Вълшебната кутия

Омагьосани

Когато се събуди в онази първа сутрин и разбра, че Уилоу е тръгнала, Бен Холидей вече не беше толкова щастлив. Разбира се, тя му бе казала, че ще отпътува и затова той не се изненада, когато откри, че я няма. Дори можеше да разбере защо беше тръгнала, без да му каже „довиждане“ — вероятно той щеше да реагира точно така, както тя си представяше. Все пак, тези мисли не го накараха да се почувства по-добре. Бен просто не обичаше да се разделя с нея, дори ако за това имаше неоспорими причини, а сега той не беше убеден, че пътуването й бе една от тях. Изслуша обяснението й и се опита да погледне безпристрастно на онова, което тя щеше да направи, но в края на краищата, пак не успя да разбере нищичко. Защо Уилоу трябваше да отиде сама? Защо трябваше да тръгне именно сега?

Защо у него живееше чувството, колкото и да се опитваше той да го потисне, че Уилоу крие нещо от него?

Бен можеше да си седи тук и да се тревожи през целия ден или дори през остатъка от седмицата, ако не беше фактът, че отново бе организирал целодневна програма с делови срещи в усилията си да бъде добър крал. Това не беше толкова лесно, колкото хората може би си мислеха. Преди всичко съществуваше остро противоречие между различни култури във вътрешната администрация на Отвъдната земя. Кралството беше място, където феодалната система действаше от стотици години (според внимателно съхраняваните исторически книги на Абърнати), а Бен беше рожба на онази система, която в неговия свят минаваше за демокрация. Почти инстинктивно той се улавяше от ден на ден, че търси начини да установи този вид правителствен ред, който познаваше и в който вярваше. Адвокатът в него искаше закона и реда да бъдат градивната сила на неговото правителство, както и да осигуряват справедливост на, за и от народа. Но ти не можеш просто така да отидеш в една чужда страна и да захвърлиш настрани системата, която вече е била утвърдена там. Това е бърз и сигурен път към анархия. Както обичаха да казват там, откъдето идваше — човек трябва да работи само в границите на системата.

Ето как Бен от рано бе започнал да работи за установяването на една мека диктатура (не звучеше много добре, когато го казваше, но си оставаше най-доброто определение, което му идваше на ума). Смисловото ударение, разбира се, трябваше да падне на думата мека, а не на другата. Номерът във всичко това беше да направи промените, които искаше, без това да става прекалено очевидно. Хората винаги приемат промените с по-голяма готовност, когато не осъзнават какво точно става. Ето защо беше необходимо Бен Холидей, в длъжността си на крал, непрекъснато да се разхожда като въжеиграч по опънато въже. Разбира се, след две изминали години, той доста се беше усъвършенствал в тази област.

Този процес беше много тънък и единствено Куестър и Абърнати наистина знаеха какво става. Като най-близки съветници на краля (ако не броим Уилоу), те бяха доста навътре във всичко, което ставаше. В повечето случаи подкрепяха идеите на Бен и най-често заставаха на страната на предпазливостта и сдържаността, когато той представяше своите меко казано — революционни идеи. Веднъж, след като Бен се бе утвърдил като благовиден и находчив владетел, за когото нямаше вероятност да бъде свален, той трябваше да направи следващата стъпка — да обедини по някакъв начин враждебно настроените групи. Това означаваше да постигне, поне на външен вид, някакво сътрудничество между толкова различни народи като някогашните вълшебни хора, човеците, коболдите и скалните троли — да не споменаваме и множеството по-малки групи — при положение, че никоя от тях не желаеше да си има работа с останалите. Бен беше успял да създаде някакво сътрудничество помежду им чрез съчетание от заплахи, обещания и подкупи. Един крал трябва да бъде поне малко и вълшебник — с извинение към Куестър Тюс — а тук имаше много неща, от които да извлечеш знание за това. Ето как действието с твърда ръка на едно място, водеше до компромис на друго. Нужно беше да знаеш кога да се наведеш и кога бързо да се уловиш за нещо.

Както Бен обичаше да казва, това, че бе започнал като адвокат, беше добра тренировка за поемане на длъжността на крал.

Ето как стояха нещата в настоящия момент около царуването на Бен Холидей, поредният крал на Отвъдната земя — място, за което всеки разумен човек, който не го беше посещавал, знаеше, че е невъзможно да съществува. Кралят все още имаше последната дума във всяко нещо, особено в споровете между по-низши управители и вождовете на различните народи в кралството. Тъй като Бен си бе подсигурил стабилна подкрепа из цялата страна и тъй като можеше да се разпорежда с въоръжените сили на Паладин, почти никой никога не се беше опитвал да го надвие. Бен, от друга страна, трябваше да внимава да не даде на някой от тези по-нископоставени управители и вождове повод да почувства, че позицията му е омаловажена по някакъв начин. Ето защо беше необходимо те да бъдат оставени да управляват там, където разумът и нуждата диктуваха, че това е полезно. А специалната собствена вълшебна сила на краля, която играеше ролята си, беше в това да ги накара да управляват по начина, по който той искаше.

Бен от рано установи редица съветнически комитети (за собствено предназначение), за да се грижат за управлението на ресурсите (земя, вода, въздух и вълшебна сила — е, разбира се, това се случваше в едно вълшебно кралство!), на търговията и превоза (търговия със стоки между народите и превоз на същите), на паричния обмен (най-често ставаше въпрос за бартер), на обществените дела (строеж и ремонт на пътища, както и управление на кралските земи) и на съдебните работи (решения на гражданските спорове и криминалните нарушения). Той назначи административни чиновници във всички части на кралството, за да наглеждат работата на тези комитети и периодично ги привикваше в Сребърния дворец, за да докладват за това как тече процесът и какво може да се направи за ускоряването му. Във всички случаи тази система не беше съвършена, но тя имаше допълнителното преимущество да научи множеството различни жители — независимо дали те го осъзнаваха или не — как да взимат участие в правителствената система. Това беше процес на обучение, който отнемаше време, но Бен мислеше, че вижда всичко да се получава от само себе си. Докато някога народите от Езерната страна и от Зеленоречието нямаше да си разменят дори един поздрав, сега те работеха заедно, за да решават общи проблеми, като например как да отделят и да съхраняват водни ресурси и как по най-ефективния начин да използват обработваемите земи за отглеждане на култури. Той успя да ги накара да обменят знания и да се замислят над своите предразсъдъци. Накара ги да се държат по-добре, отколкото се бяха държали през всички тези векове.

В някои посоки всичко беше много примитивно, в сравнение със света, от който идваше. Но в други направления беше като да можеш да започнеш цялата работа от начало, преди толкова много неща да бъдат погубени. Бен беше внимателен, когато трябваше да подбира знанията, които да предаде от своя предишен свят. Той се придържаше към най-основното. Добри здравни навици и подобрени земеделски техники, например. Стоеше настрана от неща, които можеха да предизвикат коренни промени и вероятни щети — изобретенията на Индустриалната революция и барута. Бен не познаваше някои неща толкова добре, че да ги представи и това ограничаваше избора му. Без съмнение, по сърце Бен беше адвокат — не беше инженер, химик или доктор, или пък фабрикант. Може би, понякога си мислеше, добре, че беше именно така.

Освен това Отвъдната земя притежаваше нещо, което неговият свят нямаше, а беше важно да бъде добавено в уравнението. Отвъдната земя имаше вълшебна сила. Истинска вълшебна сила, от този вид, който променя нещата точно толкова убедително, колкото го прави и електричеството. Отвъдната земя бе изцяло пропита от тази сила и много от жителите й си служеха с нея по един или друг начин, а това премахваше нуждата от много от нещата, които някога науката бе предоставила в неговия свят. Ето защо не беше толкова просто, както изглеждаше в началото, що се отнася до осъзнаването и определянето на плюсовете и минусите, на добрите и лошите страни, „за и против“ кралството на Отвъдната земя.

Все пак дневната програма на Бен Холидей за този първи ден от отсъствието на Уилоу, не му позволи да се отдаде на размисъл върху своето неодобрение, дължащо се най-вече на нейното отпътуване. Едва след като се оттегли в почивка след една доста късна вечеря, останал сам в спалнята им, той отново се озова лице в лице с вътрешните си тревоги. Стоеше на балкона, който се простираше пред стаята му, дълго време се взираше в просторната шир, огряна от звездите и се опитваше да реши как да се справи с този случай. Разбира се, можеше да тръгне след нея. Буниън можеше да я проследи, вероятно до края. Но той знаеше, дори и докато обмисляше идеята си, че никога няма да направи подобно нещо, толкова противоположно на онова, което тя очакваше от него. Той смяташе да използва Отвъдния далекоглед — специално приспособление, което му позволяваше да излезе навън, из страната и да открие който и да е, или каквото и да е, без дори за миг да напуска замъка. Беше го използвал неведнъж, за да види какво се случва на някое отдалечено място. Това беше изкушаваща възможност, но в края на краищата, той се отказа и от нея. Прекалено много приличаше на шпиониране. Какво щеше да се случи, ако видеше нещо, което не трябваше, нещо, което тя предпочиташе да скрие от него? Когато обичаш някого толкова силно, колкото той я обичаше, не можеш да го шпионираш.

Накрая Бен реши да си легне, но остана буден и през по-голямата част на нощта продължи да си мисли за нея.

Вторият ден измина почти като първия, с изключение на дългия период от време, който Бен трябваше да прекара с една делегация на Скалните троли, за да ги убеди, че е по-добре да превозят част от необработените си руди извън Мелкор и да ги продадат на другите, отколкото да настояват обработката да се извърши изцяло в техните пещи и да определят нещата според това, което те намират за необходимо. Тази среща, на свой ред, даде повод за една вечеря, продължила до още по-късен час, което разбира се измести и времето за сън чак след полунощ. Ето защо, когато най-накрая Бен се пъхна под завивките, той се чувстваше толкова изморен, че почти беше заспал, когато по случайност се обърна за последен път върху възглавницата си и ръката му не напипа лист хартия, мушнат под нея.

Бен веднага се изправи. Не знаеше защо, но на мига беше сигурен, че листът съдържа нещо важно. Той запали една от нощните лампи над леглото, като я докосна с ръка — замъкът оставаше буден, дори когато Бен спеше и беше винаги на негово разположение. Наклони хартията, така че тя да попадне в кръга на бледото сияние, излъчващо се от лампата. Листът беше сгънат на четири, но той го разгъна и зачете:

Бен не откъсваше поглед от листа. Умът му трескаво премисляше. Нима драконът Страбон може да пише? Как това писмо се беше озовало тук? Драконът не можеше да премине през прозореца на спалнята, нали?

Той се спря за миг и отново започна да обмисля нещата. Не беше възможно драконът да е написал това. Нито пък можеше да го донесе тук. Трябвал му е някой, който да се заеме и с двете. По един или друг начин. Ако писмото наистина беше от него. Ако това не беше някакъв номер. А всъщност изглеждаше точно така. Страбон никога не му беше писал преди — нито пък беше общувал с него. Страбон, последният дракон на Отвъдната земя, самотно и меланхолично подобие на същество, което живееше далеч на изток, в безлюдните земи на Огнените извори, дори не харесваше Бен Холидей и повече от веднъж бе показвало пределно ясно, че би било безкрайно щастливо, ако никога повече не срещне краля през целия си живот.

Е, за какво тогава беше това писмо?

Бен го прочете още два пъти, като се опитваше да си представи как драконът произнася тези думи. Не беше трудно. Писмото звучеше, сякаш го бе писал той. Но изпращането на това писмо беше странно. Ако драконът наистина искаше да се срещне с Бен, тази заплаха, за която говореше, трябваше да е много сериозна. Бен отхвърли всякаква опасност от лично нападение. Страбон не изпитваше желание да му навреди, а дори и да изпитваше, никога не би му изпратил писмо, за да го подмами извън замъка — той просто можеше да полети и да дойде при него. Молбата Бен да отиде на срещата сам беше естествена за дракона. Страбон не се интересуваше от човеците като цяло и искаше всяка среща с тях да бъде запазвана като лична тайна. Също така, той беше доста честен по свой странен начин и след като беше обещал безопасно пътуване, щеше да удържи на думата си.

Все пак цялата работа караше Бен да се тревожи.

Да отиде сам?

И то в полунощ?

Той прочете писмото още веднъж и не научи нищо ново. Стоеше изправен пред масивните железни перила на спалнята, с възглавниците зад гърба си, и обмисляше проблема отново и отново. Знаеше какво щяха да кажат Куестър и Абърнати. Знаеше какъв спор щеше да се води. Но все пак в това писмо имаше нещо, което го подтикваше, нещо, което не му позволяваше просто да махне с ръка и да го остави да продължи да си съществува. Това го караше да обмисля проблема отново и отново, защото нещо му подсказваше, че щеше да бъде неразумно да пренебрегне предупреждението. Някакво шесто чувство му нашепваше, че има нещо, което си заслужава вниманието тук, нещо, от което да застане нащрек. Страбон не действаше безцелно и ако усетеше, че Отвъдната земя я грози опасност, той вероятно беше прав. Ако почувстваше нужда Бен да разбере за тази опасност, то тогава това наистина трябваше да стане.

Е, какво беше длъжен да направи той?

Накрая, без да е взел решение, Бен заспа. През целия следващ ден той продължи да си мисли за писмото, обмисляше го между срещите и конференциите, по време на хранене и докато преглеждаше документи, както и когато тичаше около замъка в късните следобедни часове преди вечеря, като спазваше тренировъчните си навици дори и сега. Буниън беше винаги до него — негов мълчалив невидим страж.

Бен се оттегли в покоите си в тази трета нощ след заминаването на Уилоу, а проблемът все още не беше решен.

Все пак до сутринта той беше взел решение — знаеше, че трябва да отиде. Трябваше да поеме риска, който се налагаше и да се надява, че писмото и предупреждението щяха да се окажат истински. Освен това беше убеден, че рискът не беше кой знае колко голям. Сърцето бе само на няколко часа път с кон. Щеше да вземе конния патрул на кралските стражи за подкрепа. Нямаше да каже нищо на никого, докато не бе готов да потегли. Това щеше да задържи Куестър, Абърнати и коболдите да не се въвличат в проблема. Щеше спокойно да остави кралските стражи да се върнат от Сърцето и щеше да влезе сам, за да провери как стоят нещата, да се срещне със Страбон, ако драконът беше там и да се върне преди зазоряване. Беше доста лесно и щеше да засити нуждата му да прави нещо друго, освен да се мотае насам-натам, без да знае какво трябва да стори!

В цялата работа имаше нещо, което го накара да направи решителната стъпка, въпреки че той не трябваше да разчита много на това. Независимо от каква опасност бе заплашен в дадена ситуация, Бен винаги оставаше под закрилата на Паладин. Непобедимият кралски воин беше единственото най-силно създание в кралството и то съществуваше само с цел да съблюдава за безопасността на краля. То можеше да бъде призовано мигновено, появяването му изискваше само Бен да стисне медальона, който носеше около врата си, с гравиран върху него рицар, яздещ кон извън Сребърния дворец по изгрев-слънце. Стисни медальона, призови Паладин и рицарят на духовете и сенките щеше да се появи на мига.

Проблемът с Паладин беше, разбира се, в това, че непобедимият кралски воин беше всъщност самият крал. Или другото лице на краля. Или още по-точно — другото лице на всеки, който в дадения момент беше крал. В този случай това означаваше, че Паладин наистина беше другото лице на Бен, тъмната, разрушителна сила, родена от нещо, съществуващо в него, което той по-скоро никога не би приел, че съществува. Но то беше там, прехвърчаше някъде по краищата на съзнанието му в очакване. Бен се бореше с действителното значение на това, още откакто откри истината за Паладин. Паладин беше машина за убиване, която бе служила в името на кралете на Отвъдната земя от самото начало. Беше сътворена от вълшебните същества, за да закриля владетеля, когото бяха избрали да пази вратите към вълшебния свят. Паладин бе участвал във всяка битка, сполетявала множеството различни владетели на Отвъдната земя, беше защитавал всички каузи и бе отстоявал напора на всички врагове. Неведнъж беше предизвикван, но никога не беше губил. Можеше да умре само, ако и кралят умреше. Прераждаше се, когато коронясваха новия крал. Беше вечно и безсмъртно създание, което живееше, само за да се бие и се биеше, само за да убива.

То беше част от Бен Холидей, неразделна част от него и от неговата същност, не просто заради задълженията, които изпълняваше, но и защото във всяко живо същество се таеше съзнателна, сдържана, разрушителна сила. Бен отдавна бе открил, че вселяването на Паладин в неговото същество, тяхното сливане в едно, се дължеше колкото на тъмната му страна на човешко същество, толкова и на намесата на вълшебните сили. Голяма част от него беше Паладин, защото наистина Паладин бе другата му страна — страна, която пазеше дълбоко стаена, откакто стана крал на Отвъдната земя.

Ето защо той можеше да разчита на Паладин да му се притече на помощ, ако се наложеше, въпреки че с голяма неохота щеше да призове тъмния воин отново, освен ако наистина не беше крайно необходимо. Призоваването му беше последната стъпка, постоянно си повтаряше той, но щеше да прибегне и към нея, ако се наложеше. Все пак не вярваше това да се случи отново, така, както стана някога; беше нещо, което нямаше повече да направи.

Бен прекара четвъртия ден в размисъл, като се гледаше отстрани през по-голямата част от времето; наблюдаваше как Бен Холидей преживяваше вълненията около длъжността си на крал. Чувстваше се толкова необичайно заради онова, което правеше, като в същото време пазеше дълбоко стаени мислите си относно плановете за идващата нощ и затова се чудеше как никой още не е забелязал. Изглежда Куестър Тюс и Абърнати го намираха такъв, какъвто беше винаги и не разпитваха дали нещо не е наред. Никой не разпитваше. Бен изпълни дневните си задължения, изяде вечерята си, оттегли се в стаята си и седна в очакване.

Когато се стъмни, а здрачът бързо се изтърколи в нощта, той слезе надолу към конюшните, поръча да доведат Правосъдник — любимия му дорест жребец — призова охрана от шестима мъже и яхнал коня, напусна двореца. Направи го тихо, без да извести на никого и затова успя да се промъкне, без да бъде забелязан. Патрулите идваха и си отиваха от Сребърния дворец през цялото време; един от тях в повече, яздещ в мрака, не привличаше особено вниманието. Дори Буниън сигурно вече си почиваше в очакване на един сутрешен крос с Бен. Беше обикновена лятна нощ, ленива и топла, а във въздуха витаеше някакво усещане, че всичко със света е наред, а сънят е просто една прозявка и едно дълбоко бавно издишване. Бен и стражите му яздеха по главния път, а Сребърният дворец се превръщаше в трепет на мека звездна светлина на фона на опушената тъмнина, превръщаше се в отражение, което едва-едва просветваше, докато те се изкачваха по гористите хълмове на запад и след това то съвсем се изгуби сред клоните на дърветата.

Те пътуваха бързо, Бен ускоряваше хода в нетърпението си да стигне до Сърцето преди полунощ, като направляваше посоката по звездите и по своето собствено чувство за време. Беше се научил да живее, без каквито и да е часовници, откакто бе дошъл на Отвъдната земя и сега можеше да познава времето по старите начини чрез поглед към небето, чрез дължината и разположението на сенките по земята и чрез усета във въздуха и росата, събрана из тревата. Неговите сетива бяха по-силни в този свят, както беше установил, може би защото тук беше принуден в повече случаи да разчита на тях. Носеше черни дрехи и обувки, както и черна ризница, направена от Куестър Тюс с магическа сила, от желязо така, че да бъде едновременно както лека, така и много издръжлива. Бен носеше ценния медальон на кралете на Отвъдната земя, заедно с един дълъг нож. На гърба му бе преметнат голям меч, защото кралят трябваше да пътува въоръжен при нощни походи и патрули. Ръкавици за езда предпазваха ръцете му, а около врата му беше преметнат тъмен шал, за да го пази от праха.

Все още нямаше вятър, въздухът съвсем не потрепваше и нощта беше задушна и знойна. Когато Бен забавяше ход, около главата му изжужаваха насекоми. Ето защо той поддържаше бърз тръс с коня си или препускаше в лек галоп, когато пътят ставаше достатъчно просторен, за да му позволи това. Без голяма част от нощната светлина, новоизгрялата луна правеше земята доста по-тъмна — на Отвъдната земя новолунието беше съчетание от няколко от осемте луни, подали се зад хоризонта и други няколко, навлизащи в своите тъмни фази (Бен никога не бе успял да разбере как се получаваше това, единствено в такива моменти, а те се случваха през един месец). Светлината идваше само от звездите, които блещукаха по цялото безоблачно небе — плетеница от брилянтни карфички, забодени там с едничката цел да събуждат мечти у онези, които се взираха в тях. Бен погледна към звездите, когато дърветата се разредиха достатъчно, за да му позволят да го стори, но тази нощ мислите му бяха заети главно с предстоящата среща.

Времето бързо изтече и до полунощ остана едва час, когато ездачите наближиха Сърцето. Бен спря патрулите, накара ги да слязат от седлата и им заповяда да го почакат тук. Той продължи напред, докато не се приближи на няколкостотин метра от мястото и тогава слезе от Правосъдник, остави добичето необезпокоявано да пасе и тръгна сам.

Гората беше тъмна и застинала. Той влезе навътре и въпреки че се напрягаше да чуе познати звуци в необятната тишина, не успя да долови нищо. Миризмите, които се носеха из гората, бяха остри и опияняващи и караха мислите му да се отклоняват към други времена и други места, към събития, които някога изглеждаха съвсем краткотрайни, а сега бяха само спомени, изградени от частици, послужили за съставянето на собствения му живот. Той вървеше с лекота, без да се притеснява за безопасността си. Беше доста странно, но изобщо не се чувстваше застрашен от нещо. Може би беше заради усещането за спокойствие, с което го изпълваше лятната нощ. Може би беше заради медальона — той постоянно му напомняше за силата, завещана му като на крал. Може би беше просто заради това, че всъщност наистина нямаше какво да го застрашава. Каквато и да беше причината, той вървеше напред, към Сърцето, сякаш това беше една обикновена нощна разходка из градините му, разходка, която щеше да приключи със сън и пътешествие към новия ден.

Бен пристигна при Сърцето съвсем малко преди полунощ, влезе откъм гората и веднага застана до края на редиците от пейки и прагове за коленичене, покрити с бяло кадифе. Той се обърна към бялата дъбова платформа с нейните сребърни подпори и спуснати знамена. Поляната беше умълчана и на пръв поглед пуста. Нищо не помръдваше. Дори вятърът не шептеше в тази неподвижност. Спомени за всичко онова, което се бе случило тук, идваха и си отиваха. Бен се огледа наоколо за още един миг, след което тръгна надолу по пътеката между пейките към платформата.

Едно дихание на вятъра премина през страните му, после се изпари. Внимателно.

Той беше почти до подиума, когато една тъмна фигура, се появи от нищото от дясно на него, сякаш се издигна от земята. Бен спря, а по гърба му пропълзяха студени тръпки и стомахът му се сви. Тъмната фигура бе загърната и обвита в сянка, светлината зад нея оставаше скрита.

— Кралю честити — поздрави го познат глас.

Нощната сянка!

Бен замръзна на място и зае поза за защита за първи път тази вечер. Защо Нощната сянка беше тук? Вещицата от Дълбокия свлек не беше негова приятелка и това, че тя бе тук, даваше основание, човек да си помисли, че в края на краищата срещата е била капан.

Тя пристъпи няколко крачки напред, висока и величествена. Светлината, която сега описваше силуета й, гравираше изпитото, студено и съвършено лице, гарваново черната й коса с един-единствен бял кичур, тесните рамене и дългите й тънки ръце.

— Защо ме повика? — изсъска тя, а гласът й беше студен и звучеше ядосано. — Какви са тези неща за някаква заплаха от магическа сила, надвиснала над моя дом?

Бен я изгледа, без да продума. Да съм я повикал? За какво говореше тя? Той беше тук, защото Страбон го беше повикал! Каква игра играеше вещицата?

— Не съм… — започна той.

— Ти раздразни… — понечи да каже тя.

Една сянка надвисна над тях — небето се изпълни от тъмната маса на Страбон, който тъкмо в този момент внимателно се приземяваше в края на платформата; драконовото му тяло се сви, а крилата му се прибраха. От катранено черното му люспесто тяло се издигна пара, а мирисът от него изпълни въздуха. Нощната сянка се отдръпна от отвращение, когато той премести страшната си глава с рог отпред от единия към другия.

— Какво е това? — изръмжа драконът, а звукът от това ръмжене представляваше нисък, неприятен тътен, наподобяващ търкане на камък в земята. Огромното му застрашително туловище се очертаваше на фона на гората. Какво общо има той с твоето писмо?

— Моето писмо? — в гласа на Нощната сянка имаше нотка на недоверие. — Не съм ти изпращала писмо! Дойдох тук заради известието на краля!

— Глупава стара вещица — изсумтя драконът като огромна котка, вперила поглед в предстоящата си вечеря. — Губиш времето ми с идиотското си отричане. Писмото беше твое, без съмнение всичките думи бяха твоите собствени. Ако имаш някое съкровище, което искаш да продадеш, тогава предложи каквото имаш и да свършваме с това.

Нощната сянка пребледня от ярост.

— Съкровище ли?

Тогава Бен разбра какво щеше да се случи, осъзна истината за това, което някой бе сторил с тях и инстинктивно си помисли, че вече беше твърде късно да избягат. Бяха изпратени отделни писма и до тримата, привидно от единия за другия, но всъщност от някой четвърти, съвсем различен; те бяха написани, с цел да ги примамят на това място — примката на този капан. Защо? Тази дума кънтеше в съзнанието му, докато се взираше в пространството пред себе си. Изведнъж погледът му попадна върху нещо, което се появи за достатъчно дълъг миг от време, за да привлече вниманието му — слабо позната, висока, недодялана фигура, която се подаваше от една кутия, оставена отворена на ръба на платформата, а от вътрешността й вече се издигаше дим или мъгла или нещо от този род. Кутията не беше виждал преди, но фигурата беше на някого, когото познаваше…

Хорис Кю!

Какво, за Бога, ставаше тук?

— Почакайте! — успя да извика Бен, като посочи фигурата, приличаща на плашило. Люспестата глава на Страбон се завъртя като пумпал, а една огнена струя се изтръгна от търбуха му, когато предупредително изсъска. Ръцете на Нощната сянка се вдигнаха заплашително и с магическата си сила тя образува снопове от отровно зелена светлина около пръстите си. Изведнъж нещо във въздуха изпращя. Ръката на Бен инстинктивно се притисна към медальона и той призова Паладин на помощ.

Беше късно, за каквото и да е. В същия миг от всички страни мракът се разкъса от светли проблясъци, изхождащи от нещо, нагласено от по-рано, дебнещо като челюсти на капан, приготвен, за да ги впримчи здраво в себе си. Те бяха почти сплескани един до друг и до кутията; и тримата — кралят, вещицата и драконът, и нямаше дори миг време, за да реагират. Светлината ги залови и ги притегли през кадифените пейки и прагове, през разстоянието, което ги разделяше един от друг и сякаш ги завърза с магически възел, а всичко това стана с някаква ужасна цел. В следващия момент мъглата и мракът ги заклещиха от всички страни и се надигнаха, за да ги уловят, като че те бяха принесени в жертва. Неочаквано и тримата започнаха да пропадат в някаква дълбока и плътна пропаст. Пространството се отвори под тях, като се разтваряше все повече и повече, докато те пропадаха надолу (или пък може би те просто се смаляваха?) — сякаш бяха в необятна, празна черна дупка, която неумолимо ги поглъщаше към дълбините си.

Но имаше и още нещо. Всички преживяваха някакво странно чувство, че губят нещо; като че една значителна част от онова, което бяха, слой по слой се откъсваше от тях. А на повърхността им оставаше по един демон, безименен, безформен, ужасен звяр, който те бяха пазили затворен вътре в себе си, но сега изведнъж, необяснимо как, беше пуснат на свобода. И тримата започнаха да вият от ярост и безнадеждност.

„Откъде Хорис Кю се беше сдобил с подобна сила?“ — беше последната отчаяна мисъл на Бен.

След това образът му се обърка с тези на дракона и вещицата и те безмълвни и безпомощни, се изгубиха във вътрешността на вълшебната кутия.

Когато от тях вече нямаше и помен, Горс се надигна сред мрака от края на гората зад платформата и хладно изсъска към Хорис Кю:

— Вземи кутията.

Хорис трепереше толкова силно, че не можеше да накара тялото си дори да помръдне. Стоеше със здраво притиснати една към друга ръце и с огромните си крака, вкопчени в земята. Беше поразен от величието на онова, което току-що беше наблюдавал — Холидей, Нощната сянка и Страбон бяха хванати като парцалени кукли чрез магическата сила и се бяха изпарили в мрачните дебри на вълшебната кутия. Каква сила! Да, Горс бе положил много усилия, за да осъществи своите намерения, за да хвърли мрежата на тайнствената си сила и да направи магиите, които да дочакат и тримата да се съберат, за да проработят. Или по-точно — за да принуди Хорис да направи всичко това, тъй като Горс все още изглеждаше неспособен да действа сам. Хорис беше успял да надникне в тайните на силата на това създание дори тогава, когато остра болка и угризения пробождаха съзнанието му, но все пак не можеше да си представи, че всички онези малки фокуси могат да се обединят и да дадат начало на подобна единствена унищожителна магия.

От едната му страна Горс настоятелно изсъска.

— Кутията, Хорис! — прошепна Бигар в ухото му умолително и настойчиво, докато седеше върху рамото на фокусника.

Хорис се съвзе от шока и забързано закуцука към платформата. Там той впери поглед в кипящата мъглива повърхност на вълшебната кутия. Нищо не можеше да се види. Кутията отново беше затворена.

Хорис пристъпи назад, целият изпотен и дишащ тежко. Той бавно въздъхна. Всичко бе станало така, както беше предвидил Горс. Той им беше казал, че писмата ще привлекат и тримата, техните най-големи врагове, единствените на Отвъдната земя, които можеха да представляват реална заплаха. Съществото ги увери, че писмата ще бъдат омагьосани, така че онези, които ги прочетат да се окажат безсилни да им устоят, дори и ако техният разум и усет ги посъветват другояче. Каза им, че фокусничествата и магиите, както и символите на силата, заложени и разположени около Сърцето ще примамят нищо неподозиращата тройка така светкавично, че никой няма да успее да избяга. И накрая им рече, че вълшебната кутия е един затвор, от който те никога нямаше да успеят да се освободят.

Все пак Хорис не можа да се въздържи да не запита отново:

— А какво ще се случи, ако те се освободят?

Горс се засмя с нисък, безизразен звук в тъмнината.

— Те никога няма да се освободят. Те никога няма дори да разберат достатъчно неща, за да поискат да се освободят. Погрижил съм се и за това. От сега нататък те са едни безнадеждни затворници. Те не знаят кои са всъщност. Те са погубени от мъглите.

Бигар разроши перата си.

— Така им се пада — изграчи той облекчено.

— Вземи кутията — отново заповяда Горс.

Този път Хорис побърза да се отзове. Той сграбчи гравираната дървена кутия примирено, но все пак внимаваше да я държи на разстояние от себе си.

— Какво ще правим сега? — попита той.

Горс вече се придвижваше.

— Ще отнесем кутията обратно в пещерата и ще чакаме — гласът му беше благ и самодоволен. — Когато отсъствието на краля стане причина за достатъчно паника, ти и птицата отново ще посетите Сребърният дворец.

Горс се промъкваше през мрака като дим.

— Само че този път ще им поднесете една малка изненада.