — подготви се психически Уелс.

— Особено за някой толкова млад — наблегна на последната дума Роудс, така че тя прозвуча като обида. — От името на Съвета бих искал да ви благодаря за службата, млади момко.

Уелс не каза нищо.

— Построили сте задоволителен, макар и временен, лагер тук, на Земята. — Горната устна на вицеканцлера се изви надменно. — Но сте поели твърде много отговорности за човек на вашата възраст, когато би трябвало да се наслаждавате на младостта си.

Уелс си представи стрелата, пронизала врата на Ашър и пропуснала на сантиметри неговия собствен, видя подпухналото тяло на Прия, висящо от дървото, долови къркоренето и ужасяващите спазми от глад, които бяха сполетели всички им през онези първи няколко дни. Що за младост, идеше му да изплюе в лицето на Роудс. Обаче съумя да стисне устни.

— Сега ние, по-опитните лидери, ще поемем нататък — продължи Роудс, — докато вие се наслаждавате на заслужена почивка.

Ноздрите на Уелс се разшириха и усети как бузите му пламват. Бореше се да задържи неутралното изражение на войник. Роудс изземваше контрола, но очевидно нямаше никаква представа в какво се забърква. Отначало Уелс също не подозираше какво ще се иска от него, но сега разполагаше с жизненоважно знание, трупано в продължение на няколко седмици, което можеше да сподели. Каза с овладян, дипломатичен глас:

— При цялото ми уважение, сър, но тези от нас, които дойдоха с първия кораб, научиха много за кратък период. Тук долу положението е по-сложно, отколкото може да изглежда на пръв поглед. Разбрахме го по трудния начин. Можем да ви спестим много време и проблеми. Ще допринесете за благоденствието на всички ни, ако ни позволите да споделим опита си.

Усмивката на Роудс ставаше все по-вдървена и той се изсмя сподавено.

— При цялото ми уважение, офицер, но мисля, че сме достатъчно компетентни да се справим с всяка възникнала ситуация. Колкото по-бързо внесем ред в тази общност, толкова по-скоро всички ще се почувстваме в безопасност.

Уелс познаваше изражението в очите на Роудс. Беше онази специална смесица от презрение, присмех и завист, която беше забелязвал по лицата на хората през целия си живот. Да бъдеш син на канцлера, никога не е било лесно. Роудс гледаше Уелс и виждаше разглезен многознайко. Уелс можеше да издигне собственоръчно колиба за всеки от новите колонисти, но Роудс щеше неизменно да го възприема като привилегировано, надуто хлапе. Като син на единствения човек, който стоеше между вицеканцлера и най-високата властова позиция, Уелс символизираше неудовлетвореността на Роудс.

Цялото благоразположение, което Уелс беше натрупал в ролята си на човека, който беше опазил Стоте живи през първите им няколко седмици на Земята, бързо се топеше, заедно с влиянието му. Ако това беше последният му шанс да разговаря директно с Роудс, щеше да го оползотвори подобаващо.

— Да, сър — изрече той с възможно най-уважителния си тон.

Роудс му отдаде сковано чест, видимо доволен от себе си. Завъртя се на пети и понечи да си тръгне, а пазачите се повлякоха след него като покорни домашни любимци.

— Има само още едно нещо — обади се зад гърба му Уелс. Вицеканцлерът спря и се обърна с раздразнено изражение. — Затворникът, Белами Блейк.

Роудс присви очи.

— Какво за него?

— Той е жизненоважен за оцеляването на този лагер.

— Извинете, офицер? — Роудс поклати невярващо глава. — Да не би да говорите за младия мъж, който едва не уби баща ви?

— Да, сър. Белами безспорно е най-добрият ловец, с когото разполагаме. Той опази всички ни живи. Нуждаем се от него.

Усмивката на Роудс угасна и изражението му изстина.

— Това момче — бавно процеди той — е убиец.

— Не е — възрази Уелс, като всячески се мъчеше да звучи по-спокоен, отколкото се чувстваше. — Не възнамеряваше да нарани никого. Просто се опитваше да защити сестра си.

Беше се надявал закрилническият инстинкт на Белами да пробуди симпатията на вицеканцлера, но думата сестра предизвика единствено презрителна усмивка от негова страна. Уелс можеше само да си представи какво би се случило, ако отчаянието го подтикнеше да признае, че Белами му е брат.

— Той е причината баща ти да не е тук — изплю Роудс. — Причината аз да съм начело.

След тези думи вицеканцлерът се извърна и гневно закрачи напред.

Уелс го гледаше как се отдалечава със свито сърце. Нямаше да има снизходителност към Белами. Нямаше да има милост.