Вълшебната кутия

Танц в сънищата

Нощта пое по своя път към утрото като бавен, мрачен отлив на шумове и движения, а улиците на град Гринуич опустяха и се умълчаха. Няколко коли и камиони се движеха наоколо безцелно и самотно, а някакви хора все още криволичеха по тротоарите, но това беше всичко. Светофарите мигаха последователно в зелено, жълто и червено с постоянна точност, а цветовете им проблясваха по бетонните постройки там, където слабият дъжд беше оставил своите малки водни отблясъци. По пътеките и алеите спяха бездомници, които приличаха на купчини парцаливи дрехи; като сенки, сгушени на земята в дебнещия мрак. Острата миризма на боклук се носеше из въздуха, смесваше се с дима и мъглата, които се издигаха от решетките на каналите и подлезите, както и от скоро измитите улици. Някъде по-надалеч, откъм пристанището, се чуваше предупредителния сигнал за мъгла.

Уилоу вървеше мълчаливо заедно с Еджууд Дърк и се чувстваше впримчена и самотна. Тя не трябваше да се чувства така. Нейната твърдост трябваше да бъде по-голяма, а очакванията й — изпълнени с повече надежда. Две трети от пътуването, в което трябваше да събере пръст от три различни свята за раждането на своето дете бяха изминати. Оставаше само още една част. Но това беше именно тази, от която най-много се боеше. Колкото и да не харесваше и да се ужасяваше от света на Бен, с неговите простиращи се навсякъде градове, които задушаваха всяко кътче земя и с неговото почти принудително незачитане на светостта на живота, все пак вълшебните мъгли я плашеха най-много.

Това беше страх, с който беше трудно да се пребориш. Той произхождаше от историята на нейния народ и целенасоченото отдалечаване на този народ от мъглите, избора му да приеме бремето и отговорностите на действителността пред въображението, решението му да стане смъртен. Произлизаше от мълвата за онова, което се случваше на смъртните, дръзнали да пристъпят сред вълшебните мъгли, за лудостта, която се вселяваше в тях, тъй като те не можеха да се приспособят към правилата на един свят, в който всичко е въображаемо и няма нищо определено. Този страх произлизаше и от предупреждението на Земната майка, която й каза да внимава за причините на вълшебните хора да й предложат помощта си, защото във всяко нещо те скриваха истинските си цели, държаха ги в тайна от такива като нея.

Тя погледна Еджууд Дърк и се зачуди какви тайни крие призматичният котарак от нея. Колко ли неща беше направил по причини, известни само на него? Дали нямаше двойственост в това, че я придружи до този свят и че щеше да дойде с нея и в следващия? Уилоу можеше да го попита, но знаеше, че той няма да отговори. Нито онази част от него, която го правеше вълшебно същество, нито другата, котешката му страна, нямаше да му позволят да й каже. Дърк беше една загадка и като такъв, той нямаше да изневери на себе си.

Тя вървеше и се опитваше да не мисли твърде усилено за това, което предстои да се случи. Те излязоха от главните улици и продължиха пътя си през някакви алеи, задръстени от кофи за боклук, отломки и ръждясали коли. Двамата излязоха от обхвата на уличните светлини и преминаха към мъгливата тъмнина. Пътят напред слабо се очертаваше от някакви далечни лампи, които светеха със слабо отразено сияние върху стените на сградите. В тесния проход пред тях се смесваха дим и мъгла, като го забулваха и обгръщаха нощта с наметалото си. Уилоу потрепери при допира с тази сивота и й се прииска отново да може да види слънцето.

Тогава те попаднаха в една дупка между постройките, където мъглата беше толкова гъста, че тя не можеше да види нищо от онова, което се простираше пред нея. Дърк забави ход и се обърна, и в този момент тя разбра, че вече няма никакъв шанс.

— Готова ли си, милейди? — попита я почтително той, въпреки че това беше необичайно за него, и тя отново се уплаши.

— Да — отвърна Уилоу и след това не успя да осъзнае дали изобщо беше казала нещо.

— Стой близо до мен — посъветва я той и понечи да се обърне.

— Дърк — бързо изрече тя. Котаракът погледна назад и се поколеба. — Това някакъв капан ли е?

Призматичният котарак премига.

— Аз не съм поставял такъв — рече той. — Не отговарям за твоите собствени намерения. Човешките същества са добре известни с попадането им в различни капани, които сами са си поставили. Може би точно това ще се случи и с теб.

Тя кимна и обгърна с ръце тялото си, за да се стопли.

— За това ти имам доверие. Боя се за себе си и за детето си.

— Не се доверявай на един котарак без основание философски заключи Дърк.

— Вярвам ти, защото така трябва, независимо от основанията. Ако ме подведеш, изгубена съм.

— Изгубена си само, ако ти позволиш това да се случи. Изгубена си само, ако спреш да мислиш. — Котаракът твърдо я погледна. — По-силна си, отколкото предполагаш, Уилоу. Вярваш ли ми?

Тя поклати глава.

— Не зная.

Между тях се разстла воал от мъгли и за един миг котаракът изчезна. Когато отново се появи, очите му все още бяха приковани към нея.

— Веднъж казах на Холидей, че хората трябва да слушат по-внимателно нещата, които им говорят котките, защото от тях те могат да научат много полезни уроци. Казах му, че е обичайна грешка за много хора да не се вслушват толкова внимателно, колкото е необходимо. Сега казвам същото и на теб.

— Аз те чух добре — отвърна тя. — Но не съм убедена дали те разбрах.

Дърк наклони глава.

— Понякога разбирането идва заедно с хода на събитията. И така — готова ли си?

Тя пристъпи една крачка напред.

— Не ме изоставяй, Дърк. Каквото и да се случи, не го прави. Ще ми обещаеш ли?

Еджууд Дърк поклати глава.

— Котките не правят обещания. Готова ли си или не?

Уилоу събра сили.

— Аз съм зависима от теб. — Котаракът не продума. Да — каза тя тогава. — Готова съм.

Те тръгнаха в тесния проход през мъглите, които го обгръщаха и на мига бяха погълнати в сивотата. Уилоу следеше с наведени очи накъде върви Дърк пред нея, почти невидим сред мъглата. Отначало мъглите бяха по-тъмни и след това слабо се просветлиха. Стените на сградите се изгубиха, а миризмите от града изчезнаха. За един миг всичко около тях се промени. Те се озоваха в гора, в свят на огромни стари дървета с надвесени клони, които скриваха небето, на гъсти храсталаци и високи папрати, на мирис от някакво древно, забравено време. Въздухът беше натежал от миризмата на мухъл и гнило, както и от мъгливия мрак, който обгръщаше всичко наоколо и превръщаше гората в сбор от сенки и полусенки. Долавяше се някакво раздвижване, но на това място, на което всичко беше толкова неясно, не можеше да има нищо сигурно.

Дърк вървеше уверено напред, а Уилоу го следваше. Веднъж тя се обърна назад, но там нямаше и следа от града. Беше излязла от онзи свят и сега беше в друг. Намираше се сред вълшебните мъгли и отново всичко беше непознато за нея.

Отначало тя чуваше гласове като едва доловим шепот и мърморене в мрака. Напрегна се, за да разбере думите, но не успя. Гласовете се надигаха и се снижаваха, но оставаха непознаваеми. Дърк вървеше напред.

След това тя започна да вижда лица с необичайни и чудни черти, лица, надничащи от сенките, остри и ъгловати, с коси от мъх и с вежди от царевична свила. Очите им я пронизваха като остриета на нож, когато погледът им попадаше върху нея, а телата им бяха толкова тънки и изглеждаха толкова леки, сякаш бяха напълно безплътни. Вълшебните хора забързваха и забавяха ход, идваха и си отиваха, като проблясъци на живот сред променящия се мрак. Дърк вървеше напред.

Те стигнаха до една поляна, обградена от дървета, мъгли и още по-непробиваем мрак. Тогава Дърк отиде до средата й и спря. Уилоу го последва и когато се обърна, видя навсякъде около себе си вълшебните хора с лица и тела, притиснати в мъглата, сякаш като в стъкло.

Гласовете започнаха да й шепнат, тревожни и убедителни.

Добре дошла, кралице на Отвъдната земя!

Добре дошла, една от някогашните вълшебни хора, на земята на твоите предци.

Чувствай се като у дома си и постой за малко с нас.

Виж какво можеш да намериш тук за детето, което носиш у себе си.

Изведнъж тя тръгна по поле, осеяно с ярки червени цветя, каквито никога не беше виждала. Държеше в ръцете си дете, грижливо повито в бяло одеяло, защитено от силната светлина. Ароматите сред полето бяха прекрасни и наситени, а слънчевата светлина — топла и вдъхваща сила. Тя се почувства невероятно лека и щастлива, изпълнена с надежда, а под нея се простираше целият свят, с всички свои градове, села и къщи, с всички свои хора, с целия си живот. Детето помръдна в ръцете й. Тя се протегна, за да дръпне по-надолу одеялото, за да може да погледне лицето на бебето. То й отвърна с поглед. Изглеждаше точно както нея. Беше съвършено.

— О! — задъхано отрони тя и започна да плаче от радост.

В следващия миг Уилоу отново се намираше на поляната, сред вълшебните мъгли, с поглед, отправен в мрака.

Гласовете отново зашепнаха.

Ще бъде точно така, ако го пожелаеш.

Създай сама щастието си, кралице на Отвъдната земя. Имаш това право. Имаш и средствата.

Остани с твоето дете на сигурно място сред мъглите, сред нас и тогава ще бъде така, както го видя.

Тя объркано поклати глава.

— На сигурно място?

Остани при нас, ти, някогашно вълшебно създание.

Стани отново като предците си.

Остани, ако искаш видението ти да се сбъдне.

Тогава тя разбра, видя цената, която трябваше да плати, за да получи уверение, че детето й ще се роди такова, каквото беше в нейното видение. Но това нямаше да бъде точно така, защото и тя, и детето й щяха да заживеят в един въображаем свят, а виденията нямаше да бъдат нищо повече от техните собствени измислици. И тя щеше да изгуби Бен. За Бен не се споменаваше каквото и да е, разбира се, защото той не трябваше да бъде допуснат на обещаната земя, той беше вън от събитията, чуждоземец, който никога нямаше да се вмести в живота на вълшебните хора.

Уилоу погледна надолу към Дърк, но призматичният котарак не й обръщаше никакво внимание. Той беше седнал, леко обърнал се настрани и грижливо миеше лицето си — ближеше го, облизваше го, потъркваше го и го търкаше. Безразличието, което проявяваше, беше заучено и целенасочено.

Тя погледна назад, към морето от лица в мъглата.

— Не мога да остана тук. Моето място е на Отвъдната земя. Вие трябва да знаете това. Изборът за моя живот е направен преди дълго време. Не мога да се върна отново тук. Не искам да го направя.

Лоша грешка, кралице на Отвъдната земя.

Твоят избор ще засегне и детето ти. Какво ще кажеш за него?

Гласовете бяха сменили тона си и сега звучаха ядосано. Уилоу преглътна страха си от това, което можеше да означава този яд.

— Когато детето ми порасне достатъчно, за да взима решения, ще вземе решението за себе си.

Наоколо всички започнаха да мърморят и в гласовете им не се долавяше подкрепа. Чуваше се неодобрителен шепот и забулен гняв. Шепотът имаше лоши намерения.

Тя се овладя и попита:

— Ще ми дадете ли пръстта, от която се нуждае детето ми?

Шепотът потъна и застина. Тогава един глас отвърна:

Разбира се! Още с идването ти, ние сме ти обещали тази пръст. Тя е твоя и можеш да я вземеш. Но за да го сториш тя първо трябва да стане твоя.

Вълшебната почва не може да бъде изнасяна отвъд мъглите, докато не се ознаменува и заобича от онзи, който иска да я вземе.

Уилоу погледна назад към Дърк. Отговор нямаше. Котаракът все още се почистваше, сякаш нищо друго на този свят не беше важно колкото това.

— Какво трябва да направя? — попита Уилоу лицата.

— Онова, което е в кръвта ти, малка силфидо. Потанцувай така, както твоята майка — горската нимфа те е учила да танцуваш? Танцувай по земята, върху която си застанала. Когато го направиш пръстта ще бъде твоя и ти ще можеш да я вземеш със себе си и да напуснеш тези мъгли.

Уилоу остана смаяна. Да танцува? Тук имаше нещо мътно. Усещаше го; беше сигурна. Но не можеше да каже какво точно беше.

— Танцувай, кралице на Отвъдната земя, ако искаш пръст за детето си.

— Танцувай, ако искаш да завършиш пътуването си и да дадеш живот.

— Танцувай, Уилоу, дете на някогашните вълшебни хора.

— Танцувай…

Така и направи. Започна бавно, с няколко предпазливи стъпки, за да види какво ще се случи; с няколко малки движения, за да провери дали всичко е наред. Дрехите й тежаха и забавяха движенията й, но тя не беше убедена, че трябва да ги свали, както се налагаше да стори при други обстоятелства, притеснена и готова да побегне, ако нещата не тръгнат добре. Не стана така. Тя потанцува още малко, увеличи броя на стъпките, както и сложността на движенията. Страхът и предпазливостта малко по малко отстъпиха пред изписалата се по лицето й радост заради това, че правеше нещо, което толкова много обичаше. Лицата на вълшебните създания сякаш се отдръпнаха назад в мъглата; зорките очи и тънките носове, щръкналите коси и пръчковидните крайници, частиците светлина и раздвижване се бяха оттеглили обратно в мрака. В един миг те бяха там, а в следващия вече си бяха отишли. Тя остана сама.

Освен Дърк, който се беше отдалечил от нея и внимателно я наблюдаваше. Стоеше, сякаш изваян от камък.

Тя затанцува по-бързо, ненадейно понесла се сред потока от стъпки, в ритъма на движенията, в радостта, която се надигаше в нея и кипеше в душата й. Сякаш можеше да танцува по-бързо, по-леко, по-грациозно тук, сред вълшебните мъгли, отколкото в истинския свят. Всичките й усилия се възнаграждаваха с успех, на какъвто никога преди не се бе наслаждавала. Щастието й растеше, когато правеше непостижимо трудни движения, извърташе се и се въртеше, скачаше и извиваше снага, лека като перце, бърза като вятър. Танцуваше и можеше да каже, че изведнъж е станала много по-добра, отколкото майка й изобщо някога е била. Струваше й се, че е овладяла за броени мигове, онова, което майка й беше усъвършенствала през целия си живот.

Сега тя съблече дрехите си, всички задръжки бяха забравени, а обещанието да внимава и да се пази — изоставено. След секунди тя остана чисто гола.

Уилоу летеше през поляната, сама в полета си през мъглата и полумрака, потънала в забрава за всичко около себе си. Да, този танц съчетаваше всичко, което някога бе искала един такъв танц да бъде! Да, той можеше да я дари с неща, които винаги бе смятала за невъзможни! Тя се издигаше и спускаше, отново се издигаше и ускоряваше стъпките си. Пред очите й започнаха да се появяват цветове, светли като дъгата и свежи като цветя в някаква огромна, необятна градина, грижливо подбрани и ухаещи невероятно. Тя летеше над тях, рееше се сякаш беше птица, свободна като въздуха. С нея имаше и други птици, всички обагрени в ярки багри и пеещи чудесно. Те кръжаха над нея и й показваха пътя. Тя се издигна от градината към небето, устреми се към слънцето, към рая. Танцът я носеше, възраждаше я за живот, даваше й криле.

Уилоу сънуваше всичко, каквото си пожелаеше — всяка възможност, всяка надежда. Всичко беше там и всичко й принадлежеше. Тя танцуваше и всичко останало беше забравено. Вече не помнеше къде се намираше и защо беше дошла тук. Не си спомняше за Бен и детето. Танцът бе всичко. Нямаше нищо друго, освен танца.

От мъглите, обкръжаващи поляната, вълшебните хора наблюдаваха и се усмихваха на себе си, незабележими.

Уилоу щеше да се изгуби, пленена завинаги в своя танц, ако Дърк не беше кихнал. Изглеждаше, че няма причина за това — то просто се случи. Беше тих звук, но беше достатъчен, за да я изтръгне от бездната на забравата. За секунда тя погледна призматичния котарак с крайчеца на окото си и тогава си спомни. Уилоу видя, че той я гледа с прям, непроницаем поглед, в който се четеше упрек. Какво й беше казал той? Тя го попита за капани и котаракът я предупреди, че хората най-често попадат в капаните, които сами са си поставили. Да, точно като този. Този танц.

Но тя не можеше да спре. Беше потънала твърде дълбоко в неговата наслада и в неговите чудеса, за да спре да се движи. Сънищата, които той караше да й се явяват, бяха твърде неустоими, за да се откаже от тях. Уилоу беше направила точно това, срещу което той я беше предупредил и сама се беше уловила в капана си, а сега не можеше да се освободи. Тя разбираше, че това е бил планът на вълшебните хора спрямо нея — трябваше да започне да танцува, да продължи завинаги и така никога да не успее да напусне вълшебните мъгли. Тук щеше да се роди нейното дете и когато се родеше, то щеше да им принадлежи. И тя, и детето щяха да останат собственост на вълшебните хора завинаги.

— Защо? Защо те бяха пожелали да стане така? Тя нямаше отговор.

Мислите й хвърчаха и в един миг, Уилоу беше на ръба отново да потъне в сънищата си. Но тя задържа погледа си върху Дърк, докато бягаше по поляната, гледаше го как я наблюдава и отчаяно се опитваше да измисли какво да стори. Щеше да продължи да танцува завинаги. Никога нямаше да спре. Но трябваше. Трябваше да спре! Нямаше да позволи това да й се случи, каза си тя. Щеше да намери начин да се освободи.

Бен. Ако Бен беше тук, той щеше да й помогне. Бен, на когото тя винаги можеше да разчита да бъде до нея и който бе дал обет във всеки момент да бъде с нея. Бен, силата, която я крепеше, когато всичко останало се проваляше. Той винаги идваше за нея. Винаги.

Но как ли щеше да дойде този път?

Бен!

Дали го бе повикала на глас? Не беше сигурна. Тя усети как Дърк започва да й се изплъзва. Едва го виждаше през мъглата на своя танц, през магията, от която бе пленена.

Бен!

И в следващия миг той беше там — образът на лицето и очите му се яви отвъд времето и разстоянието. Бен беше там, доста далеч, все пак, но тя можеше да го докосне.

Изведнъж пред нея изплува възможност за бягство. Щеше да използва вълшебната магия за своите собствени цели, щеше да я обърне в своя полза. Тя беше послужила, за да я впримчи в капана си и Уилоу бе позволила това да се случи, но все още имаше начин да се измъкне. Танцът беше само сън, а сънищата могат да се променят, ако тя е достатъчно силна. Силфидата не беше окончателно изгубена, още не. Не и ако не го поискаше. Не и ако не забравеше.

Тя затвори очи и във вихъра на своя танц призова Бен Холидей. Можеше да си го представи така, както си представяше и всичко останало. Това беше магията на вълшебния свят. Ако изгонеше страха си, Уилоу щеше да може да овладее виденията си, да ги направи свои собствени и да промени посоката им. Това беше урокът, който някога бе научил Бен, урок, за който я беше предупредил Дърк. Използвай магия, за да се освободиш. Използвай танца, за да избягаш.

Бен! — Тя го повика със силен и твърд глас.

И тогава се случи нещо невероятно и съвсем неочаквано.

Рицарят спеше в Лабиринта, изтегнал се върху земята, под покритието на няколко дървета, чийто навес беше като палатка. Дамата лежеше, притисната към него, свита в прегръдките му, отпуснала глава върху рамото му, с ръка на гърдите му. Тя се усмихваше, а твърдостта, която толкова често се изписваше върху лицето й, липсваше през тази нощ. Наоколо бяха надвиснали мрак и мъгла и обгръщаха света и тези, които кръстосваха из него, но в този миг поне, Рицарят и Дамата не мислеха за него.

Грифонът седеше свит в наметалото си на няколко крачки разстояние и ги наблюдаваше притеснен. Всичко това не му изглеждаше правилно. Не можеше да го обясни, но зад онова, което се случваше, се криеше някаква лъжа. Несъмнено беше така. Тези двамата бяха врагове и новият им съюз бе лишен от мъдрост и разум. Тяхната импулсивност щеше да се стовари по-късно върху тях, смяташе той. Може би щеше да ги унищожи.

Безформените му черти се сбръчкаха от неприязън и той целенасочено отмести погледа си.

Докато спеше. Рицарят започна да сънува. Отначало сънят му беше неясен, представляваше смесица от звуци и движения, докато самият той пътуваше през времето и пространството към непознато място. Рицарят беше спокоен и затова не се съпротивляваше на притегателната сила, която го водеше напред. Тогава започна да чува гласове — не, беше един глас, който викаше някакво име. Чуваше го да повтаря, отново и отново. Рицарят познаваше този глас, но не можеше да си спомни на кого принадлежи. Името също му беше познато.

Бен!

Той слушаше звуците и пътуваше със съзнанието, че се приближава, че му действа някаква притегателна сила и че е призован с една или друга цел.

Бен!

Тогава сякаш някаква огромна ръка го разтърси и той се оказа здраво стъпил на земята и изправен. Гласът стана по-ясен и долиташе от доста по-близо. Беше жена и тя викаше за помощ. Беше някоя, която познаваше, с която беше свързан и тя го призоваваше да я защити.

Рицарят веднага отиде до нея и изтегли великия си меч, докато си пробиваше път през дърветата в гората, чиито силуети се мъжделееха около него. Това беше Лабиринта и все пак, като че ли не беше. Той не можеше да го обясни, но както двете местности бяха различни една от друга, така и имаше нещо, което ги свързваше. Всички подробности си приличаха. Рицарят държеше пред себе си меча, готов за битка. Все още му липсваха тежките доспехи и той носеше единствено ризницата си, кожените дрехи, колана, ботушите и ръкавиците. Отдели им една бегла мисъл, защото не се страхуваше от онова, което го очакваше. Обзелата го увереност надделяваше над всякакви съмнения. Той беше определен да помага на онези, на които бе дал обет за това, а жената, която го зовеше, беше една от най-важните сред тях.

Рицарят стигна до поляна, където сводът се разтваряше и оттам падаше светлина като слабо сияние сред плътната мъгла. Когато той се появи, около него се пръснаха някакви фигури — малки създания, слаби и с ъгловата структура, със заострени черти и с мъх и клечки по телата. Те се отдръпнаха от него, сякаш носеше някаква чума, съскаха и мърмореха като плъхове, притиснати в ъгъла. Рицарят мина покрай тях, без да забави крачка и се отправи към средата на поляната, където спря.

Жената, която танцуваше из сенките и полусенките, се хвърли на раменете му и го прегърна сякаш той беше нейното спасение в бурно море. Тя беше гола и трепереше, като че беше замръзнала до смърт, а лицето и тялото й се притиснаха към него.

— Бен — прошепна жената. — Ти дойде.

Рицарят я притисна към себе си, за да я накара да спре да трепери, но когато стори това, у него се вляха спомените.

— Уилоу! — обезумял й отвърна шепнешком той.

Тогава разбра. Оковите на заблудата, в които беше заключен, се скъсаха при нейното докосване, при мелодията на гласа й, при вида на лицето й. Въпреки че сънуваше, по някакъв начин, сънят беше действителност. Той бе призован от нея, докато спеше, но те се свързаха толкова здраво, сякаш бяха будни и бяха заедно от плът и кръв. Тя се притискаше към него и шепнеше името му, като му говореше неща, които той не разбираше. Те се намираха сред вълшебните мъгли. Уилоу беше пленена от вълшебните хора в своя танц и не можеше да се освободи. Детето им щеше да бъде задържано от тях, щеше да бъде задържано тук завинаги. Но всичко може да се сбъдне, ако си го представиш и затова тя си беше представила, че той идва, за да я спаси, в отчаяните си усилия да се освободи. И той дойде, но не и по начина, по който тя си беше представила. Той наистина беше при нея. Как се беше случило това? Как беше проникнал той сред вълшебните мъгли?

Вълшебните хора гъмжаха наоколо като рояк обезумели пчели, съскаха и притичваха в мрака, побеснели. Той видя Еджууд Дърк, който седеше наблизо и наблюдаваше какво става по своя котешки начин. Еджууд Дърк? Какво правеше той тук?

И нещо по-важно — какво бяха сторили с Рицаря от Лабиринта, който сега разбра, че беше Бен Холидей? Спомените нахлуха в съзнанието му, а магията на забравата беше развалена. Той беше отвлечен от Сърцето чрез магия и беше затворен в една кутия, гравирана с тайнствени знаци. Това беше последното нещо, което си спомняше да се е случило, преди да се събуди в Лабиринта. Както и че Хорис Кю беше там, беше поставил кутията, беше отстъпил встрани точно преди Бен да попадне в нея и да бъде повлечен надолу заедно с…

Сърцето му спря да бие.

С Нощната сянка и Страбон.

С Дамата и Грифона.

Истината го потресе дотам, че за един миг той не успя да си поеме дъх, нито да помръдне. Бен прегърна Уилоу, сякаш те бяха разменили ролите си и сега тя представляваше неговото спасение, което го предпазваше да не бъде отнесен някъде. Тя усети неговото стъписване и бързо погледна нагоре към него, а ръцете й се протегнаха, за да задържат лицето му.

— Бен — отново прошепна Уилоу. — Моля те. Всичко е наред.

С огромно усилие той се съвзе от неподвижното си състояние. Нещо се късаше в крайчеца на видението му. Сънят, който ги свързваше, започна да се накъсва, наближи края си, а магията скоро щеше да се развали. Уилоу също го усещаше. След края на танца, сънят нямаше как да просъществува. Тя започна да се облича, без да обръща внимание на кратките звуци на гняв, които се долавяха сред мъглите, отново се овладя и реши, че няма да се остави да бъде подмамена повторно. След като се облече, Уилоу се наведе над земята, върху която беше танцувала, изкопа шепа пръст и я сложи в торбата си.

Бен я гледаше, без да разбира. Той понечи да се приближи към нея, но в следващия миг се оказа, че не може да помръдне. Погледна надолу, към краката си и с ужас видя, че започва да изчезва.

— Уилоу! — извика предупредително той.

Тя веднага се изправи и забърза към него. Но Бен вече беше изгубил формата и очертанията си; връщаше се в своя сън, на мястото, на което спеше, в затвора, където все още се намираше. Той чу как тя го вика, видя я да се протяга към него и да се опитва да го задържи. Но не можеше. Магията, която ги бе свързала от вълшебните мъгли на два различни свята, се разваляше.

— Уилоу! — отново извика Бен, този път отчаяно, неспособен да забави оттеглянето си. — Все някак ще те намеря! Обещавам ти! Ще дойда за теб!

— Бен! — чу я той за последен път и тогава се изпари, сля се с мъглата, превърна се в част от въздуха и вятъра и се понесе обратно, през бездната, която ги разделяше в будната действителност, обратно към съня, от който идваше.

Останала отново сама на тихата поляна, Уилоу отправи поглед нагоре, към неясния мрак. Бен беше изчезнал. Магията на нейното видение се бе оказала достатъчно силна, за да го призове, но не и за да го задържи. Той я беше освободил от танца, но не можеше да остане, за да й помогне по-нататък. Тя усети отново да я обзема отчаяние и се опита да преглътне сълзите си. Но сега нямаше време за тъга, нямаше време за нищо друго, освен за детето си и тя използва гнева си като оръжие и се обърна към Еджууд Дърк.

— Искам да си ида у дома — тихо, но настоятелно изрече Уилоу. — Още сега.

Призматичният котарак премига с очи.

— Тогава, тръгвай, кралице на Отвъдната земя.

— Няма ли да ме спреш?

— Не и аз.

— Нито вълшебните създания, които са обкръжили тази поляна?

Дърк се прозя.

— Те изгубиха интерес точно към тази игра. Любопитно е, че не успяха да предизвикат Холидей, не мислиш ли?

Тя се замисли над това. Наистина беше интересно. Защо го пуснаха да си отиде? Както и нея. Какво ги спря да се намесят?

— По кой път да тръгна, Дърк? — попита Уилоу.

Еджууд Дърк се изправи и се протегна.

— По който искаш. Всички водят натам, накъдето ти е предначертано да отидеш. Ще те водят инстинктите ти. Както ти казах по-рано, по-силна си, отколкото предполагаш.

Тя не му отговори, защото беше твърде ядосана заради това, което й се случи, за да приема комплименти. Той й беше помогнал по своя собствен, странен начин, дали по случайност или с цел, Уилоу не беше сигурна, но и в двата случая, призматичният котарак не беше неин приятел. Вълшебните мъгли и съществата, които ги обитаваха, в това число и Дърк, представляваха едно проклятие. Тя искаше час по-скоро да се отдалечи от него.

— Ти няма ли да дойдеш с мен? — запита го Уилоу.

— Не — отговори той. — Ти нямаш повече нужда от мен. Твоето пътуване завърши.

Така беше. Тя вече имаше трите вида пръст, които беше изпратена да събере, пръстта от трите различни свята, от които произлизаше нейното дете. Ако Земната майка бе казала истината, сега раждането можеше да се състои. Нямаше какво друго да направи, нищо друго не се изискваше. Можеше да си иде у дома.

Тя се загърна в наметалото си, притисна по-близо до тялото си торбата с пръстта, обърна се и тръгна напред. Направи така, както й бе казано и последва инстинктите си. Беше учудващо, но те изглеждаха доста ясни. Поведоха я в права линия през дърветата.

Насочиха я далеч навътре сред мъглите, докато накрая тя изчезна.