Вълшебната кутия

Корени

Пътуването на Уилоу от Сребърния замък беше почти лишено от по-особени преживявания. Тя пое на път под наметалото на мрака, като се измъкна от замъка невидима и безшумна. Пазачите на нощния пост вероятно я бяха усетили смътно, но мигновено бяха забравили. Все пак някогашните вълшебни хора бяха запазили достатъчно от своите стари възможности, така че тя бе способна да изчезне като сянка. Уилоу слезе по едно задно стълбище, премина през изоставените салони на замъка, после покрай мрачните зидове на няколко вътрешни двора и накрая излезе през централните врати, чиито подвижни решетки винаги оставаха вдигнати в мирно време, за да приканят окъснели пътници и молители към безопасен и гостоприемен подслон. Тя не се възползва от лодката в езерото, а премина моста, който се простираше над крепостния ров. Този мост бе построен от Бен, когато монархията се възстанови и пътниците започнаха отново да прииждат към недрата на властта на Отвъдната земя. Уилоу изчака докато облаците покриха най-ярката луна, а стражите се обърнаха настрани, потънали в разговори за неща, които надали засягаха определените им задължения и само за миг тя успя да ги отмине.

Уилоу не събуди Бен, когато потегли. Постоя и го погледа за малко, спящ в тъмнината, като си мислеше колко много го обича. Не искаше да си разменят повече болезнени слова. По-добре беше да тръгне сега. Той я обичаше, но беше роден в свят, в който не приемаха съществуването на вълшебни създания за истина, а самият той все още се учеше да вярва в тях. Ето защо тя не му каза всичко. Ето защо тя не можеше да го направи.

Уилоу вървя през оставащата част от нощта, както и през целия следващ ден. Пътят й се виеше по пътеки, по които човешки крак рядко бе стъпвал. Тя не бързаше и преминаваше невидима. В полето отмина фермери, които оряха, засаждаха късната реколта и събираха първата. Видя всякакви дребни и заможни търговци. Те идваха и си отиваха, от едно селище към друго, на юг и на изток. Имаше пътници, които идваха от някогашната вълшебна страна и от западните планини, където се скитаха трапери и ловци. Видя и цели каруци със семейства, които заедно с натрупаната и опакована покъщнина бяха тръгнали да търсят своя нов дом. Навсякъде бе оживено, а глъчката и бликащата енергия, които съпътстваха топлите сезони, спомагаха за осъществяването на различните планове, направени докато е било студено. Тази мисъл я накара да се усмихне. Тя се отпусна по развълнуваното течение на гористите хълмове. Те се поклащаха леко като обширно зелено море, с неспокойни горски вълни, прииждащи към хоризонта, сякаш разлюлени от бризите, които винаги полъхваха от запад в средата на лятото. Уилоу хапна в полетата от Тъжносмевки, най-изобилния източник на храна и напитки на Отвъдната земя. След това, когато единствено птичките и малките животинки можеха да я чуят, тя нежно и тихичко запя.

Същевременно Уилоу не преставаше да мисли. Претегляше в ума си своята постъпка и нейните добри страни, въпреки че разбираше какъв ужас щеше да изживее заради нея Бен и какви страдания щеше му причини. Но Уилоу имаше своя причина, породена от една жизненоважна необходимост и затова сега нямаше място за спор около това, което се изискваше да направи. Тя трябваше да роди това дете така, както природата бе отредила, а самият начин на раждането беше установен от поколения назад, още от времена, в които човеците дори не са съществували. Вдъхването на живот при вълшебните хора бе далеч по-сложно от това при човеците, беше странно във всяко едно отношение от физическите характеристики на вълшебното създание, различно, в зависимост от генетичните особености, заложени в отделните хора. Уилоу можеше да обсъди всичко това с Бен много по-рано, когато неизбежността на раждането на тяхното дете беше още далеч и все още имаше достатъчно време за осмисляне. Но тя не го направи, а сега вече нямаше време за това. Познаваше го достатъчно добре, за да разбере, че неговата реакция към онова, което щеше да му каже, щеше да му донесе толкова полза, колкото и вреда. Независимо че беше крал на Отвъдната земя, той си оставаше човешко същество от друг свят. Със своите особености Бен непрекъснато се мъчеше да възприеме за нормални нещата, които му се струваха странни и необикновени. А това беше изключително трудно, когато ставаше въпрос за нея, защото той я обичаше, бе силно привързан към нея и толкова му се искаше да се чувства приятно с всичко, което се отнасяше до нея и което тя представляваше. Уилоу знаеше това и правеше всичко възможно, за да улесни прехода, който той все още изживяваше.

В края на краищата сънят на Земната майка я накара да се реши да извърши тази стъпка. Всъщност не беше толкова сън, колкото видение и не беше толкова видение, колкото някакво усещане за бъднина. По такъв начин вълшебните създания разговаряха помежду си. Те често се отдаваха на сън, за да дадат съвет или да предупредят, открито говореха за далечни места, пътуваха, яхнали шеметните ветрове, за да стигнат до този, който ги слушаше, прокрадваха се като шепот в покоя, като проблясък в мрака. Понякога Уилоу разговаряше със своята майка по този начин. Майка й бе горска нимфа, толкова необуздана, че нищо не можеше да я достигне, ако тя не го желаеше — създание, което дори и някогашните вълшебни хора не успяваха да проследят. Уилоу се измъкна от предишния си начин на живот, когато създаде нов, заедно с Бен, но от време на време старият се намесваше със своите дребни особености. Последният случай беше идването на Земната майка.

Земната майка представляваше природна стихия, най-силната на Отвъдната земя, създание с огромна магическа сила. Тя беше стара колкото самата земя и въплъщаваше нейния дух. Някои вярваха, че именно тя бе създателката на Отвъдната земя, но Уилоу смяташе, че Земната майка е прекалено първична в привичките си и доста небрежна в работата си, за да може да създаде нещо толкова съвършено. Въпреки всичко тя бе създание, което заслужаваше да бъде изслушвано. И Бен, и Уилоу бяха отишли при нея, когато търсеха черния еднорог и тогава тя им каза, че те двамата имат голямо значение за нея и че ще им се роди едно много специално дете. Не им обясни нищо, нито тогава, нито по-късно и впоследствие и двамата престанаха да мислят за това. Уилоу не чу нищо повече от Земната майка през целия този период от време.

Едва в последно време, неочаквано и рязко, тя бе призована отвъд света на сънищата. Земната майка бе дошла при нея два пъти, за да я привика обратно в Езерната страна, при Елдъру, в някогашната вълшебна страна, където природните стихии най-често се явяваха. Призивът беше спешен и неоспорим. Ето как Уилоу се реши да тръгне без Бен, без дори да направи опит да му даде пълно обяснение. Но не толкова самите думи, колкото тонът, с който говореше Земната майка, накара силфидата да остави настрана каквито и да е размисли и да действа незабавно.

Тази нощ тя прекара на брега на Ирилин, близо до залива, където за първи път бе срещнала Бен и по някакъв вълшебен начин бе разбрала, че той е предназначен за нея, а тя — за него. Уилоу хапна, въпреки че почти нямаше апетит, но знаеше, че детето й се нуждае от нейната сила. След това съблече дрехите си и стъпи сред водите на Ирилин. Езерото беше топло, действаше успокояващо и я пое в прегръдката си. Тя се отпусна в тишината на нощта. Небесата над нея бяха ясни и изпълнени със светлината на цветни луни и сребърни звезди и Уилоу остави на спомените й за Бен да я обгърнат. Дори сега можеше да усети трескавото вълнение, което неговата осанка бе събудила у нея. Все още чувстваше нестихваща любов. Те бяха предопределени един за друг и щяха да останат заедно до края на живота си. Уилоу бе погледнала за малко и в тяхното бъдеще — някогашните вълшебни хора бяха надарени (или може би прокълнати) с тази способност — и бе разбрала, че животът им ще се промени безвъзвратно.

Така бе станало. Бен се беше отказал от предишния си начин на живот, принуден да остане на Отвъдната земя. Беше се решил да направи това по много причини, но главната беше неговата любов към Уилоу. Той бе останал тук като крал и се беше превърнал в силен и далновиден владетел. И въпреки, че от време на време се бе измъчвал от онова, което длъжността му на крал изискваше от него, той предано вършеше задълженията си. Повечето хора го смятаха за честен и полезен на страната. Само неколцина, повечето от които бяха скрити противници на вълшебната сила на кралството, все още хранеха съмнения в него. Един от тях беше и нейният баща, самият той магьосник със значителна сила, владетелят на някогашните вълшебни хора. Речният господар предпочиташе да има кралство, което той сам да управлява с магическата си сила, но от друга страна, не беше глупав и добре осъзнаваше преимуществата, които осигуряваше Бен като крал — стабилна сила, умел въжеиграч между различни интереси и решителен владетел — и въпреки че по някои поводи не му се доверяваше, тъй като Бен беше пришълец от друг свят. Речният господар безспорно го уважаваше като човек.

Уилоу, негова дъщеря и рожба на връзка, продължила само една-единствена нощ, бе водила непостоянен начин на живот из Езерната страна. Нейното присъствие постоянно напомняше на водния дух за жената, която бе обичал и която не беше могъл да задържи до себе си. Всъщност, Уилоу беше родена след едно краткотрайно съвкупление и след това беше оставена от своята майка на грижите на баща си. Майка й беше прекалено необуздана, за да може да се обвърже с някого, било то и с едно дете. Баща й направи онова, което се изискваше от него, но не и нещо повече. Той имаше много деца и по-голямата част от тях харесваше повече от Уилоу. Пристигането на Бен отвори вратата към живот, за който силфидата отдавна бе разбрала, че я очаква и затова побърза да прекрачи неговия праг. Отначало Бен поставяше под съмнение това, че трябваше да заживеят заедно и дори не беше сигурен дали я обича, но Уилоу никога не се усъмни в предопределената им и сериозна връзка. В края на краищата всичко, което бе предречено в деня на раждането й, се беше сбъднало, а сега щеше да й се роди и дете.

Тя се изправи във водите на Ирилин и застана на брега, като остави гладката си зеленикава кожа да се отърси от водните капки и да изсъхне на хладния нощен въздух. Уилоу не беше напълно искрена с Бен. Тя щеше да позволи на своята майка да танцува за нея, но после бързо щеше да продължи пътя си. Нямаше изобщо да се срещне с баща си. Не очакваше помощ от родителите си за раждането на това дете. Можеше и да поиска помощ, но знаеше, че те не биха могли да се окажат много полезни. Всъщност Уилоу се завръщаше в Езерната страна, за да се срещне със Земната майка. Единствено Земната майка можеше да й даде необходимото разбиране. Уилоу усещаше това, защото така й бе нашепнал съня, когато я призова. Ето защо, тя щеше да иде там и да послуша, а след това щеше да роди детето си сама.

Тази нощ Уилоу спа дълго и непробудно, без да бъде тревожена от сънища, а когато се събуди, намери до себе си един малко паленце — калчо, което я наблюдаваше.

— Здравей, мъниче — поздрави го тя и се изправи на коленете си.

Калчото се взираше в нея с огромните си и жални очи. Той имаше ниско и дълго телце, а муцунката му леко наподобяваше тази на бобъра. Беше с големи увиснали уши и гущерова опашка. Имаше скосени и широки крачета с ципи между пръстите, а тялото му бе оцветено в различни нюанси на кафявото и затова изглеждаше като изцапано с кал. Калчовците бяха рядко срещани на Отвъдната земя и представляваха нещо като вълшебни същества, за които се смяташе, че са надарени със собствена вълшебна сила, въпреки че Уилоу никога не бе видяла доказателство за това предположение. Тя познаваше този калчо от по-младите си години. Името му беше Халтуисъл и той служеше на Земната майка.

— Добрият стар Халтуисъл — промърмори Уилоу и се усмихна, а калчото размърда опашка насам-натам.

Тя щеше да го погали, но Земната майка я бе предупредила преди много време, че никога не трябва да докосва тези животинки. Този съвет не беше придружен от някакво обяснение, но Уилоу се беше научила да й се доверява. Силфидата познаваше природната стихия още от времето, когато беше малко момиченце и живееше в Езерната страна. За първи път Земната майка дойде при нея, още докато тя беше доста малка. Стихията се издигна от земята, когато един ден Уилоу си играеше; издигна се като неочаквано видение, което беше повече любопитно, отколкото застрашително. Казаха на Уилоу, че Земната майка е дошла при нея, защото в нея имало нещо изключително. Стихията щяла да я научи на неща, за които никой друг не знаеше и те щели да останат приятелки завинаги. Уилоу прие тези думи като всяко друго дете, с ококорени очи, прие ги почти без съмнение, защото когато си дете, всичко ти се струва възможно. Тя намираше Земната майка странна и чудата; приличаше на дух повече, отколкото на човешко същество или на една от някогашните вълшебни хора; и все пак тяхното приятелство сякаш беше нещо съвсем естествено и добре дошло. Уилоу беше едно от многото деца в дома на Речния господар и не беше от тези, на които обръщаха особено внимание, или от които очакваха нещо повече. Силфидата беше самотна, а Земната майка й помагаше да запълни празнотата, създадена от липсата на истинската й майка. Докато тя растеше, Земната майка й даваше съвети, но тъй като Уилоу ставаше все по-уверена в себе си и времето й се запълваше от други неща, стихията започна все по-рядко да идва при нея. Тя изобщо не бе виждала Майката земя, откакто Бен безопасно се беше завърнал, а Уилоу тръгна да търси черния еднорог.

Ала сега тя бе призована, а Халтуисъл беше изпратен при нея, за да я отведе там, където Земната майка я чакаше.

Уилоу стана, изми се, хапна малко и като остави палето — калчо да я води, отново пое на път. Денят беше топъл и изпълнен със слънчева светлина, а горите на Езерната страна ухаеха на треви и диви цветя. Докато вървяха, повърхността на езерото и на реката блестеше като хиляди скъпоценни камъчета из процепите на дървесните корони, а жерави и чапли стремително преминаваха над водата като бели проблясъци. Те пътуваха през цялата сутрин и по обяд наближиха Елдъру. Тогава Халтуисъл сви на изток, като остави зад себе си града на Речния господар и неговия народ и влезе в простиращата се гъста гора от вековни дървета. Увивни растения и мъхове се впиваха в кората на дърветата и приличаха на яркозелени ленти и петна по повърхността им. Малки насекоми жужаха тук-таме, птички с ярки цветове на перата прехвърчаха над навесите на дърветата, а дребни животинки с ядосан вид се появяваха като видения и след миг изчезваха. Струйки прах лениво и хаотично се носеха сред потоците от слънчева светлина.

Докато наближаваха убежището на Земната майка, Уилоу започна да се пита, както правеше понякога, какъв бе интересът на стихията към нея. Щастлива от приятелството им и от особеното внимание към нея, тя никога не се беше сетила да я запита за това, докато беше дете. Когато порасна, прие уверенията на Земната майка, че съдбата е отредила важна роля на Уилоу и така тя не отвори повече дума за това. Стихиите често притежаваха способността да виждат бъдещето и ето защо, Уилоу никога не се бе усъмнила, че Земната майка може да види неща, които предстоеше да се случат; неща, които оставаха скрити за самата Уилоу. Въпреки всичко, беше объркващо да знаеш, че някой друг, освен теб, вижда какво ти е писано, но не ти разкрива подробностите. Силфидата се бе канила да попита при повече от един случай за своето бъдеще, но никога не бе успяла да събере достатъчно сили, за да го направи. Може би я възпираше страха й от историята за Земната майка, в която се казваше, че тя е пазителка на тези земи. А може би една малка част в Уилоу не искаше в никакъв случай да узнава бъдещето си.

Но сега при предстоящото раждане на нейното дете, тя смяташе, че трябва да го узнае и бе решена този път да не остави страхопочитанието й към Земната майка да я възпре да се поинтересува.

Халтуисъл я водеше напред, през все по-гъстите гори, отвъд огрените от слънцето простори, към тъмните дъбрави, и най-сетне, натам, където тишината беше пълна и нито един звук от живия свят не я нарушаваше. Накрая калчото спря пред ръба на обширна пропаст, заета от езерни води, събиращи се от потоците от всички страни. Това беше неподвижна, черна, огледална повърхност, която отразяваше навесите на вековните дървета, покриващи цялата околност.

Калчото се обърна назад, за да отправи още един жален поглед и след това се изгуби сред дърветата. Уилоу зачака в тишината.

След миг водите на езерото се раздвижиха и Земната майка се издигна от дълбините им, а тялото й започна да добива форма, докато се движеше нагоре над лепкавата кал. След това се изправи, за да застане сред сенчестата тишина.

— Добре дошла, Уилоу — поздрави тя. — Добре ли си, дете?

— Добре съм. Земна майко — отговори Уилоу. — А ти?

— Както винаги. Земята е стабилна и в цветущо състояние, откакто Бен Холидей пристигна. Това доста улеснява моята работа — тя леко махна с ръка и светлината едва-едва потрепна сред влагата. — Добре ли върви вашият съвместен живот? Продължава ли да съществува любовта между вас?

— Разбира се. Земна майко.

— Радвам се да чуя това. Сега вие ще имате свое дете и точно затова те призовах. Има неща, които трябва да знаеш и които не бих ти разкрила чрез съня ти. Е, сама ли дойде? Без краля ли си?

— Реших, че ще бъде по-добре — погледът на Уилоу веднага се плъзна настрани.

— Той не може да приеме лесно онова, което смята за необичайно.

— И ти не му каза за твоя начин на раждане, нито за кръговрата на живота, за етапите на израстване и привичките на някогашните вълшебни хора?

Уилоу въздъхна:

— Изглежда не можах да намеря начин да му кажа. Мислех да го направя, но когато се яви твоят сън, реших, че е най-добре да почакам.

Земната майка кимна.

— Може би си права — рече тя. Лицето й бе младо и бодро, което беше доста изненадващо, ако се вземеше пред вид това, че тя съществуваше откакто тази земя бе създадена. — Ще му кажеш, когато сметнеш, че моментът е най-подходящ. Засега трябва да се съсредоточим върху самото раждане. Знаеш, че наближава, нали?

— Чувствам го. Земна майко. Детето вече мърда вътре в мен, нетърпеливо да излезе на бял свят. Скоро това ще стане — за миг тя се поколеба. — Не е така, както при човешките същества. Бен очаква нашето дете да расте в мен в продължение на месеци, както става при жените от неговия свят. Не го казва, но мога да го прочета в очите му. Смята, че детето, тъй като е негово, ще прилича на него. Но не е така. Вече мога да го почувствам, но не знам как да му го кажа. — Тя се изненада, когато ненадейно почувства, че в очите й напират сълзи. — Какво ще стане, ако той не приеме детето, ако го намери за отблъскващо?

Усмивката на Земната майка беше изпълнена с нежност.

— Не, Уилоу, това няма да се случи. Това дете принадлежи и на двама ви и е заченато с любовта, която изпитвате един към друг. Неговото привързване към теб, а сега — и към детето — е цялостно. Той няма да намери бебето за отвратително. Нито пък то ще бъде такова. То ще бъде прекрасно.

Очите на Уилоу светнаха.

— Това предначертано ли е, Земна майко? Можеш ли да го видиш в бъдещето?

Земната майка премрежи с ръце лицето на Уилоу и въпросът се изгуби, потъна в забвение.

— Сега ще поговорим за това какво трябва да направиш, за да се подготвиш за раждането на твоето дете, Уилоу. Условията не съвпадат напълно е твоите представи. Детето няма да се роди, докато си в човешкия си облик, а докато трае периодът на твоето превъплъщение в дух.

— Така ми е писано — рече Уилоу. — Почувствах, че може да стане така. Това беше една от причините да се притеснявам да кажа на Бен. Не мислех, че той може да възприеме подобно нещо.

— Не се тревожи повече за Бен Холидей, дете. Сега трябва да мислиш за условията, които се изискват, за да можеш да родиш. Слушай внимателно. Когато посадиш корен, за да родиш детето си, необходимо е той да бъде посят в смес от три вида пръст от три различни свята. Пръстта трябва да бъде взета от Отвъдната земя, от Земята и от дебрите на вълшебните мъгли. Видовете пръст символизират родословието на детето — сместа на кръвта. Детето е рожба на всеки един от тези светове, произлиза от връзката на човек и една от някогашните вълшебни хора. Такова нещо не се случва често. То е рядко и изключително събитие.

Земната майка спря за миг. Тя бе вдигнала едната си ръка в някакъв странен и властен маниер.

— Видовете пръст трябва да бъдат събрани само от теб, Уилоу — продължи тя, — и от никой друг. Ти си тази, която трябва да ги подбере и да ги смеси и ти трябва да пуснеш корени там, когато дойде време да родиш. Всяка пръст трябва да бъде взета от някое специално за всеки един свят място, защото трябва да въплъщава чертите на трите свята, като съчетава най-доброто и най-лошото от съществата, които ги обитават. В твоето дете има частица и от трите свята, сама разбираш. Има по нещо от Отвъдната земя, от Земята и от вълшебните мъгли. Ако искаш детето да расте силно и здраво, ако искаш то да се сдобие с мъдрост и разум, да различава и подбира семената на доброто и злото, което присъства у всички живи същества, трябва да има баланс между различните възможности, заложени в него. Пръстта от различните светове осигурява този баланс и предоставя вълшебна сила, която ще го окрилява и пази.

— Добра вълшебна сила, така ли. Земна майко? — колебливо попита Уилоу.

— Разбира се, както и всякаква друга. Родословието на това дете е дълго и усложнено, Уилоу. Кръвните му връзки водят началото си още от времето, когато хората от Езерната страна са били част от вълшебния свят. Ти носиш в себе си и двата вида кръв и така трябва да бъде и с твоето дете.

Изражението на Уилоу беше измъчено и уплашено.

— Трябва ли да отида в тези светове, за да взема пръст. Земна майко? Не мога да направя това. Не мога да премина във вълшебните мъгли, нито дори да напусна Отвъдната земя и да ида на Земята, освен ако Бен не ме заведе там. Ще бъде нужен медальонът, който той като крал носи. В края на краищата, ще трябва да взема Бен със себе си.

— Не, Уилоу, той не може да дойде с теб на това пътуване. Собствените ти думи бяха такива, помниш ли? По лицето на стихията бяха изписани нежност и тъга, но и твърдост и увереност — всичко това едновременно смесица от чувства, която накара Уилоу да отстъпи една крачка назад.

— Сега ме чуй — продължи Земната майка. — Слушай всичко, което ще ти кажа. Ще бъде трудно, но ще трябва да издържиш. Тук действат сили, които дори и аз не мога да разбера. Все пак едно е сигурно — твоето дете трябва да има трите вида пръст, за които ти разказах. Ти трябва да ги събереш, да ги смесиш и да пуснеш в тях корени. Ти и единствено ти. Страхът не трябва да те спира. Необходимо е да бъдеш смела. Необходимо е да вярваш. От това зависи животът на твоето дете.

Уилоу пребледня и я обля хладна вълна при мисълта за чудовищните размери на онова, което се изискваше от нея. Бен не можеше да й помогне. Кой тогава можеше?

— Ще започнеш от старите борове, където ще идеш, за да наблюдаваш танца на майка си — прошепна стихията сред замрялата горска поляна, а гласът й предизвика леко надигане сред калните води, върху които стоеше изправена. — Там ще те видя в безопасност. Първия вид пръст ще бъде от Езерната страна, където можеш да намериш най-доброто и най-лошото от Отвъдната земя, събрано в една-единствена шепа. Вземи в малка торбичка пръст от поляната, на която е танцувала майка ти. Когато свършиш тази работа, ще срещнеш някой, който ще те отведе в света на Бен.

— Кого ще срещна. Земна майко? — меко попита Уилоу. — Кой ще бъде?

— Все още не ми се отдава възможността да видя това — последва отговорът. — Мога да видя само толкова. Твоят водач ще бъде представител на вълшебните същества, които по същия начин се грижат за безопасното раждане на твоето дете. Посетих ги в сънищата им и разбрах, че е така. Раждането на това дете, първородната рожба на човек и вълшебно създание, на краля и кралицата на Отвъдната земя, е изключително събитие за тях и те ще направят всичко възможно, за да го закрилят. Ето защо те ще осигурят за водач същество от техния вид, някой, чиято вълшебна сила ще ти позволи да преминеш безопасно първо в света на Бен Холидей, а след това и в техния собствен. Водачът ти ще знае къде да те отведе, за да намериш видовете пръст, които търсиш.

— Но дете, искам да те предупредя — добави бързо тя, а гласът й отново помръкна при тази забележка. — Вълшебните хора крият тайни около всичко, което вършат и при тях нищо не е наистина такова, каквото изглежда. Те имат своите причини да ти помогнат, далеч по-различни от тези, които разкриват. Не приемай без съмнения всяко нещо, изречено от тях. Не смятай, че знаеш цялата истина. Винаги бъди нащрек. Те ще ти предоставят обещаната помощ, това е напълно сигурно. Те ще дочакат детето да се роди успешно, което също е сигурно. Но всичко останало остава под съмнение, така че бъди внимателна във всяко отношение.

— Нищо повече ли не можеш да ми кажеш?

— Казах ти всичко.

— Това пътуване е прекалено несигурно. Земна майко — прошепна силфидата. — Страхувам се.

Стихията въздъхна като вятър, шептящ в здрача, сред дърветата.

— И аз се страхувам за теб, дете — рече тя.

— Тогава, трябва ли да тръгвам?

— Ако искаш детето ти да се роди живо и здраво, трябва.

Уилоу кимна примирено.

— Добре — тя премести поглед към дърветата, сякаш искаше да види онова, което оставаше скрито от нея. Колко време имам, за да направя това пътуване?

— Не зная.

— Тогава детето — колко време остава до раждането му?

— И това не знам. Само детето знае. То ще реши кога е дошло времето. Ти трябва да си готова, когато моментът дойде.

Ненадейно отчаяние се загнезди в гърлото на Уилоу.

— Не можеш ли да разбереш къде трябва да се роди детето? Не можеш ли да ми кажеш поне това?

— Дори и това не мога да направя — тъжно отвърна Земната майка. — Детето ще определи и мястото на своето раждане.

Уилоу отново започна да се бори с отчаянието си.

— Изглежда нямам много възможности за избор. Всички решения са предоставени на другите — не успя да прикрие горчивината в гласа си. — Аз съм майка на това дете. Аз съм тази, която го носи в тялото си. Аз ще му дам живот. И въпреки това нямам право да решавам нищо около неговото идване на бял свят.

Земната майка не й отговори. Те стояха на тихата поляна, а слънчевата светлина си проправяше път от юг, където се спускаше към края на деня. Водите на езерото между тях отразяваше образите им като през не добре обработено стъкло. Уилоу изведнъж се зачуди дали нейното собствено раждане е било толкова сложно, дали неговата сложност е допринесла за решението на майка й да я остави на баща й и така да се предпази от бъдещи утежнения и да избегне мъките при отглеждането на детето си, след като болките при раждането й са били толкова големи. Нямаше начин да разбере дали това е било така, разбира се. Майка й никога нямаше да й каже истината. Тогава Уилоу се замисли как самата тя бе напуснала Бен — измъкна се, без да каже „довиждане“ и сега й се прииска да го беше събудила.

Тя се изправи. Е, в живота ти се падаха няколко мигновени шанса и затова беше по-добре да не се замисляш много над малкия им брой.

— Довиждане, Земна майко — каза тя, защото нямаше какво друго да каже и какви други думи да изрече. — Ще запомня нещата, които ми каза.

— Довиждане, Уилоу. Бъди силна, детето ми. Всичко ще бъде наред.

Това бяха почти същите думи, които Уилоу бе употребила пред Бен: всичко ще бъде наред. Тези думи изплуваха в съзнанието й, за да й се подиграят. Усмивката й бе мрачна и иронична. Тя се обърна и се запъти към края на поляната.

Когато се обърна и погледна отново назад. Земната майка беше изчезнала.