Вълшебната кутия

Скат Манду

Хорис Кю спокойно би могъл да получи ролята на героя Ичабод Крейн в някой филм на Дисни. Той бе висок и непохватен и приличаше на зле сглобена кукла. Главата му беше прекалено малка, ръцете и краката — прекалено дълги, а ушите, носът, адамовата ябълка и косата му стърчаха на всички страни. Изглеждаше безобиден и глуповат, но не беше такъв. Той бе от онези хора, които притежаваха малко сила и не умееха да си служат с нея добре. Мислеше се за умен и мъдър, но не бе нито едно от двете. Беше като снежна топка, която винаги успяваше да се превърне в лавина. Ето защо представляваше опасност за всички, включително и за самия себе си, като най-често дори не осъзнаваше това.

Тази сутрин не правеше изключение.

Той се появи по градинската пътечка и без да се бави тръгна към двукрилната врата, като преодоляваше разстоянието с големи провлечени крачки. Тръшна вратата зад себе си, сякаш раздразнен от това, че тя не се бе отворила от само себе си и продължи нататък, към господарската къща. Не поглеждаше към множеството летни цветя, поникнали в своите прекалено грижливо заравнени лехи, към внимателно подрязаните храсти или към скоро боядисаните дървени решетки за растения. Не си правеше труда да вдишва приятните аромати, които изпълваха топлия сутрешен въздух на северен Ню Йорк. Не погледна дори за миг двете червеношийки, които чуруликаха в ниските клони на старата мъхната цикория в средата на широката поляна пред имението. Като пренебрегваше всичко наоколо, той препускаше единствено с мисълта за дължимите пари.

От балната зала в подножието на хълма под имението долетяха гласове, които се надигаха като раздразнени рояци пчели. Гъстите вежди на Хорис мрачно се събраха над тесния му гърбав нос — като две мъхнати гъсеници, които с мъка си проправят път една към друга. Бигар още се опитва да убеди вярващите, предположи той. Опитва се да убеди онези, които някога вярваха, поправи се Хорис. Нямаше да се получи, разбира се. Сега бе невъзможно. Това им е лошото на признанията. Направиш ли веднъж някое, не можеш да върнеш думите назад. Проста логика, един урок, за който хиляди шарлатани бяха заплатили с живота си и който Бигар, по някаква причина, бе пропуснал да научи.

Хорис стисна зъби. Какво си мислеше този идиот?

Той затвори вратата на имението с ожесточена увереност, а виковете от балната зала, които го преследваха, изведнъж се увеличиха застрашително. Скоро щяха да дойдат. От много месеци насам всички те, вярващите, се бяха превърнали в шайка безумни неблагодарници, които щяха да го разкъсат парче по парче, само ако им попаднеше в ръцете.

Хорис рязко спря в подножието на стълбището за верандата, която обикаляше великолепната къща. Замисли се какво губи. Тесните му рамене се отпуснаха, разглобеното му тяло се сви, а адамовата му ябълка щръкна като коркова тапа над вода, докато преглъщаше разочарованието си. Пет години работа бяха отишли на вятъра. Сякаш за един миг. Като светлината на изгасена свещ. Не можеше да повярва. Бе работил толкова упорито.

Поклати глава и въздъхна. Помисли си, че в океана има и други риби; както и други океани, в които плуват риби.

Той се изкачи по стълбите, а огромните му като на клоун обувки потропваха по дървените ръбове. Същевременно се огледа наоколо — огледа се, защото това бе последната му възможност да го направи. Никога повече нямаше да види тази къща — това колониално съкровище, към което толкова силно се беше привързал; прекрасното, старо имение от времето на Американската революция, толкова внимателно реставрирано, така възхитително обновено, единствено заради него. Изоставено в развалини, насред земи, използвани за лов и зимни спортове, навътре в района на Фингър Лейк, в северните части на Ню Йорк, на по-малко от 80 км от платения път, свързващ Ютика и Сиракуза, то бе почти забравено, до момента, в който Хорис не го преоткри. Той притежаваше усет за значението на историята, възхищаваше се и копнееше за неща, които бяха от историческа важност особено, когато миналото и настоящето можеха да се превърнат в едно цяло, в името на неговата лична изгода. Скат Манду му позволи да комбинира двете и да превърне историята на тази къща и тази земя в един чудесен, опакован дар, който очакваше да бъде отворен.

Но сега Скат Манду беше история.

Хорис повторно се спря до вратата, кипнал от гняв. Всичко беше заради Бигар. Щеше да изгуби всичко заради Бигар и неговата голяма уста. Това беше нечувано. Петдесетте акра, които обхващаха убежището за вярващите, голямата къща, къщата за гости, балната зала, тенис игрищата, конюшните, конете, прислугата, колите, частният самолет, банковите сметки, всичко. Нямаше да може да спаси нищо. Всичко беше на името на фондацията, освободената от данъци фондация „Скат Манду“ и той нямаше да успее да се добере до нито една от тези придобивки. Кредиторите щяха да се погрижат за това достатъчно бързо, веднъж научили какво се е случило. Разбира се, оставаха парите в швейцарските банкови сметки, но това нямаше да компенсира краха на неговата империя.

Други риби в океана, повтори мълчаливо той — но защо, за Бога, трябваше да се заема с улов отново!

Ритна плетения стол до вратата и го запрати напред, като с цялото си сърце поиска да направи същото и с Бигар.

Крясъците от балната зала се усилиха. Особено ясно и недвусмислено се чу вик: „Да го хванем!“ Хорис престана да мисли за онова, което можеше да се случи и бързо влезе вътре. Едва бе пристъпил прага на къщата, когато долови шум от криле зад себе си. Опита се да затръшне вратата, но Бигар беше прекалено бърз. Той прелетя с максимална скорост, като неистово размахваше крилете си. Няколко пера паднаха от него; в момента, в който достигна перилата на извитото нагоре — от фоайето към втория етаж — стълбище, изсвистя ниско и кацна. Хорис впери поглед в птицата и мрачно я огледа.

— Какво има, Бигар? Не можеш ли да ги накараш да те изслушат?

Бигар разроши перата си и се изтръска. Той бе въгленовочерен, с изключение на короната му от бели пера. Всъщност, беше доста красива птица. Някакъв вид папагал, макар че Хорис никога не бе успял да определи точния му произход. Сега той го наблюдаваше със зли, проблясващи очи и примигваше.

— Аук! Добрият Хорис! Добрият Хорис! Бигар е по-добър. Бигар е по-добър.

Хорис притисна пръсти върху слепоочията си.

— Ако обичаш, ще може ли да спрем с глупавите папагалски упражнения?

Бигар стисна клюна си.

— Хорис, грешката е изцяло твоя.

— Моя ли? — Хорис беше побеснял. Той пристъпи напред застрашително. — Как може грешката да е моя, идиот такъв? Не съм аз този, който си отвори голямата уста за Скат Манду. Не аз реших да разкажа всичко!

Бигар прелетя няколко стъпала по-нагоре по перилата, за да запази разстоянието помежду им.

— Спокойно, спокойно. Нека си припомним нещо, а? Това бе твоя идея, нали? Прав ли съм? Това изяснява ли нещата? Ти замисли цялата тази работа със Скат Манду, не аз. Аз спазвах програмата, защото ти каза, че работата ще потръгне. Бях твоя пионка, така както съм бил пионка на хората, на човешкия род през целия си живот. Бедна, проста птичка, един несретник…

— Един идиот! — Хорис настръхна и се приближи, като правеше безуспешни усилия да престане да свива юмруци при представата за това как свива ръце около птичия врат.

Бигар се устреми още по-нагоре по парапета.

— Една жертва, Хорис Кю. Аз съм продукт — твой и на твоята раса. Направих най-доброто, на което бях способен, но едва ли мога да бъда накаран да обяснявам действията си според твоите очаквания. Е, нима мога?

Хорис спря в подножието на стълбите:

— Просто ми кажи защо го направи. Само това ми кажи.

Бигар изпъчи гърди.

— Получих моментно прозрение.

Хорис ококори очи:

— Получил моментно прозрение — мрачно повтори той и поклати глава, — разбираш ли колко смешно звучи това?

— Не виждам нищо смешно, наистина. Аз съм навътре в бизнеса с прозренията, не е ли така?

Хорис вдигна ръце и се обърна.

— Не мога да повярвам! — Той отново яростно се извърна. Сякаш снагата му на градинско плашило се разхвърча в няколко посоки на мига, в който размаха ръка:

— Ти ни провали, глупава птицо! Пет години работа отидоха на вятъра! Пет години! Скат Манду беше основата на всичко, което създадохме. Без него, всичко е загубено, абсолютно всичко! Какво си мислеше?

— Скат Манду говори с мен — каза Бигар, вече раздразнен.

— Няма Скат Манду! — изкрещя Хорис.

— Напротив, има.

Широките уши на Хорис пламнаха, а още по-широките му ноздри се разтвориха.

— Мисли върху това, което казваш, Бигар — изсъска той. — Скат Манду е един мъдрец на двайсет хиляди години, който ти и аз измислихме, с цел да убедим неколцина глупци да се разделят с парите си. Помниш ли? Помниш ли плана? Ние го измислихме — ти и аз. Скат Манду, двадесет хиляди — годишен мъдрец, който е съветвал философи и владетели в хода на историята и сега той се е върнал, за да сподели мъдростта си с нас. Това беше плана. Ние купихме тази земя, реставрирахме тази къща и създадохме това убежище за вярващите — бедните, заблудени вярващи — натъжени, отчаяни, но заможни вярващи, които просто искаха да чуят някой да им каже това, което вече знаеха! Това правеше Скат Манду! Чрез теб, Бигар. Ти, една обикновена птица, беше посредникът. Аз вършех цялата работа и управлявах имуществото на Скат Манду в светския живот.

Той задържа дъха си.

— Но в края на краищата, Бигар, Скат Манду не съществува! Нито в действителността, нито в настоящето, нито изобщо някъде някога е съществувал! Съществуваме само аз и ти.

— Аз говорих с него — настояваше Бигар.

— Говорил си с него?

Бигар му хвърли поглед, изпълнен с раздразнение.

— Повтаряш ме. Кой е папагалът тук, Хорис.

Хорис стисна зъби:

— Ти си говорил с него? Ти си говорил със Скат Манду? Ти си говорил с някой, който не съществува? Имаш ли нещо против да споделиш с мен какво имаше да ти каже той? Имаш ли нещо против да споделиш мъдростта му с мен?

— Не бъди толкова отвратителен.

Ноктите на Бигар се врязаха в полирания дървен парапет.

— Бигар, просто ми кажи какво имаше да ти каже той — гласът на Хорис прозвуча като изскърцването на нокти, драскащи върху черна дъска.

— Каза ми да кажа истината. Каза ми да призная, че ти и аз сме измислили всичко за него и за мен, но после аз наистина съм се свързал с него.

Пръстите на Хорис се сключиха пред тялото му.

— Позволи ми да го кажа направо. Скат Манду ти каза да признаеш?

— Той каза, че вярващите ще разберат.

— И ти му повярва?

— Аз трябваше да направя това, което Скат Манду поиска от мен. Не очаквам да ме разбереш, Хорис. Това беше въпрос на съвест. Понякога просто трябва да оставиш чувствата да те водят.

— Правиш късо съединение, Бигар — заяви Хорис. Изгорил си всичките си жици.

— А ти просто не искаш да погледнеш действителността — сряза го Бигар. — Ето защо, запази язвителните си забележки за онези, които се нуждаят от тях, Хорис.

— Скат Манду беше една безпогрешна измама! — Хорис изкрещя думите толкова силно, че Бигар неволно подскочи. — Огледай се наоколо, идиот такъв! Намираме се в свят, където хората са убедени, че са изгубили контрол над живота си; където се случват толкова много неща, че направо ни заливат и където убежденията се постигат най-трудно, а парите — най-лесно. Това е свят, ушит по мярка за някои като нас, просто заредени до горе с възможности да станат богати, да живеят добре, да имат всичко, което някога са искали, а и няколко неща, които не са. Трябваше единствено да поддържаме илюзията за Скат Манду жива. А това значеше да държим вярващите убедени, че илюзията е истинска! Колко последователи имаме, Бигар? Извинявай, колко последователи имахме? Няколко стотин — хиляди най-малко? Разпръснати по целия свят, но пътуващи редовно, с цел да посетят убежището, да чуят няколко безценни мъдри слова, да платят добри пари за преживяването?

Той дълбоко си пое въздух.

— Нима помисли, дори само за секунда, че ако кажеш на тези хора, че ние сме ги измамили да дадат парите си и да чуят какво ще им каже една птица — независимо от кого птицата твърди, че е научила думите — ще бъде нещо, което те така бързо ще забравят? Представяше ли си, че те ще кажат: „О, това е добре, Бигар, ние разбираме“, и веднага ще се върнат там, откъдето са дошли? Каква шега! Скат Манду трябва да се посмее доста добре именно заради този момент, не мислиш ли?

Бигар поклати главата си с белия гребен.

— Той е недоволен отношението към него, в което е нямало никакво уважение, това е.

Устните на Хорис се свиха.

— Моля те, кажи му от мое име, Бигар, че бих могъл да се отнасям с него и с още по-малко уважение!

— Защо сам не му го кажеш, Хорис?

— Какво?

Очите на Бигар проблясваха със зъл пламък.

— Кажи му го сам. Той стои точно зад теб.

Хорис се изкикоти:

— Ти си загубил ума си, Бигар. Наистина.

— Така ли? Наистина ли мислиш така? — Бигар изпъчи гърди. — Тогава, погледни, Хорис. Хайде, погледни.

Хорис почувства как някаква хладина се изкачва нагоре по гърба му. Бигар звучеше дяволски уверен в себе си. Голямата къща изведнъж се оказа доста по-широка, отколкото бе в действителност, а тишината, възцарила се в нея, стана всеобхватна. Бурните викове на прииждащата тълпа заглъхнаха, сякаш бяха изцяло погълнати. Хорис си помисли, че долавя мрачно присъствие в пространството зад гърба си, зловещ образ, който се надигаше и с тягостна настойчивост започваше да шепти:

— Обърни се, Хорис, обърни се!

Хорис дълбоко пое въздух, като се мъчеше да спре да се тресе. Изпълни го неоспоримо усещане, че по някакъв начин отново всичко се изплъзва от контрола му. Той упорито поклати глава.

— Няма да погледна — отсече и заядливо добави, — ах, ти, глупава птицо!

Бигар изправи глава.

— Той протяяяяяга ръка към теб — изсъска папагалът.

Нещо леко като перце докосна рамото на Хорис Кю и той се завъртя потресен.

Там нямаше нищо.

Или почти нищо. Имаше нещо неясно, някакво затъмнение на светлината, едва доловимо преместване, измамно потрепване на въздуха.

Хорис премигна. Не, не беше дори това, поправи се той със задоволство. Нямаше нищо.

Отвън изведнъж се чуха викове от края на градината. Хорис се обърна. Вярващите го бяха забелязали през отворената врата и сега тежко крачеха през цветните лехи и розовите храсти право към портата. Те носеха остри предмети и правеха заплашителни жестове с тях.

Хорис бързо тръгна към вратата, затвори я и я заключи и се обърна назад към Бигар.

— Това е за теб — каза той. — Довиждане, желая ти късмет.

Той бързо тръгна през фоайето и залата долу, мина покрай един салон и някаква читалня и се насочи към кухнята в задната част на къщата. Можеше да усети мириса на пресен восък по дървените дъбови паркети, а върху кухненската маса беше поставена ваза с червени рози. Той поемаше от уханията, поглъщаше с очи цветовете, покрай които минаваше. Мислеше си за по-добрите времена, като съжаляваше, че животът се променя толкова бързо, когато най-малко очакваш това. Добре, че умееше да се приспособява, реши той. Беше цяло щастие, че притежаваше предвидливост.

— Къде отиваме? — попита Бигар, достатъчно любопитен, за да отнесе някой удар, докато летеше край Хорис. — Сигурно имаш план.

Хорис му хвърли поглед, който би накарал някое малко дете да замръзне на място в своята игра в средата на лятото.

— Разбира се, че имам план. Той, обаче, не включва теб.

— Това е подло, Хорис, а така също и малодушно — Бигар прелетя напред и се завъртя назад, а след това закръжа над отдалечения край на кухнята. — Под нивото ти е, наистина.

— Много малко неща са под нивото ми в това положение — заяви Хорис. — Особено, когато се отнася до теб.

Той се приближи до един кухненски килер, дръпна вратите, за да ги отвори и влезе вътре. След това освободи достъпа към плочата отзад и отстъпи обратно, тъй като цялата конструкция се разклати и се отвори с тромаво усилие. Това отне няколко секунди; плочата беше обкована със стомана.

Бигар се спусна надолу и се приземи на ръба на отворената врата на килера.

— Аз съм твое дете, Хорис — проплака неискрено той. — Аз съм ти като син. Ти не можеш да ме изоставиш.

Хорис погледна нагоре.

— Отричам се от теб. Лишавам те от наследство. Изхвърлям те от полезрението си завинаги.

От предната част на къщата се дочуха удари с юмруци по заключената врата, неочаквано бързо последвани от счупване на стъкло. Хорис нервно подръпна едното си ухо. Не, нямаше как да се действа с разум спрямо тази тълпа. Вярващите се бяха превърнали в брутална сбирщина от слабоумници. Глупаците, осъзнали собствената си липса на остроумие, винаги изпадат в крайни състояния. Дали щяха да станат по-нещастни или щяха да помъдреят след това преживяване? — замисли се той. Или просто щяха да си останат глупаци до край. Не че имаше някакво значение.

Той се наведе, за да премине през отвора зад плочата, който бе доста нисък за двуметровия му ръст. Беше направил вратите по-високи, когато реставрира къщата. Бе казал на всички, че Скат Манду се нуждае от пространство.

От вътрешната страна имаше стълби, които водеха надолу. Той отново размести тежката стоманена плоча и след като бавно се разклати, тя се намести на старото си място. Бигар прелетя през отвора малко преди плочата да се залости и се спусна надолу по стълбището след Хорис.

— Знаеш, че той беше там зад теб — отсече птицата, докато летеше толкова близо до лицето му, че го допираше с крилете си. Хорис понечи да го удари с ръка, но не успя. — Поне за миг, той беше там.

— Разбира се, че беше — промърмори Хорис, все още разстроен донякъде от случилото се и силно разгневен от това, че Бигар му го беше напомнил.

— Ако се опитваш да ме обвиняваш за собствените си грешки, това няма да те спаси. Освен това, ти се нуждаеш от мен!

Хорис пипнешком потърси ключа за осветлението по затъмнената стена, след като достигна края на стълбището.

— За какво се нуждая от теб?

— За това, което възнамеряваш да направиш. — Бигар продължи да лети в тъмнината, самодоволен, тъй като знаеше, че неговото зрение беше десет пъти по-добро от това на Хорис.

— Доста си уверен, че е така, нали? — Хорис изруга на ум, когато пипнешком пръстите му попаднаха на някаква дървена треска.

— Ако не за друго, то ти се нуждаеш от мен, поне за да те ободрявам. Разбери, Хорис — ти не можеш да понесеш липсата на публика. Искаш някой да се възхищава на остроумието ти, да хвали плановете ти — Бигар беше глас от мрака. — Какъв е смисълът от един добре замислен план, ако няма кой да оцени същинското му великолепие? Колко е безлична една победа, когато няма кой да приветства майсторския начин, по който тя е постигната! — Птицата прочисти гърлото си. — Разбира се, ти се нуждаеш от мен, за да ти помогна и при осъществяването на твоя нов план. Между другото, какъв е той?

Хорис намери ключа за осветлението и го натисна. За миг той бе заслепен.

— Планът е да се измъкна колкото се може по-надалеч от теб.

Мазето се простираше сред гора от дървени стълбове, които поддържаха пода на старото имение и хвърляха тъмните си стълбовидни сенки през сноповете от жълта светлина. Хорис тръгна напред с решителна крачка, дочувайки ударите по стоманената плоча отгоре. Е, да видим как ще се справят с това, презрително изрече той. Започна да си проправя път между дървените подпори към един коридор, който отново потъваше в мрак. Второ щракване върху ключа за осветлението откри редица прегради над главата му и като се наведе, за да избегне ниския таван, той тръгна надолу в прохода.

Бигар отново мина край него като бърза тъмна сянка.

— Ние сме създадени един за друг, Хорис. От един дол дренки сме, във всички положения. Хайде, кажи ми къде отиваме.

— Не.

— Хубаво, щом трябва, бъди тайнствен. Но признаваш, че сме един екип, нали?

— Не.

— Аз и ти, Хорис. От кога сме заедно? Помисли за всичко онова, което сме преживели.

Хорис се замисли, най-вече за себе си. Приведен в рачешка стойка, както си проправяше път, свит в тунела, със сгънати крака, заклещени ръце, с носа, който се провираше през застоялия въздух и прашната тъмнина и ушите, разперени като на слон, той мислеше за пътя, който бе извървял в живота си и който го беше довел до тук. Това беше виещ се път с много дупки и резки завои, станал хлъзгав от дъждове и лапавици, от време на време осветяван от слънцето, което се прокрадваше през малки пролуки.

В живота на Хорис имаше няколко неща, които имаха значение за него, но нито едно от тях не му бе послужило много добре. Беше достатъчно умен, но когато работата тръгнеше към провал, той сякаш оставаше лишен от най-важните знания. Можеше да осмисли нещата, но заключенията му често не успяваха да стигнат докрай. Имаше изключителна памет, но когато се обърнеше към нея за помощ, оказваше се, че никога не си спомня необходимото.

Находчив и ловък, той беше един обикновен фокусник — не просто изпълнител на трикове, който вади зайчета от шапка, а един от малцината на този свят, които правеха истински магии. Причината за това, разбира се, бе, че той не произхождаше от този свят. Все пак се опитваше да не разчита много на това, тъй като неговите възможности бяха някак несигурни, сравнени с възможностите на неговите практикуващи колеги.

Като цяло, Хорис беше опортюнист. За да бъде опортюнист, човек трябва да оценява значението на възможностите, които му се предлагаха, а Хорис знаеше за възможностите повече, отколкото за всичко останало. Той вечно мислеше как може да използва нещата в своя полза. Беше убеден, че богатствата на света — на който и да е свят — са създадени единствено за негова облага. Времето и пространството бяха отвъд вниманието му — в крайна сметка всичко принадлежеше на него. Мнението му за самия себе си бе изключително високо. Той, по-добър от всички, разбираше изкуството да използваш другите. Той сам можеше да изследва слабостите, характерни за всички живи същества и да определи как те могат да бъдат подкопани. Беше сигурен, че прозорливостта му достигаше до далновидност и той приемаше като свое призвание подобряването на собствената му съдбата за сметка на почти всички останали. Притежаваше нестихваща страст да използва хората и обстоятелствата за постигане на целите си. Хорис изобщо не го беше грижа за нещастието на другите, за общоприетия морал, за благородните цели, околната среда, бездомните кучета и котки или малки деца. Всички тези грижи бяха за по-низшите същества. Интересуваше се единствено от себе си, от собствените си удобства, от изопачаването на нещата, когато това бе изгодно, както и от планове, които подхранваха непресъхващата му вяра, че всички останали форми на живот са невъобразимо глупави и уязвими.

Така бе създаден Скат Манду и неговите ревностни последователи, онези, които вярваха в думите на един двадесет хиляди — годишен мъдрец, предадени чрез някакъв папагал.

Дори в този момент, това накара Хорис да се усмихне.

Той признаваше един-единствен истински недостатък на характера си — дразнещата неспособност да задържи нещата под контрол, веднъж след като ги е задвижил. По някакъв начин дори и най-внимателно обмисленият план завършваше, излязъл от предначертаната си посока, като оставяше Хорис някъде по пътя. Въпреки че грешката никога не беше негова, изглежда той винаги, необяснимо как, играеше ролята на изкупителна жертва.

Хорис стигна до края на коридора и влезе в една стая, голяма пет квадратни метра, която бе пълна със сгъваеми маси и столове, както и с кошове с памфлети и материали за четене на Скат Манду. Средствата на неговия занаят, достатъчно фураж за сбирки около огъня.

Той погледна отвъд купищата безполезни предмети към единичната обкована със стомана врата в далечния край на стаята и уморено въздъхна. Зад тази врата имаше тунел, който се спускаше на около километър и половина под двора и водеше към гаража със сребристия черен „4-ВД“ джип, към безопасността. Човек, който внимателно планира нещата, не може да няма резервен изход, в случай, че всичко се провали, както се бе случило сега. Хорис не беше очаквал да се възползва от това толкова скоро, но обстоятелствата отново се оказваха срещу него. Той изкриви лицето си. Може би беше добре, че винаги бе подготвен за най-лошото, но този начин на живот беше нетърпим.

Втренчи се в Бигар, който бе кацнал върху кошовете на безопасно разстояние.

— Колко пъти съм те предупреждавал да не се поддаваш на постъпки по съвест, Бигар?

— Много — отговори Бигар и извъртя очи.

— Явно без резултат.

— Съжалявам, но аз съм просто една обикновена птица.

Хорис сметна това за смекчаващо вината обстоятелство.

— Сигурно очакваш да ти дам още един шанс, нали?

Бигар сведе глава, за да не се закикоти:

— Ще ти бъда невероятно благодарен, Хорис.

Изведнъж дългунестата снага на Хорис Кю се преви напред и той заприлича на вълк, готов за скок.

— Това е последният път, в който искам да чуя нещо за Скат Манду, Бигар. Последният. Скъсай всякаква връзка с нашия бивш приятел веднага. Стига интимни откровения. Стига гласове от далечното минало. От този момент ще слушаш само мен. Разбра ли?

Папагалът смръкна. Хорис не разбираше нищо, но нямаше смисъл да му казва това:

— Слушам и се подчинявам.

Хорис кимна.

— Добре. Защото, ако това се повтори, ще те препарирам и ще те поставя в рамка.

Студените му сиви очи разкриваха дълбочината на неговите чувства далеч по-красноречиво, отколкото думите му и клюнът на Бигар се затвори моментално, въпреки резкия отговор, който се готвеше да изрече.

От далечния край на мазето звуците процепиха въздуха — изтръгване на заковани дървени дъски от мястото им. Хорис се вцепени. Вярващите вадеха дъските на пода! Стоманената врата не ги бе задържала за дълго, както си мислеше. Почувства как дихателните му пътища се свиват, когато се спусна не към вратата за тунела, а през кошовете и мебелите към поредица от картини, закрепени на стената. Протегна се към фалшификата на Дега, напипа два гвоздея на позлатената рамка и ги изтръгна оттам. Рамката увисна настрани на скритите панти и зад нея се откри сейф с код. Хорис трескаво набра кода, като слушаше звуците от разгневената тълпа и когато усети, че ключалката щракна, отвори уплътнената стоманена вратичка.

Протегна ръка навътре и издърпа оттам една сложно гравирана дървена кутия.

— Надеждата умира последна — чу той Бигар да се кикоти.

Е, така е, помисли си Хорис — поне в този момент. Тази кутия беше неговото най-голямо съкровище, а той дори не знаеше какво представлява. Беше се натъкнал на нея скоро след като дойде в този свят; това стана при един от онези случайни неочаквани ходове на съдбата, които толкова често се появяваха в забъркването на магиите. Той разбра важното значение на кутията от раз. Това беше творение, рожба на истинска магия, с древната си, заредена с магическа сила гравюра, изпълнена с тайнствено значение. Нещо беше запечатано вътре, нещо с голямо могъщество. Вълшебната кутия — така я бе нарекъл — впечатляваше с плетеницата от символи и надписи, изваяни по повърхността й. Тя нямаше нито отвори, нито капак и каквото и да правеше, той не можеше да разбули загадката. Понякога си мислеше, че дочува нещо да се обтяга в обвивката й, в печатите, които я държаха здраво затворена, но въпреки че правеше фокуси, кутията се съпротивляваше и на най-големите му усилия да открие какво има във вътрешността й.

Все пак, тя беше неговото най-свидно и важно съкровище от този свят и той нямаше намерение да го остави на тези празноглавци, които го следяха.

Хорис напъха вълшебната кутия под ръката си и се втурна през стаята, криволичейки сред препятствията от безполезни мебели и долнопробни писания, към вратата за тунела. Там той с твърда ръка набра втори код на циферблата, в близост до лоста, който подсигуряваше тежките ключалки на вратата, чу ги да щракват отворени и натисна лоста.

Лостът не помръдна.

Хорис Кю се намръщи; приличаше на ученик, когото са хванали да бяга от училище. Той ядосано завъртя циферблата и отново пробва кода. Лостът все още не помръдваше. Хорис започна да се изпотява, като чу виковете да продължават, заедно с изтръгването на подовите дъски. Опита кода отново и отново. Всеки път той ясно чуваше изщракването на отворени ключалки. Всеки път лостът отказваше да се помести.

Накрая яростта му нарасна дотам, че той отстъпи назад и зарита по вратата. Бигар го гледаше безизразно. Хорис започна да ругае, след това заподскача нагоре-надолу. Накрая, след един последен безуспешен опит да освободи необяснимо твърдоглавия лост, той се отпусна срещу вратата и се остави в ръцете на съдбата си.

— Не мога да проумея — бавно промърмори той. — Самият аз го изпробвах почти всеки ден. А сега — не работи. Защо?

Бигар прочисти гърлото си:

— Не можеш да отречеш, че те предупредих.

— Предупредил си ме? Предупредил си ме за какво?

— С риск да си навлека допълнително твоя гняв, Хорис — за Скат Манду. Казах ти, че е ядосан.

Хорис се втренчи в него.

— Ти си вманиачен, Бигар.

Бигар поклати глава, разроши перата си и въздъхна.

— Да се върнем на въпроса за бягството, а, Хорис? Искаш ли да се измъкнеш оттук или не искаш?

— Искам — мрачно призна Хорис. — Но…

Бигар го сряза с нетърпеливо размахване на едното си крило.

— Просто слушай. Разбра ли? Не ме прекъсвай, не казвай нищо. Просто слушай. Независимо дали ти харесва или не, аз всъщност поддържам връзка с истинския Скат Манду. Наистина имах момент на откровение, точно както ти казах. Възнесох се в отвъдното и се свързах с духа на един мъдрец и воин от друго време и той е човекът, когото ние наричаме Скат Манду.

— О, за бога, Бигар! — Хорис не можа да се въздържи.

— Просто слушай. Той ни се явява с някаква цел — цел с изключително значение, въпреки че още не ми е разкрил каква точно е целта му. Това, което със сигурност знам е, че ако искаме да излезем от това мазе и да се измъкнем от тълпата, трябва да направим така, както казва той. Не се иска много. Един-два магически израза, нищо повече. Само че ти трябва да ги изречеш, Хорис. Ти.

Хорис разтърка слепоочията си и се замисли за лудостта, насадена дълбоко в същността на всяко едно преживяване, свързано с хората. Но със сигурност това беше върхът. От гласа му сякаш покапа отрова.

— Какво трябва да кажа, о, велики пратенико?

— Остави сега този сарказъм. Не се засягам. Трябва да произнесеш следните думи: „Расхун, облайт, сурена! Ларин, кестел, манета! Рухн!“

Хорис понечи да възрази, но се възпря. Той разпозна една или две думи, а те със сигурност бяха думи със сила. Останалите не беше чувал никога, но те придаваха усещане за фокус и имаха внушение на магия. Той притисна вълшебната кутия към гърдите си и се вторачи в Бигар. Долови звуците на тълпата от преследвачи, вече по-силни, тъй като подът бе пробит, а мазето — отворено. Времето изтичаше.

Някакъв страх гравира тясното му лице с дълбоки линии. Упоритостта му се предаде.

— Добре — той се изправи и набра смелост. — Защо не? — След това прочисти гърлото си. — Расхун, облайт, суре…

— Чакай! — Бигар го прекъсна с бясно пърхане на криле. — Пусни кутията!

— Какво?

— Вълшебната кутия! Пусни я, махни я от себе си!

В този момент Хорис разбра всичко за истината около тайната на кутията и остана едновременно стъписан и ужасен от значението й. Той би захвърлил кутията и би си плюл на петите, ако имаше къде да избяга. Би се съпротивил на нарежданията на Бигар, ако имаше на чии други нареждания да се подчини. Би направил почти всичко при други обстоятелства, но животът рядко предоставя право на избор във важните моменти и сега не правеше изключение.

Хорис остави кутията пред себе си и започна да реди думите:

— Расхун, облайт, сурена! Ларин, кестел, манета! Рухн!

Нещо изсъска в ушите на Хорис — дълга и ленива въздишка на задоволство се смеси с накипял гняв и дадена дума за бавно отмъщение. Изведнъж светлината в стаята се промени от бяло-златисто към отровно зелено — пулсиращо отражение на цветен оттенък, изплуващ от дебрите на девствена гора, където властват старинни дървеса, а някакви създания с остри нокти все още дебнат по границите на своя древен свят. Хорис за малко щеше да изпусне вълшебната кутия ако ръцете му го бяха послушали, но те, необяснимо как, бяха замръзнали на място — пръстите му бяха здраво вкопчени в гравираната повърхност, а нервните му окончания — вплетени около внезапния пулс на живот, надигнал се от вътрешността. Горната част на кутията просто изчезна и от дълбините й се извиси струйка от нещо, което Хорис Кю бе решил, че няма да види никога повече.

Вълшебните мъгли.

Те се издигнаха като воал и се спуснаха пред стоманената врата, която препречваше входа към тунела; замаскираха я като с боя и след това започнаха да я разграждат, докато не остана нищо, освен бегло загатване за игра на сенки пред празнотата на черната дупка.

— Побързай! — изсъска Бигар в ухото му, като се стрелна покрай него. — Мини, преди да се е затворила!

Птицата се изпари мигновено и нейното изчезване изглежда накара Хорис Кю да я последва, втурвайки се, като все още държеше кутията, изгубила значението си като съкровище. Сега той можеше да погледне вътре и да види какво се криеше там. Кутията нямаше капак и можеше да надникне, за да открие тайната й. Някога бе готов на всичко, за да го стори. Сега — не посмя.

Премина през воала, през мрежата от вълшебни мъгли, появила се сякаш от неговото минало. Беше с широко отворени и зорки очи, като възнамеряваше да не изпусне почти нищо от онова, което го очакваше и да разбере почти всичко, което се случваше. Получи внезапно видение на изчезващи златни монети и потъващи основи на дворец — горчивата равносметка на неговите загуби, общата стойност на пет пропилени години. Всичко това бе там и после се изгуби. Той се озова в някакъв коридор, който нямаше под или таван, или дори стени. Хорис беше в прозрачна светлина и плуваше през нея като уловена в мрежа риба, която се мъчи да се освободи от капана си. Нищо не трепваше около него, нищо не се чуваше, нямаше чувство за съществуване или за време и място само проходът и страшното убеждение, че и при най-малкото отклонение щеше да се окаже изгубен завинаги.

Какво направих? — запита се той ужасен и замаян.

Отговор не дойде и Хорис продължи да се бори като човек, намазан с втвърдена кал. Сковаващият студ на нощта проникваше до мозъка на костите му. Това бе студенината на собствената му съдба, истина, която зловещо нашепваше за изгубена надежда. Помисли си, че вижда Бигар, помисли си, че чува парализираното крякане на птицата, духът му се повдигна от трескавата надежда, че страданията на нещастното създание са по-големи от неговите собствени.

Тогава, ненадейно, мъглите изчезнаха и той се освободи от сковаващата светлина. Беше нощ и нощта бе кадифено черна, топлият въздух бе изпълнен от приятни ухания и успокоителни звуци. Стоеше в някаква равнина, тревата бе плътна и мека и той я усещаше с краката и с лактите си, вятърът галеше тревния поток, който се надигаше като океан към далечните планини. Хорис погледна към небето. Там ярко светеха осем луни — бледоморава, прасковено — розова, жарко — розова, с цвят на нефрит, на берил, морскозелена, тюркоазена и бяла. Багрите им се сливаха и струяха надолу над заспалата земя.

Не може да бъде!

Бигар изникна отзад. Летеше доста неустойчиво и кацна върху най-близката купчинка, която се оказа съставена от малки като иглички дъбове, оцветени в светло синьо. Той се изтърси, за кратко почисти с клюн перата си и се огледа.

Когато съзря луните, той подскочи на половин метър.

— Аук! — изкряка, самозабравил се за миг.

След това се изплю от отвращение и потрепери:

— Хорис? — прошепна той. Очите му се бяха разширили като чаени чинийки, не малко постижение за една птица. — Там ли сме, където си мисля, че сме?

Хорис не можеше да отговори. Той изобщо не можеше да говори. Просто се взираше — в небето, после в околностите, надолу в краката си и след това в магическите надписи по повърхността на вълшебната кутия, която отново бе затворена и закрита.

Отвъдната земя! Това беше Отвъдната земя!

— Добре дошъл у дома, Хорис Кю — зад рамото му долетя ниско съскане, проникващо, коварно и хладно като смъртта.

Хорис усети как сърцето му се свлече в петите. Този път, когато се обърна назад, там наистина го очакваше нещо.