Вълшебната кутия

Гринуич

От два дни Уилоу пътуваше на запад през Езерната страна с Еджууд Дърк, който я водеше по пътя към вълшебните мъгли, както и към невидимия изход от Отвъдната земя, към света на Бен. Дърк направляваше хода, но в повечето случаи не изглеждаше така, а самият той се задоволяваше единствено с това да се движи редом до Уилоу или дори да я следва и само когато тя избираше посока, различна от неговата, той минаваше отпред. Дърк поддържаше спокойно темпо, диктуваше крачката, като не си правеше труд да бърза, държеше се, като че ли времето изобщо нямаше значение, а тяхното пътуване не беше нищо повече от обикновена разходка в парка през някой слънчев следобед.

Уилоу бе срещала Еджууд Дърк само веднъж и затова почти всичко, което знаеше за него, беше научила от Бен. Дърк стана неизменен придружител на Бен по време на търсенето на черния еднорог, след като Мийкс, по-големият брат на Куестър Тюс и бивш кралски вълшебник на Отвъдната земя, го подлъга да повярва, че си е изгубил медальона, който му даваше силата и властта, необходими, за да бъде крал. Лишен от най-съкровеното, отхвърлен от приятелите си като самозванец и свален от трона от Мийкс, Бен беше изпратен в Пустошите и бе оставен там да умре. Но тогава вълшебните хора, по някакви, известни само на тях причини, изпратиха Еджууд Дърк, за да помогне на Бен да разкрие истината за това какво се е случило. Дърк го придружаваше по време на неговите скитания, като даваше на доскорошния крал загадъчни котешки съвети и трудно определими напътствия, които да следва. Бен преследваше Уилоу, а тя, от своя страна, беше по следите на черния еднорог и кулминацията в цялата история дойде с лютото спречкване между Дърк и Мийкс, което се оказа изцяло в полза на Бен и неговото завръщане на трона.

Това се случи преди две години. Оттогава никой нито беше видял, нито беше чул нещо за Еджууд Дърк. Но ето че сега изведнъж той се появи тук, отново изпратен от вълшебните хора и отново — с цели, за които само те знаеха.

Самият Еджууд Дърк също беше вълшебно същество, въпреки че той бе едно от по-независимите създания; беше колкото котарак, толкова и нещо различно и следователно беше вероятно да върши само това, което го удовлетворяваше, без да се съобразява с нечии чужди желания. По този начин беше много трудно да бъдат разбрани намеренията му в хода на събитията. Той беше доказал това безспорно през периода прекаран с Бен. Дърк беше един призматичен котарак — същество, което притежаваше много рядък вид магическа сила. Можеше да се превърне от плът и кръв в кристал, твърд като желязо, а това му позволяваше да улавя светлина и да я видоизменя в смъртоносен огън. Той използваше тази сила много умерено, но и с голяма увереност. Колкото и далечен и отчужден да беше Дърк, колкото и чужд да беше за онова, което се случваше около него, с него нямаше шега.

Ето защо, Уилоу го следваше сигурна, че ако се появи някаква опасност, Дърк най-вероятно щеше да може да й се противопостави. Тя предпочиташе Бен да е с нея, но тази възможност вече бе отхвърлена от Земната майка. Понякога се налага да вземеш това, което ти се предоставя. Уилоу преживяваше достатъчно тревоги около това пътуване, така че сега бе благодарна, на каквато и да е компания.

Дърк, разбира се, изглеждаше безразличен към всичко това.

— Заради Бен ли те изпратиха? — попита го тя през първата им нощ на открито.

Те седяха пред малък огън, който Дърк бе настоял да запали, за да се предпази от някакво въображаемо застудяване. Тя бе подредила сухите клони, а той ги запали. Това беше началото на деловото им партньорство, помисли си тя.

Дърк усърдно ближеше едната си лапа.

— Не бях изпратен. Отидох там, където реших.

— Прощавай — извини се тя. — Но защо тогава реши да дойдеш?

Близ — близ — близ.

— Не мога да си спомня, наистина. Изглеждаше добра идея, така мисля. — Близ. Близ.

— Можеш ли да ми кажеш къде отиваме?

— На запад? — отвърна котаракът. Близ — близ.

— Да, но…

Дърк спря да се почиства и отправи към нея котешките си очи, така, сякаш изразяваше лукава закачка, ясно разбиране, мрачна загриженост и пълно объркване — всичко наведнъж.

— Спри за момент, ако обичаш. Объркваш ме. Ти не знаеш ли къде отиваме?

Тя поклати глава в недоумение.

— Не, нямам представа.

Той загрижено се загледа в нея.

— Ох, ох — заговори Дърк. — Ами сега? Предполагам, че ще трябва просто да се постараем да намерим пътя — и той продължи да ближе козината си.

Малко по-късно тя набра достатъчно смелост и отново го попита, като използва малко по-различен подход.

— Трябва да стигнем до вълшебните мъгли — предпазливо го осведоми Уилоу. — След като стигнем там веднъж, какво ще правим после?

Дотогава Дърк вече беше приключил с къпането и се бе разположил върху тревата близо до огъня с лапи, мушнати под тялото и със затворени очи.

Очите едва забележимо се отвориха.

— Ще преминем през мъглите, за да влезем в света на Холидей — очите се затвориха.

— Как ще направим това?

Очите отново се отвориха — този път — малко по-широко.

— Що за въпрос е това? Трябва да призная, че никога няма да разбера човешките същества.

— Аз съм силфида.

— Както и силфидите.

Уилоу сви устни.

— Просто се тревожа за бебето си. Длъжна съм да правя тези неща, за да осигуря безопасното му раждане, но не знам как трябва да ги върша.

Дърк я наблюдаваше с искрен интерес.

— Котките отрано се научават, че малко неща се постигат с притеснение. Котките също така знаят, че всеки проблем си има своето решение, дори когато средствата остават скрити от нас. Най-добре е да се справяш с него, без да ги променяш и да оставиш бъдещето да се погрижи за себе си.

— Това изглежда много недалновидно — възпротиви се тя.

Дърк сякаш вдигна рамене — трудно беше да се каже.

— Аз съм просто един котарак — рече той, като че ли това обясняваше всичко.

Тя повече не отвори дума по този въпрос през настъпилата нощ, нито през целия следващ ден и така до идната вечер, когато пресякоха Езерната страна и преминаха в подножието на хълмовете, които обграждаха вълшебните мъгли. Уилоу остана изненадана, когато той по собствена инициатива отново подхвана разговора.

— Утре сутринта ще те преведа през мъглите — осведоми я Дърк, докато тя подреждаше клоните за необходимия нощен огън.

Наблизо Уилоу бе простряла на земята своето наметало, а котаракът удобно се беше настанил отгоре.

Тя сведе очи към него.

— Можеш ли да направиш това? — попита Уилоу.

— Разбира се, че мога — отвърна й той, малко раздразнено. — Аз живея там, не помниш ли? Познавам всички пътища и всички проходи.

— Може би просто не съм сигурна какво можеш и какво не можеш да правиш. — Тя се залюля на пети. — Не знаех дали вълшебните същества могат да преминават от мъглите към някое друго място или на някоя друга земя. Мислех, че по някакъв начин тези възможности са ограничени за тях.

Дърк се прозя.

— Грешно си мислела. Котките могат да ходят навсякъде. Няма нищо ново в това.

— Знаеш ли къде точно ще излезем? — поиска да разбере тя.

За момент той се замисли.

— В някакъв град, предполагам. Има ли значение?

Уилоу усети как нещо в нея кипва.

— Да, има значение. Отивам в свят, в който веднъж почти не загинах. Отивам пряко волята си и в името на своето дете. Искам да отида там, да свърша това, за което съм била изпратена и незабавно да си тръгна. Какви са шансовете ми това да се случи?

Дърк се изправи, протегна се и седна.

— Нямам ни най-малка представа — той мрачно я наблюдаваше. — Всичко зависи от теб, така мисля.

— Да, но аз дори не зная къде отиваме — настояваше тя. — Разбирам, че трябва да събера пръст от света на Бен, но не зная къде трябва да намеря такава пръст. Този свят е доста голям, за да бъде претърсен целия, знаеш това.

— Е, не знам — каза котаракът. — Никога не съм бил там. Но за един котарак, всички светове си приличат. Почти съм сигурен, че ще намерим това, за което сме дошли, без да се налага да търсим много усърдно. Имам дарба за разгадаване на тайни.

Тя отново се зае с подготвянето на огъня, свърши тази работа, пристъпи назад и погледна към Дърк.

— Колко тайни знаеш, Дърк? — тихо запита тя. — Знаеш ли нещо и за мен?

Котаракът премига.

— Разбира се.

— А за Бен?

— Холидей? Да, дори няколко.

— Можеш ли да ми ги кажеш?

— Ако реша да го направя — Дърк започна да почиства козината си, — но котките са тайнствени по природа и казват малко от онова, което знаят. Най-вече е така, защото никой не ни слуша. Често говорех за това с Холидей, когато за последен път пътувах с него. И той беше като всички останали. Казвах му някои неща, но той не ме изслуша. Предупредих го, че прави грешка, че котките знаят много, но изглежда никой не им обръща внимание. Това беше грешка, която той трябваше да избегне, предупредих го.

— Ще те послушам, ако ми кажеш нещо — рече Уилоу. — Кажи ми каквото и да е, Дърк. Която и да е от твоите тайни. Знам толкова малко за това, което предстои да се случи и съм зажадняла дори за най-незначителните сведения. Можеш ли да ми кажеш нещо?

Дърк я погледна и започна да се мие. Първо се разроши, докато се облизваше, а след това започна да се приглажда, като от време на време спираше, за да види дали тя все още му обръща внимание. Той бе изцяло погълнат от заниманието си, но Уилоу търпеливо чакаше, като не искаше да го смущава. Най-накрая Дърк приключи и обърна смарагдовите си очи към нея.

— Ти ще имаш дете — обяви той. — Но нещата няма изобщо да се развият така, както ти или Холидей очаквате. Очакванията са опасни за родителите, знаеш това. Котките не залагат на тях и така е много по-добре.

Тя кимна.

— Не можем да ги спрем. Това е като не изслушването на котките — каза Уилоу.

— Може би е вярно — съгласи се Дърк. — Какъв срам.

— Кажи ми нещо повече.

Дърк притвори очи.

— Сигурна ли си, че искаш да чуеш какво ще ти кажа? Имам предвид, това е част от причината никой да не слуша котките.

Тя се поколеба.

— Да, искам да чуя.

— Много добре. — Той се замисли. — Ти и Холидей ще се загубите един друг за известно време. Всъщност вече сте се изгубили. Не знаеш ли това?

— Видението — меко каза тя. — Видението на майка ми.

Дърк се загледа в нарастващия мрак.

— Прекарвате толкова много време в съмнения кои сте всъщност, не мислиш ли? Непрекъснато нагазвате в мътни води, в търсене на собствената си същност, докато през цялото време нещата са толкова обикновени, колкото е носът на лицето ви. Борите се с въпроси за намеренията и необходимостта и забравяте, че отговорите им са най-вече у вас самите — той отново спря. — Котките не се включват в този разбор. Котките не си губят времето с подобни въпроси. Те просто се занимават със занаята да живеят.

— Значи видението все пак е вярно? — попита тя, като се опита да потуши нарастващото си чувство на отчаяние, когато усети, че нещо ужасно се е случило с Бен, нещо отвъд нейния контрол.

Дърк премига.

— Какво видение?

— Бен в беда ли е? — настоя тя.

— Откъде мога да знам? — изръмжа Дърк, като още веднъж се протегна. — По-добре се отдръпни от тези сухи клони.

Уилоу стори това, а Дърк проблесна и се превърна в кристал, насред угасващия здрач, преобрази се от плът и кръв в течно стъкло, сля се със сиянието на залеза, на две рано изгрели луни и на куп звезди и изстреля със смарагдовите си очи струя огън към клоните. Пламъкът се разгоря, а призматичният котарак отново възвърна предишния си вид, разположи се наново върху наметалото на Уилоу, затвори очи и в същия миг заспа.

Уилоу го погледа известно време и скоро също заспа.

Тя спа лошо, преследвана от сънища за Бен и детето, за това как и двамата са се отдалечили от нея, откраднати от невидими ръце, увили се около тях и притеглили ги надалеч от нея, докато накрая не остана нищо друго, освен ехото на гласа й, викащ след тях. В съня й имаше недоизказан намек, че тя е тази, която трябваше да поеме вината за случилото им се, че се бе провалила, точно когато им беше най-необходима.

Уилоу нямаше апетит за закуска и тъй като и Дърк никога не проявяваше интерес към храната, те се измиха и поеха на път към входа за вълшебните мъгли малко след изгрев-слънце.

Денят бе горещ и зноен. Летният въздух беше като задушаващо одеяло, което обвиваше земята, дори и в по-високите местности. Росата оставяше мокри следи по повърхността, а влагата блещукаше сред сутрешната омара. Те изкачиха останалата част от пътя сред хълмовете, намериха тясна пътека, която ги отведе до един проход и отново навлязоха в мрака на мъглите.

Стигнаха до целта си за по-малко от час и оттам продължиха. В това време не размениха и думичка. Сега Дърк водеше, като вече не му се нравеше да оставя въпросите да бъдат решавани от съдбата. Вървеше точно пред силфидата, като избираше пътя по оставени бразди и полегати камъни, както и през пусти земи, където липсата на слънчева светлина не даваше възможност на тревата да расте. Двамата се движеха сред мъглата, вървяха по следите, докато накрая и те изчезнаха, както и цялата светлина от изгряващото слънце, изчезнала зад гърба им. Накрая не остана нищо, освен мъгла, неумолимо кипяща около тях, виеща се първо по един начин, а след това по друг. Тя притегляше погледите към едната страна, после към другата, заличаваше всякакво чувство за посока, всякакъв шанс за следене на това къде отиваха или откъде идваха. Уилоу пренебрегваше разсейващото движение и съсредоточаваше вниманието си върху Дърк, който крачеше напред с обичайното си безразличие, като изглежда намираше пътя едновременно и по случайност, и по предначертание. Той не поглеждаше нито наляво, нито надясно и не се обръщаше, за да провери дали тя го следва. От време на време подушваше въздуха, но по никакъв друг начин не проявяваше интерес към онова, което ги заобикаляше.

Минутите течаха, но за Уилоу не бе ясно колко точно бяха изминали. Времето и пространството губеха значение и всичко тревожно добиваше еднаквост. Отначало преобладаваше дълбока и няма тишина, а след това последва поредица от кратки звуци, като от боричкане на горски животни из шубраците или на птици сред клоните на дърветата.

След известно време това шумолене доби ясен облик и се превърна в усещане за присъствие на нещо друго. Започнаха да се появяват лица, които тя долавяше едва-едва там, където можеха да бъдат зърнати, но нищо повече. Лицата имаха остри черти и бяха изпити, със заострени уши и вежди и с коси като отскубнат мъх и бодлива слама. Очи, проницателни като на бухал, я наблюдаваха, докато преминаваше. Вълшебният народ беше излязъл, за да я види, да я разгледа и може би, да я пусне да премине. Тя не поглеждаше към тях, държеше очите си прилепени към движението на своите крака и към Еджууд Дърк. Не гледаше към тях, защото се страхуваше, че ако го стори, на мига ще се изгуби.

Нещо премина през бузата й, а очите й се напълниха със сълзи. Нещо се потърка в ръката й и тя изведнъж усети как някаква топлина се разля у нея. Кожата й настръхна, а устата й пресъхна. Не гледай, каза си Уилоу. Не се обръщай да погледнеш каквото и да има там. Тя ускори крачка, като неотлъчно следваше Дърк и мислеше за бебето вътре в нея, мислеше за Бен, който я чакаше, останал някъде назад и се настройваше да преглътне страха си…

Докато най-накрая мъглите започнаха да се вдигат и тя успя да види нещо масивно пред себе си, през мъглата. Сенчеста тъмнина покриваше като с наметало някаква иззидана каменна стена, а от оловно сивото небе се сипеше дъждец. Чуха се странни механични звуци и приглушени викове и стената се вдигна високо над главите им, след което се изгуби в мрака. Мъглите останаха зад нея и тя се озова насред дъжда на някаква алея, която се проточваше като дълбока цепнатина между две извисяващи се постройки. Облаци обгръщаха небето и се врязваха във върховете на тези сгради. Сенки се спускаха по стените им и се разливаха в подножието им, а от напуканата каменна повърхност, върху която се издигаха, се носеха миризми, остри и развалени.

— Къде сме? — ужасено прошепна тя.

От едната й страна нещо помръдна. Беше човек в дрипави дрехи, легнал под навеса на една пътна врата, превит и спящ. Той беше завит с парчета от картон, за да се предпази от лошото време. В едната си ръка беше стиснал празна бутилка.

Дърк изсумтя при вида на мъжа и се обърна на другата страна. Той погледна към единия, а после и към другия край на алеята. В едната посока тя не водеше никъде. В другата продължаваше към една шумна улица. Като се обърна натам, той придирчиво стъпи върху някакви боклуци, изсипани от преобърнат контейнер и се отдръпна от отвращение при онова, което почувства. След това тръгна по посока на шума. Уилоу го последва.

Те стигнаха до края на алеята, като наблюдаваха улицата, която сега се виждаше през дъжда и започнаха да долавят движението по нея и шумовете, които се усилваха все повече. Имаше коли и автобуси, препускащи на пресекулки, с гърмящи клаксони и скърцащи спирачки. Уилоу познаваше тези неща от предишното си посещение тук. Тя нямаше представа какво знае Дърк. Собствените й спомени, обаче, не бяха от най-приятните. Уилоу се сви от въздействието на всички тези звуци и миризми върху нея. Дъждът, заедно с мръсотията и песъчинките, които събираше, каляше паважа под краката й и се разливаше в локви и петна сред боклуците. Навсякъде бляскаха счупени стъкла.

Те стигнаха до края на алеята и погледнаха към улицата. Колите и автобусите изглеждаха като захлупени от мрака и дъжда; пълзяха в едната посока към друга редица от автомобили, които пътуваха перпендикулярно на тях. Червени и зелени светлини премигваха над тях, а уличните лампи и прозорците на сградите с обелена боя и напукани стени светеха в жълто.

И навсякъде имаше хора, повечето облечени с дълги палта, някои обути с ботуши. Те вървяха с наклонени глави и носеха необикновени приспособления — Уилоу не знаеше как се наричат — с които да се предпазват от дъжда. Те пъплеха с очевидно чувство на неотложност и примирение. Няколко от тях погледнаха към нея, но бързо отместиха погледите си. Те слизаха и се качваха от автобусите и колите, влизаха и излизаха от сградите. Някои разговаряха, но повечето от нещата, които си разменяха, бяха ядосани викове.

Дърк подуши въздуха и се огледа, привидно спокоен. След това излезе от алеята и се отправи наляво по тротоара. Уилоу го последва. Тълпа от хора ги пое сред себе си и ги понесе напред. Уилоу придърпа наметалото си и още по-здраво го притисна към раменете си, като изпитваше неприязън от близостта с тези хора и към миризмата, която излъчваха. Тя си помисли как ли е живял Бен в подобен свят и не можа да си го представи.

Те стигнаха до един ъгъл и спряха, тъй като и всички останали хора също спряха. Няколко дръзки погледа бяха отправени в този момент към нея, но тя не им обърна внимание. Взираше се в постройките — някои бяха чудовищни гиганти от камък и стъкло, върховете им опираха в облаците и те изглеждаха бездушни и непревземаеми.

В такива сгради ли живееха хората? — зачуди се тя. За какво иначе бяха нужни?

За нейна изненада, оказа се, че може да разбира онова, което хората около нея си казваха. Тя не би трябвало да разбира, освен ако те не говореха на езика на Отвъдната земя, но ето че можеше. Уилоу погледна към някакъв знак на ъгъла на улицата от едната й страна. Успя да го прочете. Там пишеше: „Булевард Гринуич“

Над нея светлините се промениха и хората тръгнаха да пресичат улицата. Тя ги последва заедно с Дърк.

От другата страна на известно разстояние някаква жена с халка на носа си се опита да ритне Дърк, докато той вървеше пред нея. Ритникът щеше да го улучи, но по някакъв начин го изпусна и се заби в желязната решетка на един нисък прозорец, от което жената изгуби равновесие и падна на земята. Тя разярено закрещя и започна яростно да проклина Дърк, но той мина покрай нея без дори да я погледне. Същото стори и Уилоу.

— Хей, госпожице, имате ли малко дребни? — попита я един мъж с изпито лице, дълга коса и брада.

Тя поклати глава и продължи пътя си.

— Малко е късничко за св. Патрик, нали? — провикна се той зад гърба й и се засмя.

Уилоу се приведе към Дърк.

— Ние разбираме ли техния език? — полюбопитства тя.

— Разбираме го — отвърна Дърк. — Малко магия ни позволява това.

Те повървяха още известно време сред тълпата. Дъждът намаля и небето започна да се прояснява. Колите и автобусите започнаха да набират скорост. Стана по-опасно да се пресича. Тълпата сякаш се разреди и доби нов облик, докато те се движеха надолу по улицата. Мъжете и жените в скъпи дрехи отстъпиха място на различни по-обикновени хора. Някои бяха облечени в кожа, с вериги и с ботуши с метален връх и се шляеха наоколо с провлечена крачка или се навеждаха край стените на сградите; други бяха с дълги прасковено — розови одежди, с избръснати глави и настоятелни погледи, те раздаваха някакви брошури; дрипави хора с кучета, котки и бебета държаха малки, написани от тях табели, които гласяха — моля, помогнете или няма храна; имаше и такива, които здраво притискаха към гърдите си пазарни торби или чанти, докато минаваха. Това бяха най-различни хора и всички имаха еднакъв притеснен и плах вид, с очи, мигащи и търсещи, а позите им бяха или предизвикателни или изразяваха готовност всеки миг да побегнат.

Тези, които минаваха, открито насочваха коментарите си към Уилоу. Някои бяха нагли и обидни, други шеговити и любопитни. Няколко души се опитаха да я спрат, но тя просто мина покрай тях, като следваше Дърк по тротоара.

Те стигнаха до една изключително натоварена пресечна улица и тогава Дърк спря. На някаква улична табела пишеше: „Булевард Америка“. Дърк отправи поглед към Уилоу, сякаш за да й каже: Виждаш ли това? Уилоу не го виждаше. Не разбираше къде се намират и защо са именно тук. Тя най-вече желаеше да стигнат до мястото, към което се бяха запътили и след това да се махнат от този свят. Всичко, свързано с него, й беше противно и отблъскващо. Искаше й се да попита Дърк дали има някаква представа къде отива, но й се струваше, че на него няма да му се понравят нейните въпроси при толкова много хора наоколо. Освен това, той сигурно имаше представа. Дърк уверено се движеше надолу по улицата, сякаш знаеше къде отиват.

— Сигурно сте се изгубили? — попита я една млада жена, застанала до нея. Жената беше с тъмна кожа и държеше малко дете в ръцете си.

— Не — каза Уилоу, без да се замисля, но в същия миг осъзна, че може да говори езика на Бен, също както можеше да чете и да го разбира. Дърк сигурно беше използвал онази магия.

— Сигурна ли сте? Изглеждате объркана — тя се усмихна. — Доста лесно можете да се изгубите в този град.

— Благодаря ви, добре съм — отвърна Уилоу.

Светлините се смениха и жената продължи пътя си. Дърк и Уилоу пресякоха към една нова улица, където пишеше: „Посока запад, № 8“. Навсякъде имаше хора, магазини, отворили врати пред тротоара, малки сергии с плодове и зеленчуци, занаятчийски дюкяни за бижута и бляскави дрехи, входове, които отвеждаха до храна, напитки и други най-разнообразни изделия. По улицата имаше и щандове с книги, както и с бижута. Подвикваха й продавачи. Искате ли да си купите това, погледнете онова? Усмихваха се — някои от тях — а тя също им отвръщаше с усмивка и поклащаше отрицателно глава.

— Какъв невероятен вид! — каза някой и тя се обърна. Млад мъж с дълго тъмно палто, ботуши, малка брадичка и кожена папка стоеше и я гледаше. — Ти трябва да си актриса, нали?

— Не — поклати глава тя. Дърк продължаваше да върви надолу по улицата. — Трябва да тръгвам.

— Почакай! — Той тръгна след нея. — Ъ-ъ, виж, мислех, че…, добре, де, защото си боядисана в зелено, мислех, че…, че защото си облечена така, трябва да си актриса или нещо от този род. Както в „Котките“ Извинявай, не исках да бъда груб.

Тя се усмихна.

— Не беше груб.

— Казвам се Тони. Тони Паоло. Живея на няколко пресечки оттук. Уча актьорско майсторство. За втора година съм в Американската академия. Била ли си там? Там е учил Дъстин Хофман, Дани де Вито. Много хора. Тъкмо приключих с четенето на една роля за Бродуей. Комедия — „Нийл Симон“. Това е дипломната ми работа, така, де, снимки и други такива — той посочи папката. Ролята е малка, само няколко реда. Но и това е начало.

Тя кимна и продължи да върви. Изобщо нямаше представа за какво говореше младежът.

— Виж, мога ли да те черпя с чаша кафе или нещо такова? Ако имаш малко време?

Пред нея Дърк се беше обърнал и се връщаше назад. Той се провря през краката й и погледна нагоре към Тони.

— Това твоят котарак ли е? — попита Тони. — Хей, писи — писи.

— Дръж си ръцете настрани — отряза го Дърк, когато младежът се протегна, за да го погали.

Тони незабавно се изправи и впери поглед в Уилоу.

— Хей, това беше доста добро! Как го направи? — той широко се усмихна. — Това е най-доброто изпълнение, което съм си представял. Направи още нещо.

— Можем да хапнем — каза Дърк.

— О, дори не видях устните ти да помръдват! — изрече Тони поразен. — Това си е дарба! Нещичко за ядене, а? Добре, защо не? Точно зад ъгъла има една закусвалня. Знаеш ли „Вилидж“? Някъде тук ли живееш?

Той ги поведе през тълпата към малко заведение с кръгли маси, покрити с карирани мушами и с наредени около тях железни столове с прави облегалки, които имаха карирани възглавнички в тон с покривките. Тони махна на някакъв човек, работещ зад щанда и зае маса в близост до входа. И Уилоу, и Дърк седнаха заедно с него.

— Е, какво ще искаш? — попита Тони. Той имаше дълга кестенява коса, тъмни очи и мила усмивка, която светкавично озаряваше лицето му.

— Ти реши — отвърна му Дърк.

Тони го направи, като поръча храна за себе си и за Уилоу, а за Дърк взе паничка с мляко. Когато храната пристигна, Уилоу се почувства по-гладна, отколкото предполагаше и изяде всичко, без да се притеснява дали й харесва или не. Тони се хранеше заедно с нея, като говореше колко е добра тя по владеенето на гласа си, разказваше за своя живот на обучаващ се артист. Дърк седеше пред паничката с мляко и не обръщаше внимание на храната.

— Знаеш ли, забравих да те попитам за името ти — каза Тони, точно преди да отхапе залъка си.

— Уилоу — отвърна му тя.

— Наистина ли? Какво чудесно име. Е, през цялото си време ли практикуваш вентрилоквизъм4 или се занимаваш и с нещо друго?

Тя се поколеба. Какво трябваше да му отговори?

— Няма нищо, не си длъжна да ми казваш. Но ти не си актриса, нали?

— Не, не съм актриса.

Когато приключиха с обяда, Тони я попита още веднъж:

— Тук наблизо ли живееш?

Тя погледна към Дърк, който беше вперил очи във вратата, готов да тръгне.

— Не, обикновена посетителка съм.

— От къде си?

— От Отвъдната земя — изрече тя, преди да успее да се овладее.

— От щата Мериленд, значи? Чувал съм за този град там. При кого си се настанила тук? Имаш ли приятели или някакви познати?

Тя поклати глава.

— Вече трябва да тръгвам, Тони. Благодаря ти за обяда. Надявам се да станеш добър актьор.

Тя стана и се запъти към вратата. Дърк вече беше навън на тротоара.

— Хей, почакай! — провикна се Тони, като хвърли някакви пари на масата и тръгна след нея. Успя да я настигне отвън. — Ще мога ли да те видя пак?

Уилоу поклати глава и продължи пътя си, като се чудеше как да се измъкне от това положение. Тони тръгна заедно с нея.

— Знам, че е малко неочаквано, но… добре, де, наистина бих искал да те заведа на вечеря или на някоя пиеса, или където и да е. Дори ако трябва да дойда с теб в Отвъдната земя…

— Тя е омъжена — оповести Дърк. — Щастливо омъжена.

Тони спря на място.

— О, извинявай. Не помислих…

Те пресякоха улицата сред някакво задръстване и го оставиха, без да му дадат възможност да каже нещо друго. Той внимателно ги проследи с поглед.

Скоро след това нощта дойде с ненадейно затъмнение в небето, докато слънцето залязваше, а облаците се завърнаха, с угасване на светлината, при което градските лампи засветиха. Уилоу и Дърк седяха на една пейка с широка мраморна арка. Намираха се на площад „Вашингтон“. Само до преди няколко минути тук беше пълно с хора — хора с вестници и малки деца, с кучета и с играчки, но сега, след като слънцето слезе зад хоризонта, а денят беше към своя край, мястото опустя. Имаше само няколко старци, останали седнали по пейките и група момчета, скупчени под едно дърво в далечния край. Някакъв облечен в дрипи мъж държеше метална чаша и стоеше на ъгъла на улицата.

Откакто Уилоу и Дърк бяха пристигнали от Отвъдната земя, бяха изминали само няколко часа, откакто бяха тръгнали в ранното утро, а това означаваше, че времето не течеше с еднаква скорост и в двата свята. Как ли се отразяваше този факт на стареенето, когато преминеш от единия свят в другия? — зачуди се Уилоу. Дали тя старееше по различен начин от Бен? Силфидата се загледа в мрака, като наблюдаваше светлините на града, сияещи отвъд парка. Дърк се беше сгушил до нея с лапи, мушнати под тялото си и беше затворил очи. Беше й казал, когато останаха сами, че трябва да изчакат идването на нощта, когато паркът щеше да е пуст, за да не бъдат обезпокоявани. Оказа се, че тя трябваше да събере пръст именно от това място, но Дърк не й предложи услугите си по някакъв необичаен начин. Той рядко го правеше.

Тъмнината се задълбочи и изминаха още няколко часа, а те все още седяха на пейката и чакаха. Уилоу беше търпелива и чакането не я притесняваше. Сега разбираше защо Дърк бе настоял тя да хапне нещо. Самата Уилоу можеше и да издържи без храна толкова дълго време, но детето й се нуждаеше от подхранване, дори и когато тя не беше гладна. Котаракът разбираше това. Тя погледна надолу към него и се запита каква част от безразличието, което той проявяваше, беше само маска.

Скоро те останаха съвсем сами и единствено някакъв странен случаен минувач все още беше наблизо. Полунощ дойде и отмина, а градът още не спеше. Магазините бяха затворени, но заведенията, където се сервираха ястия и напитки, оставаха отворени. Отново имаше хора по улиците, тълпи от хора, които минаваха насам-натам, събираха се, смееха се и викаха по своя път, идващ или отиващ на някъде. Сякаш никой нямаше намерение да спи. Никой не се притесняваше да се прибере у дома.

Уилоу наблюдаваше хората и светлините в далечината и се опитваше да си представи какво означаваше да живееш тук. Накъдето и да погледнеш — бетон, зидове и стъкло, сгради, построени като войници в дълги редици, готови за марш, пътища, равни и безкрайни, истинската земя — ограничена до малки бледозелени квадратчета, точно като този парк — беше кошмарно. Нищо не беше истинско; всичко беше произведено от човешка ръка. Миризмата, вкусът, външният вид и усещането я пресрещаха от всеки ъгъл и заплашваха да я погълнат като мъничък лъч светлина в огромната тъмнина.

Някакъв човек слезе от тротоара от другата страна на пътя и се приближи насам — позната фигура с дълго палто, ботуши, пусната коса и незалязваща усмивка. Уилоу се закова на място.

— Още сме тук, както виждам — каза Тони, докато се приближаваше и спря пред нея. — Кажи ми истината, Уилоу. Имаш ли къде да преспиш? Проследих те, а ти съвсем не изглеждаше да отиваш някъде.

Тя прикова към него смарагдовите си очи.

— Иди си вкъщи, Тони.

— А ти ще си останеш тук, така ли? — настоя той. Минах оттук няколко пъти досега, за да проверя дали още си тук и по всичко изглежда, че е така. Нямаше да си навън, в парка, в това късно време, ако имаше къде да отидеш. Тревожа се за теб. Би ли искала да се „паркираш“ някъде?

Тя го изгледа изумена.

— Какво?

— Да преспиш някъде тази нощ — той протегна напред ръце. — Това не е някакво неприлично предложение, уверявам те.

— Неприлично предложение?

— Каза ми, че си омъжена, така ли е? Е, тогава къде ти е пръстенът? Мисля, че си измисли всичко това, но няма нищо. Искам просто да знаеш, че не съм някакъв маниак или нещо подобно. Харесвам те, това е всичко. Не искам да ти се случи нищо. Този град е опасен.

Дърк се надигна, протегна се и се прозина. Без да каже и дума, той скочи от пейката и тръгна през парка. Уилоу бързо погледна Тони, а след това стана и последва котаракът. Дърк прекоси парка на север и на юг, като крачеше доволен, подушваше тук-таме, без да бърза и сякаш не действаше целенасочено.

— Тук може да стане опасно — повтори Тони, докато вървеше до нея и се оглеждаше. — Особено през нощта, ти не знаеш това.

Тя поклати глава.

— Всичко ще бъде наред.

— Не мога да те оставя тук просто така — заяви той. Виж, ще те придружа, става ли? И не ми казвай да си ида у дома. Няма да го направя.

Дърк се бе приближил до някакво място в далечния край на парка, под едно старо сенчесто дърво, около което се увиваха млади кленови растения и където почвата беше толкова изтощена и засенчена, че почти нямаше трева. Тук, докато още не се беше стъмнило, една майка четеше книга върху простряно одеяло, с детето вътре в себе си. Дърк подуши малко наоколо и след това седна на хълбоците си, за да изчака Уилоу да се приближи.

— Тук — беше всичко, което каза.

Уилоу кимна. Тя коленичи и докосна земята и после бързо отдръпна ръката си, защото вълшебните й сетива сякаш настръхнаха при допира с това, което намери.

— Много неща са се случили тук — тихо каза Еджууд Дърк. — Измисляни са велики идеи и са съставяни ужасяващи планове. Споделяни са надежди и стремежи. Извършвани са убийства и насилия както с невинните, така и с виновните. Веднъж тук е било родено и едно дете. Животните са се криели тук. Били са прошепвани обещания, а любовта е просъществувала — той я погледна. Почвата е богата на спомени. Тя е извор и начало на много животи.

Тони дойде по-близо.

— За какво говориш? Котаракът ли каза всичко това? Е, разбира се, не беше котаракът — имам предвид, как е възможно? Но със сигурност звучеше, сякаш говореше той. Какво става?

Уилоу не му обърна внимание и започна да копае. Използва ловджийския нож, който носеше под наметалото си. Тя разрови земята и извади заровената пръст на светлина, за да може да вземе най-чистата мостра. Тук бяха жизнеността и спомените на други хора, но те щяха да помогнат на нейното дете. Как ли щяха да му подействат те — като балсам, като закрила или като нещо напълно различно? Дали щяха да го излекуват или облекчат болката? Не знаеше. Знаеше само, че те ще направят детето й по-силно, че ще го предпазят, че ще му вдъхнат нещо от истините на живота, такива, каквито ги познаваше човешкият род.

Уилоу привърши с копаенето и започна да събира пръстта в същата кожена торба, в която бе сложила и пръстта от мястото при старите борове. Тони все още говореше, но тя не обръщаше внимание на думите му. Дърк се мотаеше около някаква друга котка.

Уилоу напълни торбата до половината и отново здраво я привърза. След това се изправи и се обърна към Тони.

— Наистина е странно — говореше той. — Да пълзиш из парка посред нощ и да събираш мръсотия в торбата си? Имам предвид, какъв е смисълът? Виж, ти да не си вещица или нещо такова? Да не участваш в нещо като…

Той рязко спря и погледна покрай нея, а върху лицето му се изписа тревога. Тя се обърна. Банда момчета стояха зад гърба й и я гледаха. Те сякаш се появиха от нищото, така тихо се бяха събрали. Бяха на различна възраст и с различен ръст, но всички бяха облечени с черни фланелки и сини джинси. Някои носеха ботуши, други кожени якета. Върху фланелките и якетата имаше някакви надписи, но тя не успя да разбере какво пише. Един имаше бейзболна шапка, а друг — парче желязо в ръката си. Някои носеха татуировки. Имаха закоравели, състарени лица, а очите им бяха безизразни и зли.

Тя моментално се огледа за призматичния котарак, но той не се виждаше никъде.

— Какво има в торбата, вещице? — попита един от тях и самодоволно се усмихна.

— Ей, вижте, не искаме неприятности… — започна Тони, но онзи, който беше попитал, излезе напред и го зашлеви през лицето. Тони падна на коленете си, а носът и устата му започнаха да кървят.

— Попитах, какво има в торбата? — каза онзи отново и се протегна към Уилоу.

Тя без усилие го избегна и пристъпи напред, за да застане пред Тони.

— Махайте се оттук — предупреди ги тя.

Няколко от тях се изсмяха. Някой спомена нещо за това да й дадат един урок. Всички измърмориха одобрително.

Еджууд Дърк се показа от сянката и застана до нея.

— Не смятам, че трябва да разпитвате повече. Мисля, че трябва да си вървите.

Момчетата зяпнаха от изумление. Размениха си още груби коментари и смях. Говорещ котарак! Те обградиха Уилоу и Дърк като в капан срещу дърветата. Този с бейзболната шапка се приближи напред.

— Хей, ти, котаракът — подвикна той. — Какво ще кажеш за един обяд?

В следващия миг Дърк започна да излъчва сияние. Членовете на бандата се поколебаха и закриха очите си. Сиянието ставаше все по-силно и Дърк започна да се преобразява. Котешкото му „аз“ изчезна и беше заменено от нещо толкова ужасяващо, че дори Уилоу изпита отвращение. Той стана чудовищен и огромен, въздигна се като призрак от Абхаддон, с грамадни зъби и нокти. Кръгът от нападатели се разкъса. Повечето си плюха на петите, като крещяха на приятелите си и ругаеха Дърк. Няколко замръзнаха на място, без да могат да решат какво да направят, оставени да съжаляват за своята нерешителност. Дърк изсъска към тях с такава сила, че ги вдигна във въздуха и ги запрати на петстотин метра пред себе си, насинени и зашеметени. Когато успяха да се съвземат и те хукнаха след останалите.

След секунди паркът отново беше пуст. Дърк престана да блести и отново се превърна в котарак. За кратко той се загледа след момчетата и след това се прозина и започна да се мие.

Уилоу помогна на Тони отново да се изправи на крака.

— Добре ли си? — попита го тя.

Той кимна, но по цялото му лице имаше кръв.

— Как котаракът…? — не можа да довърши.

— Иди си вкъщи, Тони — каза му тя, като го изчетка и оправи палтото около раменете му. — Тръгвай.

Тони се загледа в нея. Тя не хареса това, което видя в очите му. Тогава той се обърна и като накуцваше, се изгуби в тъмнината. Уилоу го проследи с поглед, докато стигна до улицата и се скри зад ъгъла на близката сграда. Той не се обърна назад. Тя не помисли, че ще го види някога отново.

Уморено погледна към Дърк. Почувства се отпаднала, сякаш ужасното насилие в света на Бен беше намерило начин да проникне в душата й.

— Не искам повече да остана тук. Можем ли да си тръгнем сега?

Дърк премига, а смарагдовите му очи засияха.

— За теб беше необходимо да дойдеш тук — каза й той.

— Да, но свършихме ли вече?

Дърк рязко се изправи и тръгна.

— Какво нетърпение. Много добре. Вълшебните мъгли са натам.

Тя усети хладни тръпки да пропълзяват по гърба й. Вълшебните мъгли. Все пак щеше да направи онова, което беше необходимо. За себе си, за Бен, за тяхното дете. Още една, последна крачка от нейното пътуване и тя щеше да си бъде отново у дома.

Обзета от решителност, тя тръгна напред в нощта.