Вълшебната кутия

Жилавите чудовища

Рицарят, Дамата и Грифонът тръгнаха през Лабиринта по течението на реката и вървяха така до вечерта, както и през целия следващ ден. От време на време реката се разширяваше и далечният бряг съвсем се изгубваше сред мъглата, а гладката, сива повърхност се простираше край тях като огромен плосък камък. От водните дълбини не подскачаха риби, а отгоре им не прехвърчаха птици. Тук-таме реката се виеше и лъкатушеше, но потокът си оставаше непроменен и безкраен.

Те не срещнаха други хора. Речни цигани или каквито и да било живи същества. Не видяха животни, а малките раздвижвания, които привличаха вниманието им, идваха от тъмната сянка на гората и се изгубваха за едно мигване на окото.

Рицарят често проверяваше за следи от Страшната мъгла, но такива нямаше. Той дълго и усилено мисли върху нейния произход, подтикван да прави това поради увереността си, че по някакъв начин тя беше свързана с тях. Виждаше се, както Грифонът казваше, неутолим глад в начина, по който тя прииждаше след тях. Имаше своя цел в това преследване, а целта беше малко или много свързана с отговора на въпроса защо те бяха пленени в Лабиринта. Той не виждаше, нито чуваше Страшната мъгла, но можеше да усети присъствието й. Тя беше непрекъснато там, невидима, застанала в очакване.

Но за какво чакаше?

През вечерта след своето спасяване от циганите, Дамата попита Рицаря защо е дошъл за нея. Те седяха в мрака, докато и последният лъч слаба дневна светлина се сля с тъмнината и се взираха в мъглата, докато тя пълзеше от гората към потока. Бяха сами. Грифонът беше изчезнал сам нанякъде, както често правеше през нощите.

— Можеше да ме оставиш и да продължиш пътя — разпитваше го Дамата с хладен и настоятелен глас. — Мислех, че това и си направил.

— Не направих това — отвърна той, без да я поглежда.

— Защо? Защо се тревожиш за мен? Наистина ли съм толкова важна за твоя господар, че ти би рискувал живота си за мен? Такова безценно съкровище ли съм, че за теб би било по-добре да умреш, отколкото да ме изгубиш?

Той бе вперил поглед в мрака, без да говори.

Тя разреса косите си.

— Аз съм твоя собственост, а ти не позволяваш на никого да ти отнема собствеността. Затова дойде да ме спасиш, нали?

— Ти не ми принадлежиш — каза той.

— Тогава съм собственост на твоя господар. Аз съм движимо имущество, което ти не смееш да изпуснеш от поглед, от страх да не нарушиш заповедите му. Така ли е?

Рицарят я погледна и откри подигравка и горчивина в очите й.

— Кажи ми нещо, Лейди. Какво си спомняш за живота си преди влизането ти в Лабиринта?

Тя сви устни.

— Защо трябва да ти кажа?

Той задържа погледа й към себе си, като не отмести своя, когато усети гнева да проблясва и да го изгаря отвътре.

— Аз не си спомням почти нищо от моя собствен живот. Знам, че съм воин в служба на краля. Знам, че съм участвал в стотици битки в името на господаря си и съм спечелил всичките. Знам, че сме свързани по някакъв начин, аз и ти, а мисля, че е така и с Грифона. Нещо се е случило с мен, за да попадна в това време и на това място, но не мога да си спомня какво е било то. Сякаш целият ми живот е бил откраднат.

Той спря за миг.

— Уморих се да не отговарям на твоите въпроси, за които нямам отговори. Не зная името на господаря, на когото служа. Дори не зная своето собствено име. Не знам откъде идвам и накъде отивам. Не те спасих заради верността си към някой господар, когото не си спомням, или за да изпълня задължението си, за което не мога да се сетя, а защото ти си единственият човек, свързан с моя предишен живот. Ако те изгубя, ако те оставя на произвола на съдбата, няма да ми остане нищо друго.

Тя се взираше в него, а гневът и горчивината се бяха стопили. На тяхно място личеше разбиране и частица страх.

— Не си спомням нищо друго — меко каза тя, като изговаряше думите така, сякаш изпитваше болка, докато го правеше. — Аз бях важна и влиятелна личност и знаех какво правя. Някога притежавах магическа сила.

Гласът й заседна в гърлото и той помисли, че тя може да заплаче. Не го стори. Овладя се и продължи:

— Мисля, че именно заради тази магическа сила съм в Лабиринта. Смятам, че си прав задето ние сме били заедно преди и сме изпратени тук по една и съща причина. Но мисля, също така, че грешката за случилото се е твоя, а не моя.

Той кимна.

— Може и така да е.

— Аз те обвинявам за това.

Рицарят отново кимна.

— Не се обиждам.

— Но и се радвам, че си тук, както и че дойде да ме спасиш.

Той беше твърде учуден, за да отговори нещо.

През идната нощ, когато Грифонът изчезна в нарастващия мрак, а те седнаха край брега на реката, тя отново му заговори. Беше загърната в своето наметало, сякаш й беше студено, въпреки че въздухът беше горещ и влажен и от никъде не подухваше вятър.

— Мислиш ли, че ще излезем от това място? — попита тя, а гласът й едва се чуваше.

— Ще излезем — отвърна той, тъй като все още вярваше в това.

— Гората и реката продължават напред и няма следи, че някъде ще срещнем техния край. Не се променят. Мъглите ни загръщат и ни стягат от всички страни. Няма хора или животни. Няма и птици. — Тя бавно поклати глава. — Навсякъде броди някаква магия и тя властва над всичко в този Лабиринт. Може би не успяваш да усетиш това, но аз го усещам. Мястото е омагьосано и без магия, която да ни помогне, няма да успеем да намерим изход.

— Ще срещнем град или проход през планините, или…

— Не — прекъсна го тя, а слабата й бяла ръка бързо се изправи, за да му попречи да продължи. — Не. Няма да срещнем нищо друго, освен реката и гората, както и вечните мъгли. Нищо.

Той се събуди рано на следващата сутрин след една тежка, почти безсънна нощ. Думите на Дамата го преследваха като зло предсказание, което не можеше да забрави. Тя все още спеше, свита в наметалото си във високата трева. Лицето й беше спокойно и гладко, нямаше и следа от гняв или отчаяние, липсваше дори частица горчивина или страх. Изглеждаше красива, легнала там, с бледата си кожа и тъмната си коса; беше съвършена и божествена, а студенината, която понякога застиваше върху лицето й, когато беше будна, сега беше заменена от нежност.

Той погледна надолу към нея и се зачуди как ли сбили свързани, преди да дойдат в Лабиринта.

В следващия миг Рицарят се изправи и отиде до самата река. Плисна вода върху лицето си и след това се избърса. Когато отново се изправи, Грифонът стоеше от едната му страна. Звярът беше отметнал назад наметалото си. Тук-таме, по настръхналата му кожа, проблясваше роса, като вода по някое влечуго, което току-що е излязло от дълбините на реката. Крилете му висяха свити и безчувствени върху превития му гръб. Лицето му, толкова грозно и безформено, му придаваше вглъбен вид, докато се взираше в пространството над реката. Отначало не промълви нищо, а просто остана там.

— Къде беше през тази нощ? — попита го Рицарят.

Грифонът се усмихна, като показа жълтите си зъби.

— В гората, където сянката е най-дебела. Там спя по-добре, отколкото на открито — той погледна към Рицаря — да не помисли, че съм отишъл да ловя и ям дребни животинки, които са прекалено бавни и крехки, за да ми избягат? Или че съм правил някакъв сатанински кървав ритуал?

Рицарят поклати глава.

— Не мислех нищо. Просто се чудех.

Грифонът въздъхна.

— Истината е, че аз съм същество, подчинено на навика. Говорим си за онова, което помним — или не помним? Най-добре си спомням своите навици. Грозен съм и повечето създания ме презират. Това е факт от моя живот. Тъй като останалите ме мразят, аз се чувствам удобно, когато съм насаме със себе си. Търся места, на които никой друг не би отишъл. Крия се в мрака и сред сенките, както и в собственото си усамотение. За мен така е най-добре.

Той отново отстрани погледа си.

— Веднъж се нахраних с някакви други създания. Ял съм каквото си поискам и съм пътувал, където си поискам. Можел съм и да летя. Можел съм да се рея из небето, необезпокояван и не е имало нищо, което да ме спре. — Жълтите му очи отново погледнаха Рицаря. — Но нещо промени моя живот и аз мисля, че то е свързано по някакъв начин с теб.

Рицарят премига.

— С мен ли? Но аз дори не си те спомням.

— Странно, нали? Чух какво ти каза Дамата, за това, че мисли Лабиринта за омагьосано място. Слушах от прикритието на дърветата. Смятам, че тя е права. Смятам, че сме се пренесли тук по силата на някаква магия и магията ни държи в плен. Чувстваш ли това?

Рицарят поклати глава.

— Не знам.

— Лабиринтът не изглежда като никое истинско място — каза Грифонът. — Липсват му малките подробности, които биха го направили истинско. Прилича на изкуствено създадена местност, сякаш е сътворена от сънища, където всичко се случва на една малка крачка разстояние от времето, от което знаем какъв трябва да бъде реда на нещата. Не усети ли това в онзи град, а после и след срещата с Речните цигани? Всичко може да се постигне с магия и аз мисля, че именно така е станало и тук.

— Ако е вярно — тихо рече Рицарят, — тогава Дамата също е права, като казва, че няма да успеем да се измъкнем.

Но Грифонът поклати глава.

— Това означава единствено, че както магията ни държи в плен тук, по същия начин трябва и да се измъкнем — с магия. Означава, че трябва да потърсим изход по различен начин.

Рицарят отново се загледа в далечината. Какъв друг начин имаше? — чудеше се той. Не можеше да се сети за такъв. Те самите нямаха магическа сила. Имаха само оръжията, които носеше той, както и разум, за да се крепят. Това не му изглеждаше достатъчно.

Те продължиха пътя си по течението на реката и през днешния ден, и нищо не се промени. Водите се носеха напред, гората се простираше над хоризонта, а мъглата и сивотата проникваха навсякъде. Тази застиналост на пейзажа в Лабиринта ставаше почти непоносима. Рицарят започна да си представя, че земята, по която вървяха в момента, беше същата, която бяха прекосили преди. Откри, че вижда гледки от околността, които разпознаваше; близки му бяха и природните особености. Това беше невъзможно, разбира се. Те бяха вървели по един и същи път, без дори веднъж да се обърнат назад, така че нямаше начин сега да се движат по оставените от тях следи. И все пак, това чувство постоянно го преследваше и накрая започна да разколебава Рицаря.

Те направиха спирка до един завой на реката, където гората се приближаваше почти до брега и там можеха да се установят на завет. Спряха точно там, защото Рицарят искаше Грифонът да може да спи при тях и да не трябва да се усамотява някъде. Съществото така или иначе беше белязано от отблъскващия си вид и беше жестоко това, че всяка нощ беше принудено да се крие от тях. Те бяха спътници в пътуването и можеха да разчитат само един на друг за подкрепа. Трябваше да направят каквото могат, за да запазят здрава връзката между тях. Дори Дамата спря да дразни Грифона, престана да се обръща към него с подигравка и започна да разговаря с него с любезен тон от време на време. Това беше добро начало, помисли си Рицарят.

Неговата предвидливост беше възнаградена, защото Грифонът не се изгуби в мрака, а се сви на земята само на около метър разстояние, в сянката на едно старо дърво. Поне през тази нощ той щеше да спи до тях.

Някакви груби ръце ги разбудиха, като ги задърпаха нагоре, сякаш бяха трупи от купчина отрязани дървета. Рицарят се изправи на крака със скок и свирепо се огледа наоколо. Как бяха успели да се приближат толкова много, без той да успее да ги чуе? Дамата се притискаше към него и той долавяше шума от тежкото й дишане. Грифонът се беше превил на земята, на около метър разстояние, а жълтите му очи проблясваха в слабата утринна светлина.

Навсякъде около тях стояха някакви чудовища. Те бяха обградили лагера им и бяха препречили всякаква възможност за бягство. Имаше поне дузина огромни, отблъскващо грозни страшилища, изправени на два крака, но наклонени напред, като че можеха без притеснение да застанат и на четири. У тях имаше някакво бегло подобие на хора — два крака, две ръце, тяло, китки, ходила и глава — но по телата им имаше невероятно грозно изпъкнали жили и мускули и те бяха покрити от грапава кожа. Лицата им нямаха почти никакво изражение, но очите и муцуните им светеха с мокър блясък, докато наблюдаваха тримата си пленници.

Един от тях заговори, а устата му се разтвори и оттам се откриха огромни зъби. Той изломоти нещо, смесица от хъркане и ръмжене, и направи някакъв неопределен жест, първо към тях, след това към реката и накрая към гората.

— Искат да знаят откъде идваме — каза Дамата.

Рицарят изненадан втренчи поглед в нея.

— Разбираш ли какво казват?

Тя кимна.

— Да. Не мога да го обясня. Никога не съм ги виждала преди. Не говоря техния език. Дори не мога да определя някои думи сред всички тези звуци. Но значението е ясно. Мога да го разгадая. Сега, нека видя дали те ще могат да разберат мен.

Тя направи няколко бързи движения с пръстите на ръцете си. Страшилището, което им проговори, изръмжа още нещо. След това погледна назад към останалите и разтърси глава.

— Искат да знаят какво правим тук. Казват, че ние не сме от тук, че сме натрапници — Дамата отново се отмести на една крачка от Рицаря, а изражението на лицето й доби обичайния си вид. — Не им харесва начина, по който изглеждаме.

— Що за същества се те? — изръмжа Грифонът и откри собствените си зъби.

Последваха още няколко разменени звуци и жестове.

— Наричат се Жилавите чудовища — съобщи Дамата. Лицето й стана напрегнато. — Казват, че ще ни изядат.

— Ще ни изядат ли? — Рицарят не вярваше на ушите си.

— Казват, че сме човешки същества, а човеците трябва да бъдат изяждани. Не мога да проумея всичко това. Има нещо общо с техния обичай.

— По-добре да не се доближават до мен — изсъска Грифонът. Мускулите му се опънаха като железни влакна и той извади ноктите си. Всеки момент можеше да направи нещо, което да обрече и тримата на гибел.

Жилавите чудовища бяха заети с нов спор, те ръмжаха и правеха жестове. Очевидно имаше недоразумение между тях. Рицарят бързо прецени зверовете. Всички бяха огромни и всеки двама от тях, го превъзхождаха по сила. Той усети тежестта на меча върху гърба си. Оръжието щеше да им даде повече шанс, но все пак, чудовищата бяха твърде много, за да се изправи срещу тях. Трябваше да намери друг начин, за да изравни силите.

Грифонът мислеше за същото.

— Трябва да намерим начин да се измъкнем — изхриптя той.

— Стой на място — гласът на Дамата беше хладен и спокоен. — Те спорят за това какво да направят с нас. Много са първобитни и суеверни. Нещо около нас притеснява няколко от тях. Оставете ме да се опитам да разбера какво е то.

Спорът продължи и се изостри. Откриваха се зъби, показваха се нокти, а две от Жилавите чудовища започнаха да ръмжат едно на друго. Бяха свирепи на вид същества и Рицарят започна да подозира, че те са много по-бързи и по-силни, отколкото беше предполагал.

— Трябва да излезем от този кръг — тихо каза той и ръката му се прокрадна назад към дръжката на меча.

В същия момент двете спорещи чудовища се нахвърлиха едно върху друго, като забиваха нокти в кожите си, раздираха се и диво крещяха. Останалите се отдръпнаха от започналото клане между двете страшилища и така кръгът около Рицаря и неговите спътници се разкъса. На мига Грифонът се спусна към реката. Рицарят го последва, като дръпна Дамата след себе си. За тяхна изненада Жилавите чудовища не тръгнаха по петите им. Рицарят погледна назад над рамото си, докато тичаше, но не видя там никой. От сянката на дърветата се зачуха звуците от битката между двете чудовища. Въпреки че изглеждаше невероятно, пленниците вече не представляваха интерес за нападателите.

Тримата тъкмо бяха стигнали до края на реката и търсеха начин да я прекосят, когато Жилавите чудовища отново се появиха. На мига се разбра защо страшилищата не си правеха труда да бързат. Те изскочиха от прикритието на дърветата като котки и прекосиха разстоянието толкова бързо, че успяха да се приближат до бегълците за броени секунди. Сега бяха само седем чудовища, но изглеждаха огромни на бледата светлина, изправили мощна снага и с наострени зъби и нокти, които блестяха като ножове.

— Извади меча си! — изкрещя предупредително Дамата и тъй като той беше твърде бавен в действията си, тя грабна оръжието в собствените си ръце и се опита да го изтегли.

— Недей! — сряза я Рицарят, като освободи меча от хватката й и я отблъсна настрани.

Вбесена, Дамата набра смелост. Жилавите чудовища забавиха ход и започнаха да ги обкръжават.

— Чуй ме! — рязко каза тя. — Твоят меч може да направи повече, отколкото си мислиш! Помниш ли жителите на града? Помниш ли циганите? Тъкмо, когато извади меча си и започна да се отбраняваш с него, се появи Страшната мъгла!

Той втренчи поглед в нея, невярващ на ушите си.

— Не! Няма връзка!

— Трябва да има! — изсъска тя. — Не сме виждали Страшната мъгла при други обстоятелства. А когато дойде, никога не идва за нас, заплаха е само за онези, които заплашват нас! Двете трябва да са свързани по някакъв начин! Мечът и Страшната мъгла, нашите две оръжия, които унищожават враговете ни! Помисли!

Тя тежко дишаше, а бледото й лице светеше от потта по него. Грифонът се беше приближил до тях, но държеше острия си поглед прикован върху обкръжаващите ги Жилави чудовища.

— Може би тя е права — тихо каза той. — Помисли върху думите й.

Рицарят упорито поклати глава.

— Не! — отново отрече той, докато размисляше. Как беше възможно това, как бе възможно да…?

И изведнъж той разбра. Истината се появи като звяр, излязъл от укритието си, чудовищен и ужасен. Трябваше да се сети по-рано. Трябваше да разбере за какво става дума. Подозираше, че има връзка между Страшната мъгла и тях тримата, осъзнаваше, че има връзка, но не можеше да я проумее. През цялото това време беше смятал, че Страшната мъгла преследва тях като ловец, който чака удобен момент, за да стреля. Беше сгрешил.

Страшната мъгла не ги преследваше; тя пътуваше с тях.

Защото тя принадлежеше на Рицаря.

Страшната мъгла представляваше липсващите му тежки доспехи.

Той изтръпна до мозъка на костите си. Доспехите му не бяха при него, когато той се събуди в Лабиринта и все пак усещаше тяхното присъствие наблизо. Доспехите му винаги присъстваха по този начин, скрити, в очакване да ги призове. Те се явяваха по негова воля, така че той да е способен да се бие срещу враговете си. Ето как действаха.

Но тук, сред мъглите на Лабиринта, формата им се беше променила. Магията ги беше преобразила, беше инжектирала в тях отрова, беше ги превърнала в нещо неузнаваемо. Доспехите му се бяха въплътили в Страшната мъгла. Сигурно беше така. Защо иначе Страшната мъгла ще им идва на помощ всеки път, когато ги заплашва опасност, а след това ще се оттегля обратно сред сивотата? Какво друго обяснение можеше да бъде намерено?

Той не можеше да си поеме дъх — студенината беше проникнала толкова надълбоко в него, че това го парализираше. Беше вярно, както се беше опасявал, че той беше отговорен за смъртта на всички онези хора, че той беше унищожил жителите на града и Речните цигани, че той беше убил всички в своето войнствено въплъщение, без дори да осъзнава какво прави.

Рицарят стоеше там поразен от въздействието на образа, в който се видя.

— Не — прошепна в отчаянието си той.

Тогава усети ръцете на Дамата, които го прегърнаха през раменете и се опитаха да му вдъхнат смелост. Жилавите чудовища прииждаха все по-наблизо, окуражени от неговата нерешителност и бездействие.

— Направи нещо! — изкрещя Дамата.

Грифонът се опита да сплаши набързо чудовищата, но техният водач само му се озъби предизвикателно и набра смелост.

— Аз нямам магическа мощ! — започна да вие от отчаяние Дамата и с всичка сила разтърси Рицарят.

Тогава той я отблъсна от себе си и доби самообладание, изправил се срещу опасността. Дамата беше безсилна. Грифонът не можеше да се равнява по сила с враговете им. И двамата се нуждаеха от Рицаря, за да оцелеят. Но ако той извадеше своя меч, Страшната мъгла щеше да дойде и да унищожи тези създания така, както бе унищожила жителите на града и Речните цигани, а той нямаше да понесе това.

Но какво друго оръжие притежаваше?

В отчаянието си, почти без да се замисля какво прави, той протегна ръка към туниката си и издърпа оттам медальона с гравирания върху него образ на рицар, яздещ пред някакъв замък по изгрев-слънце. Той го махна от врата си и го насочи към чудовищата, сякаш беше талисман. Не знаеше какво се надява да се случи. Знаеше само, че този медальон е всичко, което притежаваше от предишния си живот и че около него има същото чувство на необикновеност и неяснота, както и около доспехите му.

Въздействието от появата на медальона върху Жилавите чудовища беше поразяващо. При вида му те моментално се свиха; някои паднаха на колене, други закриха очи, сякаш това беше някакво проклятие. Виещи, хлипащи, разтреперени от страх и ужас, те започнаха да се оттеглят. Рицарят вдигна медальона по-високо и направи крачка напред към тях. Тогава те хукнаха да бягат към гората, сякаш ги гонеха някакви демони; бяха изплашени до смърт и с единствената цел — да се отдалечат колкото се може повече от този медальон. Побягнаха на четири крака и повече не се видяха.

Защо? — питаше се Рицарят смаян.

В тишината, която последва, дишането му се чуваше ясно. Ръцете му стояха отпуснати от двете страни на тялото му и той вдигна глава към мъглите.

Дамата се приближи до Рицаря и застана така, че лицето й се оказа право срещу неговото. Той не я виждаше. Взираше се право напред, в нищото, очите му бяха застрашително приковани на едно място и безизразни.

— Какво направи? — тихо запита тя.

Той не отговори.

— Ти ни спаси. Нищо друго не е от значение.

Рицарят не продума.

— Чуй ме — каза му тя. — Забрави за хората от града, забрави за циганите. Онова, което се случи с тях не е по твоя вина. Ти нямаше никаква представа какво става. Направи точно каквото трябваше. Ако беше действал по друг начин, сега ние щяхме да сме или мъртви, или нечии пленници.

Грифонът се опря на лакътя си, завит в наметалото си върху земята и със скрито лице каза:

— Той не те чува.

Дамата кимна. Гласът й стана по-твърд.

— Ще ни изоставиш ли сега? Нима ще изгубиш самообладание заради това, което се случи? Убивал си хора през целия си живот като непобедим кралски воин. Твоята същност е свързана с това. Нима можеш да го отречеш? Погледни ме.

Очите му не помръднаха. В тях имаше сълзи.

Тя протегна ръка и силно го зашлеви през лицето три пъти. Всеки плесник остро разкъса тишината.

— Погледни ме! — изсъска тя.

Тогава той го направи, животът се вля в погледа му и очите му се обърнаха и срещнаха нейните. Дамата изчака, докато се увери, че Рицарят я вижда.

— Ти направи това, което бе длъжен да сториш. Приеми, че понякога последиците са тежки и непредвидими. Приеми, че не можеш винаги да разбереш какъв ще бъде резултатът. В това няма нищо нередно.

— Всичко е нередно — прошепна той.

— Те ни заплашиха! — отряза го тя. — Можеха да ни убият! Грешно ли е, че ние сторихме това първи? Толкова ли е голяма вината ти, че да пощадиш техния живот с цената на нашия? Нима си изгуби ума? Къде остана могъщата ти сила? Няма повече да те искам за свой закрилник, ако тя е изчезнала! В никакъв случай няма да се оставя в ръцете на такъв човек! Дай ми свободата, щом си толкова отстъпчив!

Той поклати глава.

— Аз действах инстинктивно, а трябваше и да преценявам нещата. За това няма извинение.

— Ти си жалък! — присмя се Дамата. — Защо ли си губя времето с теб? Нищо не ти дължа! Затворена съм в този свят заради теб и дори не знам каква е причината! Ти открадна живота ми! Ти ме лиши от магическата ми сила! Сега, освен всичко друго, ще откажеш и да ни защитаваш в своята нищета! Не го използвай, би казал ти, защото може да причини вреда! Би съжалил онези, които се опитват да унищожат нас, защото ние сме принудени да ги изпреварим и да унищожим тях!

Той сви устни.

— Аз съжалявам всеки, който трябва да умре от моите ръце.

— Ти си едно нищожество! Дори нещо още по-низше! Огледай се около себе си и ми кажи какво виждаш! Това е свят, обгърнат в мъгли и обречен на безумство, сър Рицарю! Нима не си успял да го забележиш? Той ще ни унищожи достатъчно бързо, ако ние подценим опасностите му или проявим слабост пред лицето на множеството му силни страни! Изправи се на крака, освен ако не си просто едно жалко псе!

— Ти не знаеш нищо за мен!

— Знам достатъчно! Знам, че си изгубил разума си! Знам, че вече не си способен да си наш водач! — лицето й беше студено и твърдо като лед. — Сега аз съм по-силна от теб. Мога сама да продължа нататък! Остани на колене, щом така би искал! Остани тук и ридай над собствената си жалка същност! Аз нямам повече нищо общо с теб!

Тя понечи да се изправи, като побутна Грифона. Рицарят се протегна, сграбчи ръката й и дръпна Дамата надолу, пред себе си.

— Не! — извика той. — Няма да си тръгнеш!

Дамата посегна да го удари с юмрук, но Рицарят спря удара й. Тя отново вдигна ръка, но той хвана китката й. Тя погледна лицето му и видя в изражението му твърдост и напрегнатост. Слабостта беше изчезнала от очите му.

— Където и да отидеш — изсъска й той, — аз ще бъда с теб!

Дамата се загледа в него, без да промълви. После свободната й ръка бавно се вдигна и докосна бузата му. Тя го усети да се отдръпва и се усмихна. Остави пръстите си да се спуснат към врата му и след това да се отпуснат още по-надолу.

Тогава тя се наведе напред и го целуна по устните.