Вълшебната кутия

Горс

Хорис Кю напусна Сребърния замък като беглец в нощта. Тръгна, движейки се толкова бързо, колкото приличието и гордостта му позволяваха, като хвърляше притеснени погледи наоколо при всяка своя стъпка. Приведен напред, той вървеше с устремени крачки, при които стъпалата му ринеха земята под него; високата му и недодялана снага се поклащаше и полюляваше при движението. Беше като една странна фигура, бродеща из тази земя — най-странната, която съществува. Тикът, който така загадъчно се бе появил, караше окото му да подскача като уловено в ръката щурче. За негова зла участ, Бигар се крепеше върху рамото му.

— Наистина не харесвам това куче — промърмори птицата, като разроши перата си в знак на неприязън.

Хорис Кю сви устни.

— Не говори за кучето — каза той.

— Но то почти ме позна. Не видя ли? То ще си спомни, рано или късно, помни ми думите.

— Бъди сигурен, че ще ги запомня.

Те пресякоха моста, който свързваше острова със сушата и тръгнаха към западните гори.

— Какво ще бъде по-различно, ако той наистина си спомни? — продължи Хорис. — Мийкс е мъртъв и повече няма да се върне.

В онези години Бигар принадлежеше на магьосника. Мийкс бе този, който направи магия, за да подобри умствените способности на птицата, като се надяваше да я използва за шпионин срещу враговете си. Но и тогава Бигар беше точно толкова досаден и разговорлив, колкото и сега, и Мийкс бързо се умори от него. Когато Хорис Кю беше изпратен на заточение на земята от стария крал, Мийкс отпрати противната птица с него.

Бигар се сви на черна перната топка.

— Ако кучето ме свърже с Мийкс, Хорис, ти можеш да се простиш с надеждите си да се завърнем зад стените на онзи замък.

Хорис си даваше вид, че не се безпокои.

— Тревожиш се за дреболии — рече той.

— Не ме интересува. Не ми хареса начина, по който ме гледаше кучето. Всъщност, нищо не ми хареса.

Хорис не продума, но си помисли, че самият той също не бе сигурен дали нещо му беше харесало. Нищо не беше потръгнало така, както очакваше от момента, в който изрече „расхун, облайт, сурена и каквото следваше там“ и това нещо излезе от Вълшебната кутия. Той потреперваше, само като си помислеше за него, като си спомнеше какво бе видял, когато се обърна назад, дочул неговия поздрав. Потреперваше при мисълта, че нещото ги очаква. Ужасният му вид не можеше да се опише с думи. Това беше най-противното създание, което някога беше срещал.

А ето че сега нещото господстваше над неговия живот, заповядваше му като на прост слуга, казваше му къде да отиде и какво да направи. Това беше най-страшният му сбъднат кошмар и Хорис Кю не помисляше дори и за миг, че би могъл да се опита да го ядоса.

— Защо смяташ, че то ни изпрати да се срещнем с краля? — попита изведнъж Бигар, сякаш прочете мислите му.

Те минаха по планинския склон и прекосиха една поляна, която се простираше до началото на гората.

— Откъде мога да знам? — въздъхна тежко Хорис. — То каза да отида и да разкажа тази историйка на Холидей. Така и направих. То каза да го направя и аз го направих. Ти си мислеше, че ще започна да споря ли?

Бигар нямаше какво да каже след всичко това, но тъй като нервите на Хорис бяха опънати почти докрай след събитията от последните двайсет и четири часа, мълчанието на птицата беше добре дошло. Все пак, вината бе изцяло на Бигар, мислеше си Хорис. Планът за посредничеството, измислицата със Скат Манду (Скат Манду — каква шега!), за освобождаването на това нещо и за завръщането на Отвъдната земя. Хорис не знаеше точно в каква игра играеха, но беше сигурен, че завръщането им тук — онова кътче от цялата вселена, на което най-малко трябваше да се намират, на мястото, където те бяха всичко друго, но не и добре дошли — бе една опасна игра. Освен, разбира се, това, че старият крал бе мъртъв, а новият крал, Холидей, изглеждаше предразположен поне да помисли върху молбата му. Нямаше значение. Какво правеха те тук? Естествено, тук беше неговата родна земя, а и още много други неща, но от друга страна, това място не пазеше особено мили спомени за него. Тук той бе роден (по ирония на съдбата) и израснал, беше се забъркал в значителни неприятности, беше обявен за „персона нон грата“ и принудително бе напуснал. Той се бе почувствал съвършено щастлив в своя нов свят, в страната на млякото, меда и поклонниците на Скат Манду, готови да му платят в брой само заради една струйка дим и едно потрепване на светлината. Беше се установил добре, беше доволен от себе си, от това, което го заобикаляше, от собствеността си и от плановете за бъдещето.

А какво имаше сега? Нищо. И цялата вина за това беше на Бигар.

Но все пак, разбира се, не беше точно така. Вината бе толкова на Бигар, колкото и на самия него и този факт го вбесяваше дори още повече.

Какво щеше да стане с него сега? Какво бе намислил добрият стар Скат Манду?

— Все пак на мен наистина не ми хареса това куче отново рече Бигар и накрая потъна в мълчание.

Те вървяха от сутринта и когато денят преполови, стигнаха до Сърцето. Сърцето беше свещено място, извор на магическата сила на Отвъдната земя и изначален корен на нейния живот. Тук всички крале, а в това число и Бен Холидей, бяха приели жезъла и короната. Представляваше открито пространство насред гората от гигантски широколистни дървета. По краищата на тази гора се ширеха полета от Тъжносмевки, а под сенките на дърветата й заедно растяха зелени, златисти и тъмночервени треви. В средата се издигаше платформа, построена от светещи бели дъбови дъски и застопорена с лъскави сребърни скоби, между които бяха поставени големи бели свещи. Платформата бе обградена от пилони, на чиито върхове се развяваха знамената на кралете на Отвъдната земя в море от ярки багри. Знамето на Холидей бе най-новото и изобразяваше везна в равновесно положение, открояваща се на зелен фон — спомен от годините, в които бе работил като адвокат в стария си живот. Цялата площ около платформата, както и останалата част от откритото пространство, бяха заети от пейки и прагове за коленичене, подредени в редици и покрити с бяло кадифе.

Всичко бе чисто и съвършено добре поддържано, сякаш новата коронация вече бе предвидена.

Хорис Кю влезе в Сърцето и мрачно се огледа наоколо. От всяка излъскана дъска, от всеки стълб, му се усмихваше в ответ частица от историята на тази страна.

— Свали си шапката, Бигар — напевно изрече той. Намираме се в църква.

Бигар се огледа колебливо наоколо, а проницателните му очи просветнаха.

— Кой, по дяволите, полага грижи за това място?

Хорис прикова поглед към него.

— Що за безбожник си ти! — въздъхна той.

Бигар се откъсна от рамото му и полетя към една от кадифените пейки, където кацна.

— Е, сега се отдаваш на стари спомени, а, Хорис? Тъжно е, наистина.

В същия момент той напълно съзнателно се настани върху бялата възглавничка.

За момент Хорис доби суров вид, но след това дългунестата му фигура започна да се разгъва, като че беше влечуго, а дългите му крайници се заплетоха насам, после натам, сякаш бяха пръчици, забодени в парцалена кукла.

— Имам почти всичко, което ти можеш да ми дадеш, Бигар. Какво ще кажеш да извия безценния ти врат?

— Какво ще кажеш аз да ти избода очите, Хорис?

— Ах, ти, отвратителна гарга такава!

— Ах, ти, слабоумна маймуна!

Те втренчиха погледи един в друг: Хорис, наострил нокти и Бигар, с разрошени и разперени пера. Гневът профуча през тях, а след това се разпръсна и се изпари като вода върху камък, изложен на обедно слънце. Напрежението освободи телата им и бе заменено от почуда и бегло чувство на притеснение от тяхното объркващо поведение.

— Това нещо е отговорно за цялата тази глупост — тихо заяви Хорис. — Добрият стар Скат Манду.

— Той не представлява това, което аз очаквах, признавам — мрачно изрече Бигар.

— Не може дори да се нарече той. Той всъщност е просто то.

— Един червей!

— Истински дявол!

Бигар затвори очи.

— Хорис — каза птицата, а в гласа й се прокрадна нотка на тъга. — Какво ще правим тук? Спри, не казвай нищо, преди да си ме чул докрай. Знам как стигнахме дотук. Начинът ми е познат. Пуснахме това нещо да излезе от Вълшебната кутия, където беше заключено сред онези вълшебни мъгли и то използва точно тях, за да отвори врата към Отвъдната земя. Тази част от историята я разбирам. Но какво ще правим тук? Наистина, какво ще правим? Помисли за това само за миг. Тук е опасно за нас.

— Знам, знам — въздъхна Хорис.

— Добре тогава. Защо не отидем някъде другаде? Някъде, където е по-… безопасно. Защо не го направим? Може би то ще изслуша едно предложение да отидем някъде другаде. Може би поне ще си помисли дали да не изпрати нас, дори и ако то иска да остане тук. В края на краищата, за какво сме му ние?

Хорис го изгледа сурово.

— Къде бихме могли да отидем, Бигар? — попита той. Да се върнем обратно там, откъдето дойдохме и където вярващите ни очакват, за да ни разкъсат на парчета? Доста добре успя да се погрижиш за това положение на нещата.

— Не го направих аз, Хорис. Вече ти казах. Беше Скат Манду! Или който и да е там. — Бигар се приближи, като подскочи на съседната пейка. — Искаш да знаеш къде можем да отидем ли? Имаме много възможности. Чел съм за няколко такива. Какво ще кажеш за онова място с пътя на жълти павета и със смарагдовия град и с онези малки човечета, които шарят насам-натам — Смехораните или нещо от този род?

Хорис го погледна и въздъхна.

— Бигар — каза той. — Това не е истинско място. То е от книгата.

Бигар се опита да се намръщи, но не успя.

— Не, не е така. Истинско е.

— Не, Бигар. Отново правиш късо съединение. Това беше Оз. Оз не е истинско място. То е измислено.

— С магьосника и с всичко останало ли? С вещиците и летящите маймуни? Това не е приказка. Мястото е истинско.

— Приказка е, Бигар! Просто една приказка!

— Добре, Хорис, добре! Приказка е! — Птицата троснато тракна с клюн. След това за миг се замисли. — Хубаво. Какво ще кажеш да отидем на онова място с малките бързоноги човечета?

Хорис почервеня.

— Какъв смисъл има! — изсъска той яростно. След това мина покрай Бигар, без да го погледне и закрачи към гората. — Нека просто се върнем, за да докладваме и да забравим цялата тази работа!

Той продължи пътя си и отново се изгуби сред дърветата, като остави Сърцето зад себе си. След миг Бигар го последва. Те преминаха отвъд досега на слънчевата светлина към място, където дори и по обед си оставаше тъмно и студено, а мрачни сенки плетяха сложните си форми като мрежи на паяк сред горската шир. Двамата вървяха, без да продумат. Хорис решително крачеше направо, а Бигар ту подскачаше от крак на крак, ту политаше напред или размахваше крила в обратна посока. Потънал в размисъл, Хорис умишлено не обръщаше внимание на действията му.

На по-малко от два километра разстояние от Сърцето, където светлината почти изцяло бе засенчена от вплетените един в друг клони на дърветата, те се спуснаха по един стръмен склон към гъстите шубраци, които сякаш подпираха отдолу надвисналите над тях скали. Като си проправяха път през гъсталаците, стигнаха до голям гладък камък, по чиято повърхност бяха гравирани някакви символи, както от двете му страни, така и точно през върха му. Хорис се загледа към камъка, отправи най-измъчената въздишка, на която бе способен, протегна ръка и в бърза последователност започна да докосва различни символи. След това мигновено се отдръпна назад, докато вратата се отвори със скърцане между два камъка. Бигар отново кацна на рамото му и те заедно отправиха погледи към черния отвор на пещерата, който се откри пред тях.

С голяма неохота двамата влязоха. Каменната врата изскърца и се затвори зад тях.

В пещерата имаше светлина, която ги отведе към най-далечните пещерни дълбини. Това беше някакво бледо фосфоресциращо сияние, сякаш бликащо от самата скала. То светеше като сребърна руда на разпръснати петънца и безразборни жилки, разчупваше до известна степен мрака и позволяваше почти безопасно преминаване през пещерата. Там беше топло, но топлината бе някак неприятна, пареше кожата и я правеше влажна и раздразнена. Във въздуха се носеше остра миризма. Хорис и Бигар я разпознаха веднага и разбраха откъде идва.

Те достигнаха най-дълбоката част на пещерата за няколко минути. Там светлината бе най-ярка, топлината най-жарка, а зловонието бе най-силно. На това място пещерата се разширяваше и проходът се изкачваше на височина от около шестстотин метра. От тавана, като средновековен назъбен капан, стърчаха няколко сталактита. В спалнята нямаше нищо друго, освен едно разклатено дървено легло, обърнато на една страна и също толкова разклатена дървена маса, където бе разположен метален умивалник. Леглото не беше оправено, а умивалникът не бе изпразнен.

До умивалника стоеше Вълшебната кутия.

От най-далечния край на пещерата се усети някакво раздвижване.

— Направи ли това, което ти беше наредено — изсъска зловещо един глас.

Хорис се опита да затаи дъх, за да не вдишва от миризмата повече отколкото трябваше.

— Да — рече той. — Направихме точно така, както ни бе казано.

— Какъв беше отговорът?

— Той каза, че трябва да помисли върху това. Но вълшебникът и писарят ще се опитат да го убедят да не допуска аз да остана.

Гласът се изсмя. Нещото се размърда в мрака, усети се как тялото му се повдига, а крайниците му се стягат. Наистина бе трудно да се определи какво точно става, а това беше твърде объркващо. Хорис отново си припомни първия път, когато погледът му попадна върху нещото и сега изведнъж осъзна, че вече не бе сигурен какво точно беше видял. Нещото, наречено Скат Манду, имаше навик да показва само част от себе си, само едно потрепване на тялото, ръката или главата (но никога на лицето), само загатване за цвят или форма. Това, което оставяше след себе си, бе чувство за някакъв доста неопределен образ. Това, което оставяше след себе си, безспорно беше нещо неприятно, грубо и отблъскващо.

— Изплаших ли те? — попита меко гласът. В опушения мрак блесна следа от отровно зелено.

Изведнъж Хорис изпита съжаление, че се беше върнал тук и си помисли, че в края на краищата Бигар е бил прав. Що за лудост беше тази, която ги бе накарала да освободят чудовището? То беше затворено във Вълшебната кутия, но ги подмами да го пуснат, като използва Бигар за посредник, а Хорис за фокусник — и двамата като инструменти, с които да се добере до ключалките, държащи го в плен. Хорис Кю осъзна с най-съкровеното кътче на сърцето си, че нищичко не е било негова идея при създаването на Скат Манду — всичко бе дошло от нещото във вълшебната кутия, от нещото, заключено сред вълшебните мъгли, отпратено на заточение точно като тях и обречено на забрава, докато Хорис и Бигар несъзнателно не му се бяха притекли на помощ.

— Какво ще правим тук? — изписка ненадейно Бигар, а в тъпичкия му гласец се усети уплаха и скованост.

— Това, което ви кажа да правите — изсъска гласът.

Скат Манду се появи от мрака, изникна като облак от дим, който се бе сраснал в някаква бегло позната, но все още незавършена форма. Миризмата му накара Хорис и Бигар да се отдръпнат назад, а смехът му бе нисък и самодоволен. Смехът пропълзя като зловонна водна струйка, когато нещото се раздвижи и те доловиха съскането на дъха му в ненадейно настъпилата тишина. Нещото беше огромно, дебело и властно. То придаваше усещане за някаква древност, изпълнена с ужаси.

— Наричат ме Горс2 — изведнъж прошепна чудовището. — Бях един от онези, които живееха сред вълшебните мъгли; бях един от тях, докато преди няколко века не бях заловен и затворен във Вълшебната кутия завинаги. Някога бях магьосник с огромна сила и пак ще бъда. Вие ще ми помогнете.

Хорис Кю прочисти гърлото си.

— Не виждам какво можем да направим ние — каза той.

Горс се изсмя.

— Аз ще бъда твоят взор, Хорис Кю. Аз те виждам по-добре, отколкото ти виждаш себе си. Ядосан си, защото си изгубил нещата, които си притежавал в другия свят, но това, което най-много искаш, се намира тук. Страхуваш се, когато си спомняш какво са сторили с теб, но аз ще ти дам смелостта, която ти липсва. Да, аз те използвах. Да, ти беше моята магическа пръчица. И отново ще бъдеш, ти и птицата, и двамата. Така стоят нещата, Хорис. Хората от вълшебните мъгли ме затвориха във Вълшебната кутия с помощта на магии, които не могат да бъдат развалени отвътре, а единствено извън кутията. Някой трябваше да ги изговори и аз избрах теб. Аз нашепнах заклинанията в твоето съзнание. Аз направлявах магиите ти стъпка по стъпка. Една след друга, ти изрече магическите думи на Скат Манду. Един след друг, ти превъртя ключовете на ключалките, които ме държаха затворен. Когато бях готов да се появя, накарах птицата да признае, че онзи Скат Манду е измама и така те принудих да избягаш. А твоето бягство можеше да стане възможно единствено, ако ме беше освободил. Но не се отчайвай. Стана така, както трябваше, както беше замислено. Съдбата ни свърза един към друг.

Хорис не беше сигурен, че всичко това му звучи добре, но от друга страна, независимо от състоянието си, беше заинтригуван от вероятността, че в цялата работа може да има полза и за него.

— Ти сигурно имаш план за нас? — предпазливо попита той.

— Много привлекателен план — прошепна Горс. — Знам вашата история, и на двама ви. Ти, Хорис си бил заточен заради собствените си разбирания за това какво трябва да представлява магията. Птицата е била отпратена, защото е надхвърлила очакванията на нейния създател.

Твърде странно, но Хорис и Бигар установиха, че са съгласни с тази оценка (въпреки че Бигар не бе особено очарован постоянно да го наричат „птицата“).

— Вие сте били прът в колелото на онези, които са проявявали мнимо приятелство към вас, но всъщност са се страхували от вас и са ви завиждали. Такава е природата на създанията, против които сме се изправили — Горс замислено се отпусна назад, в мрака, в дима и тъмната сянка край скалата. Неговото движение бе съпроводено от някакъв стържещ звук, като от нож, с който се чистят люспите на риба. Това бе доста несвойствено за тази толкова нематериална форма.

— Искате ли да си отмъстите на онези глупаци? — поинтересува се Горс.

Хорис и Бигар не желаеха нищо по-силно от това, разбира се. Но все пак тяхното притеснение спрямо Горс не намаля, въпреки всичките окуражителни думи. Те не харесваха това същество, не харесваха нито образа, нито миризмата му, не харесваха дори само мисълта за него и все още бяха убедени, че най-добре щяха да си бъдат обратно там, откъдето бяха дошли. Все пак, не бяха изглупели дотам, че да си признаят. Вместо това, те просто зачакаха да чуят нещо повече.

Изведнъж Горс се размести в сянката и закри пътя на светлината, а задълбочилият се мрак в пещерата сякаш ги натисна надолу, като затварящ се капак на ковчег.

— За себе си ще кажа, че ще завладея вълшебните мъгли, от където бях отпратен и ще подчиня онези, които свободно ги обитаваха, докато аз бях затворен. Ще ги превърна в свои роби, докато не се отегча от тях. След това ще ги погледам, потънали в толкова гъст мрак, че непрестанно ще крещят и ще се молят да намерят утеха в смъртта.

Хорис Кю преглътна буцата, заседнала в гърлото му и забрави за какъвто и да е опит да се измъкне надалеч. На рамото му ноктите на Бигар се врязаха до болка в плътта му.

— Що се отнася до вас — изсъска Горс снизходително, — ще ви предоставя Отвъдната земя — цялата, абсолютно цялата, заедно с хората и страната, за да направите с тях каквото поискате.

Тишината, която изпълваше пещерата, беше необятна. В същия момент Хорис откри, че не може да мисли свързано. Отвъдната земя? Какво щеше да прави с Отвъдната земя? Опита се да каже нещо, но не успя. Опита да преглътне и отново не сполучи. Беше празен и пресъхнал от главата до петите; целият му живот на фокусник сега беше като неясен низ от спомени, които изглеждаха неуловими като дим.

— Искаш да дадеш Отвъдната земя на нас? — изведнъж изписка Бигар, сякаш не беше чул добре.

Горс се изсмя с груб и смразяващ смях.

— Това е нещо, което дори и Скат Манду нямаше да може да направи за вас в дните ви на заточение, нали? Но за да получите този подарък, трябва да направите каквото ви кажа. Точно каквото ви кажа. Разбирате ли?

Хорис Кю кимна. Бигар също кимна заедно с него.

— Кажете го! — остро изсъска Горс.

— Да! — задъхано изрекоха те, сякаш усетиха невидими пръсти да се затягат около гърлата им. Пръстите се свиха и се задържаха така в един невероятно дълъг миг, преди да ги пуснат. Хорис и Бигар започнаха да се задушават и затова зяпнаха, за да си поемат въздух при последвалото мълчание.

Горс се оттегли назад. Зловонието му беше толкова натрапчиво, че за миг им се стори, че не е останал въздух за дишане. Хорис Кю коленичи на прага на черния мрак в пещерата; повдигаше му се и беше толкова уплашен от чудовището, че не можеше да мисли за нищо друго, освен за това да направи всичко, което се искаше от него, само и само да не се почувства още по-зле. Бялата корона от пера на Бигар бе силно щръкнала нагоре, проницателните му очи бяха присвити, а самият той целият трепереше.

— Имаме врагове, които могат да ни попречат — прошепна Горс, а гласът му заскърца като груба шкурка върху дърво. — Трябва да ги премахнем от пътя си, ако искаме да продължим напред. Вие ще ми помогнете в това.

Хорис кимна, без да продума, защото нямаше доверие на онова, което можеше да излезе от устата му. В този момент му се искаше да се беше научил да държи фокусническата си уста затворена доста по-рано.

— Ще напишеш три писма, Хорис Кю — изсъска чудовището. — И ще ги напишеш още сега. — Мракът, в който се бе разположил, се размести и очите му (или поне изглеждаше, че това бяха очите му) се насочиха към Бигар. — А когато той свърши, ти ще ги занесеш.

Нощта се спусна над Сребърния замък, слънцето се изтърколи зад хоризонта и обагри небето в тъмночервено и виолетово; цветовете изпъстриха първо облаците на запад, а след това се разляха и по цялата земя. Сенките се удължиха, затъмниха се още повече и погълнаха в себе си блясъка от повърхността на замъка и водите, които го обграждаха и най-накрая изчезнаха в смътната светлина на осемте луни, които се намираха в една рядка фаза от годината, когато всички можеха да се видят на небето в нощта.

Прегърнал Уилоу, Бен Холидей изкачи стълбите към тяхната спалня, като от време на време се усмихваше при мисълта за това, което изпитваше, все още подвластен на новината за тяхното дете. Дете! Изглежда не беше използвал често тази дума. Тя пораждаше у него шеметно усещане, което го караше да се чувства чудесно и едновременно някак глупаво. Вече всички в замъка знаеха за детето. Дори Абърнати, който в повечето случаи не даваше израз на каквито и да е чувства, силно прегърна Уилоу, когато научи вестта. Куестър незабавно започна да прави планове за по-нататъшното отглеждане на детето и за неговото образование, като се разпростря в планове чак до следващото десетилетие. Никой не изглеждаше и най-малко изненадан, че щеше да се роди дете, като че ли раждането му беше нещо съвсем естествено в този момент и при тези обстоятелства.

Бен поклати глава. Момче или момиче щеше да бъде? А може би и двете? Дали Уилоу знаеше какво ще бъде? Трябваше ли да я попита? Искаше му се да знае какво друго би могъл да направи, освен да й казва отново и отново колко е щастлив.

Те се приближиха до един от отворите в укреплението и Уилоу го придърпа навън в звездната нощ. Бяха спрели до назъбения край на зида и се загледаха в тъмната земя отвъд. Постояха така, без да говорят, хванати за ръце и съвсем близо един до друг в тишината.

— Трябва да те оставя за малко — тихо рече Уилоу.

Това беше толкова неочаквано, че за миг той си помисли, че не я бе чул правилно. Тя не го погледна, но ръката й предупредително стисна неговата.

— Позволи ми да довърша, преди да кажеш нещо. Трябва да съобщя на моята майка за това дете. Тя трябва да знае, за да може да танцува за мен. Спомняш ли си, че веднъж ти разказах, че нашият живот заедно е предначертан още от венците с цветя около леглото на моето зачатие. Това се случи в нощта, когато те видях за първи път при Ирилин. Веднага разбрах, че никога за мен няма да има друг мъж, освен теб. Такова беше и предсказанието, предизвикано от танца на моята майка.

Сега тя го погледна с големите си бездънни очи. Всички някогашни вълшебни хора виждат нещичко от бъдещето в настоящето, като прочитат какво ще се случи тогава по нещата, които се случват сега. Това е изкуство, характерно за всички нас, Бен, а на моята майка бъдещето често й се явява в нейния танц. Така стана и когато отидох да я видя, докато търсехме черния еднорог. Така ще стане и сега.

Изглежда Уилоу каза всичко.

— И чрез нейния танц ще разберем нещо за бъдещето на нашето дете? — учудено попита Бен.

Уилоу бавно поклати глава, като го изпиваше с поглед, а светлината на звездите извайваше съвършените й черти.

— Не ние, Бен, а аз ще разбера. Тя ще каже само на мен. Ще танцува само за мен, а не за някой, който не принадлежи на нейния вид. Моля те, не се ядосвай, но аз трябва да ида сама.

— Въпреки всичко, мога да дойда донякъде — неохотно се усмихна той. — Поне до старите борове.

Тя поклати глава в знак на несъгласие.

— Не, опитай се да ме разбереш. Това пътуване трябва да бъде само мое, не може да бъде и твое. То е едно пътуване към себе си, така както и към Езерната страна и е единствено за мен. Правя го като майка на нашето дете и като дете на някогашните вълшебни хора. Ще има други пътувания, които ще трябва да предприемем и двамата; пътувания, на които ти ще можеш да дойдеш. Но пътуването сега е само за мен.

Тя съзря съмнението в неговите очи и се поколеба.

— Знам, че е трудно да разбереш — рече Уилоу. — Всичко това е свързано е нещата, за които ти говорих по-рано. Да носиш в утробата си дете за определено време и след това да му дадеш живот, на Отвъдната земя не става така, както във вашия свят. Има различия, дължащи се на вълшебната сила, която крепи тази земя, и дава живот на всички нас и най-вече на някогашните вълшебни хора. Ние съжителстваме заедно с Отвъдната земя като народ, който през целия си живот се е грижил за нея и й е вдъхвал сила. Тя е нашето наследство и нашата участ.

Бен кимна, но в същия момент усети как нещо се къса в него.

— Не разбирам защо да не дойда с теб — каза той.

Тогава видя как гърлото й се стяга, а очите й се изпълват със сълзи.

— Знам. Опитах се да намеря начин да ти кажа, да ти обясня. Мисля, че ще трябва просто да те помоля да ми повярваш.

— Аз ти вярвам — каза той. — Винаги съм ти вярвал. Просто ми е трудно да разбера.

Нещо повече — тревожеше се. Още откакто бяха предприели пътуване до Земята, не се чувстваше спокоен, когато трябваше да се разделят. Тогава трябваше да вземат обратно Абърнати и изгубения медальон, а Уилоу едва не загина. Бен се беше отърсил от всички свои кошмари, свързани със смъртта на Ани, смъртта на тяхното неродено дете и с пречупването на една част от самия него след тези нещастия. Всеки път, когато трябваше да се разделят с Уилоу, независимо колко бе необходима и кратка раздялата им, страховете му се възвръщаха. И сега не беше по-различно. Нещо повече, опасенията му бяха още по-големи, защото той не можеше да проумее причините за тяхната раздяла.

— След колко време трябва да тръгнеш-? — запита той, като все още се мъчеше да проумее смисъла в цялата работа. Цялото му щастие от преди сякаш се беше изпарило.

— Утре — рече тя. — На изгрев-слънце.

Отчаянието му нарасна двойно.

— Добре, но вземи поне Буниън със себе си. Вземи някой да те пази!

— Бен — тя хвана и двете му ръце и се доближи толкова близо до него, че той можеше да види отражението си в нейните очи. — Никой няма да идва с мен. Ще отида сама. Няма защо да се безпокоиш. Не се нуждая от грижите на друг. Знаеш това. На Отвъдната земя някогашните вълшебни хора имат свои собствени средства за закрила, а аз ще бъда в родината на хората от моя вид.

Той ядосано разтърси глава.

— Просто не разбирам как можеш да бъдеш толкова сигурна в това! И все още не разбирам защо трябва да ходиш сама!

Въпреки усилията, които Бен полагаше, за да запази самообладание, бе повишил глас и бе добил гневен тон. Отдръпна се от нея, като се опита да се отдалечи от онова, което чувстваше в този миг. Все пак, тя не пускаше ръцете му.

— Това дете е много важно за нас — меко рече тя.

— Знам!

— Шшт. Земната майка ни каза колко е важно то, помниш ли?

Той дълбоко си пое дъх.

— Помня.

— Тогава приеми, че нашите нужди трябва да отстъпят пред нуждите на нашето дете — прошепна тя. — Въпреки че е болезнено, въпреки че причините не са съвсем ясни, въпреки че на нас ни се иска друго. — Уилоу спря за миг. — Не искам това, както и ти не го желаеш. Вярваш ли ми?

Той бе хванат на тясно. Не му беше дошло на ум, че тя нямаше думата при вземането на това решение.

— Да, вярвам ти — каза Бен накрая.

— Щях да те взема със себе си, никога нямаше да се отделя от теб, дори и ако за миг беше възможно. Но не е. Не е естествено в живота като цяло да сме винаги заедно.

Тя зачака той да проговори. Бен беше приковал поглед в нея, без да промълви и стоя така дълго време, като разсъждаваше. След малко рече:

— Може би е така.

— Всичко ще бъде наред — каза му тя.

След това го прегърна и го придърпа близо до себе си. Той зарови лице в смарагдовите й коси и почувства болка от това, че скоро тя щеше да го напусне. Страхът му бе като черен облак, който пълзеше из кътчетата на сърцето му. Той отново осъзна колко различни един от друг бяха те — един човек и една силфида — и колко много неща той все още не знаеше за нея.

— Аз ще бъда добре — повтори тя.

Той не можа да възрази, тъй като разбираше, че няма смисъл да го прави. И все пак не престана да се пита дали не беше по-добре да се опита.