Завръщане у дома

Глава 4 Уелс

Уелс потръпваше, докато изкачваше с мъка склона към езерото за осми път този ден. Беше извървял близо трийсет километра до там и обратно, водейки оцелелите до лагера и връщайки се за друга група.

На поляната имаше повече възрастни, отколкото деца — гледка, която му се струваше също толкова странна, колкото и двуглавият елен, който бяха зърнали през първата си седмица на Земята. Присъствието им ставаше още по-очебийно заради факта, че нямаха сили да правят нищо друго, освен да се взират с удивление и шок в заобикалящата ги среда — междувременно навсякъде около тях тийнейджъри, които едва допреди няколко кратки седмици бяха гнили в центровете за задържани, даваха на висок глас инструкции.

Уелс беше поразен от липсата на радостни срещи между роднини. Беше видял само двама да откриват свои близки, като и двамата бяха фениксийци. Никой уолдънец или аркадиец нямаше любими хора на корабите.

— Не мога да повярвам, че успях да се добера до тук — задъхваше се една млада жена, която беше приела помощта на Уелс при изкачването на стръмния склон.

— Приземихте се доста тежко — каза той и намали темпо, за да ѝ бъде по-лесно да се движи редом с него.

Макар от собственото му пристигане да бяха изминали едва няколко седмици, вече беше забравил колко несигурен се чувстваше отначало.

— Не говоря за приземяването — рече тя и спря, за да го погледне. — А за „Феникс“. Беше… ужасяващо. — Тя се извърна към небето, а после въздъхна и поклати глава. — Не им остава много време.

Думите ѝ се забиха като юмрук в корема на Уелс. Преди обаче да я попита какво има предвид, Ерик дойде да съпроводи младата жена през гората към лагера, за да може Уелс да се върне при езерото.

Нажежен обръч от вина се затегна около стомаха на Уелс. Нямаше нужда да знае подробностите, за да разбере, че вероятно е отговорен за мрачната съдба, която очакваше хората, останали в Колонията. Може и да се беше превърнал във водач тук, на Земята, но на кораба си оставаше хладнокръвен убиец. Уелс почти усещаше студения метал на въздушния шлюз, когато го отвори съвсем мъничко, за да позволи на скъпоценния кислород да изтече от кораба. Само се опитваше да ускори неизбежния процес, за да може Кларк да отпътува за Земята преди осемнайсетия си рожден ден — преди сигурната ѝ екзекуция. Сега обаче знаеше, че също така е ускорил гибелта на хиляди невинни хора, които все още бяха хванати в капана на Колонията.

Когато наближи езерото, сбърчи нос заради вече познатата миризма на катастрофата. Долови още нещо освен острата воня на пушек и металическия привкус на кръв и пот. Отне му секунда да го разпознае, но веднага щом това се случи, сърцето му задумка в гърдите: беше гориво. Изтичаше от разбитите товарни кораби в тревата, пръстта и водата навсякъде около тях. Повечето пожари бяха започнали да се уталожват, но само една искра, пламнала на грешното място, щеше да е достатъчна да превърне цялата околност в огнен ад.

Тогава, като сцена от кошмар, Уелс видя със собствените си очи как опасенията му се сбъдват. На около стотина метра от него от върха на един от обгорелите транспортни кораби изригна огромен пламък, който запокити парчета горящи отломки във въздуха.

— Внимавайте! — изкрещя Уелс и побягна. — Всички да се размърдат.

За щастие, ранените вече бяха преместени в друг район, но въздухът беше твърде задимен, че да бъде сигурен дали и останалите са отишли на безопасно място. Дишайки трудно, Уелс се втурна напред — кашляше, триеше очи в ръкавите си и викайки, питаше дали някой се нуждае от помощ.

Уелс дочу приглушено жужене като от летящ във въздуха предмет. Вдигна поглед, само че виждаше единствено тъмносив пушек. Звукът ставаше все по-силен, но преди да може да реагира, усети как сам полита във въздуха и тупва тежко на земята. Опита се да се превърти, но нещо — или някой — беше отгоре му. След миг тежестта се отмести, а Уелс изстена и се озърна. Едва на няколко метра от главата му лежеше огромен горящ къс от корпуса на транспортен кораб. Ако не беше съборен на земята, парчето щеше да размаже черепа му.

Уелс се извърна настрани и зърна една слаба фигура, която се беше надвесила над него — момиче, облечено в стандартните за Колонията сиви панталон и тениска. Тя му протегна ръка и го издърпа на крака.

— Благодаря ти — каза Уелс, замига на парцали и зачака зрението му да се проясни.

Когато светът отново застана на фокус, първото, което видя, го изпълни с неописуема радост.

Беше Глас.

Погледите им се срещнаха в един и същи момент и лицата им грейнаха в гигантски усмивки. Уелс мигновено прекоси разстоянието помежду им и обгърна с ръце най-добрата си приятелка от детинство, като я притегли в силна прегръдка. Милион картини прехвърчаха светкавично през главата му — години щастливи спомени се сблъскаха в ума му и се понесоха в стремителен поток. Така се беше вторачил в целта си да последва Кларк на Земята, че не му беше останало много време да се тревожи за Глас, след като тя се беше изстреляла от транспортния кораб точно преди Стоте да излетят. Познатият мирис на косата ѝ — особената смесица от Глас и шампоана със синтетичен аромат, който ползваха в Колонията — го изпълни с уют и за кратко Уелс се пренесе в едни по-простички, отминали времена.

Докато Уелс растеше, Глас беше единствената, която забравяше факта, че той е син на канцлера, единствената, която не го караше да се чувства така, все едно е изложен на показ. В компанията на Глас можеше да бъде незрял, закачлив и понякога дори пакостлив — както когато каза, че ще я заведе в архивите, за да гледат на видео някаква кралска сватба, а истинският му план беше да видят как една бяла акула напада косатка. В замяна Глас не се страхуваше да му покаже шантавата си страна. Докато останалите обитатели на кораба възприемаха Глас като съвършено, изтънчено, благовъзпитано фениксийско момиче, Уелс знаеше, че тя обича да си измисля глуповати танци и че избухва в смях всеки път, когато някой споменеше Уран1.

— Не мога да повярвам, че си тук — рече Уелс и се отдръпна, за да може да я огледа. — Добре ли си? Тревожех се за теб?

— Майтап ли си правиш? Помисли колко разтревожена бях аз — отвърна тя. — Никой не знаеше дали сте оцелели. Ти добре ли си? Как е животът тук?

Главата му се замайваше само като си помислеше колко имаше да ѝ разказва. Толкова много неща се бяха случили, откакто се бяха видели за последно. Беше подпалил Райското дърво, за да го арестуват, затвориха го, противопостави се на баща си, пътува сред Стоте на транспортния кораб, от който Глас избяга, и през последните няколко седмици се бореше за живота си на Земята.

— Странното е, че… — започна той.

— Наистина ли има… — изрече тя в същия момент.

— Първо ти — казаха едновременно и прихнаха.

Двамата се отдръпнаха един от друг и когато миризмата на дим и обгорял метал им напомни къде се намират и защо са тук, усмивките им помръкнаха. Уелс се бореше с въпросите, които бяха заседнали в гърлото му, а сериозното изражение, което Глас доби, му подсказа, че тя знае за какво си мисли. Той преглътна тежко и се осмели да попита.

— Знаеш ли нещо за баща ми?

Глас присви устни и очите ѝ се изпълниха със съчувствие — поглед, който Уелс разпозна от ужасните седмици след смъртта на майка му. Събра сили за това, което тя се готвеше да му каже — просто беше благодарен, че каквато и мъчителна новина да му предстоеше да узнае, щеше да я чуе от нейната уста.

— Не ни казваха много — започна тя, а гласът ѝ беше мек, но уверен. Уелс затаи дъх в очакване на продължението. — Последно чухме, че все още е в кома.

Глас замлъкна и му даде време да възприеме информацията.

Уелс кимна — в ума му се завихриха образи на баща му — как лежи сам в медицинския център, а високото му, едро тяло изглежда изнемощяло под тънките чаршафи. Съсредоточи цялата си енергия върху това да овладее изражението си, докато думите на Глас потъваха в гърдите му и се забиваха в най-дълбоката част на сърцето му.

— Добре — рече той и изпусна една дълга въздишка. — Благодаря ти, че ми каза.

Глас пристъпи към него.

— Уелс — беше единственото, което отрони, преди отново да го обгърне с ръце, този път в утешителна прегръдка.

Глас го познаваше твърде добре, че да му позволи да се измъкне с престорения си стоицизъм. Най-хубавата страна на приятелството им беше, че той нямаше нищо против.

След известно време се отдръпнаха един от друг. Уелс трябваше да каже нещо на Глас, преди да стигнат до лагера.

— Глас — поде той, — нещата на Земята са малко по-… различни от очакваното.

По лицето ѝ премина тревога.

— Какво имаш предвид?

Опита се да подбере внимателно думите си, но нямаше как да захароса шокиращото, объркващото разкритие.

— Не сме сами. Тук. На Земята.

Изрече го тихо, така че никой друг да не може да ги чуе. Изчака я да осмисли споделеното, преди да продължи. Първоначално тя се усмихна и в погледа ѝ се четеше готовност да се пошегува за Стоте и всички други колонисти, които се бяха присъединили към тях. Когато обаче осъзна значението на думите му, цялото ѝ изражение се промени.

— Уелс, да не би да твърдиш… — притихна Глас.

— Да. На Земята има и други хора. Хора, които са били родени тук.

Очите на Глас се оцъклиха.

— Какво? — Тя започна да върти глава наляво и надясно, сякаш очакваше да види хора, които я наблюдават откъм дърветата. — Сериозно ли говориш? Не може да е истина.

— Напълно съм сериозен. Но всичко е наред. Те са много миролюбиви и великодушни. Така де, повечето от тях. Има малка група, която се е отцепила преди около година. Тя е опасна. Но останалите са точно като нас. — Уелс си помисли за Саша и не можа да сдържи усмивката си. — В интерес на истината, са много вдъхновяващи. Земнородните са добри хора, може би по-добри, отколкото сме ние. Мисля, че можем да научим доста от тях. Просто трябва да преценя как да съобщя на останалите, без да ги уплаша.

Глас се беше втренчила в него, но в погледа ѝ вече не се четеше объркване.

— Уелс — изрече бавно тя, а в ъгълчетата на устата ѝ заигра лека усмивка, — има ли нещо, което не ми казваш?

Той ѝ хвърли кос поглед.

— Да, очевидно има куп неща, които все още не съм ти казал. Имаше ужасяващо нападение и пожар, а после хората започнаха да се разболяват и никога няма да се досетиш какво стана, когато…

— Не — прекъсна го тя. — Нещо, което премълчаваш за тези земнородни. Или може би за някого от тях в частност?

— Какво? Не.

Обикновено се справяше доста умело с прикриването на мислите си, но нещо в тона на Глас го накара да се изчерви.

— О, господи — прошепна тя. — Има момиче. Земно момиче.

Гласът ѝ звучеше едновременно потресено и очаровано.

— Ти си луда. Няма никакво земно… — прекъсна я той с усмивка и поклати глава. — Как изобщо разбра?

Глас се пресегна и го стисна за ръката.

— Не можеш да пазиш тайни от мен, Уелс Джаха. Издаде те начинът, по който говориш за тези вдъхновяващи земнородни. Изражението ти е същото, както когато говореше за Кларк. — Изразът на лицето ѝ изгуби закачливостта си и веждите ѝ се сключиха. — Това да не би да означава, че сте скъсали? Какво се случи?

Уелс въздъхна.

— Дълга история, но съм добре. — Усмихна се при мисълта за миналата вечер, когато бе лежал с глава в скута на Саша и двамата се бяха взирали в звездите. — Всъщност повече от добре. Нямам търпение да се запознаеш със Саша.

— Саша — повтори Глас. Изглеждаше леко разочарована, че името не е по-екзотично. — Къде е тя?

Преди Уелс да отговори, към тях се приближи високо момче с униформа на пазач — в едната си ръка носеше малка манерка с вода, а другата беше пристегната в превръзка през рамо. Лицето на Глас се озари, щом го зърна — не откъсна поглед от него, когато той ѝ подаде манерката си и я изчака да си пийне.

— Благодаря — каза тя и му се усмихна, преди отново да се обърне към Уелс. — Уелс, това е Люк.

Уелс протегна ръка и се здрависа напористо с пазача, който на свой ред му подаде здравата си длан.

— Аз съм Уелс. Приятно ми е да се запознаем.

— Знам. Познах те, разбира се, а и Глас ми е разказвала толкова много за теб. Изключително се радвам да се запознаем, човече — рече Люк и се ухили.

Пусна ръката на Уелс и го потупа по рамото.

Глас преплете пръсти с Люк и сияещият ѝ поглед запрескача между двете момчета.

Уелс се усмихна. Нямаше представа как Глас се беше събрала с пазач, и то такъв, който не беше от „Феникс“, но подобни неща нямаха значение тук долу. Освен това Люк веднага се хареса на Уелс. Изглеждаше уравновесен и искрен. Нямаше нищо общо със сервилния фениксиец, с когото Глас излизаше някога. Очевидно беше влюбена и това беше единственото, което му трябваше да знае.

— Добре дошли на Земята — усмихна се Уелс и махна към небето, дърветата и водата, които ги заобикаляха отвсякъде.

Докато го правеше, забеляза кръвта, която покриваше тениската на Глас. Пое си рязко дъх. Нима през цялото това време е била ранена, без той да забележи? Посочи към нея.

— Добре ли си, Глас?

Глас сведе поглед към фланелката си и лицето ѝ пребледня.

— Да, добре съм — рече тихо тя. — Не е… не е моя.

Люк обгърна раменете ѝ и я претегли към себе си.

Стомахът на Уелс се сгърчи — подготви се психически за ужасната новина, чието присъствие вече можеше да долови, че витае във въздуха. Сякаш болката на Глас започваше да извира от дълбокото място, в което я беше скътала.

Глас си пое дълбоко въздух и се опита да се овладее, но преди да е съумяла да оформи каквито и да било думи, тялото ѝ се преви и тя зарови лице в гърдите на Люк. Пазачът прошепна в ухото ѝ нещо, което Уелс не успя да чуе, и я погали по косата.

Уелс зяпна ужасено. Част от него искаше да придърпа най-добрата си приятелка в обятията си, но му беше пределно ясно, че това вече не е неговата роля. Ето защо застина в очакване, докато Люк не се обърна с лице към него.

— Майка ѝ — прошепна той. — Мъртва е.