Вълшебната кутия

Смъртоносни равносметки

Слънчевият изгрев над Сребърния дворец беше като кърваво червено петно над източния хоризонт и това предвещаваше лошо време през настъпващия ден. Куестър Тюс отново стоеше край парапета на двореца и гледаше към пробуждащия се лагер на професионалната армия на Календбор и парцаливата тълпа от селяни и фермери, които бяха изпреварили войниците в търсенето на призрачната колекция от кристални очи към съзнанието. Неохотно нощният мрак отстъпваше на запад, а по границите му се разливаше тъмночервената зора. Светлината се изливаше над скупчените фигури на хората, обсадили двореца, сякаш беше кръв.

Това едва ли беше благоприятен знак, помисли си магьосникът.

През по-голямата част от нощта бе останал буден, в оглеждане на страната с помощта на Отвъдния далекоглед, в търсене на Бен Холидей. Куестър беше пропътувал Отвъдната земя надлъж и нашир, на север и на юг, от изток на запад, но от Великия господар нямаше и следа. Магьосникът беше уморен и отчаян от усилията си и честно казано беше на границата на умствените си способности. Какво трябваше да направи сега? Дворецът беше обсаден, две трети от населението беше въвлечено в открит бунт, а той бе оставен сам да се справи с всичко това. Не можеше да открие дори Абърнати — изчезването му беше нов и нежелан източник на безпокойство. Уилоу също не се беше върнала все още. Ако хората продължаваха да изчезват така, монархията скоро щеше да остане без отговорни предводители и щеше да изнемогне като спаднал балон.

Буниън излезе от сянката и застана до него, като се загледа в множеството от хора, които шаваха по поляната. По изключение коболдът не показа зъбатата си усмивка. Куестър въздъхна и потупа несъразмерния си малък приятел окуражително по рамото. Буниън беше изтощен и отчаян, както и магьосникът. Изглеждаше сякаш и двамата бяха опитали всичко и сега трябваше просто да почакат, за да видят какво ще се случи.

Не се наложи да чакат дълго. Щом слънцето започна да се издига, а лагерът — да се разбужда, непознатият с черното наметало се появи от мрака на гората и се отправи към отдалечения край на поляната, където храсталакът препречваше гледката към една скала. Там не лагеруваше никой, земята беше твърда и неравна, храсталаците бяха осеяни с тръни и бодливи плевели, светлината беше замъглена, а сенките — дебели. Куестър наблюдаваше непознатият, който се отдалечи от обсадителите. Никой не тръгна с него. Изглежда, че никой дори не забелязваше присъствието му. Той не се движеше скришом, но го правеше така, че отклоняваше всякакъв опит за вмешателство, от където и да идваше то. Куестър погледна назад към широката част на поляната. Нямаше и следа нито от Хорис Кю, нито от птицата и дори Календбор не се виждаше никъде.

Непознатият с черното наметало се придвижваше през дългите сенки, като по някакъв начин оставаше незасегнат от къпинаците. Какво щеше да направи? Куестър Тюс не знаеше, но беше убеден, че е по-добре да разбере. Той продължи да мисли, че е длъжен да предприеме нещо, но наистина нямаше представа какво.

Буниън излая бързо, настойчиво.

— Не, почакай тук — посъветва го Куестър. — По-добре е да не се хвърляме с главата надолу, докато не научим какво мисли да прави той. Без героизъм. Досега изгубихме достатъчно хора — и той отново се зачуди къде беше отишъл Абърнати.

В този момент те видяха Календбор, следван от войниците и от свитата си. Повечето от тях бяха въоръжени и готови за бой. Конете на войниците бяха оседлани. С помощта на каруци от хълмовете бяха донасяни оръжия. В низината войниците — пешаци се строяваха, за да ги посрещнат. Куестър сви устни. Очевидно Календбор вече беше започнал да се уморява от обсадата.

Алена светлина се разля над Сребърния дворец и над езерото около него, и се разпростря над поляната. Светлината достигна до предната част на скалата, където непознатият с черното наметало се беше изгубил сред сенките. Тя започна да се покачва към горите в далечината.

Куестър присви очи, за да се предпази от сиянието. Непознатият беше излязъл на открито и стоеше с лице към скалата.

— Какво прави той? — подозрително промърмори магьосникът.

В следващия момент ръката на непознатия се вдигна под прикриващото го наметало, тялото му се стегна и около него към земята затрептяха огнени дъги. Куестър Тюс ококори очи. Непознатият използваше магия! Той размени разтревожен поглед с Буниън. В този миг от средата на поляната се разнесоха викове от останалите, които бяха видели пламъците. Календбор се беше качил на коня си и подвикваше заповеди на войниците си. Мъжете се скупчваха около него, без да са сигурни какво точно се очаква от тях да направят. Редиците от войниците — пешаци и конниците се отдръпваха назад в строй. Фермерите и селяните, както и техните семейства, бяха на границата да побегнат, но оставаха на местата си, за да видят какво ще се случи.

Ако притежаваха достатъчно далновидност, щяха да изберат бягството. От недрата на земята се чу дълбок, застрашителен тътен и звукът от търкане на камък, сякаш се отваряше някаква огромна врата.

Ъ-оу, помисли си мрачно Куестър Тюс.

Предната част на скалата изглежда се разцепи, раздели се на две като отрязана хартия и изчезна зад разсечения въздух пред себе си. Алената светлина на зората се вля в черната дупка, която зейна от там, като я изпълни с нови цветове и опушени сенки. Тътенът гърмеше и клатеше земята, както и онези, които зяпаха с отворени усти от поляната и от парапета на Сребърния дворец. Съскането на чудовища се смеси с дрънченето на оръжия и доспехи. Всичко се извиси като писък — такъв, какъвто се чува, когато нещо умира в ужасна агония.

Устните на Куестър Тюс пресъхнаха. Демони! Непознатият с черното наметало беше призовал демони!

Бурен вятър профуча през поляната, вдигна във въздуха палатки и подпори, и накара конете да побегнат от ужас, а мъжете, стъпили на земята, да паднат на колене. Календбор беше извадил меча си и го държеше пред себе си като кибритена клечка насред ураган.

Демоните се появиха от процепа в скалата, доспехите им блестяха, отрупани с шипове и заострени краища. Всички бяха черни и обгорели, сякаш бяха оставени да горят в най-горещия огън. От телата им се вдигаше пушек, докато те изскочиха от дупката и стъпиха на поляната, отворите на шлемовете и прорезите, където бяха закрепени оръжията им, изпускаха пара. Те бяха гъвкави и безформени създания, всички бяха прегърбени и превити като дървета върху изложен на вятъра планински хребет — леко оголени и корави като желязо. Те яздеха върху същества, които нямаха имена и не се поддаваха на описание; твари, излезли от някакъв кошмар или ужасяваща фантазия, твари, излезли от мрачните прокълнати земи.

Те идваха от най-тъмните кътчета на Абхаддон, разпределяха се от двете страни на мълчаливия непознат с черното наметало, разпръсваха се от брега на езерото до подножието на скалата и заемаха всеки сантиметър от земята между тях, докато накрая не се разпростряха до най-отдалечения край на поляната. Кървавият оттенък на зората се установи над тях, така че те заприличаха на въглища, разпалени от някакво огромно духало, а горещината проникваше в пукнатините и процепите на черните им фигури, както огънят изгаря метала.

Куестър Тюс усети как сърцето му се премести в гърлото.

Когато непознатият с черното наметало отправи поглед през езерото, към него, той разбра, че пред прага му е пристигнала истинска беда.

— Вие изядохте птицата? Вие я изядохте?

Абърнати, без да може да повярва на ушите си, втренчи поглед във Филип и Сот, които стояха клюмнали пред него, а самодоволните усмивки бавно се стопиха от лицата им.

— Той го заслужаваше — промърмори в своя защита Филип.

— Глупава птица — измърмори и Сот.

— Но вие не трябваше да го изяждате! — Абърнати започна бясно да крещи. — Знаете ли какво сте направили? Птицата беше единствената, която знаеше как да ни измъкне оттук! Беше единствената, която знаеше как да отвори кутията! Какво ще правим без нея? Затворени сме в тази пещера. Великият господар е затворен в тази кутия и ние не можем да направим нищо по нито един от тези въпроси!

Гномите се спогледаха и започнаха жално да кършат ръце.

— Забравихме — изхлипа Филип.

— Да, забравихме — като ехо повтори Сот.

— Не знаехме — каза Филип.

— Не помислихме — каза Сот.

— Всъщност, това беше негова идея — рече Филип, като посочи Сот.

— Да, беше моя… — Сот бързо спря. — Не беше! Идеята беше твоя!

— Твоя!

— Твоя!

Те се развикаха, след това започнаха да се бутат и накрая се нахвърлиха един върху друг, като се ритаха и хапеха и се строполиха на пода на пещерата в схватка. Абърнати извъртя очи, отдалечи се настрани и седна долу с вълшебната кутия в скута си. Нека се бият, помисли си той. Нека си оскубят косите и да се удушат с тях, изобщо не го беше грижа. Седна, подпрян в стената на пещерата, като мислеше за грубата ръка на съдбата. Да стигне толкова близо и всичко да се провали — това беше твърде много, за да го понесе. Той наблюдаваше битката на гномите върху пода на пещерата, сред сенките. Все още не можеше да повярва, че бяха изяли птицата. Е, вероятно можеше. Всъщност, това обясняваше нещата до съвършенство, след като знаеше с кого си има работа. За тях изяждането на птицата беше естествена реакция. Той се ядосваше най-вече на себе си, защото допусна това да се случи. Не, че не го предвиждаше, каза си Абърнати. Но все пак…

Писарят продължи да размишлява без някаква определена цел още известно време, без да може да се въздържи. Минутите изтичаха. Откъм дъното на пещерата в мрака, шумотевицата на борбата заглъхна. Абърнати се заслуша. Може би се бяха изяли взаимно. Ако го бяха направили, щеше да бъде поетично справедливо.

Но след миг те се появиха, ранени, одрани и разчорлени, с клюмнали глави и свити устни. Седнаха пред него, без да продумат и се загледаха в празното пространство. Абърнати ги изгледа изумен.

— Извинявай — промърмори Филип след известно време.

— Извинявай — каза под носа си и Сот.

Абърнати кимна. Той не успя да се насили да им каже, че всичко е наред, защото, разбира се, не беше така, или че им прощава, защото, без съмнение, не им прощаваше. Затова не каза нищо.

След миг, Филип весело каза на Сот:

— Може би все още има кристали, скрити навътре в пещерата!

Сот погледна нагоре развълнувано.

— Да, може би има! Да отидем да видим!

И така те тръгнаха, тичайки и се изгубиха в мрака пред тях. Абърнати въздъхна и ги остави да вървят. Може би това щеше да ги накара да спрат да причиняват повече неприятности. Времето продължи да тече — Абърнати не знаеше колко беше минало. Той се замисли дали да не използва метода проба — грешка, за да открие последователността от знаци, чрез която да отвори вратата, но по повърхността на входа имаше хиляди символи и нямаше надежда Абърнати да попадне на вярната комбинация. И все пак, какво друго му оставаше да стори? Той постави вълшебната кутия на земята и понечи да се изправи.

В същия момент ключалките на вратата на пещерата се раздвижиха и тя започна да се отваря. Абърнати замръзна на място и след това се залепи за стената. Вратата бавно се помести навътре, като скърцаше и скрибуцаше и пропусна към мрака оттенък от червеносивата светлина на наближаващата зора.

Абърнати затаи дъх. Ами ако това беше непознатият с черното наметало? Той, без да иска затвори очи.

— Бигар? — предпазливо извика един познат глас.

Лицето на Хорис Кю, с издадения му напред нос, се показа в пещерата, докато фокусникът изчакваше очите му да привикнат с тъмнината. Абърнати стоеше напълно неподвижен, без да може да повярва на късмета си.

— Бигар! — отново извика Хорис и влезе в пещерата.

Каменната врата започна да се затваря зад гърба му. Абърнати пристъпи между вратата и фокусника и каза:

— Здравей, Хорис.

Когато Хорис се обърна, Абърнати скочи върху него и го събори на пода. Фокусникът изкрещя и се опита да се освободи, като се съпротивляваше с всички сили. Ръцете и краката му бяха твърде кокалести и Абърнати не успя да го задържи. Хорис се извъртя под своя нападател, с мъка се изправи на крака и се спусна към вратата. С отчаяно усилие да го задържи, Абърнати захапа със зъби молителските одежди на Хорис и скочи на четири крака. Хорис се опита да се дръпне, но не успя да се справи много добре. Абърнати изръмжа. Двамата се сборичкаха напред-назад пред вратата, но никой не успя да получи преднина.

Тогава Хорис Кю видя вълшебната кутия, отново изкрещя, откъсна се от зъбите на нападателя си с едно мощно дръпване и сграбчи кутията. Той се отправи към вратата и към свободата си, като бясно риташе Абърнати, когато Филип и Сот изскочиха от мрака и се нахвърлиха върху него. Те го повалиха на земята, той падна по гръб и остана в това положение, докато задъхано си поемаше въздух.

Абърнати взе обратно вълшебната кутия, понечи да я даде на Филип, но му хрумна по-добра идея. Със свободната си ръка писарят издърпа Хорис Кю обратно на крака и го разтърси толкова силно, че успя да чуе как изтракаха зъбите на злодея.

— Чуй ме, пакостлив измамнико! — изсъска той ядосано. — Ще направиш точно това, което ти кажа, или ще съжаляваш, че изобщо някога си се родил!

— Пусни ме! — примоли се Хорис Кю. — Аз нямам никаква вина! Аз не знаех!

— Ти никога не знаеш! — отряза го Абърнати. — Това ти е проблемът! Както и да е, какво правиш, всъщност, тук?

— Дойдох да потърся Бигар — промълви Хорис, като преглътна страха си, заедно е няколко големи порции въздух. — Къде е той? Какво сте направили с него?

Абърнати изчака дишането му да се успокои, след което застана очи в очи с него.

— Гномите го изядоха, Хорис — меко каза той. Очите на Хорис Кю се разшириха от изумление. — И ако не направиш каквото ти кажа, ще ги оставя да изядат и теб. Разбираш ли ме?

Хорис веднага кимна, без да успее да промълви.

Абърнати се отмести малко назад.

— Можеш да започнеш с това да отвориш вратата на пещерата и да ни изведеш оттук. И не се опитвай да правиш никакви номера. Не се опитвай да избягаш. През цялото време ще те държа здраво.

Той бутна Хорис обратно към входа, а Филип и Сот го последваха в непосредствена близост и изчакаха, докато ужасният фокусник набра последователността от символи и задвижи ключалките на вратата. Тя тромаво се отвори, а Хорис, писарят и чупка гномите излязоха отново на светло.

Абърнати дръпна фокусника, за да го обърне с лице към себе си.

— Независимо какво мислиш, вината наистина е твоя, Хорис, за всичко, което се случи, така че не искам да чуя нищо повече от теб. Имаш един-единствен шанс да поправиш нещата и аз ти предлагам да се възползваш от него. Искам Великият господар да бъде освободен. Искам Великият господар Бен Холидей да се върне обратно на Отвъдната земя. Ти си го вкарал в кутията; сега ти ще го измъкнеш оттам!

Хорис Кю преглътна, адамовата му ябълка подскочи, а бузите и устните му произведоха особен всмукващ звук. Той приличаше на плашило, изоставено на полето, след като годността му отдавна беше изтекла. Изглеждаше сякаш се бе сгромолясал в купа сено.

— Не знам дали ще мога да направя това — прошепна той.

Абърнати му отправи най-страшния поглед, на който беше способен.

— Надявай се да успееш — отвърна меко писарят.

— Но какво ще направят с мен те, след като веднъж излязат на свобода? Холидей може да ме разбере, но какво ще кажеш за дракона и вещицата?

— Ще имаш по-големи неприятности, ако не ги освободиш — Абърнати не беше в настроение да се пазари. Кажи думите на заклинанието, Хорис. Веднага.

Хорис облиза устните си, погледна надолу, към Гномите и дълбоко си пое въздух.

— Ще опитам.

Без да го изпуска, Абърнати му подаде вълшебната кутия, завъртя се и застана зад него. Едната му ръка стискаше мършавия врат на фокусника.

— И помни, без номера.

Зората излъчваше червено сияние сред тъмния свод на гората около тях, докато бавно прогонваше тъмнината на запад. Абърнати не харесваше тази гледка. Тя предвещаваше лошо време. Той вече мислеше за пътуването обратно към Сребърния дворец, за обсадата, за Календбор и за непознатия с черното наметало. В същия момент рязко стисна врата на Хорис Кю. Фокусникът започна да говори.

— Расхун, облайт, сурена! Ларин, кестел, манета! Рухн!

И капакът на кутията изчезна на мига в мъглива спирала от отровнозелена светлина.

Бен Холидей видя как в черната стена пред него се появи някаква пукнатина и веднага се обърна към нея. Тя заблестя, докато той се завтече към нея, а Нощната сянка и Страбон отстъпиха назад. Процепът започна да се разширява, сякаш цялата стена бе разцепена на две. Привлечена от яркостта, вълшебната мъгла силно се извъртя, превърната в живо същество. Бен се хвърли към цепнатината, без да се замисля за последствията. Той знаеше единствено, че всеки един отвор им предлага възможност да се измъкнат оттук. Светлината изглежда го погълна, притегли го като във водовъртеж, който го завъртя, сякаш беше перце, понесено от буен вятър. Той успя да види, че и вещицата, и драконът бяха притеглени заедно с него и така и тримата попаднаха сред движението на вихрушката. Мракът и мъглата изчезнаха под краката му. Лабиринтът се изгуби в далечината. Над него светлината засия в зеленикав оттенък и там се появиха сенки, които се полюшваха и потрепваха — това бяха клони и листа на дървета, осъзна той — и небе, все още тъмно от отдалечаващата се нощ и мирис на пръст и мъх, както и на стара растителност, и острия вкус на нещо като сяра, и звукът от гласове, които крещяха…

В този момент той се озова сред тъмнината на гората на Отвъдната земя, озова се отново в света, откъдето беше отвлечен. Оказа се, че стои на по-малко от метър от Абърнати, Хорис Кю, както и Филип и Сот, които го гледаха с ококорени очи, зяпнали от почуда.

Тогава се появи и Нощната сянка и отново доби предишния си вид, а силата на нейната магия започна да се разпръсква около нея на малки искри и блясъци. Тя вдигна ръка към небето непринудено, белият кичур в черната й коса засвятка като скреж върху купчина въглища, а студените извивки на скулестото й лице се повдигнаха към червеното сияние на зората.

— Свободни сме! — извика щастливо тя.

Страбон изхвръкна от вълшебната кутия зад вещицата, възвърна си драконовата форма, люспестото му черно тяло се разгъна, крилете се разпериха и той се надигна над земята с една огромна струя огън, извираща от търбуха му. Пламъкът се блъсна в пода на пещерата и след това драконът го запрати между дърветата. Като изпускаше пара и целият лъщеше, той се изкашля мощно и бумтящо и излетя в отиващия си мрак.

— Велики господарю! — приветства го Абърнати, а в гласа му се почувства явно облекчение. Той сграбчи вълшебната кутия от ръцете на Хорис Кю и се разбърза. Добре ли сте?

Бен кимна, докато се оглеждаше наоколо, за да се увери, че наистина беше добре. Филип и Сот издаваха тихи, пискливи звуци, като гледаха Бен и се свиваха от страх при вида на черната фигура на Нощната сянка. Същевременно Хорис Кю търсеше място, където да се скрие.

Бен си пое дълбоко въздух.

— Какво става, Абърнати?

Писарят се изправи.

— Ами, всъщност, много неща, както се оказва…

Изблик на възклицания от страна на гномите прекъсна думите му.

— Велики господарю!

— Могъщи Велики господарю!

Филип и Сот се прегръщаха и подскачаха нагоре-надолу от радост, явно убедени, че това наистина беше той, в края на краищата. Бен неуверено им се усмихна. Какво правеха те тук?

Абърнати се опита да продължи, но Нощната сянка беше забелязала Хорис Кю и понечи, заедно с тъмните си одежди, да скочи върху него.

— Ти! — изсъска тя с открит гняв в гласа.

Бен бързо застана между тях.

— Почакай, Нощна сянко. Първо искам да изслушам Абърнати.

— Отдръпни се от пътя ми, кралю честити — заповяда вещицата злобно. — Ние вече не сме в Лабиринта и не сме подвластни на неговите правила. Аз възвърнах магическата си сила и мога да правя онова, което поискам!

Но Бен запази самообладание, протегна ръка към туниката си и изтегли напред медальона си.

— И двамата си възвърнахме предишните образи. Не изпробвай твоята сила срещу моята. Аз ще изслушам моя писар за това, което се е случило в наше отсъствие, преди да взема решение какво ще направя с Хорис Кю.

Нощната сянка остана, без да помръдне на мястото си, пребледняла от гняв.

— Започни да говориш, Абърнати — тихо рече Бен.

Абърнати така и направи. Той разказа на Великия господар за вълшебната кутия и за Хорис Кю, кристалните очи към съзнанието, непознатия с черното наметало, Календбор и обсадата на Сребърния дворец. Бен го слушаше, без да го прекъсва, с очи, приковани към Нощната сянка. Когато Абърнати свърши, Бен пристъпи назад и застана до Хорис Кю.

— Е?

— Господарю мой, нямам какво да кажа в своя защита — Фокусникът изглеждаше напълно съкрушен. Високата му, мършава снага покорно се беше превила надолу. Непознатият е вълшебно същество, излязло от вълшебната кутия — грешката отново е моя — същество с огромна магическа сила и обладано от злина, наричащо се Горс. Той планира някакво отмъщение срещу вълшебните хора, след като превземе Отвъдната земя. Съжалявам, че направих всичко възможно, за да му помогна, повярвайте ми — той спря и преглътна. — От свое име ще кажа, че аз помогнах и за вашето освобождение.

— След като именно ти ни примами в капана, разбира се — отбеляза Бен. Кралят погледна Нощната сянка. — Ще трябва да го задържа за известно време. Може да имам нужда от него, за да се справя с това вълшебно същество.

Нощната сянка разтърси черната си грива.

— Дай ми го.

— Той не е нашият истински враг. Нощна сянко. Никога не е бил той. Бил е използван точно толкова безкомпромисно, колкото и ние, ако не и по-лошо. Преглътни гнева си. Ела с нас в Сребърния дворец и се изправи срещу Горс. Магическата ти сила може да се окаже от огромна полза. Ние действахме заедно, когато бяхме сред мъглите. Можем да го направим отново.

— Аз не проявявам интерес към твоите проблеми! — сряза го Нощната сянка. — Разреши си ги сам!

Тя предизвикателно изгледа Бен. Бен дълбоко си пое дъх.

— Знам, че онова, което се случи сред мъглите, онова, което стана между нас…

— Спри! — изкрещя тя толкова гневно, че Филип и Сот се втурнаха към дърветата и изчезнаха. Вещицата беше пребледняла от ярост. — Не казвай нито дума повече! Не казвай нищо! Мразя те, кралю честити! Мразя те с всяка кост от тялото си! Аз живея с единствената цел да те видя погубен! Онова, което ми причини, онова, което се преструваше, че…!

— Преструвки нямаше…

— Не! Не можеш да говориш с мен! — студеното, сурово и красиво лице на вещицата беше като изопачена маска. — Вземи фокусника! Нямам работа с никой от вас! Но… — тя прикова поглед към Хорис Кю, както една карфица може да притисне някоя пеперуда, — ако някога те видя отново, ако някога те хвана сам…

Погледът й отново се премести към Бен. Тя го погледна намръщено и смразяващо.

— Винаги ще те мразя! — прошепна вещицата, а думите, с които го прокле увиснаха в последвалата тишина като бръснач, готов да направи първата рязка.

След това тя вдигна ръце, разлюля ги във въздуха, светкавично привлече около себе си дим и мъгла и изчезна сред зората.

Бен се загледа след нея и у него забушуваха смесени чувства, все още под влиянието на нейния гняв. Изглеждаше странно, че нещата трябваше да стоят по този начин след всичко, което бяха преживели заедно — но в същото време, това беше неизбежно. Той се зачуди бегло дали имаше някаква възможност тези последици да бъдат избегнати и реши, че такава нямаше.

— Велики господарю! — настойчиво извика Абърнати и го дръпна за ръкава.

Бен се обърна.

Една огромна сянка затъмни небето и Страбон отново се спусна към тях, като изпочупи клонките около себе си и вдигна прах и отломки, докато се приземяваше с огромното си туловище върху горския килим.

— Холидей — дрезгаво изрече той с приятелски тон. Все още не сме свършили, ти и аз. Този ли е човекът, отговорен за онова, което ни се случи?

Бен поклати глава.

— Не, Страбон. Този, когото искаме, е в Сребърния дворец, където продължава да причинява неприятности.

Огромната еднорога глава на дракона се поклати настрани, а жълтите му очи проблеснаха в полумрака.

— Ние започнахме това пътуване заедно, въпреки че не искахме това. Ще го завършим ли отново заедно?

Бен се усмихна приятно изненадан.

— Мисля, че така трябва — съгласи се той.

Когато Холидей, Абърнати, Хорис Кю и Страбон се отдалечиха от поляната, като отлетяха върху гърба на дракона — и когато измина достатъчно време, за да стане ясно, че Нощната сянка също си беше отишла, Филип и Сот се появиха иззад прикритието си. Те пропълзяха откъм дърветата и предпазливо започнаха да се оглеждат наоколо, готови да хукнат при най-малкия шум. Но наоколо цареше единствено тишина и само слабата, изветряваща миризма от огнената струя на дракона продължаваше да се разнася около мястото, където струята беше обгорила дърветата.

— Отидоха си — каза Филип.

— Няма ги вече — отекна гласът на Сот.

Те се обърнаха към пещерата, като измериха разстоянието, което ги делеше от нейния вход. Вратата беше открехната, пантите й бяха развалени от огнената струя на Страбон, а ключалките бяха разбити. От потъмнялата й повърхност излизаше пара на тънки струйки.

— Сега можем да влезем — каза Филип.

— Да, можем да потърсим кристали — съгласи се Сот.

— Все още може да са останали — отбеляза Филип.

— Въпреки че не открихме нищо преди — напомни Сот.

— Скрити са на добро място.

— Където не сме се сетили да потърсим.

Последва дълга пауза, докато те размишляваха върху намерението си. Цветът на зората беше проникнал сред мрака на гората и обагряше всичко в тъмночервено. Птиците бяха спрели песента си. Буболечките бяха престанали да цвърчат и да жужат. Нищо не се движеше. Тишината беше потискаща.

— Мисля, че трябва да си отидем вкъщи — тихо каза Филип.

— И аз мисля, че трябва — съгласи се Сот.

Така и направиха.