Вълшебната кутия

Какво вършат чупка-гномите

Абърнати обикновено не взимаше спонтанни решения, не притежаваше особена дързост и затова беше до известна степен учудващо намерението му да се напъха в тесния тунел, прокопан от Филип и Сот, в един от отдалечените ъгли на кухненския килер за храна. Изненадваше се, че възнамерява да пропълзи по цялата му дължина до гората отвъд обсадната верига около Сребърния дворец, за да направи някакви рисковани и може би безразсъдно смели опити да изкопчи и изцеди сведения от Хорис Кю. Не се тревожеше от това, дали осъзнава в какво се забърква и дали преценява добре опасността, която крие начинанието му — притесняваше се, че това безумие бе първата мисъл, която му мина през главата.

Абърнати се успокои като си каза, че в случая бе надделяла кучешката му страна и следователно вината беше изцяло на Куестър Тюс.

Магьосникът нямаше никаква представа какво се готвеше да направи писарят. Ако беше разбрал, той незабавно щеше да го спре или щеше да настоява сам да отиде, а Абърнати нямаше да допусне нито едното от двете да се случи. В края на краищата, придворният писар беше забъркал кашата, която сега трябваше да бъде оправена, неговата гордост трябваше да бъде възстановена и неговото достойнство се нуждаеше от повдигане. Освен това, Куестър бе нужен там, където си беше, между стените на двореца, за да може поне външно да се погрижи за защитата на кралството, върху което Календбор и неговата армия неминуемо щяха да нанесат вреди. Магическата сила на Куестър понякога проявяваше капризите си, но тя беше значителна, въпреки всичко и щеше поне за малко да спре опитите на нападателите.

Междувременно, надяваше се Абърнати, самият той щеше да разбере какво се беше случило с Бен Холидей.

Бе принуден да свали дрехите си, за да може да влезе в тунела — наистина, твърде тесен проход. Голотата му беше унижение, което той беше подготвен да преглътне. Гномите бяха прокопали тунела за себе си, в края на краищата, а не за него. В притъмнелите ъгли на кухненския килер, Абърнати свали дрехите си и за миг се замисли какво прави; кухненският персонал без обяснение се беше оттеглил в другите части на двореца. Сега писарят не мислеше за Хорис Кю, за птицата му или за Календбор, или дори за непознатия с черното наметало. Опасността, която представляваха те, му беше известна. Той мислеше за това как можеше да попадне в ръцете — а може би и между зъбите — на Филип и Сот. В най-добрия случай те бяха двулични съюзници, известни като същества, които се ровят из боклуците и ядат котки и кучета. Абърнати беше доста убеден, че ако им се отвореше възможност, те нямаше да се поколебаят да го погълнат. Защо не? Това беше част от тяхната природа, нали? И тъй като нещата стояха така, Абърнати беше длъжен, поставен в подобно несигурно положение, да им даде достатъчно основание да не се нахранят с него.

Той реши да се възползва от едно свое характерно предимство, за да ги постави на мястото им.

— Слушайте ме внимателно — каза им писарят, като се приведе гол над входа на тунела, като с всички сили се опитваше да не изглежда глупаво. — Има нещо, което не съм ви казал. Това, което правим, е много важно за Великия господар. Не сме разпространили новината, но на него му се е случило нещо лошо. Той изчезна. Онези мъже отвън, онзи с кристалите и мъжът с черното наметало, са виновни за това. Измислил съм план, за да спася Холидей, но вие ще трябва да ми помогнете. И вие искате да спасите Великия господар, нали?

— О, да! — заяви Филип.

— Да, наистина! — допълни и Сот.

Те кимнаха толкова силно, че Абърнати си помисли, че главите им може да се откачат от раменете им. Той преувеличи истината, що се отнася до Холидей и какъвто и да е план за неговото спасяване, но всичко това беше за добро. Единственото, на което можеше да разчита, там, където бяха замесени чупка-гномите, беше тяхната неизменна вярност към Великия господар. Това бе установено още от времето на първата им среща. Тогава Бен Холидей беше направил нещо, което никой друг дори не би си помислил да направи — беше им се притекъл на помощ в някакво доста съмнително тяхно начинание, убеден, че един крал трябва да се отнася еднакво с всички свои поданици. Той бе спасил живота им и те никога не забравиха това. Продължаваха да крадат и да ровят из боклуците и действаха с измама от време на време, но както вече бяха показали и то неведнъж, те щяха да направят всичко за Великия господар.

Сега Абърнати разчиташе именно на това и го правеше съвсем недвусмислено.

— Веднъж, след като влезем в тунела, ще ви кажа плана си — продължи писарят, — но ще трябва да действаме заедно. Животът на Холидей е в опасност.

— Можеш да разчиташ на нас — увери го настойчиво Филип.

— Можеш — съгласи се Сот.

И Абърнати се надяваше на това. Неговият живот също беше в опасност.

Те влязоха в тунела, първо Филип, след него Абърнати и накрая Сот. Те запълзяха с главата напред, легнали в глинестия проход, който се виеше и се врязваше сред тъмнината. Абърнати откри, че не вижда нищо. Чуваше как Филип се придвижва напред и следваше шума от неговото движение. Зад него Сот се избутваше с пети напред. Някакви корени се протъркваха в корема и гърба на Абърнати. Край него жужаха насекоми, като потрепваха с крачетата си. На места влагата проникваше в тялото му и сплъстяваше козината му. Наоколо се носеше остра и задушлива миризма. Абърнати мразеше тунелите. Мразеше всичко, което го държеше затворен (още една кучешка черта, предположи той.) Обземаше го диво желание да се махне оттам, но се овладяваше и продължаваше напред. Беше се впуснал в това дръзко начинание и беше решен да стигне докрай.

Гномите вероятно бяха прокопали целия този проход под езерото — подвиг, който Абърнати не можеше добре да разбере, въпреки че знаеше добре познатата на всички причина. Той си представяше как земята се стоварва върху него, въобразяваше си, че водите на езерото нахлуват в тунела. Тесният проход продължаваше безкрайно напред и неведнъж Абърнати си помисли, че няма да може да издържи повече. Но все пак, не искаше да спре.

Когато отново се озова насред сиянието на луните и звездите, в някакъв храсталак зад обсадната линия, той изтупа мръсотията и насекомите от тялото си и отново си пое с благоговение от хладния нощен въздух, който ухаеше и имаше вкус, по-сладък от всичко друго в паметта му. Тогава си даде дума, че каквото и да се случи оттук нататък при никакви обстоятелства нямаше да се върне обратно в тунела.

След като си възвърна самообладанието, той последва чупка гномите отвъд храсталака, през гората, към възвишението, което откриваше гледка към една поляна, както и към импровизираната армия, която бе обсадила Сребърния дворец. Огньовете за готвене гаснеха, а хората се разполагаха на земята, готови за сън. Стражи от войската на Календбор все още бдяха по бреговете на езерото и съсредоточено наблюдаваха острова с двореца, а тук-таме няколко групички от мъже продължаваха да пият и да си подхвърлят шеги, но в по-голямата си част, хората се бяха настанили за спане. Абърнати обиколи с поглед поляната, като с особено внимание проучи бреговата линия в опитите си да намери следа от Хорис Кю или от непознатия с черното наметало. Нито един от тях не се виждаше. Нямаше го дори Календбор.

— Какво ще правим сега? — попита нетърпеливо Филип.

— Да, какво? — изрече като ехо Сот.

Абърнати не беше сигурен. Той притеснено облиза носа си. По някакъв начин трябваше да намери Хорис Кю. Но как щеше да стане това при тези обстоятелства? Като начало, той изглеждаше като куче и без дрехи имаше незначителен шанс да прикрие това. Ако се появеше в този вид в лагера, веднага щяха да го разпознаят.

С неохота Абърнати се обърна към чупка гномите.

— Мислите ли, че ще можете да се промъкнете долу и да намерите мъжа, който ви показах от двореца, онзи с птицата?

— Мъжът с кристалните очи към съзнанието — ясно произнесе Филип.

— Същият — обяви Сот.

Абърнати се надяваше, че те ще могат да се съсредоточат върху нещо различно от кристалите. Той беше тръгнал за Бен Холидей, а чупка гномите лесно се отклоняваха от този проблем в полза на личните си интереси. Най-големият страх на Абърнати беше, че те щяха да се отклонят от целта. Явно, не можеха да се въздържат да не го сторят.

— Можем да го намерим — каза Филип.

— И то лесно — каза Сот.

Абърнати въздъхна.

— Добре, опитайте. Но само го открийте и след това елате право при мен, за да ми кажете къде е. Така ще мога да ви разкрия плана си. Не правете нищо друго. Не му позволявайте да разбере, че сте там. Можете ли да запомните това?

— Да, можем да го запомним — отвърна Филип, като кимна.

— И то лесно — повтори Сот.

Те се промъкнаха напред в мрака и изчезнаха от погледа му. Можем да запомним, бяха обещали те. На Абърнати му се искаше да може да бъде сигурен в това.

Недалеч оттам, някъде зад гърба на тълпите, които се бяха струпали на поляната, седяха Хорис Кю и Бигар и тихо разговаряха в мрака. В края на гората зад поляната Хорис се беше свил в сянката на един стар клонест клен, чиито клони бяха като бдителен разузнавач. Бигар беше кацнал на дънера на едно дърво, което някога беше правило компания на клена, но бе станало жертва на светкавица. Хорис седеше, опрял гръб в стъблото на клена. Другият дънер се намираше близо до краката му и те стърчаха напред като колчета на палатка между двете стъбла.

— Ти си страхливец, Хорис — присмя се птицата. — Жалък, малодушен страхливец. Не съм го очаквал от теб.

— Аз съм реалист, Бигар — Хорис не намираше, че това има нещо общо с тази работа със страхливците. — Разбирам кога съм се забъркал в нещо и сега със сигурност е един от тези случаи.

Това беше горчиво признание, но не беше нещо неочаквано. Рано или късно Хорис Кю винаги се оказваше неспособен да продължи да контролира измамните си планове. Защо тези неща никога не проработваха така, както той възнамеряваше, защо винаги се объркваха някъде по пътя — това беше загадка, която не спираше да го измъчва. Но беше ясно, че този път, също както и всички други пъти преди, нещата бяха взели застрашителен обрат.

Той беше убеден в това още откакто Горс се бе появил пред Календбор и бе подстрекал похода към Сребърния дворец. Най-малкото от тогава, поправи се Хорис. Може би беше убеден в това и преди, откакто стана наясно със същността на чудовището, с което се беше забъркал. Горс беше точно онова, за което го бе предупредил Бигар — невероятно могъщ звяр, който в даден момент щеше да се обърне срещу тях. Вече нямаше съмнение, че рано или късно той щеше да постъпи точно така. Откакто поеха на път от Риндуеър, Хорис разбра, че чудовището скоро ще престане да се нуждае от него. Горс беше възвърнал човешката си форма и можеше да се движи сред хората, както през деня, така и през нощта. Това означаваше, че той вече не се нуждаеше от Хорис, за да изпълнява поръчките му. Още по-лошо, чудовището беше започнало да не обръща внимание дори на присъствието на фокусника. Когато Сребърният дворец беше поставен под обсада. Горс започна да се обръща към Календбор като към равен и едва благоволяваше да погледне към Хорис. Бяха забравени всякакви обещания за ролята, която щеше да заема той в новия ред на нещата. Вече нищо не се споменаваше за това Хорис да заеме освободения от Холидей кралски престол. Цялата работа беше потулена или нещо такова. Хорис беше избутан настрани, в това нямаше грешка.

— Значи ти просто планираш отново да се откажеш от всичко, така ли? — рязко запита птицата, като го откъсна от размислите му. — Просто ще изоставиш шанса на живота си? Какво ти става? Мислех, че все пак имаш някаква воля!

Хорис се намръщи.

— Кажи точно какво очакваш от мен да направя, Бигар? Да кажа на онова чудовище, че не ми харесва начина, по който се отнасят с мен и че искам онова, което заслужавам? Може да се окаже интересно. След като съм наясно с това, което знаем сега, бих казал, че ще сме щастливи, ако изобщо се измъкнем живи, дори и ако си държим езика зад зъбите!

Бигар грозно изруга.

— Можеш да му кажеш, че искаш да станеш крал, Хорис! Можеш да му кажеш това! В края на краищата. Горс предложи това! Планът е добър. Ти ще станеш крал за един ден, ще се доберем до толкова съкровища, колкото можем и след това ще се ометем оттук. Но не трябва да се откажем и да си тръгнем с празни ръце!

Хорис кръстоса ръце около кокалестите си гърди и изпухтя.

— Да му кажа, че искам да стана крал, така ли мислиш? Не обръщаш ли внимание на това, което става около нас? Не чуваш ли нищо? Не става дума за кристалните очи към съзнанието, или за Сребърния дворец, или за възкачването на престола! Има и още нещо, което се случва, нещо безкрайно по-сложно и различно. Горс просто ни използва — в това число и Календбор — за да получи онова, което иска. Той отдели доста време, за да се освободи от онази кутия и преди всичко, не е доволен, че е бил затворен там! Помисли за това!

Клюнът на Бигар щракна и се затвори.

— Какво искаш да кажеш?

Хорис се приведе напред.

— За птица, която притежава разум в по-голямо количество от обичайното, ти можеш да бъдеш и ужасно глупав. Отмъщение, Бигар! Горс иска огромно отмъщение, не виждаш ли? Останали са стари неплатени сметки за изстраданите мъчения, а Горс прави всичко това, за да събере тези дългове. Той изрично ни го каза. Отвъдната земя ще бъде за нас, убеди ни звярът, а вълшебните мъгли ще останат за него — помниш ли? Тогава не разбрах какво значи това, но сега зная. Ние с теб винаги сме следвали едно много силно правило в работата, Бигар и то ни служеше добре. Ако вече няма какво да печелим, махаме се. Е, в тази работа с отмъщението няма какво да спечелим и затова е време да си събираме парцалите и да се измъкваме, докато още можем да го направим!

— Но тук все пак има печалба, Хорис — продължи да настоява птицата. — Само в това е смисълът. Точно зад езерото има всякакви видове богатства, те са точно зад тези стени. Ако издържим още няколко дни, имаме шанс да отнесем доста голям дял със себе си. Горс може да ни помогне — може би дори без да го съзнава. Остави звяра да си получи отмъщението, какво ни засяга то? Онова, от което се нуждаем, се намира зад тези стени. Свършваме работата и изчезваме от Отвъдната земя. Или си забравил, че сме задържани в плен тук? Горс може да ни бъде полезен и в двата случая.

— Това, за което той може да ни бъде полезен, е едно светкавично пътуване до дълбините на онази кутия, в която са Холидей и останалите — Хорис упорито поклати глава. — Видя какво направи той. Залови Холидей сякаш беше дете. Постави го във вътрешността на вълшебната кутия, отстрани го от Отвъдната земя за един-единствен миг. Хоп, и кралят го няма. Когато е готов, Горс ще направи същото и с нас и аз не мисля, че дълго ще чакаме това да се случи.

Бигар скочи върху края на ботуша на Хорис Кю. Ноктите му се врязаха в повърхността му.

— Може би ще можем да променим малко хода на съдбата си, Хорис. Да предположим, че си прав. Онова, от което се нуждаем, е нещо скромно, с чиято помощ да попречим на Горс да ни навреди. Като една кутия.

Хорис премига с очи.

— Вълшебната кутия?

— Ще се измъкнем веднага, още тази вечер — каза птицата. — Можем да стигнем до пещерата, ако яздим и ще се върнем до сутринта. Ще вземем кутията и ще я скрием. Ще я използваме като оръжие, за да получим това, което искаме — проницателните му очи светнаха.

Хорис впери поглед в птицата за миг и после поклати недоверчиво глава.

— Прекаляваш, Бигар. Наистина. Да заплашим Горс? Какво го интересува дали кутията е у нас или не е? Дори не знаем как да я използваме!

— Знаем думите — прошепна птицата. — Знаем заклинанието. Какво ще стане, ако ни се наложи пак да го изречем?

Последва дълго, страховито мълчание. На Хорис му се искаше въобще да не беше отварял кутията, никога да не беше произнасял думите, които освободиха Горс и изобщо да не се беше връщал на Отвъдната земя. Искаше му се да се беше захванал с някаква по-малко напрегната професия, като кожо обработване или плетене, например. Изведнъж той се почувства безвъзвратно отегчен от магията, в каквато и да е форма.

— Хайде, Хорис, да тръгваме! — подтикваше го Бигар. Не стой просто така. Ставай!

Бигар не можеше да го разбере. Може би това се дължеше на факта, че въпреки развитата си интелигентност, във вътрешността на този малък череп, покрит с пера, все пак имаше само един птичи мозък, който се опитваше да проникне във всичко. Или може би Бигар просто не искаше да осъзнае какво става.

— Ако постъпим така — започна меко Хорис Кю, — ако решим да предизвикаме Горс, ако в края на краищата се върнем в пещерата и откраднем вълшебната кутия…

Той не успя да довърши. Не успя да се овладее, за да произнесе думите. Отпусна се назад към дървото, а кокалестите му мощи се отпуснаха върху стъблото, заприличали на спаднал балон.

Бигар заподскача назад и напред, между ботушите на Хорис и дънера на дървото, като съскаше като змия.

— Страхливец такъв! Влечугоподобно нищожество! Смешно подобие на магьосник! Празнословец и бездеен празноглавец! Не мога да разбера как съм допуснал да се забъркам с такъв като теб!

Нещо се размърда зад дънера на дървото; нещо едва забележимо, мълчаливо крайче от сянка и нищо повече, но нито един от тях не го видя.

— Бигар, Бигар, ти не мислиш…

— Напротив аз мисля! Аз съм единственият, който мисли! — Бигар изду перушината си и стана двоен, като заприлича на зъл черен таралеж. — Давай, тогава! Продължавай да лежиш тук като парцалена кукла, като куп пришити парцали с мозък от дървени трици! Давай!

Хорис затвори очи и сложи ръце върху лицето си.

— Няма да прекарам и още миг в компанията на такъв страхливец! — побесня Бигар. — Дори и още един, бъдещ, отвратителен…

Някаква мръсна ръка се протегна иззад дънера, върху който той беше кацнал, стисна с пръсти клюна и врата му и го притегли към себе си в сянката.

След миг Хорис Кю отвори очи и се огледа наоколо. Бигар го нямаше. Просто така, той беше изчезнал. Хорис седна напред, объркан. Едно единствено черно перо се полюшваше върху дънера.

— Бигар? — предпазливо го повика Хорис.

Отговор нямаше.

Наближи полунощ.

Абърнати мълчаливо стоеше в края на гората и наблюдаваше как и последните гуляйджии клюмнаха с глави и се унесоха в сън. Останаха само догарящите огньове и отдалечените, бледи силуети на стражите на Календбор. Мракът наоколо се задълбочи. Сребърният дворец беше като мътна издатина пред хоризонта и почти всичките му светлини бяха угасени. Горе небето беше чисто и осветено от няколко луни и хиляди звезди. Беше топло и приятно, и при други обстоятелства времето можеше да се окаже предпоставка за добър сън.

В настоящия момент Абърнати дори не дръзваше да се замисли за сън, силно притеснен от дългото отсъствие на Филип и Сот, отишли да потърсят Хорис Кю. Не се чуха викове, така че той не мислеше, че са ги забелязали, но въпреки всичко не се чувстваше добре от тяхната липса. За тези двамата съществуваха много начини да се забъркат в някоя неприятност и можеха да предприемат твърде много погрешни стъпки, преди да осъзнаят грешката си. Искаше му се да беше отишъл с тях. Започна да се укорява, че ги бе пуснал да тръгнат сами.

Абърнати тъкмо реши да отиде да ги потърси, като се промъкне долу в лагера, да открадне някое наметало за прикритие и да ги намери, когато те изведнъж се появиха. Изскочиха от сенките почти лице в лице срещу него и го накараха да се стресне.

— Къде бяхте? — попита той раздразнен.

Гномите се усмихнаха, като показаха всичките си зъби. Те изглеждаха изключително доволни от себе си.

— Виж какво сме донесли — каза Филип.

— Ела, погледни — подкани го Сот.

Абърнати се опита да погледне, тъй като разбра, че те наистина носеха нещо — нещо, което изглежда мърдаше, но те подминаха писаря, без да забавят ход.

— Не, не тук — бързо изрече Филип.

— Ела в тъмното, по-далеч от лагера — каза Сот.

И така те се преместиха обратно сред дърветата, достатъчно далеч от поляната и лагеруващите там и спряха, едва когато наоколо не се забелязваше никой друг, освен тях. Тогава Филип и Сот отново се обърнаха към Абърнати и Филип с гордост протегна ръце пред себе си.

— Ето! — заяви той.

Абърнати ококори очи. Това беше птицата, папагалът или каквато и да беше; онзи, който принадлежеше на Хорис Кю. Той беше здраво стиснат в мръсната ръка на гнома, като вратът му бе хванат съвсем не слабо, а клюнът беше задържан затворен, така че птицата да не може да се развика. Крилата му леко пърхаха, но изглеждаше, че напълно се е предал.

Абърнати отчаяно въздъхна.

— Казах ви само да погледнете, само да намерите притежателя на птицата и да се върнете обратно при мен. Не съм искал от вас да взимате птицата! Каква работа може да ни свърши една птица!

— Доста добра — настоя Сот, неуверено. Той трескаво подбутна Филип. — Покажи му.

Филип отпусна пръстите около гърлото на Бигар и леко го разтърси.

— Говори, птицо.

Птицата не проговори. Бигар стоеше отпуснат и жалък в ръцете му. Изглеждаше полумъртъв. Абърнати усети как слепоочията му започнаха да пулсират и въздъхна.

Филип се намръщи. Той се наведе по-близо до лицето на птицата.

— Говори, глупава птицо, или ще ти извия врата и след това ще те изям — каза гномът и здраво стисна дългоноктестите си пръсти в потвърждение на думите си.

— Добре, добре! — рязко изрече птицата, като изведнъж се съвзе. Абърнати трепна от изненада. Главата на Бигар силно се извъртя. — Говоря, това добре ли е? Какво искаш да кажа?

Филип гордо протегна ръце напред с птицата.

— Видя ли?

Абърнати се наведе надолу, за да погледне по-внимателно.

— Виж ти — меко каза той. — Говориш доста по-добре, отколкото се преструваш, че можеш, а?

— По-добре от теб, жалка топка от косми — присмя се Бигар. — Кажи на тези същества — къртици да си свалят ръцете от мен още сега, или ще стане лошо за теб.

Абърнати протегна ръка и побутна птицата.

— Как ти беше името? Бигар? Е, Бигар, познай какво? — в гласа му прозвуча безспорно задоволство. — Отне ми малко време, но сега си спомних кой си. Беше преди доста години, нали? Ти принадлежеше на придворния магьосник, на брата на Куестър Тюс. Един ден беше съобщено, че ти просто си изчезнал. Какво се случи? И ти ли беше изпратен в изгнание в света на Бен — точно както Хорис Кю? Не, няма значение. Сега едва ли има някакъв смисъл. Само ми кажи какво знаеш за изчезването на Великия господар, а? И не пропускай нито една подробност.

Бигар щракна с клюн и го затвори. Но вече беше късно за всякакви протакания. Филип и Сот бяха подслушали по-голямата част от разговора му с Хорис Кю и сега с готовност докладваха за това на Абърнати. На няколко пъти на лицата им се изписваше объркване и те не успяваха да предадат всички думи правилно, но писарят без усилие можеше да се досети какво се беше случило. Горс беше някакво чудовище. То използваше Хорис Кю и Календбор. Кристалните очи към съзнанието бяха само заблуда, чрез която искаше да се домогне до трона. Най-важното, Бен Холидей беше изчезнал заради една много силна магия, която по някакъв начин трябваше да бъде развалена. Това означаваше, че трябва да бъдат намерени пещерата на Горс и вълшебната кутия, скрита там.

Абърнати отново се обърна към Бигар. Птицата не беше казала нищо след първоначалния си изблик. Остана потънала в мълчание през цялото време, докато Филип и Сот разкриваха тайните й. Сега, когато писарят се наведе към папагала, за да срещне погледа му, Бигар бързо го стрелна с очи.

— Папагалчето може би иска бисквитка? — поблазни го злъчно Абърнати.

Бигар, независимо че беше здраво хванат, се опита да захапе носа му.

Абърнати се усмихна и показа всичките си заби.

— Слушай ме, безполезна торба с пера такава. Ти ще ни заведеш в пещерата — тази вечер. Когато стигнем там, ще ни въведеш вътре. Ще ни покажеш тази вълшебна кутия и ще ни кажеш думите за заклинанието. Разбрали ме?

Бигар прикова бляскавите си очи върху него.

— Нищо няма да направя. Те ще разберат, че липсвам и ще дойдат да ме потърсят. Особено Горс. Само почакайте да видите какво ще направи той с вас!

— Каквото и да направи — отвърна натъртено Абърнати, — ти няма да си тук, за да видиш как това се случва. Последва дълга многозначителна тишина. — Нещата стоят така — продължи той, — ако веднага не ми покажеш пещерата, аз ще те оставя на приятелите си и ще им кажа да направят с теб каквото искат, в случай, че те ме убедят, че никога, ама никога повече няма да те видя.

Абърнати задържа погледа и гласа си непреклонни.

— Защото много се ядосвам, когато разбера, че съм бил измамен. Още по-ядосан съм заради онова, което сте направили с Великия господар. Искам да го върна обратно, здрав и читав и очаквам от теб да ми помогнеш, ако изобщо се надяваш да преживееш нощта. Успяха ли да проникнат думите ми в малкия ти птичи мозък?

Последва още един дълъг момент на мълчание.

— Бързо кажи нещо — подкани го Абърнати.

Бигар проговори с гракване.

— Пещерата е на запад, под Сърцето. — След това той отново се съвзе. — Но това няма да ви свърши никаква работа.

Абърнати се усмихна и още един път позволи на птицата да зърне зъбите му.

— Ще видим — рече той.