Една вечер, когато влязох със свещ в ръка, останах потресен от думите му, произнесени с лек трепет:

— Лежа тук в тъмното и чакам да дойде смъртта.

Светлината бе на не повече от половин метър от очите му. С усилие промърморих:

— Глупости! — но стоях над него като закован. Не бях виждал никога подобна промяна като тази, която порази чертите на лицето му и се надявам никога да не видя отново. О, не бях разстроен. Бях омаян. Сякаш се спусна було. Върху това мраморно лице видях изражение на мрачна гордост, непреклонна сила, смъртен страх на напрегнато и безутешно отчаяние. Дали в този върховен миг на съвършено познание не изживяваше живота си отново с всяка частица жажда и изкушение? Той изхлипа шепнешком при появата на някакъв образ или видение — два пъти, а викът му бе просто дихание:

— Ужасът! Ужасът!

Джоузеф Конрад, „Сърце на мрака“


Загрузка...