Вълшебната кутия

Страшната мъгла

След като три дни подред бяха пътували из Лабиринта, Рицарят, Дамата и Грифонът попаднаха на някакъв град.

Беше късно следобед, светлината бе слаба и почти недоловима, а мракът се сгъстяваше все повече. Те вече знаеха, че тук не ставаше по-светло отколкото беше при здрачаване. Бяха вървели упорито през нескончаемия горски свят, докато изведнъж, неочаквано, както си изкачваха едно малко хълмче, съзряха града. С няколко скупчени, порутени дървени постройки и стари мръсни улици, той беше разположен в една падина, където дърветата растяха по-нарядко и затова изглеждаше сякаш гората го е обградила от всички страни, както водите на реката обграждат отвсякъде островите. Нямаше пътища, които да водят към него, нито такива, които да водят началото си оттам. Имаше хора; Рицарят ги виждаше как се движат по улиците. Имаше и животни, въпреки че бяха съвсем измършавели и имаха вид на твари, съсипани от живота. В няколко прозореца блестяха светлини и докато тримата наблюдаваха града, започнаха да се появяват все повече. Прозорците излъчваха слаба и особено пуста светлина, сякаш се бяха борили с настъпващата нощ твърде многократно и вече бяха уморени от тази битка.

Над главите им, където през клоните на дърветата се показваше небето, не се виждаха нито луна, нито звезди, а само безкрайният слой от непробиваема мъгла.

— Хора?! — каза Грифонът и в гласа му прозвучаха едновременно изненада и неприязън.

Рицарят не каза нищо. Той си мислеше за това колко е изтощен от своето лутане сред този безрадостен свят, където всичко си приличаше и нищо никога не се променяше. Изминалите три дни се бяха проточили нетърпимо бавно и бяха изпълнени с тишина и тъмнина, както и с неумолимо чувство на безнадеждност. Дамата на два пъти се беше опитала да го убие — веднъж с отрова в чашата му и още един път със заострен прът, когато мислеше, че той е заспал. Усилията й бяха отишли напразно, защото Рицарят усещаше всичко, което тя кроеше. Изглежда Дамата бе приела това. Тя се отдаваше на намеренията си, сякаш подготвена за техния провал, сякаш опита трябваше да бъде направен, независимо, че краят му й беше вече известен. Въпреки това тя успя да му нанесе вреда. Това, което той виждаше в очите й, го мъчеше най-много. Рицарят бе воин и можеше да изтърпи физическите нападки. Но с погледите, в които бяха изписани гняв, омраза и тъга, му беше по-трудно да се справи и той се чувстваше омаломощен от тяхното постоянство.

Разбира се тя мразеше и Грифонът, но нейната ненавист към него беше вродена и тя не влагаше нищо лично в това, по този начин всичко изглеждаше далеч по-приемливо.

— Защо тук има град? — попита ги тихо той.

В следващия миг никой не му отговори. Защо, наистина? Град, появил се от нищото, добил очертания сякаш от някакво видение, което нямаше цел или извинение, съществуващ във вакуум. Откъде идваха търговците, които го издържат, след като нямаше пътища? Къде бяха посевите, с които да се изхранва, след като наоколо нямаше полета? Дали това не беше град на ловци и трапери? Ако беше така, къде занасяха те стоките си и откъде идваха провизиите им? За три дни Рицарят почти не беше зървал горски животни, а няколкото, които бе видял, бяха малки и безполезни и сякаш мракът бе тяхната естествена среда — сякаш те съществуваха именно заради него, а не, независимо от това.

— Какво значение има защо е тук? — раздразнено попита Дамата. — Тук е и това е единственото, което има значение. Имаме шанс отново да намерим пътя си. Каква е целта на този въпрос?

Грифонът направи една крачка напред, наведе се и се сви в тъмното си наметало, както обикновено, с намерението да остане на сянка.

— Не вярвам на това — каза съществото. — Тук има нещо нередно.

Рицарят кимна. И той го беше усетил. Нещо не беше както трябва. И все пак, градът беше там, а те не можеха просто да го подминат. Някой, който живееше в него, сигурно знаеше пътя за излизане от Лабиринта. Някой сигурно знаеше пътя, който водеше обратно, към истинския свят.

— Ще слезем долу, за да видим какво можем да научим. Няма да останем настрана от това. — Рицарят погледна към другите двама.

— Ако те ме открият, ще ме убият — каза Грифонът.

— Тогава остани тук — отряза го Дамата равнодушно.

— А-а, но и аз жадувам да чуя думите им — промърмори Грифонът, сякаш засрамен. — Това е загадка за мен. Мразят ме точно онези, които бих искал да опозная.

— Иска ти се да си като тях, нали, жалко същество подигравателно рече тя. — Признай си.

Но Грифонът поклати глава.

— Не искам да съм като тях. О, съвсем не, Лейди — не и за цялото злато и сребро на света. Те са толкова плахи, нерешителни създания и всички са погълнати изцяло от незначителните измерения на своя живот. Аз съм решителен и надарен с безсмъртие. Не съм обременен от нищожните размери на тяхното съществувание.

— Нито пък имаш тяхната красота. Лесно е да омаловажаваш тези, чийто живот е ограничен, когато смъртта за теб е нещо толкова далечно, че на теб почти не ти трябва да знаеш какво означава тя — Дамата прикова към него студените си очи. — Аз имам живот, много по-дълъг от този на човешките същества, но въпреки това ценя и красотата. Никога не бих искала да съм толкова грозна, колкото си ти, дори и да можех да живея вечно.

— Твоята грозота е вътре в теб — прошепна Грифонът.

— А твоята, за вечни времена, просто е изписана върху теб, така че никой не може да сбърка какво представляваш!

Рицарят се премести, за да застане пред Дамата, да отклони неумолимия й поглед, насочен към Грифона, и да го привлече към себе си. Побиха го тръпки, когато тези студени очи срещнаха неговите и той видя измерението на собствената си същност, отразено там.

— По-добре да запазим думите за себе си и да говорим само тогава, когато това е необходимо. Ти и аз, Лейди, ще потърсим отговорите, които ни интересуват. Той — Рицарят кимна към отпуснатата, загърната в наметалото, фигура зад себе си, — ще мълчи. Но знай, че ако се опиташ да ме измамиш или предадеш и твоята уста ще бъде затворена. Искам да ми дадеш дума.

— Нищо няма да ти давам! — открито му се присмя тя и надменно се изправи.

— Тогава ще те оставя тук с него — меко каза Рицарят. — За мен ще бъде по-безопасно да бъда сам там долу.

Дамата пребледня, когато чу това предложение и яростта, която я обзе, стана съвсем явна.

— Не можеш да направиш това! — изсъска тя.

— Тогава, дай ми дума.

Дамата потрепери от разочарование и отчаяние.

— Много добре. Имаш я, сър Рицарю. Дано покълне в теб и дано погълне душата ти!

Рицарят се обърна. Той предупреди Грифона да се скрие под наметалото си и да стои далеч от светлина.

— Не се намесвай в разговора — рече му той. — Стой близо до мен.

Те бързо слязоха в залязващата светлина. Градът потъна в нарастващия мрак, сградите започнаха да се виждат само като потрепващи светлинки, оградени от прозорците, като картини, окачени на фона на черна кадифена завеса. Тримата пътници се плъзгаха през покриващия ги мрак като духове, излезли от гората и следваха надолу извивката на хълма. За броени минути, те стигнаха до дъното на котловината и бяха пред прага на града. Очите им се приспособиха към промяната в светлината и те поеха по един от късите пътища, които обикаляха из центъра на града — набраздени, сухи земни удължения, водещи началото си от едната страна на скупчените наблизо сгради и свършващи от другата. В мрака се движеха мъже и жени, но никой не говореше. Вратите и прозорците на къщите и магазините и от двете страни бяха затворени. Кучета и котки шареха около стените на сградите и се мушкаха под тротоарите там, където те бяха издигнати над земята. Гласовете бяха приглушени и едва доловими. Рицарят слушаше не само с ушите, но и със сърцето си и не можеше да намери и частица утеха, нито каквото и да е успокоение. Градът приличаше на ковчег, който чакаше да бъде затворен и закован.

В центъра на града имаше някаква таверна. Тук вратите стояха отворени, а хората свободно влизаха и си излизаха. Носеше се мирис на пушек и на прясно налята бира, чуваше се подрънкването на чаши и триенето на обути в ботуши крака, както и чистосърдечен смях, породен от моментното бягство от мъката на тежкия живот. Рицарят се приближи към вратата, а Дамата и Грифонът го последваха. Той обърна внимание на това колко бе опушено вътре — смесица от дим и слаба светлина. Тук лицата не можеха да бъдат видени лесно; запазването на личното пространство щеше да бъде от значение. Той стъпи върху верандата пред постройката и видя празни маси и свободни столове, въпреки че таверната беше пълна с хора. Разбира се жителите щяха да се отнасят с тях като с непознати; това беше неизбежно в малък град като този. Хитрото му намерение беше да привлече вниманието към себе си и да го оттегли от своите спътници.

Те влязоха насред избухването на някакъв дрезгав смях, който оказа се, дойде от бара, където шестима работници, скупчени лакът до лакът над чашите си, се бяха обърнали към съдържателя. Рицарят мина покрай масите и се отправи към дъното на помещението, като водеше след себе си и другите двама. Те седнаха тихомълком. Грифонът се обърна към сянката, предпазлив и нащрек, но Дамата седна право срещу помещението, а дързостта й беше като открита заплаха — с отметнато наметало и смъкната качулка, тя незабавно привлече погледите към себе си. Някои от тях бяха изпълнени с копнеж.

Рицарят седна така, че да може частично да я закрива. Сега беше твърде късно да й каже да се прикрие. Оставаше му единствено да предполага, че неговото положение ще послужи като предпазна мярка и да се надява, че това щеше да се окаже достатъчно.

Изведнъж гласовете замлъкнаха, сякаш стаята настръхна срещу тях и всички, които присъстваха, спряха разговорите си, за да ги измерят с поглед. Странните очи на Дамата обхождаха стаята, без да се спират на нищо, без да признават, че изобщо може да се види нещо, което си заслужава вниманието. Рицарят вече съжаляваше за решението си да я пусне да дойде с него. Много по-добре щеше да бъде, ако тя си беше останала на хълма. Но освен това, не му се искаше и да я изпуска от очи. Не можеше да рискува да я изгуби.

Той прикова поглед към съдържателя и направи знак да му донесе три чаши. Човекът зад бара кимна и забърза към бъчвите.

Мигът отшумя, очите отново се загледаха в други посоки, а разговорите се възстановиха. Помещението беше пълно както с мъже, така и с жени и всички бяха бедно облечени, всички имаха онзи първичен, изтощен вид на хора, които се добираха до насъщния без късмет, без умение или помощ от останалите. Те можеха да бъдат всичко — от трапери до миньори — Рицарят не можеше да определи това. Беше сигурно, че се трудеха единствено с помощта на двете си ръце. Не беше много убеден, че се занимават с някаква търговия. Бяха на различна възраст и бяха седнали по такъв начин, че беше трудно да се определи кой с кого беше. Тези връзки изглежда нямаха значение, сякаш все още се заформяха и все още никой не мислеше за тях. От време на време някои хора ставаха и сменяха масите си, но никога по двойки или на групи. Изглеждаше сякаш всеки мъж и всяка жена водеха свой затворен живот и се считаха единствено за отделни части от цялото им общество.

Нямаше деца. Нямаше следи от никакви деца, нито бебета, нямаше знак, че се очаква някой да се роди в този град. Нямаше дори момче, което да мете пода или да забърсва бара.

Съдържателят прекоси помещението с трите чаши бира и ги постави пред Рицаря. Той погледна към оръжията му и нервно потърка ръцете си.

— Откъде идвате? — попита човекът, докато Рицарят бръкна в джоба си за някакви монети, които дори не беше сигурен, че ще намери. Накрая извади едно парченце злато.

Рицарят му подаде златото.

— Изгубихме се — отвърна той. — Къде се намираме?

Съдържателят изпробва златното парче между зъбите си.

— В Лабиринта, разбира се. Всъщност, точно в сърцето на Лабиринта.

Сега, заинтересован, съдържателят гледаше Дамата. Тя местеше поглед назад и напред, през него.

— Този град има ли си име? — настояваше да разбере Рицарят.

Барманът вдигна рамене.

— Няма име. Нямаме нужда от такова. От север ли идвате?

Рицарят се поколеба.

— Не съм сигурен.

Съдържателят заговорнически сниши глас и леко се наведе, като прикова вниманието си върху странника.

— Видяхте ли нещо необичайно в гората?

— Необичайно ли?

— Да — човекът овлажни устните си. Изглежда не му се искаше да го назове с истинското му име, сякаш е това можеше да докара нещото, от което се интересуваше, тук, в своята таверна.

— Нищо не видяхме — каза Рицарят.

Съдържателят го погледна изпитателно за миг, сякаш за да се увери, че не го лъже, след това кимна с облекчение и си тръгна.

Дамата се приведе напред, а гласът й беше студен и сдържан:

— За какво говори той?

Рицарят поклати глава. Не знаеше. Те потънаха в мълчание, като отпиваха от бирата в чашите си и слушаха разговорите, които се водеха около тях. Говореше се за работа, но всичко беше много общо. Споменаваше се времето и сезоните, както и за липсата на това и онова, но нещата бяха бегло разисквани и оставаха непознати за пътниците. Никой не отваряше дума за нещо по-специално и не споменаваше за никакви подробности около личния си живот. В тези разговори имаше нещо необичайно, около техния тон, както и около извивките на тяхната интонация. Измина доста време, докато Рицарят успя да разбере, че сред размяната на реплики, беше вплетено някакво предусещане, някакво чувство за притеснено очакване, готовност за нещо недоизказано да се случи.

Един възрастен човек се приближи до ръба на масата и спря.

— Изминали сте дълъг път, нали? — той изговаряше думите неразчленимо, а гласът му беше дебел, заради бирата, която беше изпил.

— Да — отвърна Рицарят и погледна нагоре към него. А вие?

— О, не, аз не ходя никъде. Това е моят дом, този град. Винаги е бил и ще си остане завинаги. Живял съм тук, о — о, години, години — той се усмихна с беззъбата си уста. Не можеш да отидеш никъде, след като веднъж си дошъл тук.

Рицарят почувства някакъв хлад в стомаха си.

— Какво искате да кажете? Сигурно можеш да си тръгнеш, ако пожелаеш, не е ли така?

Възрастният мъж се закикоти.

— Така ли мислиш? Че може да си тръгнеш? Сигурно си нов тук, синко. Това е Лабиринтът. Оттук не можеш да си тръгнеш. Никой никога не може да си тръгне оттук!

— Ако можеш да дойдеш тук, значи трябва да можеш и да си тръгнеш! — рязко каза Дамата, а в гласа й проблесна гняв.

— Само опитайте! — отвърна старият човек, като все още се смееше. — Мнозина са се опитвали преди, но винаги са се връщали тук. Това е мястото, на което трябва да останат, след като веднъж са дошли тук. Както и вие. Както и вие.

Той се отдалечи, като се клатушкаше и си мърмореше нещо под носа. Рицарят направи знак към съдържателя да му донесе три пълни чаши и същевременно се опита да се отърси от същинската каша в думите на възрастния човек. Няма изход. Лабиринтът е капан, от който никой не се е измъквал — той слушаше шепота на думите в съзнанието си.

— Нещо за ядене? — попита съдържателят, докато донасяше чашите с бира. — Все още имате остатък от златното парче.

— Бихте ли ни донесли една карта? — без да се замисли попита Рицарят.

Съдържателят им отвърна, както обикновено, като вдигна рамене.

— Карта за къде? В края на краищата, картите довеждат до едно и също място. Точно обратно тук.

— Имам нужда от карта, която да ни покаже пътя към изхода от Лабиринта.

Съдържателят се усмихна.

— Всички тук искат това. Бедата е, че никой не може да го намери. Някои — като това старо приятелче — се опитват да го направят от години. Въпреки това, той не успя да се измъкне. Никой от нас не може. Опитваме се, но накрая винаги се връщаме пак тук.

Рицарят го гледаше, сякаш си беше глътнал езика.

— Всичко е наред, наистина — продължи бързо човекът, разтревожен от погледа, който се появи в очите на странника. — Свиква се. Ние нямаме особено много грижи. Само… — той поклати глава.

— Какво… За какво говориш? — поинтересува се Дамата.

Съдържателят бавно си пое дъх. Когато отново заговори, думите му бяха едва-едва прошепнати.

— Страшната мъгла.

Рицарят бързо погледна към своите придружители. Никой не продума. Той отново се обърна към съдържателя.

— Не знаем за какво става дума.

Човекът от бара изведнъж започна да се поти, сякаш в същия миг температурата в помещението се беше повишила до обедна жега.

— Най-добре ще е, ако никога не разберете — изсъска той. — Разказват се разни истории. Живее в гората. Излиза тогава, когато най-малко я очакваш и поглъща всичко! Изяжда го веднага, а когато свърши, не остава и следа! — устните му се свиха. — Самият аз никога не съм я виждал. Никой тук не я е виждал. Но понякога я чуваме. Напоследък, дори по-често, може би ни наблюдава. Казват, че някакво чудовище винаги предизвестява идването й — чудовище, излязло отвъд митовете и легендите, звяр, дошъл от стария свят.

Той поклати глава.

— Казах ви достатъчно. Лоша поличба е дори да се говори за нея. Тя не идва често. Но когато дойде…

Съдържателят отново поклати глава, след което се изправи и забързано се отдалечи. Рицарят го проследи с поглед и след това се обърна към другите двама.

— Чували ли сте за подобно нещо? — тихо попита той.

— До мен са достигали слухове — отвърна Грифонът, а гласът му прозвуча като несвойствено ръмжене, долетяло от сянката на качулатото му наметало. — Някаква древна легенда, на повече от хиляда години. Хората виждат Страшната мъгла като заслужено наказание за своите грехове.

— Що за глупости! — присмя се Дамата. — Нима имаш вяра на суеверията на тези прости хора? Това ли е твоят начин да бъдеш като тях?

Грифонът не каза нищо и задържа погледа си върху Рицаря. Той отпи от бирата си и се опита да помисли. Никой не знаеше да има изход от Лабиринта. В каквато и посока да поемеш, казваха те, пак се озоваваш обратно в този безименен град. Дали това убеждение беше напълно възприето от тези хора или между тях се намираше поне един, който да мисли различно? Рицарят не беше разговарял с никой друг, освен със съдържателя и със стареца. Може би трябваше да опита.

— Стойте тук — нареди той.

След това се изправи с чаша в ръка и се приближи към бара. За първи път обърна внимание на впечатлението, което правеха оръжията му и леките му доспехи, защото никой от гражданите тук не носеше такива. Той започна да задава въпроси на мъжете, скупчени около бара. Бил ли е някой от тях извън Лабиринта? Знаеше ли някой за изход от него? Дали съществува човек, който би могъл да знае? Мъжете поклащаха глави и поглеждаха в друга посока.

— Може би Речните цигани знаят — каза някой. — Те са били навсякъде, където може да се отиде. Само че първо трябва да намериш тях.

След тези думи избухна всеобщ смях, това беше разбираема само за тях шега. Рицарят погледна назад, към масата, където беше оставил Дамата и Грифонът и се вледени. Двама мъже се бяха приближили и възнамеряваха да седнат от двете страни на Дамата. Тя здраво бе увила наметалото около тялото си и гледаше право напред, докато те й говореха и й се усмихваха. Грифонът се бе свил още по-навътре в сянката.

Рицарят се отдалечи от бара и тръгна през помещението. Беше прекалено бавен. Един от мъжете докосна Дамата, а тя се извърна към него и заби нокти в лицето му. Той се надигна с вик и се катурна назад към Грифона. Наметалото, което го прикриваше падна и откри образа на съществото. Тогава другият мъж също се олюля на краката си и закрещя. На мига в помещението настана същинска суматоха. Мъже и жени запищяха от ужас и неприязън, докато Грифонът се опитваше да се прикрие. Появиха се оръжия, ловджийски ножове с дълги дръжки и ками с различни форми. Като се бореше да запази равновесие в нарастващата бъркотия, Рицарят си пробиваше път покрай хората, които го деляха от спътниците му. Чаши падаха и се разбиваха по пода, а лампите угасваха. Хора се устремяваха към вратите.

— Виж какво направи! — разярено извика барманът и посочи Рицарят. — Доведе чудовище в нашия град! Обрече ни на гибел! Проклет да си завинаги!

Рицарят стигна до масата, сграбчи Дамата и я преметна през рамото си. Откачи меча от гърба си и го размаха настрани, за да задържи настрана тези, които го застрашаваха. Грифонът се сви зад него, безполезните му крила бясно се размахаха, а дъхът му свистеше през острите му зъби. С всичка сила Рицарят замахна с меча си и разцепи на две масата пред себе си. Мъжете бързо се отдръпнаха настрани, а той започна да си проправя път към вратата. Дамата размахваше крака и крещеше на рамото му, а Грифонът се беше привел съвсем близо до гърба му, за да се предпази. Някакъв мъж се опита да го нападне отзад, но ноктите на съществото се впиха в кожата му и я разпориха до костта.

Те минаха през вратата и се изгубиха в нощта. Крясъците и виковете ги последваха, но улицата опустя, тъй като хората избягаха, за да се укрият по домовете си. Рицарят бързо премина през града, а очите му отново свикнаха с мрака. Нищо не им оставаше, освен сами да се опитат да намерят пътя. Той проклинаше нещастната им участ и глупостта на гражданите.

В полите на хълма, който водеше началото си от котловината, той пусна Дамата, като задържа китката й, за да се убеди, че няма да избяга.

— Пусни ме! — озъби се тя и започна да се дърпа. — Как смееш да ме докосваш! — Дамата се изплю в лицето му. Мразя те! Ще те накълцам на малки парченца, ако останеш жив след всичко това!

Той не й обърна внимание и се насочи към мрачната гора, нагоре по хълма, където щеше да намери прикритие. Зад него светлините на града слабо грееха зад прозорците на сградите, а сред сиянието им кръжаха сенките на хората. Рицарят отправи натам само един поглед и вниманието му се насочи към редиците от дървета отпред. Не беше невъзможно да ги проследят.

Те бяха стигнали до началото на гората, когато Грифонът се преви и зае отбранително положение.

— Нещо се приближава! — предупреди той с тънък и немощен гласец.

В същия момент от града се разнесоха нови викове на ужас. Рицарят и Дамата се обърнаха, за да погледнат. Някаква висока стена от отровно зелена светлина се беше появила сред дърветата в далечния край на котловината. Тя трептеше като огън и съскаше като киселина, като прояждаше мълчаливата тъмнина. Движеше се стремително напред и докато се приближаваше, сякаш видът й се променяше и тя заприличваше на силен дъждовен порой, на прииждащи сенки и светлини, които разкъсваха безмилостно всичко, изпречило се на пътя им.

Виковете на хората отдолу се усилиха. Страшната мъгла! Страшната мъгла! Тя е тук! Бягайте! О, бягайте!

Но се оказа, че няма къде да се избяга, а и нямаше време за това. Зеленикавият порой излезе от гората и се спусна по склона, надолу, към града. Светът зад него просто изчезваше. Не оставаше нито едно дърво, нито един храст, нито частица живот. Поглъщаше всичко. Страшната мъгла достигна града и започна да беснее сред постройките му. Една по една, те се изгубваха зад необикновените й завеси. Хората също изчезваха, с бесни крясъци, неспособни да избягат. Страшната мъгла ги притегляше, докато се опитваха да се отдалечат и те не се появяваха повече. Тя поглъщаше дори виковете им.

От ръба на котловината Рицарят, изпълнен с напрежение, видя как и последната сграда, и последният гражданин от безименния град изчезнаха и Страшната мъгла понечи да се приближи. Но изведнъж, без причина, тя започна да се отдръпва назад. За броени секунди мъглата се обърна — като буря, която ненадейно бе сменила посоката си, а буреносните й облаци бяха отнесени от неочакван силен вятър. Бавно, целенасочено, тя се изкачи обратно по склона на котловината, разля се сред дърветата и се изпари.

Рицарят, Дамата и Грифонът се взираха надолу към пустата котловина. Градът, от който бяха избягали, вече го нямаше — всяка постройка, всеки човек, всяко животно, всяка следа за това, че някога ги е имало, бяха изчезнали. Беше останала само пустош, от която се издигаше пара като от попарена плът. Страшната мъгла беше изгорила всичко наоколо.

Рицарят погледна към Грифона. Изглежда мъглата беше нещо повече от легенда. Но какво я беше накарало да излезе от горите точно през тази нощ? Наистина ли появата й беше предшествана от някакво чудовище, както беше предупредил съдържателят? Нима Грифонът беше това чудовище? Имаше ли някаква връзка между двамата, някакво споразумение, чрез което те поглъщаха живота и опустошаваха земята под него? Грифонът също беше създание, излязло от най — най — древни времена. Рицарят започна да обмисля възможностите. Дамата също гледаше към Грифона, а в студените й очи премина сянка на страх. Отправил поглед в мрака, Грифонът не срещаше техните очи.

Рицарят се обърна назад. Всички тези хора бяха изчезнали, помисли си той. Всички. Отново ги видя в съзнанието си как се изгубват. Все още можеше да ги чуе как крещят. Звукът беше потресаващ, но познат. Беше чувал подобни викове и преди. Беше ги чувал в продължение на целия си живот. Това бяха виковете на мъжете, с които той се беше сражавал и беше убил в битката. Бяха виковете на неговите жертви. Тези крясъци бяха заклещени в паметта му като пленени души в мрежа и той щеше да ги носи със себе си завинаги.

Тогава Рицарят се замисли, след изминалото опустошение, което бе наблюдавал, дали бремето на тези най-нови викове не падаше и върху неговите плещи.