Вълшебната кутия

Лабиринт

Рицарят се събуди стреснат и напрегнат и се изправи от земята сякаш бе разтърсен от напрежението на някакви невидими електроди. Беше сънувал и въпреки че вече беше забравил самия сън, впечатленията, породени от него, продължаваха да съществуват. Дишането му беше ускорено, а сърцето му силно биеше и изглеждаше сякаш дълго е тичал в съня. Усети влажна топлина в тялото си под дрехите, както и по пътя на косата си. Чувстваше се сякаш се крепи на ръба на нещо, което всеки момент можеше да се случи.

Очите му тревожно шареха из мрака. Намираше се в гора от огромни черни дървета, изправени като колони, подпиращи небето. Само че никъде не се виждаше небе, а единствено мъгли, които се кълбяха над главата му и скриваха всичко, дори и най-високите клони. Тъмнината на гората представляваше сумрак, в който имаше частица от деня, както и от нощта; беше толкова свързан с утрото, колкото и с вечерта. Всичко това не можеше да бъде истина и все пак Рицарят инстинктивно осъзна, че тази обстановка беше единственото истинско нещо на мястото, на което се намираше.

Къде беше?

Не знаеше. Не можеше да си спомни.

Имаше и други. Къде бяха те?

Той бързо се изправи на крака, като балансираше тежестта на големия меч, преметнат на гърба му, на ножа препасан през кръста му, както и на ризницата, предпазваща гърдите и тила му. Беше облечен изцяло в черно, със свободно прилягащи по тялото му дрехи, покрити с кожа, имаше ботуши, колан и ръкавици. Тежките му доспехи бяха някъде наблизо, въпреки че не можеше да ги види. Бяха наблизо, знаеше, защото можеше да усети присъствието им, а неговите доспехи винаги бяха при него, когато се нуждаеше от тях.

Въпреки че не знаеше защо.

Някакъв медальон висеше на гърдите му под туниката. Той го вдигна пред себе си и се загледа в него. Представляваше изображение на собствената му фигура, яздеща пред някакъв дворец на изгрев-слънце. Беше му познат и все пак имаше чувството, че го вижда за първи път. Какво означаваше той?

Рицарят се отърси от недоумението си и се загледа в мрака. Нещо се размърда в далечния край на поляната и той бързо се запъти натам. Една фигура, която лежеше превита на земята, се изправи, когато той приближи, и се оттласна от земята с изпънати ръце. Дълга черна коса, с един-единствен бял кичур през средата на главата, се спускаше надолу по лицето и раменете, а дрехите се влачеха по земята като разтекли се сенки.

Това беше Дамата. Тя все още беше с него. Не си беше отишла, докато той спеше (той знаеше, че стига да й се беше отворила възможност, тя щеше да го стори). При неговото приближаване тя вдигна глава и с тънката си ръка разреса назад гарвановите си коси. През бледите й красиви черти премина сянка на напрежение, когато го видя и тя изсъска към него ядосано и тревожно.

— Ти! — беше всичко, което каза. Тази единствена дума разкри в дълбочина цялата й неприязън към него и към онова, което бе сторил с нея.

Той не се опита да се приближи повече. Рицарят знаеше какво чувства тя към него, знаеше, че тя го обвинява за това, което беше направил с нея. Нямаше как да я разубеди. Той се обърна и разгледа останалата част от поляната, на която бяха заспали. Беше малка и тясна поляна и нищо, свързано с нея, не можеше да им помогне да разберат защо се намираха тук. Знаеше, че и преди бяха идвали на това място. Бяха идвали тук в своето бягство, преследвани от… нещо. Беше взел Дамата със себе си, както и още някой — в опита си да се измъкнат от звяра, който щеше да ги погълне всичките.

Той разтърси главата си, а някаква болка изплува зад очите му, докато се опитваше да прогледне в миналото. То беше толкова мъгливо и изпълнено с мрак, колкото и настоящето, както и тези гори, в които се беше събудил.

— Заведи ме у дома! — изведнъж прошепна Дамата. Ти нямаш право!

Той се обърна и я завари изправена, с ръце, свити в юмруци от двете страни на тялото й. Необикновените й червени очи горяха от ярост, а устните й се бяха сраснали със зъбите й като на същинско животно. Говореше се, че тя може да прави магии, че притежаваше невероятна сила. Никой не искаше да я превръща в свой враг, така се казваше. Но Рицарят вече я беше превърнал. Не беше сигурен как точно се беше случило това, но сега нямаше как да се измъкне от създалото се положение. Беше извел Дамата от нейния дом, от райския й живот и я бе отвел в тази гора, той беше непобедимият кралски воин и съществуваше единствено, за да се подчинява на кралските заповеди. Кралят сигурно го беше изпратил да доведе Дамата, въпреки че не си спомняше и това.

— Рицарю на тъмните мисли и дела! — рече тя презрително. — Страхливец зад доспехите и оръжията си! Отведи ме в дома ми!

Сега можеше да го заплаши, подготвяйки се да използва магическата си сила срещу него. Но той не вярваше, че тя ще го направи. Силата, която притежаваше, изглежда беше изчезнала. Той бе стигнал до тук, а тя не я беше използвала срещу него. Ако можеше да го направи, щеше да се опита да го стори още преди. Не че щеше да има някакво значение. Той представляваше оръжие, създадено от желязо. Той беше повече машина, отколкото човек. Магическата сила, използвана срещу него, беше като прах, хвърлен в очите му. Тя нямаше място в неговия живот. Неговият свят бе изкован от прости правила и се простираше в тесни граници. Той не се боеше от нищо. Рицарят не можеше да си позволи да изпитва страх. Неговата професия беше професия, в която смъртта беше толкова близко, колкото и животът. Единственото, което умееше да прави, беше да се сражава, а битките, в които участваше можеха да завършат само по два начина — или той да убие своя враг, или неговият враг да убие него. След стотици преживяни битки, той все още беше жив. Не вярваше, че изобщо някога можеше да бъде убит. Той вярваше, че ще живее вечно.

Рицарят остави настрана размислите си. Това бяха мисли, които идваха неканени и не бяха добре дошли.

— Ти пътуваш към новия си дом — каза й той, като остави яростта й да се свлече от него, като листа на дърво, хвърлени срещу скала.

Тя потрепери от гняв, свитите й юмруци се вдигнаха към гърдите й, а жилите на врата й се опънаха като струни.

— Няма да продължа с теб — прошепна тя и поклати глава напред-назад. — Нито стъпка повече!

Той кимна неубедително, тъй като не желаеше да води с нея повече словесни спорове и се чувстваше неподготвен за тази задача. Отново се обърна назад, отиде до другия далечен край на поляната и надникна нататък в пространството на мрака. Дърветата бяха събрани едно до друго като снопове от гигантски пръти, препречваха пътя на светлината и на гледката отвъд и обгръщаха всичко наоколо. По кой път да поемат? Кой път беше предначертан за него? Кралят щеше да го чака, той знаеше, че е така. Винаги беше така. Но кой ли път водеше обратно към дома?

Рицарят се обърна, тъкмо когато Дамата се доближи до него с ножа, който по някакъв начин бе успяла да скрие, с черно острие, намазано с отрова. Тя изпищя, когато той стисна китката й, успя да отклони ножа и след това изви ръката й и я накара да го изпусне. Тя го удари и с все сила започна да го рита, като се опитваше да се освободи, но той беше далеч по-силен и оставаше незасегнат от нейния бяс и затова лесно я укроти. Дамата се свлече на земята, като дишаше тежко и може би едва удържаше сълзите си, но все пак успя да се овладее. Той взе ножа и го хвърли надалеч в мрака.

— Внимавай какво изхвърляш наоколо, Рицарю — предупреди го един нов глас, дълбок и дрезгав.

Тогава той видя Грифона, приземил се наблизо на огромните си крака, пристигнал от гората безшумен като среднощна сянка. Очите на това същество бяха жълти и хлътнали и го изучаваха внимателно, а в тяхната змейска дълбочина нямаше нищо, което да разкрие дори и най-беглата следа за това какво може би мисли съзнанието зад тях.

— Ти реши да останеш — тихо рече Рицарят.

Грифонът се изсмя.

— Решил ли? Странна дума при тези обстоятелства, не мислиш ли? Аз съм тук, защото няма къде другаде да отида.

Видът на Грифона будеше неприязън. Тялото му беше несъразмерно и безформено, с криви ръце и крака, с изпъкнали сухожилия и мускули и с паднала между силните му рамене глава. Пръстите на ръцете и на краката му имаха ципи и нокти, а повърхността им беше покрита с твърди черни косми. Лицето му беше набръчкано като парче сух плод, а чертите му бяха сплескани една в друга като на детска глинена фигурка, едва наподобяваща човек. Зъбите се подаваха зад дебелите му устни, а носът му беше мокър и изцапан.

От края на превитите му рамене слабо се поклащаха криле, прилични на кожени капачета за джоб, твърде малки, за да могат да послужат за нещо; два израстъка, които изглеждаха наистина не на място. Изглеждаше сякаш предците му са можели да летят някога, но вече отдавна са забравили как да го правят.

Рицарят беше отвратен, но не отмести погледа си. Грозното беше част и от неговия собствен живот.

— Къде се намираме? — попита той Грифона. — Разгледа ли наоколо?

— Намираме се в Лабиринта — отвърна Грифонът, сякаш това обясняваше всичко.

Той погледна Дамата, която отново отправи очи нагоре, когато го чу да говори.

— Не ме гледай! — незабавно изсъска тя и се извърна.

— В коя част на страната е този Лабиринт? — настоятелно продължи Рицарят, явно объркан.

Грифонът отново се изсмя.

— Във всяка част. — Той показа жълтите си зъби и черния си език. — Във всички части на всяка част, на всичко. Намира се на север, на юг, на изток и запад и дори по средата. Там е, където сме сега и където ще отидем, и където винаги ще бъдем.

— Той е луд — прошепна припряно Дамата. — Накарай го да се успокои.

Рицарят намести големия меч на гърба си и се огледа наоколо.

— От всеки лабиринт има изход — заяви той. — Ние ще намерим изхода от този.

Грифонът потърка ръце, сякаш искаше да се стопли.

— Как ще направиш това, сър Рицарю? — гласът му изразяваше презрение.

— Не и като си седя тук — отвърна Рицарят. — Идваш ли с нас или не идваш?

— Остави го! — изсъска Дамата, като изведнъж се изправи на крака и придърпа към себе си тъмните си одежди. Той не е към нас! Никога не се е смятало, че е към нас!

— Нас? — лукаво повтори Грифонът. — Сега заедно ли сте, лейди? Присъединили сте се към този Рицар като приятели и съдружници? Колко неочаквано.

Дамата сви устни и се обърна настрани.

— Не съм се присъединила към никого от вас. Предпочитам да бях убита и всичко да се беше свършило.

— Аз също предпочитам да бяхте убити — съгласи се Грифонът.

Дамата отново се обърна към него:

— Ти си един грозен звяр. Ако имах огледало, щях да го поднеса пред лицето ти, за да разбереш колко си грозен!

Грифонът се засегна от думите й и изсъска в отговор:

— А ти ще имаш нужда от огледало вътре в себе си, за да съзреш грозотата, която владее теб!

— Не се карайте! — изгърмя гласът на Рицаря и той пристъпи между тях. Изглеждаше променен, ненадейно мъжът в черни дрехи и ризница изведнъж беше станал дори още по-мрачен. Изглеждаше сякаш светлината около него беше просмукана отнякъде; сякаш беше загърнат в сянка.

— Недейте — повтори той малко по-меко и тогава черното наметало, което го покриваше изведнъж изчезна и той отново заприлича на себе си.

Последва един дълъг миг на мълчание, докато тримата се гледаха един друг. След това Дамата се обърна към Рицаря:

— Не се страхувам от теб.

Рицарят се опита да погледне към мрака, сякаш не беше чул нищо, а в очите му се появи зареян в далечината поглед, в който се оглеждаха спомени за пропуснати възможности и изгубени вероятности.

— Ще тръгнем по този път — рече той и потегли.

Те пътуваха през цялата останала част от деня, а гората, която всъщност беше Лабиринтът, не се промени. Мракът не се разсейваше, мъглите упорито се наслояваха, дърветата не се разреждаха достатъчно, дори около полянките тук-таме, а сянката и формата на света около тях не се проясняваше. Рицарят ги водеше пеш (къде ли беше конят му?), като се опитваше да поддържа пътя в права линия с надеждата, че все някъде гората ще свърши и тревните простори и хълмове, които със сигурност се намираха някъде отвъд гората, най-после ще се появят и ще го подсетят накъде трябва да продължи пътя си. С всяка стъпка той обмисляше празнотата на паметта си. Опитваше се да разбере какво прави тук, какво го бе довело до това безизходно място. Искаше да си спомни как се бе случило така, че Дамата и Грифонът да бъдат с него. Опитваше се да проникне с мисълта си през мъглата, която обгръщаше почти цялото му минало. Той бе воин в служба на царя, победител в безбройно много битки, но това всъщност беше единственото, което знаеше.

Рицарят се занимаваше с тези мисли и те го държаха точно на ръба на безумието, което без съмнение идваше при прекалено много размисъл.

Те намериха потоци, от които да пият вода и го сториха, но не можеха да намерят нищо за ядене. Въпреки това, не изпитваха глад. Не се чувстваха така, сякаш бяха сити, а сякаш усещането за глад изобщо не съществуваше. Това караше Рицарят да се притеснява, но той не отвори дума за този проблем. Те вървяха през деня, както и в здрача, който се промени само бегло и едва, когато настъпи същинската тъмнина, отново спряха.

Бяха на друга поляна, която много приличаше на първата. Гората около тях не се беше променила. Те седнаха на земята в сгъстяващия се мрак и се загледаха в тъмното. Рицарят не се замисли дали да не запали огън. Не им беше студено, не бяха и гладни и не им трябваше светлина. Можеха да виждат доста добре в тъмнината. Можеха да чуват звуци, които не трябваше да могат да чуват. Грифонът седеше малко по-далеч от другите двама, тъй като не желаеше толкова скоро отново да изтърпи подигравките на Дамата и тъй като в никакъв случай не се чувстваше част от другите двама. Рицарят усещаше отдалечаването му, дори когато пътуваха; сякаш Грифонът осъзнаваше, че между тях винаги ще има стена. Създанието се разположи в сянката си и опъна безформеното си тяло, което сякаш се сля със земята.

Дамата седна с лице към Рицаря.

— Аз не те харесвам — каза му тя. — Иска ми се да те видя мъртъв.

— Зная — кимна той безизразно.

През целия ден тя бе останала мълчалива и вглъбена в себе си, беше пътувала покорно, но без да проявява някакъв интерес. Рицарят я беше поглеждал от време на време и понякога му се струваше, че е открито враждебна, а друг път я виждаше изгубена и диреща пътя като самия него. Тя се държеше сякаш беше въоръжена — висока, стройна и безстрашна — но в нея имаше някаква уязвимост, която не можеше да прикрие, а и не осъзнаваше много добре, сякаш това беше нещо ново и неочаквано за нея.

— Защо просто не ме отведеш обратно? — настоятелно запита тя с неочаквана настойчивост в гласа си. — Какво ти носи всичко това? Нямаш враг, с когото да се биеш. Няма битка, която чака да бъде спечелена. Защо правиш това? Аз твой враг ли съм?

— Ти го каза.

— Единствено ти ме отвлече от моя дом! — извика тя отчаяно. — Само заради това! — Дамата се доближи напред по тревистата земя и застана доста близо. — Защо ме взе?

Той не можеше да отговори. Не знаеше защо.

— Твоят крал ти е заповядал да го направиш? Но защо?

Той не си спомняше.

— Какво иска от мен? Аз никога няма да му бъда от полза, независимо какво си мисли! Няма да му бъда нито жена, нито подкрепа! Ще бъда най-злият му враг, до края на живота си!

Рицарят вдиша от горския въздух, пое аромата на зелената свежест на листата и тревата, гнилата влага на почвата и острата сухота на кората на дърветата и на старата гора. Какви бяха отговорите на нейните въпроси? Защо той не можеше да си ги спомни? Той се вглъби в себе си с намерението да намери покой. Успокояваше се с това, че знаеше кой е и какво е направил. Чувстваше се по-сигурен при мисълта за своята сила и умения, при допира на оръжията към тялото му, в точно прилягащото му бойно облекло.

И все пак тежките му доспехи все още липсваха. Той беше почувствал, че бяха някъде наблизо, когато се принуди да застане между Дамата и Грифона, но те не се появиха. Защо беше това? Бяха близо до него и все пак оставаха скрити, сякаш играеха на котка и мишка. Неговите доспехи — те бяха просто предмети и въпреки това изглеждаха изпълнени с живот, какъв парадокс. Както медальона, който носеше около врата си, така и доспехите му бяха част от неговата същност. Защо тогава не можеше да си спомни началото?

Дамата приличаше на мълчалива мраморна статуя пред него. Тя гледаше съсредоточено, с желание да проникне по-дълбоко в същността си, както усети той, но неспособна да го направи. Какво криеше тя от него? Нещо ужасяващо. Някакво дълбоко тайно признание.

Дамата скръсти ръце в скута си, а презрителният поглед отново пропълзя по лицето й.

— Ти нямаш власт — заяви мрачно тя. — Нямаш собствена воля, независим дух, с който да действаш. Ти си един инструмент и с теб борави този, който носи короната. Колко тъжно.

— Аз съм поданик на тази корона.

— Ти си неин роб. — Тя леко поклати глава, а гарвановата й коса се раздвижи като потрепване на мрачна светлина. Очите й се спряха върху него. — Не можеш да вземеш решение, което противоречи на заповедите на господаря ти. Не можеш сам да направиш някаква преценка. Взимаш ме, без да питаш защо. Задържаш ме, без да се чудиш защо го правиш. Правиш онова, което ти е наредено и не мислиш за причините за действията си.

Той не беше склонен да спори с нея. Никой нямаше да спечели от това. Рицарят не си падаше особено по словата; тя не бе обзета от неговото чувство за чест и подчинение. Те идваха от два различни живота.

— Кой е този крал, който ме има на разположението си? — устремено запита тя. — Кажи името му.

Отново, той не можеше; впери поглед в нея, хванат на тясно.

— Толкова ли си небрежен, че да не го знаеш? — настояваше тя, като заостряше краищата на гнева си с малко ирония. — Или пък се страхуваш да ми го кажеш? Кое от двете?

Той продължи да мълчи, но не успя да отмести погледа си.

Тя бавно поклати глава. Лицето й имаше неумолим и студен вид, с нейната тъмна коса и бяла кожа, с разположението на челюстта й и с блясъка в очите й. Но тя беше и красива. Беше съвършена като нежен спомен, с който човек очарован прекарва времето си, като изтрива цялата му недовършеност и премахва всички недостатъци. Тя го омайваше, без да иска това, без дори да възнамерява да го направи, притегляше го покрай гнева и отчаянието си, отвеждаше го отвъд това, което беше, към онова, което никога не трябваше да стане.

— Каквото и да ти кажа — насили се да изрече той — то няма да означава нищо.

— Поне опитай! — прошепна му тя и изведнъж в гласа й се появи нежност. — Кажи ми нещо!

Но той не можеше. Той нямаше какво да каже. Имаше единствено себе си, а тя не искаше част от това. Тя искаше причини и не искаше да разбере, а той не можеше да й даде нито едното. Рицарят се носеше по течението, точно както и тя, подхвърлен на някакво място, което не познаваше, поставен при обстоятелства, неразбираеми за него. Лабиринтът беше загадка, в която не можеше да вникне. А за да го стори, първо трябваше да се измъкне от него. Това, както той разбираше по интуиция, нямаше да бъде лесно.

— Изобщо ли нямаш никакви чувства към мен? — попита тя жално, но този път преправеният й глас веднага я издаде.

— Моите чувства нямат място в това, за което съм предназначен. Аз правя онова, което се изисква от мен.

— Това, което се изисква от теб! — изкрещя тя, отново обзета цялостно от гняв и горчивина, като отметна настрана всякакъв вид на слабост. — Ти правиш това, което си изпратен да направиш, ти, покъртително жалко създание! Кланяш се и се подчиняваш, защото това е единственото, на което си способен! Какво се изисква от теб? Бих предпочела да ме изхвърлят в най-тъмната яма на тази земя, отколкото да прекарам и един миг от живота си в отделяне на внимание към нещо, което някой друг иска от мен да сторя!

Той се насили да се усмихне.

— Ето, че така и е станало — рече й той. — Всъщност, къде сме сега, ако не точно там?

Тя се отмести назад, съкрушена и мълчалива. Поседяха така още дълго време. Грифонът вече спеше, дишането му бе носово и тежко, а кривите му крайници се размърдваха сякаш до китките и петите му лепваха горещо желязо. Дамата го погледна само веднъж и после отново отмести погледа си. Тя не поглеждаше назад. Не поглеждаше и към Рицаря. Взираше се в пространството над земята, на около стотина сантиметра на дясно от себе си, където тревата беше изсъхнала в сянката, а почвата беше напукана и превърната в прах. Дамата поседя така още дълго време. Рицарят скришом я наблюдаваше, без наистина да го иска, но неспособен да се въздържи. Тя беше изпаднала в истинска беда, но изворът на нейното страдание оставаше отвъд онова, което тя му казваше. Това страдание беше огромно и внимателно стаено и надхвърляше беглите му догадки за неговия извор.

Той почувства някакво необичайно настръхване вътре в себе си. Трябваше да каже нещо, за да облекчи болката й. Трябваше да направи нещо, за да смъкне това бреме от нея. Но не знаеше какво да бъде то. Тогава започна да се замисля над думите, които му изговори тя и над обвиненията, които му отправи. В тях имаше доза истина. Той беше отдал живота си на служба към някой друг, беше натоварен с чужди желания, свързан е нечия чужда кауза. Това бе същността на живота му като непобедим кралски воин. Един рицар в доспехи, чиито оръжия и силни страни побеждаваха във всички каузи — това беше заложено у него. Като се замислиш, изглеждаше съвсем малко. Той беше предопределен за тази работа и все пак всичко можеше да се побере в едно-единствено изречение. Това ли беше сборът от неговите части? Нищо повече ли нямаше у него?

Кой беше той?

— Знаеш ли какво ми причини? — ненадейно чу Дамата да го пита. Рицарят веднага вдигна очи. Тя не му отвърна с поглед и продължи да се взира в същата част от земята. Мокри следи се прокраднаха по двете й страни, идващи от студените й, празни очи.

— Знаеш ли? — прошепна тя в отчаянието си.

Сенките на нощта покриха с плаща си и Отвъдната земя. Осемте луни не се виждаха, а облаците се наслоиха по небето и прикриха звездите. Мракът беше наситен. Топлината на деня бе оставила въздуха безветрен и влажен, а цялата земя беше потънала в мълчание и напоена с топлина.

Горс се чувстваше приятно, докато се придвижваше от убежището си в голямата бърлога към гората отвъд нея. Той беше вълшебно създание и съществуваше в хармония с природата, независимо какво бе нейното предразположение. Горс се придвижваше напред като облак от мрачни мъгли — това беше състоянието, до което задържането му във вълшебната кутия го беше довело. Все пак напоследък безплътният му образ беше започнал да се очертава и да добива някаква нова форма; свободата му връщаше лицето и тялото, които някога бе имал. Доста скоро и двете щяха да бъдат възстановени. Тогава той щеше да е готов да си вземе всичко от онези, които го бяха довели до това положение — отмъщение, желано до отчаяние.

Горс не беше мислил за нищо друго от векове насам. Някога той беше същество с огромна сила, създание, чиято магия бе ненадмината и страховита. Беше използвал магическото си могъщество по начини, които разгневиха и изпълниха с неприязън неговите родственици от света на вълшебните мъгли — свят, към който всички вълшебни същества принадлежаха — и те се обединиха, заловиха го, когато той се мислеше за неуязвим и го затвориха. Плениха го сред мъглите на вълшебната кутия — творение, което те бяха създали чрез своите вълшебства и от където нищо не можеше да избяга. На кутията бяха поставени и ключалки, така че Горс да не може да достигне до тях.

Затварянето му имаше за цел да го съкруши, да разбие волята му, да го накара да забрави всичко, което е знаел преди това и накрая да го превърне в прах. Усилията не се увенчаха с успех. Горс остана затворен за голям период от време, но не беше изгубил паметта си, а омразата му към онези, които му бяха сторили това, беше нараснала.

Беше нараснала наистина много.

Горс се носеше с лекота в тъмната нощ. Беше му необходимо малко време, за да стигне до целта си и затова не бързаше. Беше изчакал Хорис Кю и птицата да заспят, тъй като не искаше те да разбират какви са намеренията му, за да продължат да вярват, че той е техен приятел. Разбира се, не беше така. Човекът и птицата бяха само пионки, а Горс ги използваше за постигането на собствените си цели. Ако на тях им се искаше да вярват, че не е така, ако си избираха да го правят, защото бяха алчни и глупави, то така и трябваше да бъде. Такъв беше естественият ред на нещата. Те бяха смъртни същества и като такива, изобщо не можеха да се мерят с него. Те можеха да бъдат жертвани.

Той изкачи едно възвишение и се озова до самото Сърце. Спря се, за да пусне в действие сетивата за взор и слух, вкус и мирис и не откри нещо, което да не е наред или да го застрашава. Погледна напред през редовете от пейки и прагове, покрити с бяло кадифе, през полираната платформа и нейните подпори, край обкръжаващите поляната прелестни лазури. Горс усети присъствието на вълшебната сила, която излизаше от недрата на земята — изворът на живот за цялата земя. Тази вълшебна сила беше огромна, а Горс все още не беше готов да й се противопостави. Тази нощ той имаше друга задача. По-силната магия винаги можеше да се използва, за да прикрие триковете на някоя по-слаба. Точно това щеше да направи сега и Горс.

Той събра сили и изрече подготвените магическите думи. Огнени линии, които нито горяха, нито димяха, прорязаха повърхността на земята и изчезнаха в недрата й. Отговорът не закъсня — рязък, стържещ тътен, изохкването на една грамадна каменна стена, която отвори зад себе си път. След още миг, тътенът заглъхна и отново настъпи тишина.

Горс зачака.

Тогава въздухът пред него се разцепи на две, сякаш беше направен от плат, като отначало само се разкъса, а след това отворът се разшири. От вътрешността на цепнатината избуча дълбок и зловещ гръм. В нощта се отвори дупка, а от дупката се зачу дрънчене и стържене на оръжията на някакви ездачи, както и сумтене и цвилене от техните коне. Звуците се усилиха до ужасяваща степен, докато ездачите набираха скорост. Свиреп вятър профуча през Сърцето, като прокъса знамената на върховете на техните пилони и запищя сред дърветата отвъд поляната.

Горс стъпи здраво на земята.

С този вятър и този шум, дошли изневиделица, онези, които той призова, оживяха отвъд измеренията на времето и пространството. Те образуваха редици от щитове и копия, бяха въоръжени до зъби и яздеха върху някакви безобразни същества, които не можеха да бъдат назовани. Пет огромни тъмни създания сред всички останали, изпускаха пара, въпреки влажния нощен въздух и техният дъх свистеше при допира с отворите на техните шлемове. Те бяха гъвкави и мрачни, като прозрачно — тъмни призраци, а миризмата, която се носеше от телата им, беше нетърпима.

Това бяха демоните от Абхаддон.

Най-отпред яздеше този, когото наричаха Марк, техният избран предводител. Той представляваше огромно ръбато същество със змии и гущери, издълбани по доспехите му и с отрязаните скалпове на своите врагове, окачени около врата му. Той махна с ръка към останалите, а те настръхнаха с оръжия, готови за нападение. Като един те тръгнаха към Горс.

Горс ги остави да се приближат. Когато дойдоха на такова разстояние, че да могат да го пронижат с копията си, той изчезна пред очите им като проблясване на зелена светлина, отново се появи в образа на един от тях, след това за втори път се изпари и накрая пак се появи като чифт змийски очи. Тези очи се прокраднаха към доспехите им, започнаха да се умилкват около тях нежно, като показваха, че принадлежат на сродна душа. С магическа сила пресъздадоха образите на кошмарите, които някога Горс бе извършил над своите собствени съжители и накара демоните да вкусят от неговата злоба.

Когато те със задоволство се убедиха, че той е един от тях, че той е толкова силен, колкото са и те и че ги беше призовал да се явят с някаква явна цел, Горс изсъска меко, за да ги накара да наострят уши за думите му и каза:

— Какво ще кажете да ви подготвя безпроблемно пристигане на Отвъдната земя?

Той спря, когато ги чу да ръмжат в очакване. Това беше прекалено лесно.

— Какво ще кажете, ако Отвъдната земя и нейните хора ви бъдат предадени завинаги?

Твърде лесно, наистина.