Вълшебната кутия

Шепа прах

Абърнати спря по средата на стълбището, отвеждащо от неговата спалня към главната зала на Риндуеър и се ослуша замаян. В подножието на стълбите Календбор крещеше на Хорис Кю. На портите на крепостта напираха жителите на Зеленоречието. Из цялата местност цареше истински хаос.

Времената не бяха щастливи.

Още от самото начало Абърнати знаеше, че нещо лошо ще се случи с Хорис Кю и с раздаването на кристалните очи към съзнанието. Знаеше го толкова безпогрешно, колкото знаеше и своето собствено име. Беше толкова очаквано, че можеше да бъде изковано върху някой камък. Хорис Кю се беше оплитал в много бъркотии през годините, бяха му хрумвали купища идеи, свързани с приспособления от всякакъв род и нито едно от тях не беше проработило. Всеки път историята се повтаряше. Нещата започваха с обичайните обещания, а после, някъде по пътя, всичко се объркваше. При каквито и да е обстоятелства, резултатът беше един и същ. По някакъв начин, Хорис Кю безвъзвратно изгубваше контрол върху събитията, които беше задвижил по-рано.

В този миг обаче, въпреки че Абърнати осъзнаваше как стоят нещата, това не беше достатъчно, за да го спаси. Знанието не ти носи нищо добро, ако не вярваш в него. Честно казано, Абърнати имаше нужда да повярва точно в обратното, защото веднъж, след като беше приел, че нищо не се е променило с Хорис Кю, както и с неговите планове, дори и след двайсет години. Абърнати обаче, трябваше да признае, че кристалните очи към съзнанието не бяха това, което изглеждаха на пръв поглед, а за него беше почти невъзможно да го признае. Писарят беше в борба със сериозни противоречия. Неговият собствен чудодеен кристал напълно го беше завладял. Виденията в него го бяха превърнали в свой роб. Той беше пленник на мисълта, че ще може винаги да се вглежда в предишната си същност и да живее с надеждата, че това, което вижда, сигурно е обещание за онова, което един ден той отново ще бъде. Виденията бяха неговият съкровен начин за получаване на наслада, неговото лично, тайно бягство от тежките истини на живота. Абърнати винаги подхождаше към нещата с прагматизъм, но пред това единствено изкушение беше безсилен. Колкото по-често извикваше образите, толкова повече се опияняваше от тях. Пристрастяването му преминаваше от наслада към безумство. Причината не беше само в това, че намира удоволствие в гледката; тя се криеше и във факта, че кристалът му предлагаше единственото бягство от реалността, което за него имаше голямо значение.

Ето защо, той отхвърли подозренията си, първоначалното си недоверие и здравия разум и се присъедини към Хорис Кю и отвратителната му птица надолу по пътя към хаоса.

А обстановката беше живо доказателство за това как рано или късно всичко излиза наяве. Преди днешната случка, малката свита кралски пратеници продължиха напред със задачата си, след пристигането при Календбор в Риндуеър, и се запътиха към други части на Зеленоречието, към други хора, научили за кристалните очи към съзнанието и нетърпеливи да разберат дали онова, което са научили, е вярно. На всеки кръстопът, във всяко селце се събираха тълпи от хора и навсякъде кристалите бяха раздавани с пълни шепи. Но тъй като Хорис Кю не посети останалите владетели — той бе уважил лъжливото уверение на Календбор, че сам ще достави техните кристали — владетелите скоро дойдоха при него. Къде бяха техните кристали? Нима за тях нямаше такива? Нима те щяха да бъдат лишени от едно съкровище, което свободно се раздаваше на обикновеното население? Уплашен да не си навлече лични неприятности и мислено проклинащ Календбор за неговото двуличие, фокусникът набързо им даде онова, което бяха пожелали. Абърнати ясно разбра, че Календбор не беше взел останалите кристали, за да ги продаде. Той ги беше задържал, за да бъде сигурен, че ако неговият собствен се изгуби или повреди, ще има в резерва и други. Въпреки това алчността му беше безсмислена. Имаше повече от достатъчно кристали за всички. Тяхното множество изглежда беше неизчерпаемо. Без значение колко бяха раздадени, броят на оставащите сякаш никога не намаляваше. Абърнати забеляза това явление, но както правеше и с всичко друго, свързано е кристалите, той лекомислено отказа да му отдаде някакво значение.

Тогава тръгнаха слуховете. Отначало бяха само няколко, но броят им бързо растеше. Хората започнаха да се отвличат от работата си. Земеделците оставяха нивите си на угар, а домашните животни нестопанисвани бродеха из полетата. Чупеха се огради, рушаха се хамбари, но никой не се наемаше да ги поправи. Продавачите и търговците отваряха и затваряха, когато намереха за добре и почти не ги беше грижа дали ще продадат стоката си. Някои просто оставяха складовете си да бъдат ограбени, а други се отказваха от търговията. Строителите на пътища и сгради не се появяваха на работа. Строежите замряха. Съдилищата работеха на полудневни заседания, а понякога дори и по-малко. Отношението към справедливостта беше безцеремонно и равнодушно. Разносвачите на важни телеграми пристигаха с няколко дни закъснение. Самите телеграми, пък, бяха писани наслуки от писарите. По домовете не беше по-различно, отколкото на работните места. Съпруги и съпрузи не си обръщаха никакво внимание, нито се грижеха за децата си. Почистването на къщата беше оставено за някой друг, а по рафтовете се трупаха купища неизмити чинии и кухненски прибори. Никой не переше дрехите. Кучета и котки се мотаеха наоколо гладни.

Причината за това масово безразличие не беше тайна за никого. Всички прекарваха свободното си време, отправили поглед в своите нови кристални очи към съзнанието.

Беше поразително колко бързо започна да се срива всичко, веднъж след като се разпространи манията с кристалите. Един провал водеше към друг, миг невнимание към втори и така доста скоро нещата заприличаха на редене на домино. Работата можеше да почака, течеше мисълта. В края на краищата, винаги идваше утрото. Освен това работата беше досадна. Работата беше тежка. Да се взираш в кристалите беше безкрайно по-интересно и приятно занимание. Беше невероятно колко бързо минава времето, когато надничаш в техните дълбини. Ето как, дните сякаш отлитаха за броени мигове!

Загубата на един ден водеше до загубата и на следващия. Всички спряха да вършат задълженията си и скоро никой не правеше нищо друго, освен да седи някъде и да се взира в своя кристал. Абърнати знаеше някак с крайчеца на съзнанието си, където истината за нещата все още примигваше със слабия блясък на запалена свещица, че това, което се случваше с хората от Отвъдната земя, се случваше и със самия него. Но той не можеше да го приеме. Не можеше да спре да употребява кристала, дори за един-единствен миг. Поне не днес — може би утре. В края на краищата нещата не стояха толкова зле, нали?

Разбира се, че стояха зле. А освен това бързо започваха да се влошават още повече. Абърнати беше първият, който осъзна колко далеч може да стигне всичко. Една сутрин, две седмици след посещението си в Риндуеър, той се събуди, извади от джоба си кристала, извика любимото си видение и тогава видя как скъпоценният камък се превърна на прах в ръката му. Отначало писарят не повярва на очите си, след това се стресна и накрая потъна в отчаяние. Почака кристалът отново да се превърне в едно цяло, но той си остана купчинка прах. Абърнати го занесе на Хорис Кю, с отчаяната мисъл да го получи отново в предишния му вид. Хорис Кю обаче нямаше и най-малката представа какво е станало. Може би причината беше в самия кристал, предположи той. Щеше да даде на Абърнати друг.

Но когато отвори сандъците, за да вземе такъв, Хорис Кю откри, че и двата бяха празни. Нямаше и един останал кристал, въпреки че Абърнати бе убеден, че вчера или поне завчера, там имаше кристали — все пак никой не беше напълно убеден. Дали по някакъв начин не ги бяха раздали до един, без да го осъзнаят? Къде бяха отишли всички кристали?

Кралските пратеници се намираха далеч, на източната граница на Зеленоречието и досега бяха посетили повечето негови селища, както и няколко от Мелкор и бързо се бяха отправили към дома си. Може би на връщане щяха да намерят повече кристали, обнадеждено предполагаше Абърнати и правеше всичко, което можеше, за да не звучи в гласа му чак толкова голямо притеснение, тъй като беше предпазлив спрямо Хорис и тази глупава птица, която измерваше всяка негова дума. Може би беше така, съгласяваше се Хорис. Да, беше доста вероятно. Но в гласа му липсваше увереност.

Докато Абърнати, Буниън, Хорис и птицата пътуваха назад, из страната започнаха да се плъзват нови слухове. Навсякъде кристалите се превръщаха в прах. Хората бяха побеснели. Какво ставаше? Какво щяха да правят без техните видения? Леността отстъпи пред насилието. Съседи се обръщаха един към друг с намерението да си изпросят, да вземат назаем или да откраднат кристала на другия и да заместят онзи, който бяха загубили. Но никой нямаше какво да даде. Всеки беше в същото ужасно положение, лишен от онова, на което първоначално се гледаше като на развлечение, но преминало твърде бързо в жизнена необходимост. От няколко дни хората бяха започнали да налитат на бой един срещу друг, от яд и отчаяние, в търсене на още кристали. Тогава те направиха това, което хората винаги правят, когато бъдат завладени от прекалено голяма ярост — да се обърнат към правителството. В този случай, те се обърнаха към владетелите на Зеленоречието. Нали те съблюдаваха и спомагаха за разпространението на кристалите? Със сигурност те щяха да намерят още от тях.

Устремени, с тази единствена цел, хората се понесоха към дворцовите крепости на техните владетели, решени да потърсят възмездие за извършените спрямо тях несправедливости.

Тогава Абърнати трябваше да разбере накъде отиват нещата, но той все още беше твърде засегнат от загубата на своя собствен кристал и затова не можеше да мисли за нищо друго. Писарят крачеше напред, паднал духом, като се опитваше да си представи какъв щеше да бъде животът, ако наистина нямаше повече кристали, а виденията завинаги бяха изчезнали. Това беше твърде потискаща мисъл. Абърнати почти не обръщаше внимание на своите спътници и на това, което те правеха. Той не забеляза кога Хорис и неговата птица започнаха да си шепнат разтревожено, като хвърляха притеснени погледи назад. Когато към тях се присъедини някакъв пътник, който ту се появяваше, ту изчезваше, Абърнати не го видя. Дори и след като Буниън се появи след една от честите си разузнавателни обиколки и изсъска предупредително, че има нещо нередно около непознатия, писарят не го чу. Той изобщо не се притесняваше, потънал в личното си нещастие, на границата напълно да изгуби разсъдъка си.

Когато стигнаха до Риндуеър, те завариха такава бъркотия, че за малко не подминаха двореца. Но запасите им бяха привършили, а и бяха нетърпеливи да разберат дали кристалът на Календбор се е запазил цял-целеничък. Не бяха чули нищо в подкрепа на обратното и наистина, докато си пробиваха път през тълпите, насъбрали се около портите и добрали се до вътрешността на крепостта, те откриха, че очевидно нещата бяха направо прекрасни. Календбор ги посрещна потънал в собствените си мисли, безразличен към тях, бегло ги поздрави, а след това отново изчезна. Изглежда неговите кристали си бяха наред. Защо те оставаха неповредени, докато всички останали се превръщаха в прах, оставаше загадка, но това беше загадка, която те сметнаха за уместно да оставят без отговор. Намеренията им бяха да прекарат нощта тук, да допълнят запасите си и на изгрев-слънце да поемат по пътя за Сребърния дворец. Нямаше да губят повече време наоколо. На никого не му се искаше да бъде наблизо, ако се случеше нещо нередно с кристалите на Календбор.

Абърнати се оттегли в стаята си и остана там. Не беше гладен и затова не слезе за вечеря. Искаше да прекара само толкова време в компанията на Календбор, колкото се налагаше. Буниън изчезна почти веднага след като пристигнаха и Абърнати нито знаеше, нито се интересуваше къде е отишъл коболдът. Буниън беше избегнал примката на кристалите и техните видения. Като повечето коболди, той не се интересуваше и нямаше доверие на магии и по-рано беше отказал предложения му кристал. Коболдът бе оставил Хорис и Абърнати да се оправят с великото раздаване на кристали и прекарваше времето си в претърсване на страната за изчезналия Бен Холидей. До сега той не беше открил нищо, но отказваше да остави търсенето. Рано или късно, беше убеден в това, щеше да намери някаква следа от липсващия крал.

Абърнати остана сам, когато падна нощта, а тълпите около портите започнаха да палят големи огньове пред двореца, като ги подхранваха със сламените покриви и дървените стени на най-близките градски магазинчета и пазарски сергии. Докато огньовете се разрастваха, а топлината се разгаряше, настроението на хората ставаше все по-мрачно и по-мрачно. Скоро те започнаха да хвърлят всякакви предмети по вратите и загражденията. Виковете станаха злобни и застрашителни. Нещо трябва да се направи, крещеше тълпата, нещо трябва да се направи още сега! Къде бяха техните кристали? Те си искаха обратно кристалите! Стражите на двореца се прикриваха и чакаха бурята да премине, защото и тяхното настроение беше малко несигурно. Много от тях също бяха изгубили кристалите си и бяха съпричастни на исканията на тълпата. Пред много от тях стояха собствените им роднини и приятели, които викаха срещу тях с всички останали. Имаше такива, които бяха склонни да разбият вратите. Единственото, което ги спираше, беше оскъдното чувство на дълг, дълбоко проникналата в тях сила на навика и големият страх от Календбор. Не беше сигурно, обаче, колко дълго време подобни прегради ще могат да ги държат настрана.

Календбор изглеждаше незасегнат от този проблем. Откакто пратениците бяха пристигнали, от него нямаше и следа и Абърнати беше много доволен от това. Но когато звуците от тълпата отвън започнаха зловещо да се променят, той се зачуди какво възнамерява да направи с това владетеля на двореца. Една възможност, ако настроението продиктуваше реакцията му, щеше да бъде кипящата мазнина. Може би Календбор се беше стаил в покоите си, уединил се със своя чудодеен кристал, отправил поглед към дълбините му, погълнат от онова, което вижда там, от видения подобни на онези, на които някога се беше любувал и Абърнати…

Писарят стисна очи и изскърца със зъби. Това наистина беше прекалено. Изведнъж той изпита гняв при мисълта за Календбор и неговите кристални очи към съзнанието. Не беше достатъчно това, че се наслаждава на виденията само на един кристал. Той беше натрупал няколко дузини от тях! Нима нямаше да се съгласи да даде един-два и на своите гости, особено ако те бяха пратеници на самия крал? Не трябваше ли да стане така, както го изисква обичаят и добрите обноски? Не трябваше ли да се направи оплакване и да се поискат кристали?

Абърнати излезе от стаята си раздразнен, подтикван от някакъв сърбеж вътре в душата си, воден от необходимост, която бегло осъзнаваше.

Ето как, той се озова на средата на стълбището в днешния ден, когато чу шумотевицата от спора между Календбор и Хорис Кю на фона на общата врява на тълпата зад стените на двореца.

— Изчезнаха, измамник такъв! — крещеше Календбор разярен, а гласът му отекваше нагоре по стълбите от главната зала в подножието. — Изчезнаха всичките, до един! Превърнаха се в прах! Какво ще кажеш за това?

— Господарю мой, аз не…

— Чуй ме, глупако! — Календбор не се интересуваше от оправдания. — Ти си отговорен за всичко това! Аз ще те подведа под отговорност! Най-добре намери начин да ги възстановиш още сега, още в този момент, или аз ще причиня такава болка на жалкото ти тяло, че ще те накарам да се молиш да сложа край на живота ти! И на теб, и на твоята птица, и на двамата!

Абърнати задържа дъха си. Значи и кристалите на Календбор се бяха превърнали в прах! Писарят изпита едновременно и задоволство, и разочарование. Той се овладя и бавно заслиза надолу по стълбите, предпазливо, стъпка след стъпка.

— Е? — търпението на владетеля се топеше толкова бързо, колкото живот на мушица, попаднала в пламък на свещ.

— Господарю мой, моля ви, ще се опитам да направя каквото мога…

— Ще направиш това, което ти кажа! — изкрещя Календбор и наоколо се разнесе шум от потреперване, скръцване на зъби, както и от Бигар, който изграчи и мигновено отлетя.

Абърнати стигна до един завой на стълбището, от където можеше да види какво става долу. Календбор беше вдигнал с ръце Хорис Кю, беше го хванал за молителските одежди, държеше го над земята и го разтърсваше толкова силно, колкото можеше. Нещастният фокусник се вееше насам-натам в огромната хватка на владетеля като парцалена кукла. Краката му се блъскаха силно един в друг, а главата му се клатеше като пречупена върху мършавата му шия. Бигар хвърчеше отгоре и крякаше поразен, тук-таме се спускаше към земята и със сигурност не беше сигурен какво да направи.

— Върни ми… обратно… моите… кристали! — редеше Календбор, сякаш изричаше някакво проклятие и едновременно с това разтърсваше Хорис Кю, за да подчертае всяка от думите си.

— Пусни го долу — каза един глас, дошъл от сянката.

Календбор се обърна изумен.

— Какво? Кой каза това?

— Пусни го долу — повтори гласът. — Той не е виновен за нищо.

Календбор хвърли Хорис Кю на пода, където фокусникът остана да лежи, като се превиваше и запъхтяно дишаше. Владетелят на Зеленоречието се извърна към мястото, откъдето идваше гласът. Ръката му се насочи към меча му, оръжието, което винаги носеше със себе си.

— Кой е там? Покажи се!

Една фигура, загърната в черно наметало, се отдели от стената и изникна, сякаш от нищото. Тя се приближи, като се плъзгаше по пода, вместо да върви — направи го зловещо и с лекота. Абърнати инстинктивно се сви назад. Това беше непознатият, който се беше присъединил към тях по пътя. Как се беше озовал тук? Нима беше влязъл в крепостта с тях? Абърнати не можеше да си спомни да е дошъл тук с тях.

— Кой си ти? — остро попита Календбор, но гневът се беше изпарил от гласа му и на негово място се усещаше частица неувереност.

— Приятел — отговори непознатият. Той спря да се движи и застана на около един метър разстояние. Въпреки опитите си, Абърнати не можеше да види лицето на мъжа. — Ти би могъл да продължиш да разтърсваш Хорис Кю, докато костите му се покажат над кожата, но това няма да върне кристалите ти. Хорис Кю няма откъде да ги вземе, за да ти ги даде.

Календбор се вледени.

— Откъде знаеш това?

— Зная доста неща — отвърна непознатият. В гласа му се усещаше някакво съскане, сякаш гласните му струни някога бяха пострадали от тежко нараняване. — Зная, че Хорис Кю и неговите спътници са жертви във всичко това, че те вършат само нещата, които им е наредено да вършат и че нямат повече кристали, за да ти дадат от тях. Зная също, че те не са осъзнавали, че кристалите, които ти дадоха, ще се превърнат на прах само след съвсем кратък период на употреба. Ти беше измамен, господарю мой. Беше изигран.

Ръката на Календбор здраво стисна меча.

— Кой е отговорен за това? Щом знаеш толкова много, кажи ми и това!

Непознатият стоеше неподвижен, загадъчен, с лице незасегнато от гнева на владетеля.

— Махни ръка от оръжието си. Ти не можеш да ме нараниш.

Настана продължително мълчание. Хорис Кю внимателно се отдалечи на няколко сантиметра от Календбор, като пълзеше на ръце и колене. Бигар седеше върху края на перилата на стълбището, сякаш бе изкован от камък. Абърнати затаи дъх.

Голямата ръка на Календбор се отпусна настрани.

— Кой си ти? — попита той отново, объркан.

Непознатият не обърна внимание на въпроса.

— Помисли за миг — каза меко мъжът. — Кой ти изпраща тези кристали? Кой изпраща фокусника и птицата? Кой изпраща писаря и куриера? На кого служат те?

Календбор придоби суров вид.

— Холидей! — процеди през зъби той.

Така, така, помисли си Абърнати.

Непознатият се изсмя — необичайно стържещ смях.

— Разбираш ли сега? Какъв по-добър начин да бъде отслабена позицията ти, господарю мой, от този да те накара да изглеждаш глупак? Ти още от началото си бил трън в очите на краля и той би искал да те премахне завинаги. Когато кристалите се обръщат на прах, народът се обръща срещу теб. Ти си техен господар и следователно ти си отговорен за тяхната зла участ. Планът проработи добре, не мислиш ли?

Календбор изглежда не можеше да произнесе никакъв отговор. Думите му засядаха в гърлото при всеки негов опит да каже нещо.

— Има и още кристали — говореше непознатият гладко и убедително.

Като чу това, Абърнати се наведе напред, за да не изпусне нито една думичка. Кой беше лъжецът, който причиняваше неприятности?

— Има цяла стая, пълна с кристали в Сребърния дворец, скътани там, докато се появи нужда от тях. Аз съм виждал с очите си тези кристали. Има стотици хиляди. Не трябва ли те да бъдат при теб?

За един миг Абърнати повярва. Всичко, което виждаше, беше един светещ куп от ценни кристали, събрани там като злато, егоистично скрити от хората, които се нуждаеха от тях. Но в следващия момент, той прозря лъжата, защото знаеше, че Бен Холидей никога не би направил подобно нещо; спомни си, че всъщност кристалите бяха дошли с Хорис Кю, но не и преди кралят да изчезне.

Той изведнъж се зачуди дали двете събития не бяха свързани по някакъв начин.

— Има едно просто решение на твоя проблем — говореше непознатият. Мъжът се беше приближил до Хорис Кю и го бе издърпал отново на крака, както изглежда, без никакво усилие. — Кажи на твоите хора истината. Кажи им, че кристалите са скрити в Сребърния дворец от краля. Кажи им да отидат до двореца и да поискат той да им ги даде! Свикай всички владетели на Зеленоречието. Накарай ги да съберат армиите и поданиците си и ги насочи към кралските порти. Той не би отказал на всички вас. Той не би могъл да устои на напора ви, дори и ако се опита да го стори.

Календбор кимаше, убеден в думите му.

— Омръзна ми от Холидей, омръзна ми от неговата наглост!

— Може би — прошепна загрижено непознатият, — е време за нов крал. Може би е време за човек, който ще бъде по-твърд към хора като самия Холидей, човек, който няма да се държи толкова грубо към онези, които го превъзхождат.

Абърнати едва не излая. Той не беше много горд с начина, по който щеше да реагира, но поне беше честен. Писарят преглътна звука с приглушено и запъхтяно дишане.

— Тук са тези, които оценяват правилната употреба на властта — гласът на непознатия беше нисък и твърд. Той бегло и разсеяно посочи с ръка Хорис Кю. — Тук са тези, които осъзнават същността на верността, които са усвоили средствата и начините на прилагането й. С други думи, лорд Календбор, тук са тези, които биха служили на всеки господар, който би платил добра цена за това.

Хорис Кю се взираше в непознатия, с отворена уста. Отново последва дълъг миг на мълчание.

Тогава Календбор кимна замислено.

— Може би е така. Да, защо не? Ако той се съгласи на определени условия, разбира се. Да. Защо да не изберем нов крал? — след това той рязко поклати глава. — Но все още го има Холидей, с когото трябва да се преборя. Едно нещо е да поискаш кристалите, а съвсем друго — да го отстраниш от трона. Той има на разположение Паладин, а никой не би могъл да се изправи срещу него.

— Ами какво ще кажеш, ако Холидей просто изчезне? — попита в ответ непознатият. Той направи целенасочена пауза. — Какво, ако вече е изчезнал?

Абърнати усети как сърцето му слиза в петите. Ето какво било значи — най-после истината. Изчезването на Бен Холидей наистина беше свързано с Хорис Кю и неговите кристални очи към съзнанието, а всичко това беше свързано със загадъчния непознат. Случваше се нещо ужасно, нещо, което Абърнати все още не проумяваше напълно, но непознатият с абсолютна сигурност стоеше зад всичко.

Какво щеше да прави Абърнати?

Той тихо въздъхна. Не знаеше, но каквото и да беше, той първо трябваше да излезе оттук, за да го стори.

Внимателно започна да се връща нагоре по стълбите. Уви, не беше достатъчно внимателно. Докато се обръщаше, ботушът му се удари в камъка. Шумът беше тих, но нечий слух беше достатъчно остър, за да го долови.

— Аук! Там има някой! — предупредително изграчи Бигар.

Всички се извърнаха към стълбището.

— Намерете го! — веднага изсъска непознатият.

Абърнати хукна напред, като реши, че не би било удачно да го заловят точно в този критичен момент. Той взе първите две стъпала, изправен на два крака, но после се отказа и продължи на четири. Скоростта взе преимущество пред достойнството му — в края на краищата, една голяма част от него представляваше куче. Абърнати се устреми нагоре по стълбището през залата и се насочи към своята стая, като не знаеше къде другаде да отиде. Долавяше шума от крила след себе си, както и трополенето на ботуши още по-назад. Всякакъв шанс да се измъкне тихо в мрака на нощта изчезна. Какво щеше да прави? Ако го хванеха, щяха да го хвърлят в най-тъмната дупка в затвора на двореца. Ако имаше късмет, разбира се. Ако ли не, те просто щяха на място да му отнемат живота.

Той стигна до стаята си и се втурна вътре, като затръшна вратата зад себе си и я залости. Помещението беше притъмнено и мрачно, свещите все още не бяха запалени. Абърнати остана опрян на вратата, като дишаше запъхтяно и тогава чу свистенето на крилете на Бигар, който прехвърча пред вратата и закрещя:

— Насам! Тук се крие!

Глупавата птица говореше доста по-добре, отколкото си даваше вид, мрачно си помисли Абърнати и в същия момент откри, че от мрака към него гледат две жълти очи.

— Арф! — излая той, като този път не успя да се въздържи. Отново се залепи към вратата, замръзнал на място. Сега беше обграден и от двете страни. Пипнешком потърси из дрехите си някакво оръжие, но не носеше такова и вместо това, се озъби. Жълтите очи примигаха учудено и тогава той видя познато лице.

— Буниън! — Абърнати въздъхна облекчено, защото пред него наистина стоеше коболда. — Радвам се да те видя!

Буниън изломоти нещо в отговор, но Абърнати не го слушаше.

— Трябва да се махаме оттук, Буниън. Календбор, Хорис Кю и непознатият ме хванаха да ги подслушвам. Те искат да свалят Холидей от трона! Мисля, че вече са направили нещо с него. Ще ти разкажа всичко по-късно, само ако успееш да ни измъкнеш оттук!

Буниън скочи от перваза на прозореца, където се беше установил, втурна се през стаята към вратата, отвори я и сграбчи Бигар, който се опитваше да влезе в стаята. Птицата изкрещя и излетя встрани, но Буниън се отдръпна, като стискаше в ръката си черна перушина. Птицата отлетя, като викаше от болка и негодувание. Коболдът бързо кимна към Абърнати и писарят го последва вън от стаята. Календбор и Хорис Кю тъкмо се изкачваха към края на стълбището. От непознатият нямаше и следа.

Буниън и Абърнати побягнаха в обратната посока, и двамата — на четири крака. Като пребити псета, мислеше си писарят, докато тичаше.

Те слязоха по една задна стълба, минаха през някаква по-ниска зала и влязоха в малък килер. Зад стената имаше скрит проход и само след секунди, те вече пипнешком намираха пътя в тъмнината — или поне Абърнати правеше така, защото той нямаше необикновените очи на Буниън. Отне им доста време, но когато проходът свърши, те отново се озоваха зад стените на двореца.

От там те тръгнаха обратно през умълчания град, към откритото поле. Докато пътуваха, Абърнати отново си спомни за загубата на своя кристал. Това го накара да заплаче и той скри сълзите си от Буниън. Но скоро болката отшумя и значително намаля при мисълта, че уловените мигове от неговото минало бяха дар от лъжлив пророк. Хорис Кю го беше използвал и от това го болеше много повече, отколкото от загубата на виденията му. Макар че беше неприятно да си го признае, егоистичните му желания бяха позволили да се случи тази пародия и в момента, може би, Бен Холидей плащаше нейната цена. Със сигурност Абърнати трябваше да направи каквото може, за да оправи нещата, а това означаваше колкото се може по-бързо да разкаже за случилото се на Куестър Тюс. Щеше да бъде трудно да се изправи пред магьосника след всичко, станало до сега. Щеше да бъде трудно да му каже истината. Все пак, Куестър Тюс не беше взел за себе си нито един кристал. Той беше прекалено упорит и горд, за да приеме каквото и да било от Хорис Кю, смяташе Абърнати — но се оказа и прав да постъпи така. Да, да се изправи пред него щеше да бъде ужасно трудно. Но беше необходимо. Може би все още имаше начин да оправи нещата.

Те прекараха нощта в един стар хамбар, на няколко километра на юг, западно от Риндуеър. Сламата, която използваха, за да си направят легла беше груба и пълна с бълхи, а освен това миришеше на тор, но Абърнати реши, че това беше едно незначително наказание, с което да плати за своята непростима глупост, както и ниска цена за свободата си. Докато се въртеше и се обръщаше на всички страни в мрака и слушаше как леко диша Буниън до него, придворният писар на Отвъдната земя си обеща, че един ден, скоро, ще дойде час за възмездие и че когато този час дойде, той сам ще се увери, че Хорис Кю, птицата му и онзи непознат с черното наметало ще си получат заслуженото.