Вълшебната кутия

Пробуждане

Бен Холидей се сепна в съня си. Очите му се отвориха стреснато и той ги прикова напред, в сумрака на наближаващата зора, към дърветата на Лабиринта. Не помръдна; още не можеше да дойде на себе си. Беше замръзнал на място, сякаш беше поставен в лед. През съзнанието му препускаха въпроси, един след друг, нещо шептеше и не го оставяше на мира. Сънувал ли беше за срещата си с Уилоу или тя наистина се бе състояла? Истина ли беше, или беше безумна измислица на неговото въображение? Колко от онова, което му се беше случило и за което си спомняше, наистина беше станало?

Дамата лежеше, притисната към него и все още спеше. Грифонът седеше свит на земята, в края на гората, наоколо метър разстояние, с клюмнала глава. Бен премига. Нощната сянка? Страбон?

Той затвори очи и ги задържа така за миг, като размишляваше. Беше станало нещо, което му бе разкрило истината — това поне беше сигурно. Не беше Рицар, беше Бен Холидей. Рицарят представляваше някакво олицетворение на истинската му същност. Така беше и с Дамата и Грифона. Те бяха преобразени от Лабиринта и от магията, която ги беше изпратила там, или може би от някаква грозна измама, за която все още не бяха разбрали. Бяха се сдобили със същност, отразяваща част от онова, което представляваха, но скриваща останалото. Затова изглеждаха значително по-различно, отколкото бяха иначе. Най-променен беше Страбон — той дори не приличаше на дракон. Нощната сянка си приличаше повече и въпреки това и тя беше различна, по начин, който Бен не можеше да обясни добре. Те нито можеха да използват магическата си сила, нито притежаваха силата и властта, които бяха техни на Отвъдната земя.

Той отново отвори очи. Сред дънерите и клоните на дърветата се стелеше мъгла. Тя покриваше тревата, върху която лежаха. Лабиринтът беше един огромен, безкраен мираж, през който очите им не можеха да проникнат.

Какво бяха сторили с тях?

Хорис Кю — Фокусникът имаше пръст в тази работа, въпреки че беше наистина трудно да повярваш, че той притежава достатъчно сила, за да ги плени в света на Лабиринта. Но Хорис беше там и ги наблюдаваше. Той беше оставил там кутията, към която бяха притеглени и в която сега бяха затворени. Затворени в кутия. Как, рязко се запита, беше станало това? Хорис Кю. Бен бавно, предпазливо си поемаше дъх и се опитваше да мисли. Дали някой не беше помогнал на Хорис Кю по някакъв начин? Къде бяха те? О, да, в Лабиринта, но къде се намираше този свят?

Съзнанието му се плъзна в друга посока. Уилоу. Той беше отишъл при нея. Не беше сънувал — а ако беше, в съня му имаше голяма доза истина. Всичко е възможно, когато се намираш сред вълшебните мъгли, където действителността прилича на река, по чието течение всичко може да премине. Някаква магия го беше довела при нея, магия, създадена от нейния танц и от нейното въображение. Тя го беше повикала, защото не бе могла да се освободи. Сега свободна ли беше? Помогнал ли й беше той преди края на нейния танц? Но най-вече, какво търсеше Уилоу сред вълшебните мъгли?

Нямаше отговори за неговите въпроси — имаше само още повече въпроси. Той не си задаваше чак толкова много. Ако въпросите станеха прекалено много, той щеше да се задуши сред тях. Сега само едно-единствено нещо имаше значение — да се освободи от Лабиринта и да я намери. Трябваше да има изход оттук. Магия беше използвана, за да прикрие истината за това кой беше той и за това имаше някаква причина. Някъде в прикритата истина имаше нещо, което щеше да му помогне, което щеше да помогне на всички им.

Бен отново погледна назад към тях, към техните смълчани, спящи силуети.

Веднъж, след като те узнаеха. Веднъж, след като той им кажеше… Бен се отдръпна от Нощната сянка, като мислеше за онова, което се бе случило между тях, докато бяха Рицарят и Дамата и осъзна каква вреда несъзнателно бяха нанесли върху себе си. Спомни си как тя го целуна. Спомни си докосването й. Очите му се затвориха от замайването. Как щеше да й каже, че всичко е било една лъжа? Как щеше да й разкрие, че тя не беше негова цел, както сам вярваше, че магията на техния затвор ги бе заблудила, беше ги подмамила да мислят, че връзката им е по-различна, отколкото в действителност и това ги бе накарало да…

Бен не успя да довърши разсъжденията си. Само едно нещо имаше значение. Сега и завинаги — това беше Уилоу.

Той се изправи на крака, въпреки че още не беше на себе си. Отдалечи се от Нощната сянка, тръгна към дърветата и се опита да събере частите на онова, което знаеше, в някакво смислово цяло. Замисли се над това как беше направен да изглежда — Рицар, без минало или бъдеще, безименен воин, непобедим страж на господар без име и с мисия, чиято същност липсваше. Най-ужасният му кошмар. Най-ужасният му…

Страх.

Тогава той прозря истината, която през цялото време беше скрита от тях. Те бяха и сред вълшебните мъгли!

Изведнъж Грифонът се озова до него като тъмна сянка, добила очертания сред мъглата. Кривите му ръце пазеха равновесието на отпуснатото му тяло, докато той се навеждаше напред.

— Какво има? — попита Грифонът, когато видя лицето на Бен.

Бен се загледа в него, като се опита да си затвори очите пред грозотата му, както и пред маската, създадена от магията. Не успя.

— Зная какво са сторили с нас — каза той. — Зная откъде идваме. Зная кои сме.

Лицето на Грифона се изкриви и застина, а очите му просветнаха като пламъци на свещи.

— Кажи ми.

Бен поклати глава и махна с ръка към Дамата.

— Трябва да събудим и нея.

Те се приближиха към нея и Бен се протегна и докосна ръката й. Тя веднага се събуди. Съвършените й студени черти бяха смекчени от съня и върху устните й се появи усмивка.

— Сънувах те — започна тя.

Той положи пръст върху устните й в предупреждение.

— Не, не казвай нищо. Не говори. Седни и ме слушай. Имам нещо да ви кажа. — Той се отдръпна назад, за да може тя да се изправи. — Слушай внимателно. Знам кои сме.

Тя впери поглед в него за миг, след това бързо поклати глава.

— Не искам да знам — в гласа й прозвуча страх, сякаш разбираше, че нещо щеше да й бъде отнето. — Какво значение има за нас, след като сме тук?

Бен заговори със спокоен и равен глас.

— Като знаем кои сме и откъде идваме, пред нас се отваря възможност да избягаме. Мисля, че това е единствената ни възможност.

— Как е станало така, че ти знаеш, а ние — не? — рязко го попита Дамата, ядосана и заела отбранителна позиция.

— Сънувах — каза й той. — В съня си открих какво ни се е случило. Били сме заловени на това място чрез магия. Изпратени сме тук от друг свят, от нашия. Използвана е магия, която да ни накара да забравим кои сме и да ни накара да изглеждаме различно. Изпратени сме тук, за да се скитаме вечно из тази безизходица, така смятам, за да прекараме остатъка на живота си в безуспешни опити да намерим изход. Но от тук не можем да излезем, освен ако не си послужим с магия. Ти се оказа права — единствено магията може да ни спаси. Но преди всичко, ние трябва да разберем как действа тази магия. За да го сторим, трябва да сме наясно със себе си, кои сме, откъде идваме, с какво се занимаваме.

— Не — тихо каза тя и поклати глава напред и назад. Не казвай нищо повече.

— Аз не съм Рицарят — рече той, като бързо продължи мисълта си, с желанието по-бързо да свърши с това. — Аз съм Бен Холидей, крал на Отвъдната земя.

Ръцете й се притиснаха към устните и тя се разтрепери. Дълбоко в гърлото й заседна някакъв звук.

Неспособен да устои на погледа й, Бен се обърна към Грифона. Чудовището безизразно се взираше в него.

— Ти се казваш Страбон. Ти си дракон, а не грифон.

След това Бен уверено се обърна към Дамата.

— А ти си…

— Нощната сянка! — изсъска тя побесняла. Вещицата се отдръпна от него, а гладкото й лице си сви от отчаянието и спомена. — Холидей, какво направи с нас? Какво направи с мен?

Бен поклати глава.

— Направихме си го взаимно, всеки на другия. Това място прави подобни неща възможни. Магията е откраднала нашите спомени, когато бяхме запратени тук, след като отидохме при Сърцето. Спомняте ли си? Имаше един човек с кутия. Имаше писма, изпратени с някаква цел до всеки от нас. Те ни примамиха към капана, в който бяхме заловени. Някакво заклинание ни завъртя и ни запрати тук, в тази кутия…

— Да, сега си спомням! — изръмжа Страбон, който въпреки че беше разкрил истинската си същност, все още не приличаше на дракон. — Спомням си човека и неговата кутия, както и магията, която ни оплете като риби в мрежа! Каква сила! Но защо стана така? Погледни ме! Как съм могъл да бъда променен до такава степен?

Бен коленичи пред него. Поляната беше притихнала и затворена от всички страни. Сякаш светът около тях беше престанал да се движи.

— Намираме се сред вълшебните мъгли — тихо каза той. — Помисли как изглеждаме. Превърнахме се в нещата, които най-много сме се страхували, че можем да станем. Ти си чудовище, ненавиждано и презирано, отшелник, когото никой не иска да погледне, преследван от всички, обвиняван за онова, което не може да се обясни по друг начин. И не можеш да летиш, нали? Крилата ти са отрязани. Нима вечно не си се страхувал, че няма да можеш да летиш? Летенето винаги ти е осигурявало начин за бягство, независимо колко са били ужасни нещата. Тук ти е отнето дори това — той спря за малко. — Погледни и мен. Превърнал съм се в това, което най-много съм се страхувал, че някога ще бъда. Аз съм непобедимият кралски воин, най-силното оръжие на краля, палач за враговете му, без име и без нищо друго, освен бойните си умения и желанието си да ги използвам. Дори и доспехите ми са се превърнали в оръжие, чудовищно видение, наречено Страшната мъгла, което унищожава всеки враг, изпречил се на пътя му. Страхувам се да убивам повече от всичко друго и ето, че точно това се случва с мен.

Той се спря, тъй като не искаше да каже нищо повече. Те не знаеха, че пред тях стои Паладин. Само бяха чували, че Паладин служи на краля. Бен нямаше желание те да узнават повече.

— Нощна сянка — меко каза той и се обърна отново към нея. Тя се сви на земята, като хванато на тясно животно. — Какво е това, от което най-много се страхуваш? Какво те плаши? Със сигурност това е загубата на магическата ти сила. Сама си го казвала. Но и още нещо…

— Тишина! — изкрещя тя.

— Да бъде човешко същество — рязко изрече Страбон. — Тя губи силата си, когато признава своите човешки черти. Чувствата й я правят слаба, отнемат й силата. Не трябва да допуска да бъде завладявана от чувства. Не трябва да бъде нежна или крехка, или да обича…

Нощната сянка връхлетя върху него, като се опита да забие нокти в лицето му, но Бен я отблъсна настрани, застави я да седне на земята и я задържа там, докато тя съскаше и крещеше като обезумяла. Нощната сянка се беше променила не само в една посока, помисли си той, докато я държеше. Бен никога нямаше да успее да направи това с нея на Отвъдната земя, тъй като там тя беше десет пъти по-силна от него. Наистина, в момента вещицата бе лишена от силата си.

Накрая тя се успокои и отметна глава настрани, а по бледото й лице започнаха да текат сълзи.

— Винаги ще те мразя — шептеше тя едва доловимо. — За това, което направи с мен, за това, което ме накара да почувствам — всичко е било една лъжа, чудовищна измама! Мислех, че мога да се грижа за теб, да те обичам, да те имам така, както една жена може да има един мъж — как може да съм била толкова глупава? Винаги ще те мразя, Холидей. Никога няма да забравя това.

Той се изправи и я остави да лежи на земята, все още с лице надолу. Нямаше какво да й каже, за да й помогне. За това, че тя беше изпитала нещо към него, нямаше извинение. Това, че в заблудата си го бе приела за свой любим, беше непростимо. Нямаше значение какво беше изпитвала към него преди това. Сега бездната, която се отвори между тях, никога нямаше да бъде преодоляна.

— Лабиринтът е част от вълшебните мъгли. — Бен оправи наметалото си и продължи да говори, без да може да се бори повече с нея. — Уилоу беше тази, която ме повика в съня ми. Повика ме от друга част на мъглите. Когато отидох при нея, разбрах, че има нещо общо между мястото, на което се намираше тя и мястото, на което сме ние. Спомних си как действат мъглите върху човешките същества и върху онези, които са напуснали човешкия свят. Те обръщат страха ни срещу нас, за да ни променят, да ни преобразят, за да ни поставят лице в лице с нещата, които ще ни накарат да изгубим разсъдъка си. Там, където не съществува нищо друго, освен онова, което сами създаваме, въображението прави поразии с чувствата ни. Особено със страха ни. Когато това се случи, ние сме загубени. Не можем да го овладеем така, както правят вълшебните хора. Веднъж те самите ми го казаха. Предупредиха ме за това.

Бен дълбоко си пое въздух.

— Това, което сме направили по време на пътуването си, там, където сме отишли, онези, които сме срещнали — продължи той, — не съществуват в действителност. Или поне не съществуват в действителност отвъд Лабиринта. Разбирате ли? Ние сами сме създали всичко! Заедно или по отделно, не зная как. Жителите на града, Речните цигани, Жилавите чудовища — всички те са подобия на създания, които обитават Отвъдната земя. Хората от Зеленоречието, някогашните вълшебни хора, скалните троли, чупка-гномите, или които и да е. Онези, които срещнахме тук, не съществуват извън съзнанието ни или извън тези мъгли, този капан, в който сме пленени.

Страбон поклати глава.

— Вълшебните мъгли не биха засегнали мен или вещицата, както биха сторили с теб. Ние самите сме вълшебни същества. И все пак, погледни ме. Аз съм по-променен, отколкото ти! И не съм по-малко засегнат от страховете, които ти описваш. А аз не го усетих! Трябваше да мога да го направя, тъй като имам достъп до мъглите, при преминаването ми от един свят в друг. Нощната сянка може и да няма достъп до вълшебните мъгли, но аз имам. Не, Холидей. Тук има нещо повече от това.

— Има една кутия! — рязко каза Бен. — Вълшебните мъгли не са единственото, което съдържа тази кутия. Тя представлява достатъчно голям капан, за да задържи такива като нас. В нея действа още една магия.

— Възможно е — съгласи се замислено Страбон. — Но ако е така, тогава, каква магия ще може да ни освободи?

— Помислих върху това — каза Бен. — Когато си спомних кой съм, аз си припомних и нещо друго. Смятам, че сме лишени от същността си, за да бъде унищожена всякаква възможност да се досетим за нещо, което да ни помогне да се освободим. Този капан е направен така, че да действа в две посоки. Първо, да ни накара да забравим кои сме. Второ, да ни лиши от цялата магическа сила, която притежаваме и да ни направи беззащитни. Е, ние преодоляхме първото, така че остава второто. Нямаме магическа сила. А не можем да се освободим оттук без такава.

Той погледна към единия, а после и към другия. Нощната сянка се бе изправила на крака и стоеше права, равнодушна и безизразна.

— Но смятам, че Хорис Кю или онзи, който ни прати тук, сигурно е допуснал някаква грешка. Магическата сила, която е трябвало да ни отнемат, е вродената у нас сила. Ето защо сме се променили по различен начин. Ти си се променил най-много, Страбон. Магическата ти сила е заложена в онова, което самият ти представляваш — един дракон — ето защо ти си преобразен в нещо съвсем различно. Ако не беше така, ти щеше да използваш своя огън, за да избягаш, защото той е най-силното ти оръжие и именно заради него можеш да преминаваш от един свят в друг.

Бен се обърна към Нощната сянка.

— И на теб магическата сила ти е отнета по същата причина, само че не е било необходимо да се променя външният ти вид, защото той не влияе върху действието на силата ти. Но резултатът е същият. Както и Страбон, и ти си била затворена тук без средства за бягство, тъй като магическата сила, на която най-много разчиташ, силата вътре в теб, я няма.

Той направи пауза.

— Но с мен е различно. Аз нямам вродена магическа сила. Дойдох на Отвъдната земя без такава сила и все още не притежавам. Ето защо аз не бях засегнат. Беше открадната паметта ми и това беше достатъчно. Каква опасност можех да представлявам, без да си спомням кой съм?

— Давай по същество — хладно го сряза Нощната сянка.

— Добре тогава — отвърна Бен. Той протегна ръка към туниката си и извади от там медальона с гравирания върху него образ на Паладин, яздещ пред Сребърния дворец по изгрев-слънце. — Това е медальонът на кралете на Отвъдната земя, даден ми, когато дойдох тук от моя свят. Той ме дарява с правото да управлявам, чрез него мога да подчинявам Паладин, но има и още нещо. Той ми позволява да преминавам през вълшебните мъгли.

Последва продължително мълчание.

— Значи ти мислиш… — започна Страбон и спря.

— Възможно е магическата сила на този талисман да не се е изпарила така, както се е случило е вашата. Възможно е капанът ни да е създаден така, че да превръща в безполезна силата на живите същества, но да не прави това със силата на предметите — Бен спря. — Извън границите на Отвъдната земя, медальонът няма сила и няма да можем да призовем с него Паладин. Но той трябва да ни помогне да преминем през вълшебните мъгли. Може би на това място ще може да го направи. Медальонът е запазил връзката си с доспехите на Паладин, въпреки че тези доспехи се оказват преобразени в Страшната мъгла. Талисманът беше разпознат от Жилавите чудовища и той ни предпази от тях. Може би ще може и да ни освободи.

— Ако наистина сме пленени в някоя част от вълшебните мъгли — отбеляза упорито Страбон.

— Да, наистина — съгласи се Бен.

— Възможността, която ни предлагаш, е твърде нищожна — заключи драконът.

— Но е единствената, която имаме.

Страбон кимна, а грозното му лице беше почти спокойно.

— Единствената.

Тогава Нощната сянка се приближи напред, обзета от тъмна ярост и твърдост, и спря пред Бен.

— Наистина ли това ще подейства? — запита тя със застрашително притихнал глас.

Той срещна погледа й и задържа очите си върху него.

— Така мисля. Ще трябва да вземем медальона сред мъглите и да го изпробваме. Ако той подейства така, както трябва, ние ще се озовем там, където влязохме сред тях.

— И ще придобием предишните си образи? — очите й проблеснаха.

— Не зная. Веднъж, след като излезем от този капан и неговата магия, ще ги придобием.

Тя кимна. Лицето й беше мраморно бяло, а очите почти червени. В тях имаше толкова много гняв, че вътрешно Бен се отдръпна от нея.

— По-добре се надявай, кралю честити — каза Нощната сянка меко. — Защото ако не се освободим от това безумство и аз не възстановя предишния си образ до последната частица от онова, което съм била, ще прекарам остатъка на дните си в изчакване на удобен момент да те унищожа.

Тя придърпа дългото си наметало около себе си. Приличаше на тъмен призрак сред мъгливата зора.

— Помни думите ми. А сега, изведи ни оттук.

Времето сякаш беше спряло.

Уилоу вървеше бавно, право през мъглите, като внимателно избираше стъпките си. Тя не знаеше къде отива. Едва виждаше земята, по която стъпва. Ако това се окажеше капан, с нея беше свършено. Мъглата беше толкова гъста, че Уилоу можеше да попадне в някоя примка, поставена там много преди да я е видяла. Тя крачеше по пътя на доверие, въпреки че където са замесени вълшебни същества, това не беше особено обнадеждаващ подход.

Но скоро пространството започна да се прояснява. Мъглата постепенно се разреди, като зора, изплуваща от тъмната нощ и лека-полека по-дълбоките сенки отстъпиха място на по-малките. Наоколо се просветли от черно към сиво, но все още нямаше слънце. Постепенно мъглата се разсейваше, докато накрая се обви около стена от дървета и храсти. Уилоу се огледа наоколо. Намираше се в джунгла от увивни дървета и растения, пуснали корени във влажна и гнила почва, сред тишината. Около нея не долитаха шумове и нищо не помръдваше, сякаш животът беше опустошен.

Тя се придвижи още няколко предпазливи крачки напред и спря. Отново се огледа около себе си. Някакво притеснено чувство присви стомаха й. Намираше се в Дълбокия свлек, домът на Нощната сянка.

За миг Уилоу реши, че сигурно е сбъркала. Как е могла да попадне точно тук, сред толкова много възможни места? Тя се приближи още няколко крачки напред, като оглеждаше джунглата около себе си, опитваше се да проникне с поглед през натежалия свод на дърветата, да погледне отвъд сянката и да се убеди дали не е сгрешила. Не беше. Инстинктите и паметта й ясно й бяха показали къде е. Намираше се в Дълбокия свлек.

Уилоу бавно си пое дъх, за да се овладее. Това може би беше още един капан на вълшебните хора, помисли си тя. Може би беше тяхното отмъщение над нея — да я оставят в леговището на Нощната сянка. „Довери се на инстинктите си“, беше я посъветвал Еджууд Дърк. „Не се доверявай на един котарак.“ Тя въздъхна. Какъвто и да беше случаят, Уилоу бързо трябваше да избяга оттук или щеше да бъде открита.

Тя веднага пое през непроходимата зелена плетеница от растения на Свлека, нетърпелива да стигне до ръба на котловината, докато още беше светло. Въпреки, че все още не беше сутрин, беше доста вероятно тя да се лута из Свлека до мръкване, без да е намерила изход. Мнозина бяха изпадали в това положение. Мнозина изобщо никога не бяха намерили изход. Тя мълчаливо вървеше, като използваше уменията си на някогашно вълшебно същество и се обнадеждаваше от мисълта, че поне сега беше отново на Отвъдната земя. Питаше се как инстинктите й я бяха довели точно тук. Сигурно е била подмамена от някаква магия на вълшебните хора. Колко жестока и зла постъпка от тяхна страна, мислеше си ядосано тя.

Тогава изведнъж силна болка удари стомаха и краката й и Уилоу се преви от болезненото чувство. Падна върху едното си коляно, като дишаше учестено. Болката трая само миг и след това изчезна. Тя се изправи и забърза напред. След броени минути, болката се завърна. Този път беше по-силна и продължи два пъти по-дълго. Уилоу коленичи във високата трева и обви ръце около тялото си. Какво й ставаше?

Съзнанието й се разтърси и тя рязко изправи глава, когато се досети.

Това беше бебето! Беше време!

Уилоу затвори очи от отчаяние и нежелание да повярва. Само не тук! Моля те, не тук!

Тя с мъка се изправи и продължи напред, но след секунди болката се върна и я стовари обратно на колене с такава сила, че Уилоу едва успя да си поеме дъх. Стисна зъби и се опита да се изправи за последен пъти след това се отказа. Детето щеше да реши, беше казала Земната майка. Очевидно в този момент то правеше точно това. Уилоу коленичи върху земята на Дълбокия свлек и заплака. Детето й не трябваше да се роди на това прокълнато място! Не трябваше да се роди сред сенки и мрак, отвъд достига на слънчевата светлина! Дали вълшебните същества имаха нещо общо с всичко това? Дали го бяха замислили така, озлобени, след като изпуснаха детето, че сега да искат да му навредят?

Сълзите продължаваха да се стичат от затворените очи на Уилоу, докато тя посегна към кръста си, където беше торбата с ценната пръст. Напипа я и я откачи. След това развърза връзките и. Болката прииждаше на неочаквани пристъпи, които караха тялото й да се присвива. Нямаше подготовка за това раждане, нито време да се приспособи. Всичко протичаше бързо, с такава скорост, че не оставаше време за размисъл.

Тя допълзя още метър напред, към едно място, където не растеше трева и зарови пръсти в почвата, за да я разкопае. Не беше трудно да го стори: земята на Дълбокия свлек беше влажна и мека. Когато обработи един неголям участък, тя отвори торбата и разпредели почвите, които беше събрала, в широка ивица около себе си и започна да ги смесва с ръка. Болката се установи постоянно в тялото й, като избухваше и притихваше на приливи и отливи. Искаше й се да знае повече за това какво я очаква, искаше й се да беше попитала Земната майка. За едно някогашно вълшебно създание, раждането беше променливо и различно при всяко заченато дете, а Уилоу знаеше съвсем малко за онова, което се случваше. Тя стисна по-здраво зъби и продължи да смесва почвите — от старите борове в Езерната страна, от мястото, наречено Гринуич в света на Бен и от вълшебните мъгли, които смеси сред пръстта на Дълбокия свлек.

Моля те, помисли си тя. Моля те, не позволявай това да навреди на детето ми.

След това Уилоу хвърли настрани празната торба и с мъка се изправи на крака. Като се превиваше от болка и чувстваше как детето мърда в утробата й, тя се подготви да се преобрази. Бебето щеше да се роди, когато тя добиеше формата на дърво. Точно това Уилоу не можеше да каже на Бен. Не знаеше и дали някога ще може.

Тя съблече дрехите си и остана гола. След това се установи в средата на почвите, които бе смесила и зарови сред тях краката си.

В мига на преобразяването си, Уилоу беше спокойна. Сега нищо не зависеше от нея. Беше направила каквото бе могла, за да подсигури безопасното раждане на детето си. Беше запазила доверието си в Земната майка, беше се върнала с почвите, които трябваше да събере. Нищо друго не й оставаше да направи, освен да даде живот на детето си. Изведнъж закопня за Бен. Прииска й се да усети присъствието му, докосването му, да чуе някакви скромни думи за подкрепа. Не й харесваше това, че беше сама в този миг.

Очите й се затвориха.

Постепенно Уилоу започна да се преобразява, пръстите на ръцете и краката й се удължиха, за да се превърнат във вейки и корени, ръцете й се заплетоха като клони, краката й образуваха дънер, а цялото й тяло смени формата, цвета и вида си. Косите й изчезнаха. Лицето й се стопи. Тя се изви като влечуго, докато кожата й се покри с кора. Въздъхна веднъж и после застина.

Изминаха часове, а сред Дълбокия свлек, там, където беше пуснала корени върбата, нищо не помръдна. Сред листата й не изшумя вятър, а из клоните й не накацаха птици. Нито една малка буболечка не се покатери по стъблото й. Пространството се просветли до мрачно, мъглявосиво, а лятната горещина се засили, застояла сред влажната плетеница на джунглата. Ситен дъждец премина наблизо и изчезна. От хлъзгавите клони върху земята покапа вода.

Наближи обяд.

Тогава дървото сякаш се разклати от някакъв вътрешен смут. Бавно, с мъка, на мястото, където стъблото започваше да се разделя на клони към свода, кората се разцепи и на светлината се подаде широк клон. Появи се бързо, сякаш растежът му беше ускорен и си проби път нагоре, като все повече заприличваше на голямата върба. Докато растеше, клонът се разширяваше и променяше формата си.

За броени мигове той се превърна в пашкул.

В пашкула нещо се размърда.