Вълшебната кутия

Бестселър

Журналистът отпи от ананасово — ягодовия си шейк във всекидневната на палата „Дайъмънд Хед“, където живееше Харолд Крафт и отправи поглед през обширните простори от ланаи5 и през пространството, заето от плувния басейн, към малко по-обширните простори на Тихия океан. Беше късен следобед и слънцето се придвижваше на запад към равната линия на хоризонта, а постепенната промяна на светлината предвещаваше още един невероятно красив хавайски залез. Гранитният под на всекидневната и ланаите проблясваха, сякаш в камъка бяха вградени люспици злато. Гранитът стигаше до басейна — един от онези несигурни, ексцентрични архитектурни елементи, които създаваха илюзията, че подът се спуска стремглаво надолу, към водите на басейна, като че се слива с океана. Една вана за воден масаж примамливо бълбукаше в подножието на ланаите. Противоположният край бе зает от бар и място за готвене, допълнени от кухи черупки от кокосови орехи, използвани за тропически напитки при честите приеми, които даваше писателят.

Този дом беше скромно оценен на петнайсет милиона, въпреки че цената на недвижимото имущество винаги се подчинява на пазарните условия и стойността не може да бъде определена обективно. Къщите около тази бяха продадени за десет милиона и за повече, въпреки че нямаха нито подобни обширни земи, нито безпределните изгледи, които обхващаха по-голямата част от Хонолулу. Само парцелът земя вървеше за пет милиона в този район. Цената надхвърляше възможностите на повечето хора. Журналистът живееше в Сиатъл, в къща, която бе купил преди петнайсет години за по-малко пари, отколкото Крафт печелеше за месец.

Крафт се премести от кабинета си, където беше отишъл, за да се обади по телефона, оставил журналиста да отпива от смесената напитка и да се възхищава на гледката. Писателят бавно се приближи до бара, като накратко се извини, че е отсъствал толкова дълго време, наля си чай с лед, прекоси стаята и се запъти към дивана, където търпеливо го чакаше журналистът, и седна. Крафт беше висок и слаб мъж, със сива коса и къса, заострена брадичка в стил Ван Дайк, и се движеше като източен, муден и елегантен котарак. Носеше копринени панталони и риза, както и ръчно изработени кожени сандали. Загорялото му лице имаше ястребов вид, а пясъчносивите му очи проникваха навсякъде. Носеха се слухове, че е претърпял пластична операция и че поддържа активен спортен режим, но това беше нещо естествено за богатите и известни хора.

— Добри новини — съобщи той с усмивка. — И тъй като ти си тук, мога да ги споделя с теб. Компанията „Парамаунт“ току-що откупи правата върху „Магьосник“. Два милиона долара наведнъж. Искат Шон Конъри да вземе главната роля, а Том Круз да играе Принца. Какво мислиш?

Журналистът се усмихна одобрително.

— Мисля, че станахте с два милиона долара по-богат. Моите поздравления.

Крафт леко се поклони.

— Почакай само да се развихри търговията. Там са големите пари.

— Когато пишете книгите си, интересувате ли се от филмо — продажбите? — настояваше журналистът. Той все още не беше получил достатъчно информация за Крафт, за да задоволи както собственото си любопитство, така и любопитството на списанието, за което работеше. Крафт бе публикувал три книги в продължение на две години и оставаше на върха на листите за бестселър през по-голямата част от това време, с над пет милиона продадени романа. Но на практика това беше всичко, което се знаеше за него. С цялата си слава и успех, той все още оставаше, до голяма степен, една загадка. Казваше, че е в изгнание, но не споменаваше от къде. Казваше, че е политически бежанец.

— Аз пиша, за да бъдат четени книгите ми — кратко отвърна авторът. — Онова, което се случва в последствие, е работа на потребителя. Разбира се, че искам да изкарвам пари. Но най-вече искам да бъда щастлив.

Журналистът се намръщи.

— Това звучи малко…

— Неискрено? Сигурно е така. Аз съм направил много неща и съм обиколил много места, но нямам как да го докажа. Имам единствено себе си, а книгите ми са продължение на тази моя същност. Много е трудно да ги разграничиш, разбира се. Един писател не може просто да спре при звъна на часовника и да си иде у дома в края на работния ден. Той носи делото си навсякъде със себе си, винаги мисли за него, винаги го излъсква като семейно сребро. Ако това не задоволява човека, той трябва да продължи да живее със своето недоволство. Ето защо искам да съм щастлив с онова, което правя. По-важно е да си щастлив, отколкото да си богат.

— Не е зле да имаш и двете — отбеляза журналистът. Вие имате поразителна поредица от успехи. Замисляте ли се понякога за времето, когато още не сте издавали книги?

Крафт се усмихна.

— През цялото време. Но усещам, че ще стигнеш до задънена улица. Напомням ти, че колкото и да се опитваш, няма да ме накараш да говоря за предишния си живот. Основни правила на това интервю, нали?

— Така казахте, но моите читатели са доста любопитни да научат нещо за вас. Сигурно знаете това.

— Да, оценявам интереса.

— И все пак няма да разкажете нищо около живота, който сте водили, преди да бъдат публикувани книгите ви?

— Дадох обещание да не го правя.

— Обещание пред кого?

— Обещание пред някои хора. Това е всичко, което искам да кажа.

— Тогава нека поговорим за вашите герои и да надникнем в живота ви през задната врата, така да се каже. Журналистът хранеше надежди един ден и той да публикува своя книга. Въобразяваше си, че е много добър в словесното изкуство. — На истински хора от предишния ви живот ли се основават вашите герои? Например, заблуденият крал на вашата вълшебна земя, неговият неумел придворен магьосник и досадното куче, което служи като негов писар?

Крафт бавно кимна.

— Да, те съществуват.

— А какво ще кажете за вашия главен герой, фокусникът — отстъпник, който присъства във всяка ваша книга? Има ли частица от вас в неговия образ?

Крафт скромно прочисти гърлото си.

— Частица.

Журналистът спря, усетил, че най-накрая е улучил посоката.

— Забърквали ли сте се някога в магии? Разбирате какво искам да кажа: да сте правили фокуснически номера или нещо подобно? Това било ли е част от вашия живот?

За миг Харолд Крафт потъна в размисъл. Когато отново се завърна оттам, откъдето и да беше отпътувал в мислите си, лицето му придоби сериозно изражение.

— Ще ти кажа нещо — започна той. — Ще направя изключение от моето правило никога да не говоря за миналото си и ще ти разкажа малко от него. Някога се занимавах бегло с магии. Бегло, наистина — нищо сериозно. Но веднъж се забърках в нещо по невнимание и то се оказа доста опасно. Моят собствен живот, както и животът на други хора, бяха изложени на опасност. Аз оцелях след този ужас, но обещах на определени хора никога повече да не използвам…, тоест да се забърквам в магии отново. Досега не съм го сторил.

— Значи магията във вашите книги, фокусническите номера, заклинанията и всичко останало, имат някаква връзка с действителността?

— Някои, да.

— А приказките, които съчинявате, онези оплетени в магии истории за чудовища и елфи, за митични същества и магьосници като вашия главен герой — и те ли се основават на истинския живот?

Крафт бавно се надигна и сниши едната си вежда.

— Писателят пише онова, за което знае. В това число влиза и житейският му опит. Този опит обикновено присъства в по-различна форма, отколкото в действителността, но винаги е в книгите му.

Журналистът мрачно кимна. Беше ли научил нещо ново от това интервю? Не беше сигурен. Всичко беше доста смътно. Както и Харолд Крафт. Той прикри смущението си, като провери малкия записващ касетофон, поставен върху масичката за кафе. Лентата все още се въртеше.

— Вярно ли ще бъде, ако кажем, че приключенията, за които пишете по някакъв начин отразяват вашия собствен живот? — опита той отново.

— Ще бъде както вярно, така и напълно точно, да.

— По какъв начин?

Крафт се усмихна.

— Трябва да използваш въображението си.

Журналистът се усмихна в отговор, като се стараеше да не открива зъбите си.

— Имате ли и други истории, които да разкажете, господин Крафт?

— Харолд, моля те — настоя авторът и бързо махна с ръка. — Три часа, прекарани в журналистически разпити, ни дават право да приключим разговора си „на ти“. И ако трябва да отговоря на въпроса ти — да. Имам още истории, които да разкажа, и се надявам, че времето ще ми стигне, за да го направя. В момента работя върху една от тях. Заглавието й е „Магията на Раптър“. Искаш ли да видиш корицата?

— Много бих желал.

Те станаха и се преместиха от всекидневната, през някаква тясна заличка, в кабинета, който служеше най-вече за работно място на Крафт. Пишещи и печатни машини заемаха различни маси и навсякъде бяха струпани книги и рула хартия. Извезани книжни корици висяха по стените. Бюро от коа6 заемаше средата на стаята. От натрупаните върху бюрото изписани листа, Крафт измъкна някаква цветна снимка и я подаде на журналиста.

Снимката изобразяваше черна птица с корона от бели пера. Тя се спускаше върху някакво зловещо създание, наподобяващо купчина бодли. От наострените нокти на птицата излизаха светкавици. Докато тя връхлиташе върху чудовището, към гората бягаха тъмни същества.

Журналистът разгледа бегло снимката.

— Много драматично. Може би птицата представлява някой от твоя предишен живот?

Хорис Кю, който сега се наричаше Харолд Крафт, мрачно кимна.

— За бога, бедният Бигар. Добре го познавах — напевно изрече той с драматичен жест.

И с носталгия целуна снимката.