Вълшебната кутия

Кристално око към съзнанието

Хорис Кю пътуваше към Сребърния дворец, като нервно си подсвиркваше под лъчите на обедното слънце. Още няколко километра, най-много още два или три и тогава онези щяха да разберат. Очакването се смесваше с вълнение и предизвикваше някакво парещо чувство в стомаха му. Той обилно се потеше, а това не беше само заради жегата. От тика окото му диво подскачаше. Изглеждаше сякаш жонглира с невидими топки.

Хорис тревожно погледна над рамото си. Нямаше проблеми, всичко си беше на мястото. Товарното муле все още беше вързано за другия край на въжето, което той държеше в ръката си и смирено вървеше зад него. Двата сандъка все още бяха здраво привързани върху товарното седло. Бигар продължаваше да си седи върху тях.

— Гледай си пътя, Хорис — каза папагалът.

— Просто проверявах — раздразнено отвърна той.

— Не се тревожи. Точно затова съм отново тук. Просто продължавай да вървиш. Продължавай да се местиш от крак на крак. Гледай да не се прекатуриш.

Хорис Кю почервеня. Гледай да не се прекатуриш! Ха-ха! Голяма шега!

Като все още гледаше над рамото си, той отвори уста, за да каже на птицата да мълчи, препъна се и на мига се катурна по лице. Пътят беше прашен и сух и той изора с носа си една средно голяма бразда върху повърхността. След което се надигна с уста, пълна с пясък. Отново се изправи на крака и ядосано се изплю.

— Не казвай и думичка, Бигар! — рязко каза Хорис и започна да изтърсва дрехите си. Снагата му, прилична на плашило, се изкриви от поредица неконтролируеми и недодялани движения, докато той почистваше дрехите си.

— Имаше бразда! Бразда! Ако не ме беше разсеял, щях да я видя и нищо нямаше да се случи!

Бигар отегчено въздъхна.

— Защо просто не направиш някой фокус, с който да ни пратиш карета, за да можем с нея да стигнем до двореца, Хорис? Или може би кон. Конят също ще свърши работа.

— Кон! Чудесна идея — кон! — Хорис гневно стисна ръце. — Предполага се, че ние сме молители! Не помниш ли плана?

Мулето широко отвори уста и силно изрева.

— Млъкни! — бясно изкрещя Хорис.

Бигар премига и замислено поклати глава.

— Да видим, какво казваш за плана? А, да! Планът! Сега си спомних. Този, от който няма да има никаква полза.

— Не казвай това!

— Да не казвам кое? Че от плана няма да има полза ли?

— Ш-ш-шт! — предупреди го вбесен Хорис и сви глава между раменете си, сякаш за да се предпази и бързо се огледа наоколо, а окото му подскочи. — Той може да ни чува!

— Кой, Горс ли? Точно тук, под обедното слънце, насред тази пустош? — Бигар подсмръкна. — Съмнявам се. Той е нощно същество и не се излага на продължителна слънчева светлина. Вампир, мисля, че така го наричат.

Хорис сърдито го погледна.

— Доста си смел, когато той не е наблизо, нали?

— Просто знам къде ми е силата.

— Не го забелязах миналата нощ. Не си спомням да си казал нещо за това, че от плана няма да има никаква полза, когато той ни го обясняваше.

— Значи ти смяташ, че планът е добър, така ли, Хорис? Вярно ли е? Мислиш, че ще проработи?

Хорис предизвикателно стисна челюстта си, застанал на средата на пътя, обърнат с лице към мулето и към птицата, с юмруци върху бедрата си. Приличаше на боксьор, повел в резултата.

— Разбира се, че ще проработи! — заяви той.

Бигар презрително подсмръкна.

— Е, така значи. Няма да споря. Какъв е смисълът да противореча на това същество, този Горс, ако ти ще се мотаеш наоколо и ще кимаш в знак на съгласие при всяка недодялана идея, която му хрумне? Какво очакваш да направя аз, Хорис? Не мога да те предпазя от самия теб. Ти не би се вслушал в никого, щом разсъждаваш така. Със сигурност не и в мен. Преди всичко, аз съм просто твоят домашен любимец.

Хорис изскърца със зъби.

— Домашните животни трябва да уважават господарите си, Бигар. Кога смяташ, че ще започнеш да го правиш?

— Вероятно, когато си намеря господар, който си струва усилията да го правя!

Хорис издиша, като едновременно с това изсъска.

— Грешката не е у мен! Аз не съм сгрешил по никакъв начин! Горс е тук заради теб! Преди всичко, ти си този, който го призова тук!

Бигар щракна с клюн.

— Ти си този, който каза магическите думи, доколкото си спомням!

— Ти ми каза да го направя!

— Е, не трябваше да го правиш!

Хорис изпусна въжето на мулето. Трепереше целият. Беше горещо тук, под обедното лятно слънце, без сянката на горските дървета, върху прашния и сух път. Дрехите, които носеше — молителски одежди — бяха от груб плат, изпускаха неприятна миризма и по тях се забелязваха петна от пот. Хорис вървеше така някъде от полунощ, защото Горс го искаше пред вратите на двореца точно преди залез-слънце днес, за да могат да го оставят да пренощува в двореца. Той беше изморен и гладен (за молителите не се полагаше и храна, освен ако можеш да изтърпиш тези безвкусни Тъжносмевки), а търпението му започваше да се изчерпва.

— Виж, Бигар — обърна се Хорис към птицата толкова спокойно, колкото можеше. — Не мога повече да споря с теб. Ти имаше възможност да кажеш нещо преди това и не се възползва. Така че слушай — планът ще успее, схващаш ли? Ще успее! Може ти да не смяташ така, а може и аз да не го мисля, но щом като Горс е казал, че ще успее, значи така и ще бъде!

Той се прегъна напред като тръстика при силен вятър.

— Видя ли колко лесно се отърва Горс от Холидей? — продължи той. — Както и от Страбон, а и от Нощната сянка? Ето как, Бигар! — и Хорис драматично стисна пръстите си. — Това същество притежава много сила, в случай, че не си забелязал. Сега, след като кралят, вещицата и драконът вече ги няма, кой ще му се изпречи на пътя? Ето затова планът ще успее. И точно затова аз нямам намерение да задавам глупави въпроси!

Птицата погледна надолу към него.

— Трябва да се вслушаш в себе си, Хорис. Наистина трябва. Отърва се от Холидей, и от вещицата, и от дракона, нали? — Бигар щракна с клюна си, за да имитира жеста му. — Хрумвало ли ти е някога, че той може да се отърве така лесно и от нас? Имам предвид, всъщност, за какво той има нужда от нас? Задавал ли си си този въпрос? Ние сме момчета за поръчки, Хорис. Това е всичко, което представляваме. Ние тичаме нагоре-надолу, вършим неща, които той не може да свърши сам, но веднъж, след като ги свършим, тогава — какво? Ако този така наречен план успее, за какво ще му трябваме ние след това?

Изведнъж Хорис Кю усети как стомахът му се свива. Може би Бигар беше прав. Пред очите му все още бяха Холидей, вещицата и дракона, които бяха засмукани към вътрешността на вълшебната кутия. Все още можеше да ги види как се борят за свободата си, преди окончателно да изчезнат сред мъглите. Когато самият той взе кутията, сякаш можеше да усети как те мърдат вътре като мишки в капан. Зачуди се какво ли бе сторил Горс с вълшебната кутия, след като Хорис я занесе обратно в пещерата. Зачуди се дали вътре имаше място за още други затворници.

Фокусникът с мъка преглътна.

— Не се тревожи, Горс винаги ще има нужда от нас настоя той, но сега не звучеше толкова убеден.

— Защо? — рязко попита Бигар.

— Защо?

— Не повтаряй след мен, Хорис. Предупредих те за това. Да, защо? По-добре си задай друг въпрос в това време. Ако той смята да ни даде цялата Отвъдна земя, какво тогава възнамерява да остави за себе си? И не ми казвай, че ще го направи от човещина. Не ми казвай, че не иска нищо за себе си. Този план води към нещо, а досега той не ни е казал до какво!

— Добре! Добре! — сега Хорис взе отбранителна позиция. — Може би има и нещо повече, за което той не ни е казал. Разбира се, защо не? Кажи, че имаш някаква представа за това! Защо не го попиташ, Бигар? Ако се тревожиш толкова, защо просто не го попиташ?

— По същата причина, поради която не го питаш и ти, Хорис! Не искам да си представя как ме пленяват като Холидей и останалите!

— Но ако аз го предизвикам, тогава всичко ще бъде наред, така ли?

— Докато той се нуждае от теб, ще бъде наред! Използвай мозъка си, Хорис! Той няма да ти направи нищо, докато има нужда от теб! Едва след това ще дойде времето, когато ще трябва да се тревожиш!

Хорис гневно закрачи напред. Прашни струи пот се стекоха по тясното му напрегнато лице.

— Това едва ли ще ни помогне сега, точно тук на пътя, почти пред портите на кралския дворец, нали? — ядосано изкрещя той. — Имаш ли някое по-полезно предложение?

Бигар отново разроши перата си, а тъмните му очи гледаха равнодушно и упорито.

— За твое сведение, имам. Целият този план зависи от това дали магическата сила, която той ни даде, ще ни свърши работа. Ако не ни свърши работа, то тогава магьосникът и кучето ще ни хвърлят в най-мрачния затвор, който могат да намерят. Холидей единствен беше на наша страна, когато бяхме тук преди, а сега той си отиде за дълго. Поради неговото отсъствие никой няма да бъде в особено добро настроение. Тогава, какво ще се случи, ако магическата сила не си свърши работата, Хорис?

Хорис намръщено и заплашително го погледна.

— Всичко това започва да ми писва, Бигар. Всъщност започваш да ми писваш и ти.

Бигар не изглеждаше много засегнат.

— Казвам да опитаме да направим някоя магия, преди да си напъхаме главите в устата на лъва.

Намръщеният поглед се задълбочи.

— Горс ни каза да не правим това, помниш ли? То изрично ни предупреди.

— Е, и какво от това? — настоя птицата. — Горс не е този, който поема всички рискове.

— Той каза, че каквото и да правим, не трябва да използваме магическата сила! И беше доста настоятелен, доколкото си спомням! — Хорис крещеше. — Ами ако не се шегува, Бигар? Помисли си — само си помисли сега за какво си говорим в този момент! В края на краищата, чия е магическата сила, а, идиот такъв?

Бигар се изплю — това не беше много лесно за една птица.

— Ти си много по-глупав, отколкото съм си представял, Хорис Кю. Ти си невъобразимо празноглав. И луд за връзване. И дори за човешко същество си изключителен страхливец!

Тогава Хорис се насочи към птицата; чашата на търпението му преля, а гневът му експлодира вътре в него. С рев на разярен лъв, той се нахвърли върху Бигар с намерението да го разкъса перце по перце. Но Бигар беше птица, а птиците могат да избягат от човек просто като се издигнат над земята. Точно това стори сега и Бигар — едно обичайно, лениво излитане във въздуха, така че да се завърти отвъд обсега на устремения, готов да го сграбчи, предполагаем фокусник. Това, което Хорис успя да направи, беше да изплаши товарното муле почти до смърт, след което то хукна обратно към гората и изчезна сред облак от прах с мощен, ужасен магарешки рев.

— О, по дяволите, по дяволите, по дяволите, по дяволите, по дяволите! — измърмори Хорис сред останалите, недостойни за вписване думи, когато най-накрая се успокои достатъчно, за да осъзнае какво беше направил.

Отне му около час, дори с помощта на Бигар, да догони мулето и ценните сандъци, които то носеше. Изтощени, намръщени и останали без идеи, фокусникът и птицата продължиха пътя си.

Беше почти на залез-слънце, когато те най-накрая пристигнаха пред портите на Сребърния дворец.

Куестър Тюс беше почти обезумял. Три дни бяха изминали откакто Бен Холидей изчезна и все още нямаше и помен от него. Стражите, които бяха придружили Великия господар до Сърцето, се бяха върнали направо обратно в двореца, след като го бяха изгубили и Куестър имаше възможност незабавно да изпрати спасителен екип. Този екип претърси целия район около Сърцето, а след това и цялата околност отвъд местността. От Великия господар нямаше и следа. Правосъдник беше намерен да си пасе на мястото, на което Холидей очевидно го бе оставил и това беше всичко. Имаше доказателства за някакви неуредици при Сърцето — няколко скъсани знамена, малко обърнати пейки и подложки, незначително количество мръсотия — но нищо, което да се свърже смислено и което да помогне да се разбере какво се беше случило с Холидей. Куестър сам беше отишъл там, за да огледа. Успя да усети присъствието на някаква приложена магия във въздуха, но тук по всяко време имаше събрана толкова много магическа сила, че беше невъзможно да се разгадае значението на тези странни следи.

Във всеки случай Бен Холидей оставаше неоткриваем. Куестър Тюс бързо се бе погрижил да запази отсъствието на краля в тайна, като заповяда на стражите и на спасителния екип да не разговарят за това с никого. Беше като да залепиш пръста си за дупката на пробито корито, както побърза да отбележи Абърнати. Новини от този род не се запазваха за дълго в тайна. Някой непременно щеше да проговори и след като веднъж вестта, че кралят наистина и със сигурност е изчезнал, неизбежно щяха да последват неприятности. Ако Речният господар не направеше първата крачка, то владетелите на Зеленоречието непременно щяха да я направят — особено Календбор от Риндуеър, най-могъщият измежду владетелите и неумолим враг на Бен Холидей. Календбор, повече от всеки друг благородник и владетел на Отвъдната земя, не можеше да се примири със загубата на властта си, която му донесе коронясването на Холидей. Привидно той признаваше суверенитета на Холидей и се подчиняваше на заповедите му. Но вътрешно кипеше като нещо, което е оставено твърде дълго да се вари на печката. Имаше, разбира се, и други, които щяха да приветстват новината за оттеглянето на Бен Холидей, без да се интересуват при какви обстоятелства се е случило това и Куестър Тюс знаеше, че трябва да сложи преграда на слуховете.

Хрумна му доста надежден план, който сподели единствено е Абърнати и коболдите, като ограничи броя на просветените до четирима. Той накара Абърнати да сложи край на търсенето и да оповести, че Великият господар се е завърнал невредим. За да убеди, онези, които живееха в двореца, че съобщението е вярно, а не е само още един слух, Куестър използва магия, за да създаде образа на Бен Холидей, който минава покрай укрепленията на двореца по обед, където можеше ясно да бъде видян отдолу. Вълшебникът дори успя да го накара да помаха. Той повтори творението си няколко пъти, за да се убеди, че е имало достатъчно свидетели. Беше доста убедително и клюката бързо се разнесе.

Междувременно Куестър използваше всеки удобен момент (което не беше напълно достатъчно) за магията за мигновени пътувания на Отвъдния далекоглед, с който обхождаше страната в търсене на Холидей. Усилията му се оказваха безрезултатни. От Великия господар нямаше и следа.

Разбира се, със или без Холидей, животът в Сребърния дворец продължаваше и беше важно, че онова, което трябваше да се свърши, се вършеше и се вършеше така, сякаш го вършеше Холидей. Това беше дяволски по-трудно, отколкото магията с един или два образа. Тъй като Холидей не беше там, за да се срещне с голям брой представители и официални лица, дошли от всички краища на Отвъдната земя, Куестър Тюс и Абърнати бяха принудени да правят това вместо него и да се преструват, че са били помолени да го направят. Някои от посетителите бяха пропътували огромни разстояния, за да се срещнат с Великия господар. Други бяха призовани да дойдат. Никой от тях нямаше да остане очарован, ако срещата му се отложеше. Куестър прибягваше до всякакви отчаяни усилия, за да потуши подозренията. Той подправяше името на Великия господар върху заповеди. Изпращаше подаръци. Раздаваше награди и похвални слова. Дори се опита чрез магия да възпроизведе гласа на Великия господар зад една завеса. Това усилие предизвика получаването на женски глас и накара, онези, които го чуха да втренчат очи едни в други в недоумение — коя беше тази жена с Великия господар отзад? — и Куестър бе принуден да спаси положението, като каза, че това е една от прислужничките, взела Холидей за някой натрапник. Някои от неговите магии все още изискваха да поработи над тях.

Съществуваше и проблемът с отсъствието на Уилоу, който Великият господар не бе успял да обясни преди самия той да изчезне, така че липсваха не един, а двама души. Но все пак, тъй като Холидей не изглеждаше необичайно притеснен за отсъствието на Уилоу, Куестър реши, че той също не трябва да се грижи за това, поне не сега. Всъщност единствената причина да я намери — защото той нямаше някаква особена причина да се тревожи за нейната безопасност — беше, за да й каже за изчезването на Великия господар. Куестър реши, че животът му не се нуждае от допълнителни усложнения. Ако Холидей не се намереше до пристигането на силфидата, Куестър щеше да й разкрие новината. В края на краищата той можеше да направи единствено това.

А в момента това съвсем не бе достатъчно. Опитите му да разпредели времето си между особеностите на своите собствени задължения и изискванията на своите машинации, започнаха да си казват думата. Точно в този момент той съвсем не беше в настроение да чуе вестта, която Абърнати му донесе при появата си на вратата на кабинета на Куестър точно преди слънцето на този трети ден да залезе.

— Хорис Кю и неговата птица отново са тук — съобщи дворцовият писар с всичко друго, но не и с въодушевление в гласа.

Куестър погледна нагоре, над купчината листа, която беше изникнала върху бюрото му в отсъствието на Великия господар и изръмжа:

— Пак ли? Какво иска този нехранимайко сега?

Абърнати влезе в стаята и затвори вратата зад себе си. Дори като за куче, той изглеждаше крайно потиснат.

— Иска да говори с Великия господар, какво друго. Нима през тези дни всички не живеят единствено с тази цел? Не си прави труда да ми кажеш да го отпратя. Въпреки че имам голямо желание да го направя, не мога. Той е облечен в молителски одежди. Трябва да го приема.

Куестър притисна пръсти към челото си и започна да разтърква слепоочията си.

— Каза ли какво иска?

— Каза, че било важно, нищо повече. Не спомена нищо за заточението си, ако това имаш предвид.

— Да ти кажа честно, не знам какво питам! Почти не знам какво изобщо правя! — Магьосникът изглеждаше така, сякаш се готви да откъсне брадата си. — Ти знаеш, Абърнати, че аз съм много привързан към Великия господар. Наистина много. Аз му оказах най-голяма подкрепа, помниш ли? Видях в него нещо изключително и не сбърках. Той беше кралят, който ние винаги бяхме търсили, кралят, от когото се нуждаеше Отвъдната земя, за да може отново да се обедини.

Куестър се изправи на крака.

— Но наистина, иска ми се да не изчезваше толкова често! Колко пъти се е изпарявал така досега? Не разбирам как може да бъде толкова безотговорен спрямо нас. Изчезва в средата на нощта, яхнал коня си, без да каже и думичка, като ни оставя да вършим и неговите задължения, докато се върне. Трябва да ти кажа, че ми се струва изключително тежко!

Абърнати отмести поглед и прочисти гърлото си.

— Е, честно казано, Куестър Тюс, някои от тези изчезвания не бяха по вина на Великия господар. Убеден съм, че той би предпочел те никога да не се бяха случвали.

— Да, да, знам. Брат ми и всичко останало. Черният еднорог, например — Куестър остави настрана обясненията. — Все пак, един крал има задължения и те не трябва да се подминават с лека ръка. Един крал трябва да се допита до своите съветници в такива случаи. Съветниците са за…

Той рязко спря.

— Нямаш предвид да е бил отвлечен, нали? Нали досега не е пристигнало искане за откуп? Освен ако Нощната сянка не го е заловила. Тя няма да се притеснява за някакъв си откуп. Тя просто ще го унищожи! Но защо Паладин не го е защитил? Защо Паладин не му се е притекъл на помощ…?

— Куестър Тюс — опита се да го прекъсне Абърнати.

— … в каквато и беда да е изпаднал? Кой е този закрилник, който би оставил господаря си…

— Магьоснико! — рязко и раздразнено го прекъсна кучето.

Куестър подскочи.

— Какво! Какво има!

— Престани да нареждаш така, за Бога! Какъв е смисълът? Ние не знаем какво е станало с Великия господар, но със сигурност няма да му помогнем, ако си изгубим разсъдъка. Трябва да запазим самообладание. Трябва да се държим така, сякаш той още е тук и същевременно да се надяваме, че всеки момент ще се появи — Абърнати си пое дълбоко въздух. — Намери ли нещо с Отвъдния далекоглед?

Куестър принудително се успокои и поклати глава.

— Не, нищо.

— Може би трябва да изпратиш Буниън да огледа наоколо. Един коболд може да претърси по-голяма част от земята, отколкото двайсет екипа и няма да ни навлече никакви неприятности, като го направи. Буниън може да проследи всекиго. Може би трябва да го оставиш да проследи Холидей.

— Да — замислено кимна Куестър. — Да, сигурно е така.

— Междувременно — продължи Абърнати, като настойчиво се опитваше да разчопли нещо в долната част на тялото си с един от задните си крака, — какво ще правим с Хорис Кю?

Куестър отново натисна слепоочията си, сякаш си припомни за някакво главоболие, което за миг бе забравил.

— О, Господи! И за него! Е, той не може да се срещне с Великия господар, разбира се. Дявол да го вземе, защо му е да се среща изобщо с някого?

— Не му трябва — отвърна Абърнати, — но доколкото мога да се докосна до дълбочината на неговите намерения в правилната посока, той ще продължава да опитва, докато не го направи. Не мисля, че просто ще си отиде.

Куестър въздъхна.

— Не, не вярвам, че ще си тръгне — той замислено спря. — Абърнати, мислиш ли, че аз си приличам по нещо с този човек?

Абърнати го изгледа.

— Какъв странен въпрос.

— Е, тревожа се, че може би си приличаме. Имам предвид, че и двамата сме в магьосническия занаят, нали? А понякога казват, че всички фокусници си приличат. Чувал си това, нали? Освен всичко останало и двамата сме доста високи и слаби в конструкцията си, а понякога и тромави, а и двамата имаме доста забележителни носове и остри черти…

Абърнати настоятелно вдигна едната си лапа.

— Ти приличаш толкова на Хорис Кю, колкото аз приличам на неговата птица. Моля те, престани с това. Просто реши дали ще се срещнем с тях довечера или не. Аз предлагам да ги отложим.

Куестър кимна.

— Не, не съм съгласен. Нека приключим веднъж завинаги с тях.

Те излязоха от стаята, минаха през салона и слязоха две стълбища по-надолу, където посетителите чакаха, докато бъдат приети. Бяха необикновена двойка: белокосият, източен магьосник със своите одежди, изпъстрени от цветни парчета плат и кучето, с рунтавото си палто и спретнатите дрехи. Куестър мърмореше през целия път, ядосваше се за това, оплакваше се за онова и така се вживяваше, че Абърнати бе принуден не много любезно да го помоли да млъкне. Това бяха двама стари приятели, чиято обща съдба ги беше направила неразделни при всякакви обстоятелства; те можеха взаимно да проследят отделните стъпки от живота си, сякаш пътищата им бяха предварително предначертани за тях.

— Знаеш ли, Абърнати — довери му магьосникът, когато стигнаха приземния етаж на двореца и се запътиха към главната зала, — ако не знаех толкова добре как стоят нещата, щях да си помисля, че Хорис Кю има нещо общо с изчезването на Холидей. Това е точно едно от онези неща, в които той би участвал със своята неовладяна магия, забъркващ неприятности тук и там, винаги от немай-къде. Но той няма такава сила! — Куестър отново се замисли върху това. — Той няма и достатъчно мозък.

Абърнати подсмръкна.

— Не се иска мозък, за да бъдеш опасен.

Те преминаха от главната зала към предверието, където Хорис Кю и неговата птица ги очакваха и влязоха вътре. Хорис се изправи от пейката, на която беше седнал. Птицата бе кацнала на облегалката на пейката, стоеше пригладена и гледаше с проницателните си очи. До тях на пода лежаха два обковани с желязо дървени сандъка.

— Куестър Тюс и Абърнати! — възкликна Хорис Кю с привидно огромно задоволство. — Добър вечер! Благодаря ви, че дойдохте толкова скоро. Дълбоко съм ви признателен.

— Хорис, да оставим настрана любезностите, какво ще кажеш? Какво правиш пак тук? Доколкото си спомням, казано ти беше да дойдеш отново, когато Великият господар те повика. Направил ли го е, без аз да знам?

Фокусникът глуповато се усмихна.

— Не за съжаление, не го е направил. Продължавам да живея с надежда и очакване. — Лицето му се просветли. — Не затова дойдох, Куестър. Имам да споделя с вас някои много вълнуващи новини — той спря и с надежда отправи поглед покрай тях. — Не мисля, че Великият господар е наоколо.

Куестър присви лицето си.

— Не и в момента. Какви са тези новини, които носиш, Хорис? Нищо, свързано с домашните животни, надявам се.

— Не, съвсем не — отговори бързо другият. — Помня обещанието си и няма да го наруша. Не става въпрос за фокуси. Не, това е нещо напълно различно — той отново спря. — Мога ли да се доверя на вас, на вас двамата, като на придворен вълшебник и придворен писар, тъй като Великият господар така или иначе е зает?

Куестър му отговори нещо, но Абърнати наблюдаваше птицата. Разсъдъкът ли си губеше, или наистина я бе чул да се подсмива? Той впери поглед в папагала, но папагалът просто разроши пера и равнодушно погледна настрани.

— Е, добре тогава — обяви Хорис Кю и услужливо прочисти гърлото си. — Понякога, доста често, ако ми позволите да добавя, напрежението от работата и бремето на нашите задължения започват да ни притискат силно и ние намираме, че се нуждаем от някакъв вид забавление, от развлечение, с което да си починем. Сигурен съм, че ще се съгласите с това. Сега говоря не само за благородниците, но и за обикновените хора, работниците по полето и във фабриките, по пазарите и магазините на нашите села и градове. Говоря за всяка жена и всеки мъж, за всяко момиче и момче, които се борят, за да направят живота си по-добър и ползотворен…

— Давай по същество, Хорис — отегчено го прекъсна Куестър. — Имахме труден ден.

Хорис спря, усмихна се и вдигна рамене.

— Наистина. Тогава да минем към развлечението. Това е начин да отстраним напрежението от живота си за няколко часа. Вярвам, че съм открил нещо, което дава такова облекчение.

— Много похвално — отсече Абърнати. — Но някой вече е направил това откритие преди много време. Нарича се игра. Понякога се играе по групи, друг път — от един-единствен човек. Има различни видове. Ти нова игра ли си открил? За това ли си тук?

Хорис Кю любезно се засмя, въпреки че както изглежда, го направи през стиснати зъби.

— О, не, не става въпрос за игри. Това е нещо съвсем различно. — Той спря и след това заговорнически се наведе напред. — Кристално око към съзнанието! — дрезгаво прошепна Хорис.

— Какво? — поинтересува се Куестър Тюс, а челото му се набразди.

— Кристално око към съзнанието — внимателно повтори фокусникът. — Чувал ли си за него?

Куестър не беше чувал, но не искаше да признае, че е некомпетентен, по какъвто и да е въпрос пред Хорис Кю.

— Може би съвсем бегло — той сви устни. — Както и да е, кажи ми нещо за това.

— Кристал — започна Хорис, като държеше вдигнат един от пръстите си. — Кристал, в който поглеждаш като в огледало. А когато направиш това, той ти показва образи от миналото и от бъдещето, образи на твоята същност и на онези, които обичаш. Образите са приятни и добре дошли и те отдалечават за известно време от неприятностите ти. Съвършеният вид развлечение, за да се избавиш от грижите — той потърка ръце. — Ето, нека ви покажа.

Хорис бръкна в молителските си одежди, извади оттам един кристал и го задържа пред тях. Беше широк и дълъг колкото средно голям палец, имаше пет стени, заострени в единия си край и плоски в другия и беше достатъчно прозрачен, за да погледнеш през него.

— Искаш ли да го изпробваш? — попита той Куестър Тюс и подаде кристала към магьосника.

— Чакай малко — Абърнати застана между тях. — Това нещо е магическо, нали?

Хорис спокойно кимна.

— Така е.

— Мисля, че ти каза, че ще се откажеш от фокусите, освен ако не бъдеш помолен да направиш такива. Закле се пред Великия господар, че ще се откажеш. Какво стана с клетвата ти, Хорис? Откъде се взе този кристал, ако не от твоите фокуси?

Хорис Кю вдигна ръце в знак да запазят спокойствието си.

— Никога не съм нарушавал клетвата си, Абърнати. Това нещо — той отново подаде напред кристала, — ми се яви в един сън. Бях заспал в тъмните гори… — той се поколеба, — на север. Бях заспал, като преди това през целия ден след завръщането си от посещението тук, обмислях и разглеждах недостатъците и грешките на своя живот, и започнах да сънувам. В съня ми се яви това кристално око към съзнанието. Беше много силно видение. Каза ми за кристала и за това къде мога да го намеря. Каза ми да го потърся. Когато се събудих, бях подтикнат да сторя това. Направих го и го намерих, точно както ми бе обещано. Тъй като знаех, че наказанието ми още не е премахнато, се почувствах длъжен да ви го донеса — той спря като гледаше към земята. — Признавам, че се надявах, че това, макар и съвсем малко, ще ви накара да ме върнете обратно тук.

Абърнати не беше впечатлен. Той се владееше, кучешкото му лице беше строго, а очите му търсеха нещо. Тук някъде се криеше някаква лъжа, беше напълно сигурен.

— Ти никога, през целия си живот, не си направил магия, която да не свърши с лош край за всеки, който влезе във връзка с теб. Не мога да повярвам, че това кристално око към съзнанието представлява нещо по-различно.

— Но аз не съм същия човек! — възрази Хорис Кю с драматичен жест. — Промених се, Абърнати. Разкайвам се за предишния си живот и съм решен да тръгна по друг път. Този кристал е първата ми стъпка по новия път. — Той се изтегли нагоре. — Ще ви кажа какво да направите. Защо първо ти не го изпробваш пръв, вместо Куестър Тюс? По този начин, ако има някакъв проблем, Куестър ще може да използва огромната си магическа сила, за да се справи с мен, така, както може. Безспорно, ти ще се съгласиш, че той съвсем не ми е равен, в случай, че това е някакъв номер. И изобщо, защо ще пропилявам толкова глупаво шансовете си, тук, съвсем близо до тъмниците, в които както вие вече отбелязахте, бихте искали да ме хвърлите?

Той имаше право. Абърнати се поколеба.

— Нищо няма да ти се размине, Хорис — промърмори той.

— Ура за Хорис, ура за Хорис! — изграчи птицата ненадейно и щракна с клюна си.

Абърнати впери поглед в нея.

— Какво мислиш ти, Куестър Тюс? — попита той и го погледна.

Устата на вълшебника стоеше свита в тънка линия.

— Наоколо навсякъде има стражи. Ако нещата вземат неправилна посока, Хорис отива в затвора и остава там. Аз ще имам готовност, ако трябва да се преборя с някоя магия — той поклати глава. — От теб зависи, Абърнати.

— Няма да съжаляваш — потвърди Хорис и приближи кристала още няколко сантиметра напред към писаря. Обещавам.

Абърнати въздъхна.

— Много добре. Ще направя всичко, за да отстраня този проблем веднъж завинаги. Какво да направя?

Хорис сияеше.

— Просто вземи кристала, задръж го в ръцете си, погледни в него и си помисли за нещо хубаво.

Абърнати направи гримаса.

— За Бога. Добре, дай ми го.

Той се протегна, взе кристала от ръцете на Хорис, задържа го пред себе си и се загледа в него. Нищо не се случи. Съвсем очаквано, помисли си Абърнати презрително. Нямаше от какво да се изненада. Той трябваше да си мисли за нещо хубаво, все пак, така че се опита да си представи нещо, което да го накара да се почувства добре и ето как му дойде мисълта за Хорис и птицата, които бяха в затворническа килия. Това веднага щеше да го накара да се почувства по-добре, реши той, и започна да се усмихва, въпреки настроението си.

В следващия момент, кристалът се освети и го прикова към себе си, привлече погледа му в многостранните си дълбини, притегли го отвъд самия него, надолу към неочакваната си брилянтна светлина. Абърнати се задъха. Какво чувстваше? Какво виждаше? Там имаше нещо, нещо чудотворно, нещо познато…

Тогава Абърнати го видя по-ясно. Сред сиянието имаше човек, който излезе от къщата си, за да посрещне деня, помаха на приятелите си, за да ги поздрави, подвикна на някакъв минувач. Мъжът носеше книги в ръцете си и отиваше на работа. Носеше очила и беше облечен в церемониалните одежди на придворен писар.

Не!

Този човек бе Абърнати в неговия предишен вид. Абърнати като човешко същество. Абърнати, преди да бъде превърнат в куче. Още веднъж — самият той.

Ненадейна наслада се разля у кучето, докато гледаше. Изпита щастие, каквото не беше изпитвал от години. Той отново беше себе си в образа вътре в кристала! Беше възвърнал вида си! Това беше най-голямото желание на живота му — да стане човекът, който някога беше — желание, за което дори не се осмеляваше да си помисли, след като разбра, че Куестър Тюс, веднъж превърнал го в куче, няма да може отново да го превърне в човек. Безбройните опити да облекчи положението бяха се провалили и Абърнати вече не хранеше никаква надежда. Но сега тук, в този кристален образ, отново му се отдаваше възможност да разбере какво е усещането да бъдеш човек! Можеше да почувства другото тяло — сякаш беше неговото собствено. Отново можеше да преживее себе си като човешко същество.

Чувствата, които тази магия предизвикваше, бяха твърде силни, за да бъдат изпитани наведнъж. Той бързо стисна ръката си около кристала и сякаш смачка видението. Едва можеше да си поема дъх.

— Как направи това? — недоверчиво прошепна Абърнати.

— Не направих нищо — веднага отвърна Хорис Кю. А и ние не можем да видим онова, което ти си видял. Само който държи кристала, може да съзре виденията. Това е негово собствено, лично откровение, съкровено и недостъпно за другите. Разбираш ли сега ползата от тази магия?

Абърнати кимна, като си помисли колко щеше да е хубаво да извиква този образ винаги, когато си поиска и да си спомня какъв е бил някога живота му.

— Да, разбирам — отвърна меко той.

Сега Куестър бе този, който започна да настоява.

— Това нещо действа ли? — попита магьосникът, като се обърна към стария си приятел, виждайки удивление в очите му. — Е, предполагам, че действа. Добре ли си?

Абърнати кимна, без да може да продума, като отново се замисли за онова, което образът в кристала му показа, за себе си в своя предишен вид. Бореше се, за да се овладее, да задържи чувствата си вътре в себе си.

Никой не видя бързия поглед, който Хорис и Бигар си размениха. Добре, добре, казваше погледът.

— Ти можеш да оцениш огромните възможности на тази магия — бързо каза Хорис. — Бягството от тежката работа и напрежението на всекидневния живот са на съвсем кратко разстояние от теб, ако притежаваш кристалното око на съзнанието. Не се изисква групово участие, няма нужда от някакви специални средства или от време. Използвай кристала в почивката от работата си и се върни към нея освежен! — той широко се усмихна. — Не се ли чувстваш щастлив и отпочинал, Абърнати? — настояваше Хорис.

Абърнати преглътна.

— Да — съгласи се той. — Така се чувствам.

— Това е то! — сияеше Хорис. — Абърнати, този кристал е твой. Искам ти да го вземеш. Подарък за това, че ми даде шанс да осъществя надеждите си.

— Благодаря ти, Хорис — отвърна Абърнати, искрено доволен, като вече си представяше следващия поглед в светлината. Всички подозрения относно намеренията на фокусника бяха забравени. — Много ти благодаря.

— Знаеш ли — продължи Хорис, като се обърна към Куестър Тюс, който се готвеше да възрази, — имам още няколко такива кристала за подаряване. Всъщност, още много.

Той се извърна към един от обкованите с желязо сандъци, отключи пантата и отхвърли назад капака. Сандъкът бе пълен до горе с кристални очи към съзнанието.

— Тук има хиляди от тях — рече той и направи представителен жест. — Моето видение ме насочи към един кристал, но когато продължих по пътя, където беше скрит, намерих всички тези. Два пълни сандъка, Куестър. Взех ги и двата. Искам да ви ги дам. Скромно разкаяние, може би, за миналите ми постъпки. Не мога да разбера защо точно аз бях избран да ги открия, но съм благодарен за това и съм решил да поема отговорността те да бъдат използвани целесъобразно. Поверявам ви ги. Това е моят подарък към Отвъдната земя. Раздайте ги на нейните хора и им дайте възможност да се насладят на образите, които ще съзрат в тях. Малко щастие, което да смекчи границите на по-напрегнатите им моменти.

Куестър Тюс и Абърнати впериха погледи в пълните с кристали сандъци, с отворени усти.

— Може би, ако хората запълват времето си е тези кристали, на земята ще има по-малко насилие — продължи замислено Хорис Кю, загледан в гредите на тавана, сякаш търсещ някаква още по-висша истина. — Може би ще има по-малко войни и убийства заради безсмислени неща, когато има толкова много по-приятни и безвредни неща, с които да се развличаш. Може би ще остава по-малко време за разпространяване на слухове, които водят до пакости — той тайно хвърли поглед към магьосника и кучето. Докато казваше това, Хорис не пропусна да улови погледа, който премина между тях. — По-малко развързани езици, които да се чешат с това дали проблемите на Отвъдната земя се решават както трябва и дали нейните владетели управляват добре.

— Хм… — Куестър замислено потърка брадата си. — Да, може би е така. И това нещо наистина работи? — попита той отново, като погледна Абърнати право в очите и хвана ръката, която държеше кристала.

Абърнати отмести кристала и по-здраво стисна пръстите си около него.

— Разбира се, имам един и за теб, Куестър — заяви бързо Хорис. Той се протегна назад и затвори капака на сандъка. — Всичките са твои сега — фокусникът широко се прозина. — Е, стига приказки. Вие и двамата трябва да бъдете в леглата, за да почивате преди предизвикателствата на утрешния ден. Сигурен съм, че ви уморих с всичко това. Ако можете да ми отделите един сламеник, ще съм ви безкрайно благодарен. На сутринта отново ще си тръгна и ще чакам да чуя…

Той се спря.

— Освен ако — продължи Хорис, сякаш току-що се беше сетил за това, — освен ако не решите да ми разрешите да помогна по някакъв, макар и скромен, начин при разпределението на кристалите?

Той им се усмихна с надежда и зачака отговор.