Вълшебната кутия

Речните цигани

Те вървяха през цялата нощ, прекалено нервни, за да могат да заспят. Не говореха за това, което се беше случило, но всеки един знаеше, че другите си мислят за тези събития. Безкрайната гора отново се сгъсти около тях, покри ги като огромен плътен свод от многолистни клони и мъгливи небеса. Лабиринтът се разпростря още повече и след известно време започна да им се струва, че градът и неговите хора сякаш никога не бяха съществували.

Когато утрото дойде и мракът се просветли до сивкаво, те намериха някаква поляна и поспаха малко. Рицарят почиваше с лека дрямка — състояние, което бе усвоил за случаите, когато това беше необходимо — унасяне, в което една малка част от него, един особен инстинкт, оставаше буден и бдеше за опасности. Може и да сънуваше, но го преследваха виковете на онези, които бяха умрели, както и неговата безрезултатни опити да се отърве от тях. Това бяха сенките на мъртвите — всичко, останало от времето, когато още са били човешки същества. Те продължаваха да живеят у него, сякаш се бяха прикрепили към него и нямаше да го освободят, докато смъртта не дойдеше, за да прибере и самия него.

Когато не дремеше, той мислеше за Грифона, като още се чудеше каква роля бе изиграло това същество при събитията, които сполетяха града. Отново се разтревожи от факта, че не си спомняше как се беше случило така, че Грифонът да бъде с него, защо пътуваха те заедно. Не можеше да си спомни нищо друго, свързано с чудовището, освен това, че то трябваше да бъде там. Къде живееше Грифонът? Каква причина имаше, за да бъде с Рицаря и Дамата в Лабиринта? Може би Грифонът беше оттук, продължаваше да размишлява Рицарят. Чудовището първо беше разбрало за всеобщото мнение, че Лабиринтът беше място, от което изход нямаше. То първо беше изрекло онова, за което по-късно говориха и хората от града. Грифонът знаеше за Страшната мъгла. Имаше толкова много неща, които Рицарят не знаеше, за разлика от Грифона. Това беше тревожно. Рицарят не се боеше от чудовището, но бе нащрек към неговите намерения. Изглежда звярът притежаваше податки на чест и откровеност, но колкото и да се опитваше, Рицарят не можеше да му се довери.

След като се събудиха, те поеха на път. Продължиха да вървят, защото почти нямаха друг избор. Ако се откажеха сега, щяха да се признаят за победени. Рицарят не можеше да позволи това. Той усещаше как неговият контрол върху нещата започва да му се изплъзва, неговата увереност и сигурност в намеренията му започваха бавно да се разклащат. Малко по малко, той осъзнаваше колко нестабилно е неговото място в предначертанието на събитията. Тук той беше пионка, зависима от обстоятелствата, които не можеше да проумее или да контролира. В този Лабиринт нямаше нищо познато и това, което си спомняше за живота преди, беше някаква неясна игра на сенки върху една твърде замъглена и далечна завеса. Опитваше се да се съсредоточи и да си спомни, но нищо, свързано с предишния му живот, не добиваше ясни очертания пред него. Изглеждаше сякаш бе роден тук и единствено присъствието на Дамата — а може би и на Грифона — поддържаха увереността му, че съществуваше нещо, което бе останало в миналото.

През този ден Дамата разговаряше с него, почти като че беше принудена да го прави. Разговаряше просто като негова придружителка и спътница, а не като негова приятелка. Непрекъснато му задаваше въпроса кой беше всъщност той и защо беше тук. Питаше го какво си спомня за предишния си живот. Искаше да знае защо той бе взел и нея и при кого я водеше. Рицарят отбягваше тези въпроси, като ги отклоняваше толкова умело, колкото можеше. Отбягваше ги, защото не можеше да им отговори. Нямаше отговорите, с които да го стори. Тя продължаваше да го притиска, докато не се изтощи от това и тогава отново потъна в мълчание.

— Ти си играеш с мен — каза Дамата, а тъгата и отчаянието се върнаха в гласа й и изместиха гнева, който от друга страна, никога не я напускаше. — Играеш игрички с мен, защото съм твоя пленница.

Той поклати глава, загледан в мъглата.

— Не бих ти сторил това.

— Тогава ми кажи нещо за себе си — примоли се тя, като едва успяваше да сдържа и да владее гласа си. Дай ми нещо в уверение на това, че не лъжеш.

За известно време той повървя, без да й отговори и после наведе глава.

— Не ми харесва, че нещата стоят по този начин. Иска ми се всичко да беше различно. Съжалявам, че съм взел и теб, каквито и да са били намеренията, каквато и да е била причината. Ако има възможност да оправя нещата, по-късно ще те компенсирам.

Той си помисли, че тя открито ще се присмее на предложението му. Помисли си, че просто ще му се подиграе. Изненада го това, че Дамата не стори нито едното. Вместо това, тя само кимна и продължи да върви.

Следобедът преполовяваше, когато стигнаха до реката. Тя се появи така, както бе изникнал пред тях и градът; видяха я, когато изкачиха едно възвишение и дърветата се разредиха. Реката беше широка и течеше бавно, като и в двете посоки дължината й се простираше докъдето им стигаше погледът. На другия бряг отново започваха горите на Лабиринта, които никъде нямаха край. Над тях небето си оставаше забулено и празно.

Те слязоха надолу, до брега на реката и спряха, като погледнаха първо към отсрещния бряг, а след това нагоре и надолу по течението. Нямаше признаци на живот. Водите бяха обгърнати от изпарения и изглеждаха гладки там, където бързеи и рифове не нарушаваха спокойствието им и не се разбиваха в подаващите се подводни камъни. По повърхността на реката не се носеха никакви отломки, нито пък подскачаха някакви риби, които да размътят прозрачната повърхност.

— След като има река, значи трябва да има и град някъде край нея — каза Дамата, изпълнена с надежда.

— Но дали този град е в Лабиринта или е някъде отвъд? — зачуди се Рицарят. Той я погледна. — Ще тръгнем покрай реката и ще видим. По кой път ще потеглим?

Тя отново го изненада.

— Ти реши. Ти си този, който ни води.

Рицарят ги поведе надолу по течението. Речният бряг беше широк, тревист и лесно проходим. Дърветата от гората останаха на около стотина метра назад в по-голямата си част и така пътят бе отворен за пътници. Докато сивият ден избледняваше в настъпващата нощ, мъглата се придвижи от гората и се установи над реката и нейните брегове. Тя пропълзя около върховете на обувките им, а след това и около коленете им. Когато се стъмни, тя им стигаше до кръста и те вече не можеха да видят къде свършваше брегът и къде започваше реката.

Рицарят тъкмо беше решил да се оттеглят към гората, когато чуха някаква песен. Спряха се като един и се заслушаха. Звуците идваха някъде съвсем близо пред тях, зад някакъв завой, на не повече от двеста метра далечина. Рицарят ги отведе до началото на гората, за да избегнат един водопад и те продължиха пътя си оттам. Когато стигнаха до завоя и го заобиколиха, съзряха светлината на няколко огъня. Песента идваше от там. Пътниците се отправиха към огньовете, като съсредоточено се взираха в мрака. Когато се приближиха, погледът им попадна на няколко изрисувани вагона. Имаше някакви мулета, завързани наблизо и палатки от светли платове, които бяха опънати между колчета, забити в земята и краищата на вагоните, с въжета. Певците бяха повече от дванайсет на брой, имаше и мъже, и жени и всички бяха облечени в разноцветни носии с много колани, пелерини и панделки.

Рицарят и неговите спътници се приближиха и бяха забелязани, но песента продължи, сякаш тяхното присъствие не беше от значение. Грифонът се беше свил отзад, загърнат в своето наметало за прикритие, но един от певците се изправи и повика и тримата да минат напред, като не пропусна да включи в това число и звяра. Те бавно се приближиха, предпазливи по природа и в резултат от обстоятелствата, дори и в тази вероятно приятелска обстановка.

— Добре дошли в нашия лагер — приветства ги този, който ги бе подканил да дойдат по-близо. — Ще попеете ли с нас? За една вечеря, най-вероятно?

Мъжът беше тежък и закръглен и имаше огромни криви ръце. Косата и брадата му бяха плътни и черни. Носеше няколко златни обици и една верижка с медальон. В колана на широкия му кръст бяха напъхани двойка ками, още една се подаваше от края на ботуша му.

— Кои сте вие? — попита Рицарят.

— А, не — без имена, приятелю — каза непознатият. Имената са за враговете, които бихме искали да избегнем, а не за приятелите, които бихме искали да създадем. Ще седнете ли при нас?

— Речните цигани — рече Грифонът и се спря, а Рицарят бързо го погледна.

Големият мъж се засмя.

— Това сме ние! А ти, погледни себе си, приятелю. Грифон! Не са останали много като теб на този свят, а в Лабиринта не са се срещали никога, откакто се помня. Ето защо, сега не се срамувай и не се крий по краищата на светлината. Ти си добре дошъл. Седни при нас и попей. Ела да споделим топлината на огъня.

Той ги подкани да се присъединят към останалите. Направиха им място, донесоха напитки и песните продължиха. Докато мелодиите започваха и свършваха, по лицата на хората преминаваха усмивки. Един мъж свиреше на някакъв струнен инструмент, а друг — на флейта. Рицарят и неговите спътници се заслушаха в песните, но не се присъединиха към тях. Те отпиха от виното, което им беше донесено, но съвсем по малко в началото. Оглеждаха се сред събралите се хора и се питаха как всички те се бяха взели тук.

— От далеч ли идвате? — попита след известно време големият мъж Рицаря, като се наведе към него, за да бъде чут.

— Вървим от пет дни — отвърна Рицарят. — Изглежда не можем да намерим изход оттук.

— Съвсем обичаен проблем на това място — отвърна другият, като кимна.

— Знаете ли някакъв път, който да ни изведе от Лабиринта? — настоя Рицарят.

Мъжът започна да пляска с ръце в такт с песента.

— Може би. Може би.

Песните продължиха още дълго време. На Рицаря започна да му се доспива. Дамата беше пила повече, отколкото той и вече се беше изтегнала върху тревата със затворени очи. Грифонът седеше, свит в наметалото си, безизразен под сянката на качулката си. Някои от циганите бяха започнали да танцуват, като подскачаха и се въртяха в светлината на огъня. Жените бяха прикачили звънци към пръстите си и сребърното звънтене се извисяваше над песните. Мъжете мятаха червени и златисти шалове. Навсякъде се лееше вино. Някой спомена нещо за храна по-рано, помисли си Рицарят, но такава не се появи.

— Не е ли точно това начинът, по който човек трябва да изживее живота си? — попита ненадейно големият мъж, като отново се наведе. Той беше почервенял и засмян. Не мислиш за утрото, докато то само не дойде. Не се тревожиш за нещата, които не успяваш да овладееш. Пееш и танцуваш. Оставяш грижите за някой друг път.

Рицарят поклати глава. — Грижите винаги намират начин да се стоварят върху теб.

Циганинът се засмя.

— Какъв песимист! Погледни се! Нито пееш, нито танцуваш! Пиеш толкова малко! Как ще се забавляваш? Трябва да дадеш шанс на живота си!

— Има ли изход от този Лабиринт? — отново попита Рицарят.

Циганинът развеселено поклати глава, изправи се на крака и сви рамене.

— Не и тази нощ, така ми се струва. Може би утре. — И той се отдалечи, като танцуваше доста подвижно за своя ръст сред светлината от огъня.

Рицарят пресуши чашата с виното и погледна към своите спътници. Дамата все още спеше дълбоко. Грифонът беше изчезнал. Рицарят напразно започна да го търси с поглед, дори отвъд обхвата на светлината. Той беше изчезнал.

Рицарят се опита да се изправи, но се оказа, че не може да го направи. Краката му отказваха да се помръднат, а тялото му беше като оковано в желязо. Той започна да се съпротивлява на тежестта, която изглежда го дърпаше надолу, като почти успя да се изправи, преди отново да падне назад. Речните цигани пееха и танцуваха около него до забрава. Цветове и форми се завъртяха край него, докато той се обръщаше към мрака. Нещо не беше наред. Бяха му изиграли някакъв номер.

Той все още се чудеше какво не си беше на мястото, но накрая окончателно се прекатури в черния мрак.

Когато се събуди, беше сам. Речните цигани си бяха отишли — мъжете, жените, вагоните, мулетата, всичко. Беше останала само пепелта от огньовете, която все още димеше слабо в мъгливата зора. Рицарят се беше изтегнал целия върху тревата. Той леко се завъртя и се изправи върху коленете си. Главата му пулсираше от виното, а мускулите му бяха изтръпнали при спането. От лявата му страна реката си течеше, гладка, безшумна и спокойна. От дясно гората приличаше на тъмна завеса, обгърната от мъгла.

Рицарят се изправи на крака и изчака да премине замайването му.

Дамата също беше изчезнала.

Той усети как дишането му се ускори, а гърдите му се стегнаха от гняв и съмнение. Къде беше отишла тя? Той се огледа наоколо в ранния сутрешен мрак и потърси някаква следа от нея, но не беше останало нищо. Тя беше изчезнала.

Рицарят все още се опитваше да се съвземе, когато откъм дърветата се показа Грифонът и тръгна към него. Изведнъж Рицарят осъзна, че оръжията му също липсваха — всичките. Той беше беззащитен.

— Добре ли поспа? — запита го Грифонът, а сарказмът в гласа му беше безспорен.

— Къде са оръжията ми? — ядосано попита Рицарят. Какво се е случило с Дамата?

Грифонът се сви долу, пред него, с мрачен вид.

— Речните цигани ги взеха. Взеха ги, докато спеше.

— Взеха ли ги? — Рицарят беше потресен. — Искаш да кажеш, откраднаха ги?

Грифонът леко се изсмя.

— Циганите не гледат на това като на кражба. За тях оръжията и жената са нашето заплащане за забавлението ни от изминалата вечер. Честното си е честно, така мислят. Облекчиха те от нещата, от които не се нуждаеш.

Рицарят побесня.

— И ти не направи нищо, за да ги спреш?

Грифонът вдигна рамене.

— Защо да правя нещо? Какво ми влиза в работата какво ще се случи с Дамата или с твоите оръжия? Не ме интересува нито едното, нито другото. Честно казано, по-добре ще ти е без тях. В Лабиринта нямаш нужда от оръжия, а само от здрав разум и от търпение. Дамата беше като воденичен камък, завързан около вратовете ни, дразнител, който никой разумен човек не би изтърпял.

— Това не е решение, което трябва да вземеш ти!

— Не го и направих аз — Грифонът беше безизразен, лицето му леко се вдигаше към светлината, а жълтите му очи бяха спокойни. — Оставих събитията да си вървят по своя собствен ход и нищо повече.

— Можеше да ме предупредиш!

— Можеше сам да се предупредиш, ако мислеше последователно. Около циганите няма никаква загадка — те са еднакви по целия свят и винаги ще бъде така. Те живеят по своите собствени правила и ако приемеш да пиеш и да пееш заедно с тях, ти приемаш и всичко останало. Смятай това за добър урок, сър Рицарю и остави нещата да продължат по своя ход.

Рицарят преглътна гнева си, а под него се прокрадна страх, чувство, че губи контрол и не може да направи нищо, за да спре това. Дамата и неговите оръжия ги нямаше, а той не бе имал силата да го предотврати. Защо не беше осъзнал по-добре какво можеше да се случи? Защо не беше взел предпазните мерки, които знаеше, че бяха необходими?

Той дълбоко си пое въздух и погледна нагоре и надолу по течението на реката.

— Накъде тръгнаха те?

Грифонът не отговори и Рицарят бързо се обърна към него:

— Не ми давай повод да започна да ти се доверявам още по-малко! — рязко каза той.

Грифонът задържа върху него ядосан поглед.

— Никога не съм ти давал никакъв повод.

— Така ли? — Рицарят настръхна. — Когато аз се събудих в Лабиринта, ти вече беше там. Ти знаеше къде се намираме. Назова мястото по име. Ти каза, че няма изход от него, преди някой друг изобщо да го е споменал. Когато стигнахме онзи град и там ни разказаха за Страшната мъгла, ти знаеше историята. Съдържателят те определи като чудовището, предшестващо нейното идване. Миналата нощ, когато дойдохме при Речните цигани, ти знаеше кои са те, а ние с Дамата все още не знаехме. Изглежда знаеш много неща за едно място, което както казваш, не е твоето жилище. Не мога да се въздържа да не се запитам каква е причината за твоето присъствие в цялата работа.

Грифонът се взираше в Рицаря и за един дълъг миг не отвърна нищо.

— Имаш причина да бъдеш подозрителен, сигурно е така — рече той накрая с неохота. — Ако бях на твое място, аз също щях да бъда подозрителен. Вероятно изглеждам двуличен. Но не съм. Това, което знам се дължи на факта, че съм живял твърде дълго време и съм бил на много места. Притежавам знания, но вече не мога да назова източника им. Спомням си неща, които съм чул или открил преди векове. Много съм стар. Някога, както каза Речният циганин, е имало много същества от моя вид. Сега съм останал само аз в целия свят.

Той спря, сякаш размишляваше.

— Това място и онези, които живеят тук, както и нещата, които се случват, са ми познати; знам за тях от друго време — време, отдавна изтрито от паметта ми. Усещам, също така, нещо от онова, което предстои да се случи. Познавам това място, разпознавам го. Предвиждам някои събития. Но аз не живея тук, а не съм и сигурен, че някога изобщо съм идвал тук преди — Грифонът се намръщи. — Това ме тревожи. Паметта ми е доста разпокъсана и признавам, че нищичко от предишния ми живот не ми е ясно вече. Със сигурност — мрачно добави той, — аз вече не съм това, което съм бил преди.

Рицарят бавно кимна, усетил истина в думите на Грифона.

— Нито пък аз. Миналото изглежда далечно и недостижимо.

— Но мога да правя връзки, които събуждат паметта, както в случая с Речните цигани вчера — каза Грифонът — Познавам ги без изобщо да съм ги срещал. Знаех какво правеха тук. Можех да ти кажа, вярно е. Не го направих. Исках да вземат Дамата. Исках тя да се махне — погледът му беше открит. — Не се срамувам от това.

— Трябва да я взема от тях — каза Рицарят.

— Защо? Каква е причината да го сториш? — Грифонът изглеждаше искрено заинтересуван.

Рицарят замълча. Ръцете му се свиха, докато се мъчеше да изкара думите от устата си.

— Защото това е нещо, което ми е казано да направя, преди да дойда тук. Това е единственото, в което съм уверен. Без нея, аз съм загубен. Само заради нея продължавам напред. Тя е причината за моето съществуване. Аз съществувам заради нея. Разбираш ли?

Грифонът се замисли за миг, след това кимна.

— Може би. Нямаш друга причина, освен да я заведеш при своя господар, нямаш друга причина, която да си спомняш. Но спомняш ли си нещо дори и около това, сър Рицарю?

Рицарят поклати глава.

— Това място изглежда е откраднало миналото ми.

— Както и моето — в гласът на Грифона имаше горчивина. — Искам си живота отново. Искам спомените ми да се възстановят.

— Видя ли по кой път тръгнаха те? — повтори Рицарят.

— По-добре ще ти бъде без нея — отвърна Грифонът.

Рицарят не каза нищо, изражението му не се промени. Грифонът въздъхна.

— Нагоре по течението, обратно по пътя, по който ние дойдохме — той уморено поклати глава. — Ще дойда с теб.

Те потеглиха веднага, като се движеха през високи тетреви по крайбрежието и следваха тясната ивица пръст сред сивата мъгла. Почти непосредствено след тръгването си намериха следи и затова едва ли щеше да е много трудно за Рицаря сам да открие накъде се бяха отправили Речните цигани. Това отново го накара да се усъмни в мястото на Грифона в предначертанието на събитията. В края на краищата, чудовището може би му беше казало единствено за своя лична изгода. Но това бяха неприятни помисли и Рицарят не се чувстваше добре, когато беше обзет от тях. Той вярваше, че в общи линии Грифонът притежава чест. Не беше усетил лъжа в това, което той му каза. Те и двамата бяха дошли в този свят отнякъде другаде и тяхната съдба тук, заедно със съдбата на Дамата, беше обща съдба и за тримата.

Те си проправяха път напред, през деня, като постоянно се движеха по следите на вагоните и рядко спираха, за да си починат, решени да настигнат целта си до залез-слънце. След известно време реката се разшири и стана толкова обширна, че далечният бряг започна да се вижда само като тъмна ивица под облачното небе. Рицарят се отчайваше все повече при вида на неотменната сивота, на липсата на каквато и да било слънчева светлина, на потискащо ниския свод. Липсваше му присъствието на хора и животни, присъствието на други живи същества. Някога той бе живял сред тях, знаеше това. Но най-вече той чувстваше загубата на собствената си същност, останала отвъд неяснотата на настоящото му съществувание. Не беше достатъчно да усещаш кой си и какво представляваш; спомените също бяха нужни; необходими бяха ясни картини от живота, който си живял преди и от нещата, които си правел тогава. Той нямаше почти нищо от това — имаше по-малко, отколкото Грифона, както изглежда. Беше оставен на произвола на съдбата в някакъв затвор и празнотата, която го изпълваше започваше да се превръща в лудост.

Слънцето вече беше залязло, когато те настигнаха Речните цигани отново. За щастие успяха да съзрат светлините на огньовете доста преди да се приближат достатъчно, за да бъдат видени самите те. Циганите бяха построили лагера си отново край реката, а звуците от техните песни безгрижно се разнасяха из застиналия здрач. Рицарят и Грифонът се оттеглиха към дърветата и се прикриха в началото на гората, докато се приближиха достатъчно, за да видят какво става. Нямаше изненади. Речните цигани седяха около огъня и пиеха вино в прегръдката на нощта. Дамата седеше сред тях. Не изглеждаше по никакъв начин, че е тяхна пленница. В едната си ръка държеше чаша, от която отпиваше. Лицето й беше студено и безизразно, но тя явно не се страхуваше.

— Може би иска да бъде с тях — прошепна Грифонът. — Може би се чувства по-свободна с тях, отколкото беше с теб.

Рицарят не му обърна внимание.

— Искам си обратно меча.

Грифонът неодобрително поклати глава.

— Ти никога не променяш решението си, нали? В живота ти никога няма отклонения от целта ти — смехът му беше дебел и мек. — И двамата сме поставени в един калъп, който никога няма да може да се промени.

Той рязко се изправи.

— Изчакай ме тук.

Грифонът изчезна сред дърветата. Рицарят зачака, като наблюдаваше лагера. Мракът се задълбочи, докато всичко отвъд сиянието на светлината от огъня не изгуби очертание. Пиенето и песните продължаваха, непрекъсвани и нестихващи. Всички останали шумове и движения се изгубиха сред веселието и се потопиха като изгнило дърво в потока на реката. Времето течеше и Рицарят започна да се притеснява.

Тогава Грифонът отново се появи до него, като държеше пред себе си големия меч, а заострените му зъби блестяха по краищата на усмивката му. Рицарят прие меча, раздвижи го в ръката си, за да усети състоянието му и после го плъзна обратно в ножницата, която носеше на гърба си.

— Сега ще ги помолим да ни дадат обратно и Дамата каза той и се изправи.

— Почакай! — Грифонът го спря с ръка. — Защо ще молиш, когато няма нужда от това? Изчакай, докато се съмне и после се промъкни долу и я вземи, докато другите спят. Това трябва да е най-лесният начин.

Рицарят помисли за миг и след това кимна.

— Ще чакаме.

Те седнаха заедно, потънали в мълчание, сред прикритието на горските дървета. Речните цигани започнаха да танцуват и веселието продължи нататък. То приключи едва, когато нощта бе вече към своя край, а огньовете започнаха да гаснат. Тогава мъжете и жените се увиха в своите одеяла и всичко замря. Дамата заспа с тях. Тя не се беше преместила от мястото, на което седеше, а просто се беше отпуснала назад, върху тревата. Мъглата се приближи към вагоните и мулетата, тъй като топлината от пламъците вече не можеше да я задържи и скоро тя покри спящите.

Тогава Рицарят и Грифонът се изправиха и крадешком излязоха от сянката на дърветата. Те тръгнаха мълчаливо през високите треви към лагера. Огледаха се за хора на пост, но не видяха такива. Когато стигнаха до вагоните, отново спряха и се ослушаха. Чуваха се само шумове от спящите цигани и далечното шумолене на реката при срещата й с брега. Те се придвижиха по краищата на вагоните, докато приближиха мястото, на което лежеше Дамата. Оттам Рицарят продължи сам.

Той я намери, коленичи наблизо и сложи ръката си върху устните й. Тя веднага се събуди и го погледна със студените си, изпитателни очи, лишени от всякакъв страх. Той понечи да й помогне да се изправи и тогава видя веригите, които се спускаха от една скоба около глезена й и бяха закрепени към колелото на вагона.

Рицарят стана, обзет от гняв. Чашата преля. Той дръзко тръгна сред спящите, докато не намери онзи, който толкова примамливо му беше говорил да оставя грижите за утрешния ден. Рицарят се протегна към мъжа, сви пръсти около гърлото му и го изправи на крака.

— Ще те разрежа от край до край, ако тя незабавно не бъде освободена — изсъска той.

Мъжът го погледна в очите и кимна, без да промълви. Рицарят го избута обратно през лагера, към мястото, където чакаше Дамата. Брадатият циганин бръкна в джоба си, извади един ключ, отключи веригите и се изправи назад.

— Не трябва да ни се сърдиш — тихо каза той.

Рицарят освободи скобата около крака на Дамата и й помогна да стане на крака. Тя се протегна надолу, за да разтрие глезена си, след което се обърна и закрачи към гората отвъд лагера.

— Виното и забавленията си имат своята цена — заяви циганинът. — Ти си ни длъжник.

Рицарят се обърна.

— Бъди благодарен, че не те убих.

Циганинът сложи пръсти върху устните си и изсвири с остър, пронизителен звук. В същия миг лагерът се разбуди и отвсякъде се зададоха въоръжени мъже. Те държаха ками, къси мечове и брадви, а металните остриета проблясваха, овлажнени от въздуха. Те разбраха как стоят нещата с един-единствен поглед и се насочиха към Рицаря.

— Не бъди глупак — предупреди Рицарят и опря гръб в най-близкия вагон.

— Смятам, че ти се прояви като глупак — отвърна му брадатият циганин.

Мъжете настъпиха към Рицаря в тълпа, но той разгони втурналите се с огромния замах на своя меч. Ризницата му го предпази от ударите, насочени към гърдите му и той се обърна и бързо побягна покрай вагоните към гората. Къде бяха тежките му доспехи? — изведнъж се зачуди той. Къде бяха неговите щит, наколенници и шлем? Усети, че са някъде наблизо — както преди — но все още не можеше да си ги получи. За втори път беше принуден да се отбранява и да се бие без тях. Никога не му се беше налагало да прави това преди. Защо ли не бяха при него сега?

Циганите отново се втурнаха към него и този път, той трябваше да се брани. Уби с меча си двама и рани трети, като самият той не беше пострадал. Успя да чуе как Грифонът го вика. Когато се обърна назад, видя, че Дамата стои в началото на гората и го наблюдава. Обзе го гняв от глупостта на Речните цигани и той събра сили, за да посрещне следващия наплив.

Но такъв не последва. Позната, отровнозелена светлина се надигна от реката като отвесна завеса и започна да се приближава към лагера. Циганите се обърнаха при появата й и се развикаха, когато я разпознаха. Страшната мъгла се яви, вилнееща из сивотата и мрака, като ужасен съскащ дъжд, който поглъщаше всичко наоколо. Рицарят се обърна и побягна към гората, а ужасът и суматохата на циганите го подтикваха напред. Той стигна до дърветата, когато Страшната мъгла влезе в лагера. Тя поглъщаше пътя, а след него и вагоните, животните и хората толкова бързо, че те изчезваха за секунди. Дори крясъците им се разнасяха само за един миг. Изглежда никой не успяваше да избяга.

Всичко свърши за няколко минути. Страшната мъгла вилня, докато лагерът беше изцяло погълнат и след това се оттегли. Както стана и при града, тя се оттегли назад, през обгорената, опустяла земя и изчезна. От Речните цигани нямаше и помен.

От опустошената земя се издигаше пара в ранната светлина на зората. Потресен, Рицарят се взираше пред себе си. Дамата стоеше изправена на единия си глезен, а Грифонът — на другия. Никой не промълвяше и дума. Рицарят се чудеше как се беше случило всичко това, как бе станало така, че Страшната мъгла беше погълнала само лагера, а тях беше пощадила. Какво я беше довело? Какво я беше възпряло да унищожи и тях? Нещо в цялата тази работа не беше наред. Имаше някакъв фантастичен елемент в това, което се случваше — в тяхното откриване на безименния град, в срещата им с Речните цигани, в появата на Страшната мъгла. Съществуваше явно изкривяване на действителността, което не можеше да се определи, но имаше ясни очертания. Без да се интересува от неговия източник. Рицарят беше уверен в неговото съществуване.

Някакво неприятно подозрение започна да се заформя в отдалечения край на неговото съзнание — толкова ужасяващо, че той не можеше дори да си го помисли. Зарови го дълбоко в себе си, обзет от отчаяние и съмнения.

— Колко чудовищно е всичко това — прошепна Дамата, като пристъпи напред и се загледа към реката. — Дали не ни преследва, като ловджийско куче?

— Така е — тихо изръмжа Грифонът. — Усещам неговия глад.

Рицарят също го усещаше. И въпреки че не го казваше, въпреки че не набираше кураж да изрече думите, той мислеше, че този глад все още не е заситен.