Завръщане у дома

Глава 13 Белами

Болката беше изгаряща и постоянна — не приличаше на нищо друго, което бе изпитвал досега. Беше много по-лоша, отколкото когато падна по стълбите при една схватка и си счупи ключицата. Тази болка беше дълбока и пулсираща, сякаш костите му горяха отвътре. Белами се отпусна на студената метална стена — стена, която навярно бе издигната около него, докато е бил в безсъзнание, защото беше напълно сигурен, че я нямаше, когато го простреляха.

Стомахът му изкъркори шумно, макар мисълта да погълне каквото и да било добави пласт гадене към пристъпите на болка. Не можеше да си спомни последния път, когато бе ял — имаше блед спомен как Кларк го насърчава да поеме още няколко хапки от протеиновата паста, но нямаше представа преди колко време се е случило това.

Белами стисна очи и се опита да се разсее, като възпроизвеждаше отново и отново в ума си любимите си моменти с Кларк. Първия път, когато тя го целуна, когато се беше отърсила от резервираната си, сериозна лекарска фасада, все едно се отърваваше от куп отеснели ѝ дрехи, и преметна ръце около него в гората. Нощта, в която отидоха да плуват в езерото, чувството, че цялата планета принадлежи на него и блестящото от водата момиче с палава искра в очите. Спомни си и последните няколко дни в болничната колиба — усещайки как болката му стихваше всеки път, щом тя го погалеше по бузата или придружаваше нежна целувка по челото с категорично неподобаваща на лекарка целувка по врата му. Да му се не види, да го прострелят в рамото почти му се струваше като справедлива цена за едно от нейните изненадващо развличащи измивания с гъба за баня.

Това упражнение проработваше за малко, но болката неизбежно се завръщаше с подновена ярост. Белами понечи да вдигне ръка, за да намести превръзката си, и осъзна, че китките му са вързани една за друга и приковани за стената зад него. Той изстена и се заизвива, за да проучи ситуацията — рамото му запулсира в знак на протест при движението, ала болката не беше достатъчна, че да пребори любопитството му. Никога преди не беше виждал подобни белезници. Бяха леки, изработени от тънка метална корда, която изглеждаше деликатна като конец, с фина закопчалка, която свързваше двата кръга. Опита се да раздалечи ръцете си, но влакната не поддадоха и се впиха в плътта му. Докато се дърпаше, Белами усети да се усилва затягането на кордата и с изумление видя как китките му се удрят една в друга. Металът реагираше на движенията му. Застина напълно неподвижно и кордата постепенно отпусна натиска си, така че Белами отново можеше да мърда ръцете си.

Рамото на Белами гореше и той изтегли гръб още по-нагоре по стената в опит да намери удобно положение за тялото си. Намести се, сумтейки от усилието, и облегна глава назад. Беше изтощен, но болката му пречеше да поспи повече от няколко минути.

Тесни снопове слънчева светлина се процеждаха през процепите в металните листове, които образуваха стените и покрива на колибата. Белами проследи ъгъла, под който падаше светлината, и се заслуша съсредоточено във външните шумове с цел да разбере къде е разположен затворът му. Далечният силен удар на брадва, врязваща се в дърва за горене, му подсказа, че не се намира в близост до купчината цепеници. От другата страна на стената, непосредствено до колибата, преминаха група момчета, които си говореха за момиче от „Уолдън“. Отвъд гласовете им Белами долови плискането на вода — значи се намираше близо до пътеката, която лагерниците използваха, за да стигнат до потока.

Белами се напрягаше да различи всеки звук. Шумното падане на дървените трупи, плющенето на одеяла и платнища, щом някой изтръгне обръчите, които ги притискат, високомерният тон на пазач, който критикуваше нечия техника за подреждане на цепениците за горене. В действителност обаче Белами искаше да чуе един-единствен звук — затаи дъх, а гърдите му се изпълниха с трескаво безпокойство. Гласът на Октавия. Искаше — имаше нужда — да чуе сестра си. Само няколко думи щяха да са му достатъчни, за да разбере дали е щастлива, или уплашена, в опасност или в безопасност. Той обаче не разпозна нито един от гласовете, които се носеха на поляната. Местността беше залята с новодошли.

Белами вече нямаше сили дори да се ядосва. Грижа го беше само за Октавия, Кларк и Уелс. Ако не бяха те, нямаше дори да му пука дали е жив, или мъртъв, дали щяха да го екзекутират, или да го пуснат на свобода, за да живее сам в гората. Ала какво щеше да се случи със сестра му, ако го убиеха? Кой щеше да се грижи за нея, щом него го нямаше? Стоте бяха сформирали общност, но сега, когато Роудс и всички останали бяха тук, всички залози бяха прекратени. Не можеше да бъде сигурен, че някой ще наглежда малката му сестричка, при положение че до един бяха твърде заети да спасяват собствените си кожи. Досущ каквито бяха на кораба.

Силен удар по стената на колибата накара Белами да се извърне рязко настрани — движението предизвика остра болка в горната част на тялото му.

— Господи — изсумтя той.

Тогава чу някакво боричкане, последвано от шумна размяна на реплики. Един познат глас се извиси над останалите: беше Уелс.

— Свали оковите — рече той с нисък и заплашителен тон, който Белами не бе долавял никога преди. — Направи го сега — нареди той — и не издавай нито звук. Ако дори си отвориш устата, ще те застрелям.

И макар заплахата да противоречеше на всичко, което Белами знаеше за полубрат си, звучеше искрена.

Мамка му — помисли си Белами. — Малкият канцлер започва да звучи като малък вицеканцлер.

Настана тишина, тъй като вероятно пазачът се подчини на заповедта на Уелс. Няколко секунди по-късно две фигури нахлуха през вратата на колибата — Уелс, с каменно изражение и желязна челюст, и зачервената, задъхана Кларк. Те влетяха в помещението и се втурнаха към него, а главата на Белами бе залята от объркване и облекчение. Нима наистина бяха дошли, за да го спасят? Как, по дяволите, бяха успели да го направят?

В гърдите на Белами се надигна чувство, което никога преди не беше изпитвал — благодарност. Никой досега не беше вършил нещо толкова опасно за него, никой дори не бе и допускал, че той си струва поемането на риска. През целия си живот беше предприемал безразсъдни действия, за да защити Октавия, но до този момент никой даже не му беше прехвърлял точка за порциони, нито пък се бе измъквал след вечерния час, за да провери как е Белами в редките случаи, когато се беше разболявал.

И все пак двамата бяха тук — момичето, за което на кораба не би се осмелил дори да си мечтае, и братът, за чието съществуване не бе и подозирал — и рискуваха живота си за него.

Кларк коленичи до него.

— Белами — каза тя с пресекващ глас, докато прокарваше ръка по бузата му. — Добре ли си?

Никога не бе звучала толкова уплашена, толкова крехка. Макар че нямаше нищо уязвимо в момиче, което би се изправило пред цяла поляна с въоръжени пазачи.

Белами кимна, а после трепна от болка, щом Уелс задърпа белезниците, прикрепени с кука за стената.

— Как ще махнеш тези? — попита Белами дрезгаво.

Пазачът отвън всеки момент щеше да предупреди останалите. Ако не се разкараха по най-бързия начин, никой от тях нямаше да доживее изгрева.

— Не се тревожи — каза Уелс. — Ключът е у нея.

Кларк бръкна в джоба си и извади тънък ключ, изработен от същия гъвкав метал като белезниците.

— Как, по дяволите… знаеш ли какво? Забрави. Не искам да научавам — отсече Белами. — Просто ги махни.

Уелс взе ключа от Кларк и се засуети с белезниците, а Кларк отново мина на докторски режим и се впусна в бърз преглед на рамото му, мърморейки си под нос, докато отлепваше окървавената превръзка. Белами не можеше да свали очи от нея. Беше смръщила съсредоточено вежди и лицето ѝ бе покрито от тънък, лъскав слой пот, но никога не бе изглеждала по-красива.

— Готово — обяви Уелс, щом белезниците бяха откопчани. — Да вървим.

Той се протегна, обгърна Белами с ръка и го повдигна на крака. Кларк се промуши от другата му страна и му помогна да прекоси бързешком колибата. Когато стигнаха вратата, Кларк вдигна длан и им направи знак да изчакат, докато се ослушваше за шумове отвън. Отначало Белами не беше сигурен какво чакат, но тогава го чу. Мощен грохот и поредица от викове отекнаха в далечния край на поляната, последвани от „Нападат ни!“ и „Пазачи, стройте се!“.

Тичащи тежки стъпки, устремили се към суматохата, трополяха покрай колибата.

Кларк се обърна към Уелс и се ухили:

— Тя успя! Браво, Саша.

— Какво е направила? — попита Белами и отпусна още част от тежестта си върху Уелс.

Не беше вървял от дни и чувстваше мускулите си като желе.

— Нагласи нещо сред дърветата, което да звучи така, сякаш земнородните нападат лагера. Ако всичко върви по план, Роудс вече ще е изпратил всички пазачи в гората и ще можем да се измъкнем от другата страна.

— Момичето ти страшно си го бива, Уелс — отбеляза Белами със слаба усмивка. — Ще се оправи ли?

— Всичко ще бъде наред. Тя ще се справи. Вече е навлязла толкова дълбоко в гората, че никога няма да я настигнат.

Кларк остана заслушана на вратата още за миг, а после им махна припряно:

— Да тръгваме.

Промъкнаха се навън. Хоризонтът беше чист — всички в лагера гледаха в противоположната посока или тичаха към суматохата в далечния край. Белами, Кларк и Уелс заобиколиха бързешком колибата и преди някой да е забелязал, че ги няма, изчезнаха под прикритието на гората.