Вълшебната кутия

Зелени очи

Уилоу се събуди в слабата сива светлина на зората. Влагата на Дълбокия свлек се беше просмукала в голото й тяло. Тя лежеше на земята, свита на топка, като в сгънатата си ръка държеше своето дете. Отначало Уилоу не го забеляза. Премига, за да прогони съня, който все още замъгляваше съзнанието й, и същевременно се опита да си спомни къде се намира. След това усети как бебето се раздвижи и тя погледна към него.

Нейното дете.

Тя дълго време го наблюдава и в очите й се появиха сълзи.

Тогава си спомни всичко — как беше излязла от вълшебните мъгли и се беше озовала в Дълбокия свлек, как се беше преобразила в другата си същност, как беше дала семена и как се беше унесла в сън. Тя притисна детето в скута си, като му отдаде цялата топлина, на която беше способна и го приюти под скромната закрила на тялото си.

След това се изправи, бързо се облече и пови бебето в наметалото си. То все още спеше, защото не беше огладняло достатъчно, за да се събуди и не се притесняваше от околността, в която се намираше, както Уилоу. Дълбокият свлек не беше мястото, избрано от нея за раждането на детето и тя не възнамеряваше да остане тук по-дълго, отколкото беше необходимо. Мъглата се скупчваше сред клоните на дърветата от джунглата наоколо и пълзеше около дънерите на дърветата. Тишина обгръщаше всичко. Нищо не помръдваше. Това беше един мъртъв свят и единствено вещицата, която го бе направила такъв, вдъхваше живот на местността.

Уилоу тръгна, като се движеше по посока на светлината — на изток, където слънцето изгряваше над Отвъдната земя. Уилоу трябваше да се измъкне бързо, преди да бъде открита. Все още силите й бяха отслабнали заради раждането, но най-вече беше изплашена. Не се страхуваше толкова за себе си, колкото за детето си, смисълът на съвместния й живот с Бен, кулминацията на тяхната връзка. Тя отново надникна към бебето през нагънатото наметало, за да се увери, че го е видяла добре при събуждането си и че нищо не се е променило. Сълзите отново изплуваха в очите й. Гърлото й се сви. Искаше да намери Бен и да остане с него, да бъде сигурна, че с него всичко е наред и да му покаже детето.

Струваше й се, че върви от дълго време, но вероятно не беше така. Тялото й я болеше по необичаен начин усещаше тъпа, куха болка в слабините си, стягане в гръдния си кош, възпаление, което обхващаше мускулите на ръцете и краката й. Не знаеше до каква степен болките й се дължат на раждането и до каква — на това, че бе спала гола в нощния хлад на Свлека. Движението облекчаваше болката на ръцете и гърдите й, като отпускаше мускулите, които бяха схванати и опънати. Болката в слабините не стихваше. Тя не й обръщаше внимание. Помисли си, че едва ли е толкова далеч от края на котловината. Ако просто не спираше да върви, щеше да се измъкне оттук.

Тя излезе от заобикалящите я стари дървета, омотани в мъгла и сумрак, озова се на някаква поляна и спря. Пред нея стоеше Нощната сянка, загърната в черното си наметало, изправена неподвижно като каменна статуя, с бляскащи червени очи.

— Какво правиш тук, силфидо? — попита я меко вещицата.

Сърцето на Уилоу се сви. След като беше принудена да роди детето си на това отвратително място, тя искаше само да се измъкне, без да срещне вещицата, а изглеждаше, че дори и в това отношение късметът й изневеряваше.

Успя да скрие уплахата в гласа си, докато отговаряше:

— Влязох през вълшебните мъгли по погрешка. Не искам неприятности. Искам само да си ида от тук.

Нощната сянка изглеждаше изненадана.

— През вълшебните мъгли? И ти ли си била пленена? Но, не. Ти се появи в съня му, нали? — тя спря да говори и се овладя. — Защо си попаднала тук? Ако става за въпрос, защо изобщо си излязла? Вълшебните същества не пускат никого да премине през мъглите.

За миг Уилоу си помисли да излъже, но реши да не го прави. Вещицата щеше да разбере, тъй като магическата й сила беше достатъчно голяма, за да улови измамата.

— Вълшебните същества бяха принудени да ме пуснат, когато Великият господар дойде при мен в съня си и ме освободи от тяхната магия. Те ме пуснаха от мъглите. Не ми казаха къде ще попадна, когато изляза. Може би ме изпратиха тук като наказание.

Нощната сянка сведе поглед към вързопа, който Уилоу държеше в скута си.

— Какво носиш?

Уилоу притисна с ръце бебето.

— Моето новородено дете, от Великия господар.

Нощната сянка си пое въздух и се запъхтя.

— Детето на честития крал? Тук? — тя се изсмя. — Съдбата наистина си играе странни игри с нас. Защо носиш детето със себе си тук? И него ли си занесла сред мъглите? — вещицата рязко спря. — Почакай, аз не разбрах нищо за никакво дете. Не съм отсъствала толкова дълго време от Отвъдната земя. Трябваше да разбера. Новородено ли казваш? Тогава, къде е било родено?

— Тук — меко отвърна Уилоу.

Нощната сянка силно изкриви лицето си.

— Родено е тук, в моя дом? Детето на Холидей? Докато аз бях затворена заедно с него сред вълшебните мъгли, пленена в онази проклета кутия? Бях пленена заедно е него, момиче — знаеш ли за това? Бяхме заедно седмици наред, лишени от спомените си, преобразени в същества, които дори не можехме да възприемем. И той дойде при теб в един сън? Да, така ми каза. Това беше сънят, който отвори вратата към спомените му и който му разкри истината и за двама ни.

Гласът й се превърна в съскане.

— Виждала ли си го, след като той се завърна? — тя се усмихна при реакцията на Уилоу. — А, значи не знаеш, че той се е върнал, така ли? Върна се от предишния си живот, от живота си с мен, малка силфидо, в който аз бях негова повереница, а той беше мой закрилник. Знаеш ли какво се случи между нас, докато ти носеше детето му?

Вещицата спря, а очите й проблеснаха в очакване.

— Той преспа с мен, все едно, че аз бях негова…

— Не! — Гласът на Уилоу бе твърд като желязо, а единствената дума, която произнесе, прозвуча като забрана, която уверено прекъсна вещицата — точно като въже около гърлото й.

— Той беше мой! — изкрещя вещицата от Дълбокия свлек. — Той ми се отдаде! Аз щях да го имам завинаги, ако не беше неговият сън за теб! Аз загубих всичко, загубих цялата си същност, магическата си сила, могъществото на волята си! Тях си възвърнах! Холидей ми е длъжник! Той ми отне гордостта и достойнството и си навлече дълг, който трябва да ми плати!

Нощната сянка беше пребледняла от ярост.

— Детето — прошепна вещицата, — ще покрие този дълг задоволително.

Уилоу изтръпна от студ. Тя трепереше, гърлото й бе пресъхнало, а сърцето й сякаш спря да бие.

— Ти не можеш да имаш моето дете — каза силфидата.

По устните на Нощната сянка заигра усмивка.

— Не мога ли? Каква глупава дума използва, малка силфидо. Освен всичко останало, детето е било родено в моите владения, тук, в Дълбокия свлек, така че то ми принадлежи по правото на закона. На моя закон.

— Никой закон не оправдава отнемането на детето от неговата майка. Ти нямаш право да изявяваш подобни претенции.

— Имам всички права. Аз съм господарка на Дълбокия свлек и владетелка на всичко, което е попаднало тук. Детето е родено на моя родна почва. Ти си нарушителка и си едно глупаво момиче. Не си мисли, че ще успееш да ме спреш.

Уилоу запази самообладание.

— Ако се опиташ да ми отнемеш детето, ще трябва да ме убиеш. Готова ли си да направиш това?

Нощната сянка бавно поклати глава.

— Не трябва да те убивам. Има и по-лесни начини, когато можеш да използваш магия. А теб те очаква още по-лоша участ от смъртта, ако ме предизвикаш.

— Великият господар ще дойде за теб, ако откраднеш неговото дете! — рязко каза Уилоу. — Ще те преследва до края на земята!

— Глупава малка силфида — измърка меко вещицата. — Великият господар дори няма да разбере, че някога си била тук.

Уилоу замръзна на място. Нощната сянка беше права. Никой не знаеше, че тя е в Дълбокия свлек; никой не знаеше, че тя се е завърнала от вълшебните мъгли. Ако тя изчезнеше, кой можеше да открие следите й? Ако детето й се изгубеше, кой можеше да каже, че то изобщо някога е съществувало? Може би вълшебните същества, но щяха ли те да го сторят? Какво й оставаше да направи?

— Някой ще разкрие истината, Нощна сянко — продължи да настоява Уилоу отчаяно. — Не можеш да запазиш подобно нещо завинаги в тайна! Дори ти не можеш да се справиш с това!

Вещицата бавно и презрително вдигна рамене.

— Може би не мога. Но мога да запазя тайната достатъчно дълго време. Животът на Холидей не е вечен. В края на краищата, аз ще остана тук, дори когато той си отиде.

Уилоу бавно кимна и с помитаща сила започна да осъзнава положението си.

— Именно за това искаш неговото дете, нали? За да не остане нищо негово след смъртта му. Ти ще направиш детето свое и ще заличиш всякаква следа от същността на Холидей. Омразата ти към него наистина е толкова силна, нали?

Тънките устни на Нощната сянка се свиха.

— По-силна е. Много, много по-силна.

— Но детето е невинно! — извика Уилоу. — Защо бебето трябва да се превръща в залог на тази война? Защо то трябва да страда заради твоя гняв?

— Детето ще бъде добре. Аз ще се грижа за него.

— Но то не е твое!

— Уморих се да споря, силфидо. Дай ми детето и може би ще те пусна да си идеш. Ако искаш, направи си друго дете. Имаш средствата.

Уилоу бавно поклати глава.

— Никога няма да ти дам бебето си. Нощна сянко. Нито на теб, нито на когото и да е. Стой настрана от мен. Пусни ме да мина.

Нощната сянка мрачно се усмихна.

— Не мисля така — каза тя.

Вещицата понечи да се приближи, с вдигнати изпод черните си одежди ръце, с намерението да вземе детето насила, когато изведнъж заговори познат глас.

— Направи така, както тя те помоли. Нощна сянко. Пусни я да мине.

Вещицата спря и застина на мястото си като мъртвец. Уилоу бързо извъртя поглед, защото не виждаше нищо друго, освен дървета и мъглив мрак.

Тогава Еджууд Дърк се появи от едната й страна и се приближи към нея с котешка походка откъм гъстия храсталак, с безупречно пригладена сребърна козина и леко полюшваща се черна опашка. Той скочи върху останките от някакво паднало дърво и лениво примига с очи.

— Пусни я да мине — меко повтори котаракът.

Нощната сянка замръзна на място.

— Еджууд Дърк. Кой ти позволи да влезеш в Дълбокия свлек? Кой ти даде това право?

— Котките не се нуждаят от позволение или от права — отвърна Дърк. — Всъщност, ти трябва да го знаеш по-добре. Котките ходят там, където искат. Винаги е било така.

Нощната сянка беше пребледняла.

— Махай се оттук!

Дърк се прозя и се протегна.

— Съвсем скоро. Но първо трябва да пуснеш кралицата да мине.

— Няма да се откажа…!

— Пести си думите, вещице на Дълбокия свлек — в гласа на котарака пропълзя частица отегчено презрение. Кралицата и нейното дете ще преминат в Отвъдната земя. Вълшебните хора решиха това и няма какво повече да говорим. Ако решението им не те удовлетворява, защо не го обсъдиш с тях?

Нощната сянка изпрати смразяващ поглед на Уилоу, след което се обърна към котарака.

— Вълшебните хора не могат да ми казват какво да правя!

— Разбира се, че могат — каза благоразумно Еджууд Дърк. — Аз току-що го направих от тяхно име. Престани да вдигаш шум. Нещата са установени. Сега се отдръпни.

— Детето е мое!

Дърк за кратко и бързо облиза едната си лапа и настръхна.

— Нощна сянко — меко се обърна към нея той. — Предизвикваш ли ме?

Последва дълга пауза, докато вещицата и призматичният котарак стояха един срещу друг в полумрака на Дълбокия свлек.

— Защото, ако го направиш — продължи Дърк, — със сигурност трябва да знаеш, че ако аз се проваля, на мое място ще бъде изпратен някой друг, а после и още някой и така нататък. Вълшебните хора са много упорити същества. Ти трябва да знаеш това.

Нощната сянка не помръдна. Когато заговори, в гласа й прозвуча удивление.

— Защо го правят? Защо толкова ги е грижа за неговото дете?

Еджууд Дърк премига с очи.

— Това — измърка меко той, — е добър въпрос. — Изправи се, протегна се и отново седна долу. — Започвам да ставам нетърпелив за сутрешната си дрямка. Отделих достатъчно от времето си за разрешаването на този въпрос. Пусни кралицата и нейното дете да минат. Сега.

Нощната сянка поклати бавно глава, сякаш отричаше нещо, което не можеше да разбере. За един миг Уилоу беше сигурна, че вещицата има намерение да удари Дърк, че тя ще се съпротивлява срещу призматичния котарак с всяка частица от могъществото си, както и от магическата сила, които притежаваше.

Но вместо това тя се обърна към Уилоу и меко каза:

— Никога няма да простя това. Никога. Кажи го на честития ни крал.

След това изчезна в мрака като призрак, който просто се изгуби сред сенките. Бебето се събуди, размърда се в ръцете на майка си и сънено премига с очи. Уилоу погледна надолу към дълбините на нагънатото наметало. Тя започна нежно да гука на детето си. Когато отново вдигна очи, Еджууд Дърк също си беше отишъл. Дали през цялото време е бил с нея по пътя? Вълшебните същества за пореден път го бяха изпратили, както се оказваше, въпреки че никога не можеш да бъдеш напълно сигурен в призматичния котарак. Той бе спасил живота й. Нещо повече — бе спасил нейното дете. Защо? Въпросът на Нощната сянка все още оставаше без отговор. Какво около това дете имаше толкова голямо значение за всички?

Като люшкаше детето в скута си, тя отново пое своя път.

Наближаваше десет часа, когато Бен Холидей прекоси страната южно от Дълбокия свлек. Никога нямаше да стигне толкова бързо, ако не беше Страбон, който му предложи да го отведе дотам, ако Холидей му отстъпеше вълшебната кутия. Още от самото начало драконът бе поискал кутията, но Бен беше отказал да му я даде, тъй като не беше сигурен дали трябваше да я повери на някой друг, освен на себе си.

— Дай ми я, Холидей — беше започнал да спори драконът. — Аз ще я пазя на място, до което никой няма да има достъп, в огнена яма, дълбоко навътре в Пустошите, където не ходи никой.

— Но защо изобщо искаш това? — попита Бен. — Какво ще правиш с нея?

Драконът бе долетял обратно след нападението си над демоните. Те стояха сами в средата на поляната. Хорис Кю беше паднал на земята на два метра от тях. Куестър Тюс и Абърнати все още не бяха стигнали до тях.

Гласът на дракона беше пропит с тъга.

— Ще я скрия и ще я наглеждам от време на време. Драконите обожават съкровищата и събират ценни неща. Това е всичко, което ни е останало от нашия предишен живот — всичко, което ми е останало, сега, след като останах сам от своя вид — еднорогата глава на Страбон клюмна надолу. — Ще я държа скрита там, където никога няма да може да бъде намерена. Ще я пазя само за себе си.

Бен беше прекъснал разговора точно навреме, за да се намеси между измокрения, ядосан Абърнати, който току-що беше дотичал и изплашения до смърт Хорис Кю. Подпомогнат от Куестър Тюс, кралят успя да установи някакво незначително помирение между тях. Фокусникът бе спасил живота им, в края на краищата, напомни той на своя доста пострадал писар. След това Бен отиде да отпрати Календбор и армията му, като изтръгна от владетеля на Риндуеър клетва да се появи пред него до една седмица, за да отговаря за действията си. Бен нареди на стражите си да разпръснат онези хора, които бяха дошли да търсят кристални очи към съзнанието и които се бяха натъкнали на нещо много по-голямо, отколкото търсеха, и да ги отпратят обратно към местата, от които бяха дошли.

След това той си спомни за Уилоу. Веднага отиде до Отвъдния далекоглед и я откри точно, когато освободена, тя се изкачваше по една от скалите на Дълбокия свлек. Владението на Нощната сянка, помисли си ужасен Бен, не беше място за една силфида. Спомни си думите на вещицата при тяхната раздяла. Помисли си какво ли би сторила Нощната сянка с Уилоу, ако й се отдадеше и най-малката възможност.

До Дълбокия свлек можеше да се стигне за два дни на кон — доста дълъг период при създалите се обстоятелства. Затова той започна да се пазари със Страбон. Пътуване до Дълбокия свлек и обратно в замяна на вълшебната кутия, ако драконът обещаеше, че никой никога нямаше да я види повече и никой, в това число и Страбон, нямаше да се опита да я използва отново. Драконът се съгласи. Той допълни твърдото си и ненарушимо обещание — даде своята драконова клетва. Това беше достатъчно, прошепна набързо Куестър Тюс настрани. Думата на един дракон беше гаранция.

И така, Бен потегли на гърба на Страбон, който размаха криле сред бурните ветрове и дъждове и накрая премина през черните облаци и се озова отново сред синьо небе. Слънцето пак изгря над земята, като разля златистата си светлина над полетата и хълмовете, които се простираха на север и проряза с яркостта си отиващия си мрак.

— Тя е там, Холидей — извика назад драконът, когато се приближиха. Неговите остри очи откриха силфидата доста по-бързо от очите на Бен.

Те се спуснаха надолу към билото на един хълм. Отляво и от дясно край тях започваха гори. Уилоу се появи откъм някаква поляна, осеяна с горски цветя и Тъжносмевки и Бен се затича, за да я посрещне, без да се интересува от нищо друго. Тя го повика със сияещо лице, а в очите й отново изплуваха сълзи.

Той се втурна към нея и рязко спря, защото вързопът в ръцете й стоеше като крехка преграда между тях. Какво ли носеше?

— Добре ли си? — попита той, нетърпелив да се увери, че тя беше добре, нетърпелив просто да чуе гласа й.

— Да, Бен — отвърна Уилоу. — А ти?

Той кимна, като се усмихваше.

— Обичам те, Уилоу — каза Бен.

Разбра, че гърлото й се е свило.

— Ела да видиш нашето дете — прошепна тя.

Той пристъпи една крачка напред като скъси малкото разстояние между тях, обзет от трепетно очакване, без да може да повярва на очите си. Беше твърде бързо, помисли си Бен. Все още не беше време за това. Тя никога дори не бе изглеждала бременна. Как е могла да роди детето толкова бързо?

Въпросът му се стопи в сиянието на нейната усмивка.

— Бебето ли? — каза той и Уилоу кимна.

Тя разгърна наметалото, така че Бен да може да погледне. Той се наведе и надникна вътре.

Две бляскави зелени очи дръзко отвърнаха на погледа му.