Вълшебната кутия

Нищо няма да ти струва

Трябва да са изглеждали доста странно, докато приближаваха портите на Риндуеър, дворцовата крепост на Календбор — най-могъщият сред владетелите на Зеленоречието, помисли си Абърнати. Един висок и мършав човек с птица на рамото си, едно дребничко, жилаво зверче, което малко приличаше на пощуряла маймуна и едно куче с човешки ръце и с очила за четене — Хорис Кю, Бигар, Буниън и самият той, Абърнати. Те крачеха по пътя сред околностите на крепостта, като държаха пред себе си (е, всъщност, Буниън го държеше) знамето на настоящия и все още липсващ крал на Отвъдната земя. Конете им се движеха в редица зад тях, благодарни, без съмнение, че не бяха възседнати от ездачи, които от тяхна страна изобщо не ги беше грижа за добичетата. Мулето със сандъците, пълни с кристалните очи към съзнанието, също креташе след тях. Денят беше горещ и влажен, въздухът — неподвижен, а мисълта за баня и някаква студена напитка бе завладяла всички.

Хората от града се събраха, под сянката на праговете и навесите на къщите, за да ги видят как се приближават. Те се побутваха и си шепнеха. Може би знаят, помисли си Абърнати. Може би досега всички са разбрали.

Те можеха да тръгнат от Сребърния дворец три дни по-рано, като делегация от кралски пратеници с изключителната задача да разпространят кристалните очи към съзнанието сред хората от Зеленоречието — както сред аристокрацията, така и сред обикновеното население. Решението кристалите да бъдат раздадени беше взето с някои уговорки, но в края на краищата, беше взето. Куестър Тюс започваше все повече да се отчайва от усилията, които полагаше, за да замества липсващия крал. Ставаше все по-трудно и по-трудно да измисля извинения и да обяснява с тях защо кралят е отказал да се срещне лично с някого и е оставил всички срещи в ръцете на своя главен съветник. Беше необходимо някакво развлечение, с което да бъдат държани настрана любопитните. Ако не друго, може би кристалите щяха да осигурят това. Изваждаш ги на показ, раздаваш ги на всички, оставяш ги да забавляват хората известно време и се надяваш, че новата придобивка няма да им омръзне твърде скоро.

Куестър, разбира се, не можеше да тръгне никъде. Ето защо, Абърнати, независимо, че не беше напълно съгласен с идеята, беше най-логичния избор. Някой трябваше да представя краля, освен Хорис Кю, а може би и освен птицата. Ето защо Абърнати беше принуден да се заеме с това задължение, а Буниън бе изпратен с него за закрила и помощ. Беше предложено да тръгне и ескорт от войници, но никой не ги искаше, включително и Абърнати, който предпочиташе да решава проблемите направо и без усложнения. Ако посетиш владетелите на Зеленоречието с цял ескорт, веднага ще привлечеш внимание. Това беше лоша идея, така бе решил Абърнати и следователно нямаше нужда от ескорт.

Освен това живееха в мирно време. Какви ли неприятности биха си навлекли с кралското знаме в ръцете на войниците, маршируващи пред тях?

Ето как те поеха на път, излязоха от портите на замъка и се насочиха на североизток, през гори и хълмове, към полетата на Зеленоречието. На всеки, когото срещаха по пътя, предлагаха по един кристал. Повечето ги приемаха поласкани, пленени от онова, което можеха да правят с тях. Един или двама, настроени по-пресметливо от останалите, дори не си правеха труда да погледнат подобна глупост. Между Сребърния дворец и дворците на владетелите от Зеленоречието имаше много чифлици и малки селца, и затова там бяха раздадени много кристали. Мълвата се разнесе и не след дълго те започнаха да срещат хора, които ги чакаха на пътя. Все повече кристали бяха предлагани и все повече хора си тръгваха щастливи. Колкото повече, толкова по-добре.

Абърнати трябваше да се довери на Хорис Кю. Фокусникът се уверяваше, че всеки, който е получил кристал, е разбрал, че това е дар от краля, а самият той действа просто като кралски представител. Не правеше никакъв опит да извлече полза, от каквото и да е, нямаше и следа от самоизтъкване. Беше твърде различен от онзи Хорис Кю, когото Абърнати помнеше и това отново го караше да се усъмнява.

Но недоверчивият дворцов писар беше обезщетен по този въпрос. Колкото и да не вярваше на Хорис Кю, той беше привързан до отчаяние към своя собствен, личен кристал. Абърнати признаваше това пред себе си все по-рядко, но същевременно се тревожеше, че неговото привличане започва да граничи с пристрастяване. Изглежда беше впримчен от въздействието на кристала от първия миг, в който погледна в чудните му дълбини. Какво му се явяваше всеки път, а не само веднъж, когато погледнеше в него? Там беше той самият, в предишния си вид, човек с човешки лик; кучешкото тяло, в което беше затворен, завинаги беше изчезнало. Това беше неговата най-съкровена, най-обичана мечта в живота му, мечтата, заради чието сбъдване продължаваше да живее, а когато погледнеше в пречупената светлина на своето кристално око към съзнанието, изглеждаше, че се е превърнала в реалност. Можеше да стои тук и да се наблюдава толкова дълго време, колкото искаше — все по-дълго и по-дълго с всеки изминал ден. Той не само можеше да види, но и да преживее себе си като човешко същество. Спомняше си какво е било, преди Куестър Тюс да предизвика злощастното му въплъщение и да го обрече на сегашната му участ.

Това беше порочно приятен начин за прекарване на времето, а Абърнати не можеше да му се насити. Не беше толкова хубаво, колкото отново да бъде себе си, но с кристала се приближаваше най-много до реалността. Беше безкрайно задоволително. И той го притежаваше само благодарение на Хорис Кю.

Дори сега, докато наближаваше високите порти на Риндуеър и се опияняваше от мисълта за банята и студената бира, които го очакваха, той мислеше и за своя кристал, както и за времето, когато ще остане сам в стаята си, за да погледне в неговите дълбини още веднъж.

Портите се отвориха, за да ги посрещнат и те тежко пристъпиха през прага им и преминаха покрай няколко стражи, които ги охраняваха. Един-единствен низш придворен служител ги очакваше, за да ги приеме и отведе вътре. Нямаше приветствия с тромпети, нито свикване на гарнизона, нито пък внимание, отделено специално от Календбор, така, както щеше да бъде, ако бе дошъл самият крал, помисли си Абърнати. Пратениците бяха посрещани с минимално уважение и с още по-незначителен интерес. Календбор никога не беше харесвал Холидей, но напоследък бе станал още по-прям в своята ненавист. Изглежда спомените от победите и способностите на Холидей бяха поизбледнели. Кралят беше укротявал Календбор при няколко случая и беше направил онова, което владетелите на Зеленоречието бяха неспособни да направят — да разгроми Железния Марк, да прогони демоните обратно в Абхаддон и да обедини кралството с един-единствен господар. Той беше отблъснал всеки нападател, изпратен срещу него и беше преодолял всички пречки. Всичко това беше прието за истина от Календбор, но никога не беше оценено по достойнство. В момента, вероятно, дори приемането им беше поставено под въпрос.

Календбор ги посрещна пред вратите на двореца, облечен в бляскави моравочервени одежди и окичен с бижута. Придружаваха го неговите съветници и настоящите му любимци. Той беше висок, добре сложен мъж с коса и брада толкова червени, че изглеждаха почти като златни на слънчевата светлина. Ръцете и коленете му бяха загрубели и белязани със зараснали рани от битките. Той стоеше и ги чакаше да се приближат. Главата му беше надменно изправена и с тази поза сякаш ги гледаше отвисоко и им отделяше от своето време и внимание единствено заради щедрото си сърце. Това отношение съвсем не тревожеше Абърнати — писарят беше свикнал с него. Въпреки всичко, не му се нравеше това целенасочено оскърбително поведение.

— Лорд Календбор — поздрави го пръв от тримата Абърнати, когато се приближиха до него и леко се поклони с глава.

— Писарю — отвърна другият с още по-незабележим поклон.

— Аук! Могъщ господар! Могъщ господар! — изкряка Бигар.

Календбор примига с очи.

— Какво е това тук? Дресирана птица? Е, хубаво. Може би този подарък е за мен? — лицето му изведнъж светна. Разбира се, че е за мен! Много добър избор, Абърнати.

Ето че сега се отваряше възможност, с която Абърнати нямаше нищо общо — шанс да се отърве от Бигар. Писарят не бе харесал птицата още от деня, в който и птицата не хареса него. Всеки от тях знаеше какво изпитва другият. Имаше нещо около Бигар, което притесняваше Абърнати, така че той дори не можеше да изкаже своето притеснение с думи. Не можеше точно да го определи, но със сигурност имаше нещо. Той не искаше птицата да пътува с тях и горещо беше спорил за това. Въпреки неговите усилия, Хорис Кю настоя птицата да дойде с тях и накрая — най-вече заради това, че фокусникът бе предложил кристалните очи към съзнанието и цялото пътуване щеше да се състои заради него — Бигар дойде.

Абърнати отвори уста, понечил да каже на Календбор, че да, наистина, птицата беше изцяло негова. Беше твърде бавен.

— Господарю, простете ми, че позволих това бедно създание да ви отклони от нашата главна цел, заради която дойдохме при вас — Хорис Кю бързо го прекъсна. — Птицата не е подарък. Бигар е мой придружител, моето единствено съкровище на този свят, останало от предишния ми живот и от хората, които са означавали толкова много за мен, които са ми дали всичко и са ме направили такъв, какъвто съм сега. Вие разбирате, убеден съм — той говореше много бързо. — Птицата, истината ви казвам, е от някакъв непоносим вид. Тя непрекъснато сменя настроенията си и хапе. Няма да бъдете щастлив с нея.

Сякаш, за да подсили мисълта му, Бигар се извърна и силно клъвна ухото на Хорис Кю.

— Оу! Ето, видяхте ли? — Хорис посегна да удари Бигар, който излетя един метър напред, преди отново да се установи върху рамото му, като внимаваше за други опити.

— Защо няма да ми предложите тази птица, след като съм я поискал? — настоя Календбор, а лицето му потъмня. — Значи казвате, че не мога да я имам, ако това ме прави доволен?

Абърнати си помисли, че краят на тяхната програма за раздаване на кристали бе дошъл, че беше най-добре да се обърнат и да си тръгнат обратно още сега — с изключение на Бигар, който, както се случи, беше обречен да остане.

— Господарю мой, птицата ще бъде ваша, ако желаете това — незабавно обяви Хорис Кю. Бигар отново изкряка. — Но трябва да знаете, че той говори много малко и онова, което произнесе преди малко — „Могъщ господар“ — е фраза, която е научил от краля. С други думи, кралят го е научил да изрича тези думи към самия него.

Абърнати облещи очи. Последва миг на дълго мълчание. Календбор почервеня и се изправи още повече, като изглеждаше сякаш може да експлодира. След това застрашителният цвят бавно се изгуби.

— Няма значение. И без друго не го искам — каза той презрително. — Ако мога да взема птицата, това е достатъчно. Нека Холидей го задържи. — Календбор пое дълбоко въздух. — А сега, след като уточнихме въпроса с птицата, какво искате?

— Господарю мой — каза Хорис Кю, като отново избърза, преди Абърнати да каже нещо — Вие бяхте прав в своето заключение. Ние наистина ви носим подарък, нещо далеч по-интересно и полезно, отколкото някаква птица. Нарича се кристално око към съзнанието.

Календбор отново доби заинтересован вид.

— Нека да го видя.

Този път Абърнати беше по-бърз.

— Ще се радваме да ви го покажем, господарю, но може би вътре в двореца, където е по-хладно и където ще е възможно да ни упътите към стаите ни, които — убеден съм — сте приготвили за нас, както подобава на кралски пратеници.

Календбор се усмихна — не особено приятна гледка.

— Разбира се, сигурно сте уморени. Ездата ви затруднява, предполагам. Елате насам.

Абърнати долови загатнатото презрение, но не му обърна внимание и малката компания последва Календбор и неговата свита към главната зала. Бяха донесени чаши с бира, налята от бъчви, които бяха държани на студено в дълбоките води на Байърн и Коселбърн — реките, течащи около Риндуеър — и започнаха приготовленията на стаите и баните. Календбор ги преведе през място, от което вратите гледаха към тренировъчното бойно поле и ги упъти да седнат на няколко стола, наредени в кръг. Повечето придворни от свитата му останаха прави и се събраха от двете страни на господаря си.

— Е, кажете сега, какъв е този подарък? — отново попита Календбор.

— Ето го, господарю мой — обяви Хорис Кю и извади изпод робата си едно от кристалните очи към съзнанието.

Календбор взе кристала и намръщено започна да го разглежда.

— Не изглежда да е скъпоценен. Каква е стойността му? Почакайте! — той се наведе напред, като отправи поглед към Абърнати и посочи Хорис Кю. — Кой е този?

— Името му е Хорис Кю — отговори писарят и едва се сдържа да не добави нещо повече. — В момента той служи на краля. Откривател е на тези кристали.

— Тези кристали? — Календбор отново се обърна към Хорис Кю. — Има повече от един? Колко са общо?

— Хиляди — отвърна фокусникът и се усмихна. — Но всеки от тях е специален. Подръжте го пред себе си, господарю мой, така че да уловите с него светлината и след това погледнете в него.

Календбор го изгледа подозрително за миг, а после направи това, за което беше помолен. Той насочи кристала така, че да улови един сноп светлина, след което се наведе, за да надникне в неговите дълбини. Владетелят остана в това положение, докато кристалът сякаш се запали от някакъв бял огън, после той се задъха и рязко се отдръпна назад, но очите му останаха приковани в кристалното око. Изведнъж устата му се разтвори и той отново се наведе още по-надолу, а в очите му проблесна ярък пламък.

— Не, така ли е? — промърмори господарят. — Нима е възможно?

След това той го дръпна от погледа си и закри светлината, както и онова, което тя му беше показала.

— Всички вие, вън! — заповяда Календбор на придворните, които надничаха зад рамото му в очакване. — Веднага!

Те изчезнаха с изненадваща бързина и когато вече ги нямаше, владетелят отново погледна към Хорис Кю.

— Какви са тези неща? — изсъска той. — Каква сила имат?

Хорис Кю изглеждаше объркан.

— Защо, с тях… с тях можеш да видиш много неща, господарю мой — видения, неповторими за всеки притежател. Те са само за удоволствие, нищо повече.

Календбор поклати глава.

— Да, но… показват ли бъдещето? Кажи ми.

— Е, да, може би — продължи Хорис Кю хитро. — Само за някои, разбира се, не за всички.

И изведнъж Абърнати започна сам да се пита дали наистина не беше така. Самият Хорис изглежда не знаеше истината по въпроса, но какво пък, ако Календбор се окажеше прав в предположението си? Значеше ли това, че появилите се видения можеха и да се сбъднат? Означаваше ли, че Абърнати вижда себе си не като такъв, какъвто е бил, а като такъв, какъвто ще бъде?

— Бъдещето — прошепна Календбор обезумял. — Да, така трябва да бъде.

Каквото и да беше видял, то със сигурност го беше изпълнило с наслада, помисли си Абърнати, бегло заинтересуван какво точно е било, тъй като беше прекалено улисан в размисли около своите собствени видения в кристала. Гърдите му се затягаха от чувствата, които се натрупваха там при мисълта, че ще може отново да бъде човек. Само ако това можеше да бъде истина!

— Колко от тези имате? — ненадейно попита Календбор.

Хорис Кю преглътна, не знаеше накъде води този въпрос.

— Както ви казах, те са хиляди, господарю мой.

— Хиляди. Колко струват?

— Нищо, господарю мой. Безплатни са.

Календбор изглеждаше сякаш се задушава от нещо.

— Много от тях ли раздадохте вече?

— Да, господарю мой, много. Това е нашата цел при идването ни в Зеленоречието — да дадем тези кристали на хората, така че те да се забавляват с това, което виждат в тях, когато приключат с дневната си работа. Разбира се, за вас, господарю мой — бързо добави той, без да пропуска удобната възможност да го направи, — те може би предлагат и нещо повече.

— Да, нещо повече — Календбор се замисли. — Имам идея. Позволете на мен да раздам кристалите, предназначени за останалите владетели на Зеленоречието. Аз ще ги разпределя, разбира се, от името на краля. Това ще ви спести посещението на всички крепости и ще ви даде възможност да бъдете сред обикновените хора.

Това не беше молба. Хорис Кю погледна към Абърнати и потърси помощ. Писарят се досети към какво се стреми Календбор. Той нямаше да даде кристалните очи към съзнанието на останалите владетели без пари, а щеше да им вземе скъпо за тях. Вероятно щеше да им каже, че тези кристали, за разлика от кристалите, раздадени безплатно на обикновеното население, предсказват бъдещето. Но Абърнати просто не го беше грижа така или иначе. Новините бързо щяха да се разпространят. Нека Календбор се справя със своите съседи така, както намери за добре.

Писарят вдигна рамене.

— Разбира се, господарю мой — отвърна той. — Както пожелаете.

Календбор рязко се изправи.

— Стаите ви са готови. Изкъпете се и си починете до вечерята. Тогава ще говорим повече за това.

Той им обърна гръб, но беше очевидно, че едва устоява на изкушението отново да надникне в своя кристал.

— О, да. Питайте слугите ми, ако искате нещо.

Той излезе през вратата толкова бързо, сякаш излетя, и изчезна.

Останал сам в стаята си, Абърнати се изкъпа, облече се, изпи още една чаша превъзходна студена бира и се настани обратно в леглото си, като се обтегна върху покривката му. Той взе своя кристал от мястото, където го държеше скрит, насочи го към светлината и впери поглед в него. Вече беше опитен в начина на употреба, дотолкова, доколкото изобщо се изискваше някакъв опит, и тогава светлината и образите се появиха на момента. Той гледаше себе си в своята предишна форма, млад мъж със светла, щастлива усмивка и с обнадежден поглед, доста красив за книжовническия си вид, доста привлекателен. Играеше с някакви деца, а една жена, хубава и срамежлива, стоеше и го наблюдаваше. Абърнати усети как сърцето му се качва в гърлото. Преди в живота му никога не беше имало жена, нито съпруга, нито любима, но ето че тук имаше една. Може би това беше бъдещето? Беше ли възможно да вижда това, което щеше да се случи?

Той рязко затвори пръстите на ръката си над кристала и цялото му внимание се съсредоточи върху тази идея. Бъдещето. Всичко беше възможно, нали? Какво не би дал, ако това беше бъдещето! Знаеше отговора, без да задава въпрос. Той се загледа нагоре, към пукнатините на стария варосан таван, към избледнялата рисувана украса, която някога ясно изобразяваше някакво шествие. Както неговото минало, времето беше заличило и това събитие. Толкова много от онова, което някога представляваше Абърнати, се беше изгубило в потока на годините и в нововъведените промени. Не искаше да си възвърне голяма част от миналото. Само някогашната си същност. Само цялостния си предишен образ.

Изведнъж той се сети за Бен Холидей, който толкова желаеше да загърби миналото си. Кралят имаше само няколко спомена, които му вдъхваха сила, а промените, които търсеше, не бяха в начина му на живот, а в самия живот. Не беше така при Абърнати, но можеха да се открият прилики. Той се зачуди къде може да бъде Холидей, какво се беше случило с него. Нямаше и следа от краля, нито знак от него, никъде, въпреки че издирването беше дълго и подробно и все още продължаваше. Тревожно беше обстоятелството, че той бе изчезнал така безследно. Нищо хубаво не ги очакваше, ако той си беше отишъл завинаги. Някой друг крал можеше да внесе промени, които безспорно нямаше да бъдат посрещнати с радост. Някой друг крал нямаше да притежава силния характер и решителност на Холидей. За друг магическата сила можеше да не свърши работа.

Абърнати отпи последната глътка от бирата си, като седеше на ръба на леглото си обезсърчен. Нищо не вървеше добре след изчезването на Холидей. Всичко изглеждаше прекъснато и несвързано. Искаше му се да притежава нещо, с което да оправи работата.

Буниън беше излязъл навън, за да проучи околните земи и да разбере дали няма какво да научи за липсващия крал. Може би щеше да попадне на някаква следа в разследването си. Може би щеше да се натъкне на нещо обнадеждаващо из Зеленоречието. Може би.

Абърнати легна обратно на леглото си и отново насочи своя кристал към светлината.

Календбор не се появи за вечеря. Нито пък Буниън. Хорис Кю и Абърнати изядоха вечерята си сами с Бигар, който се подаваше иззад облегалката на стола на фокусника като някой зъл предвестник на съдбата. Абърнати се опитваше да не му обръща внимание, но това беше трудно, тъй като птицата стоеше точно в другия край на масата и злобно гледаше от мястото си. Абърнати не успя да се въздържи. В следващия миг, когато Хорис не го наблюдаваше, той се озъби на папагала.

Бигар спомена за това по-късно на Хорис, но фокусникът не прояви интерес. Те бяха отново в стаята си, седнали в наближаващия мрак, с една-единствена свещ, горяща върху нощната масичка. Хорис бе седнал на леглото, а Бигар се беше свил върху перваза на прозореца.

— Той изръмжа към мен, казвам ти! — настояваше птицата. — Чисто и просто ме сряза!

Хорис нервно се оглеждаше из стаята. Тикът бясно мърдаше в крайчеца на окото му.

— Изръмжал ли ти е? Нищо не съм чул.

— Е, добре, може би не точно изръмжа. — Сега не беше време за подробности. — Но той показа всичките си огромни зъби, а намеренията му не можеха да бъдат сбъркани! Хорис, ще ми обърнеш ли внимание? Стига си зяпал наоколо!

Хорис Кю наистина изучаваше стаята от единия до другия й край. Той спря за един достатъчно дълъг период, за да погледне към Бигар по доста обезпокояващ, подозрителен начин. Тик — тик, потрепваше окото. Птицата клюмна с глава.

— Добре ли си, Хорис?

Хорис колебливо кимна.

— Непрекъснато виждам нещо… — той слабо размаха ръка. — Не точно тук — вдигна рамене. — Понякога, в сенките на дърветата и постройките, а понякога в нощта, из тъмните ъгли, мисля, че го виждам. Чувствам се така, сякаш съм под наблюдение — дълбоко си пое въздух. Мисля, че то може би е тук.

— Горс ли? — въздъхна Бигар. — Не ставай смешен. Как е възможно да бъде тук? Това същество никога не напуска пещерата. Въобразяваш си.

Хорис сгуши дългунестата си снага, сякаш му беше студено. Острият му като снегорин нос се мушна напред.

— Продължавам да си мисля за Холидей и за вещицата, и за дракона, както и за това, което им направи Горс. Продължавам да се притеснявам, че ти може би си прав, че той може да направи същото и с нас.

— Е, не можеш да кажеш, че не те предупредих — Бигар почувства невероятно задоволство от това признание. — От друга страна, ние стигнахме доста далеч в тази работа с кристалите, за да се притесняваш за това точно сега.

Хорис се изправи и започна тревожно да се разхожда из стаята, като поглеждаше зад ъглите и зад мебелите. Бигар наклони напред белия си гребен. Губене на време, помисли си той. Ако Горс не иска да бъде видян, това няма да стане. Не и със създание като него.

— Ще седнеш ли, за да се успокоиш? — раздразнено каза птицата. Хорис го изнервяше.

Хорис се придвижи обратно до леглото и отново седна.

— Знаеш ли какво каза Горс, когато го попитах какво ще се случи с Холидей и с останалите във вълшебната кутия?

Бигар не си спомняше, а и не се интересуваше, но отговори:

— Какво, Хорис, кажи ми.

— Каза, че те ще бъдат впримчени от вълшебните мъгли. Каза, че магията на забравата ще ги изведе на някакъв път, който няма край. Те няма да знаят кои са били. Няма да си спомнят откъде са дошли. Ще бъдат затворени сред мъглите, мъглите ще си играят с тях и накрая ще ги докарат до лудост — Хорис изтръпна. — Горс каза, че това ще отнеме доста време.

— Това не ни засяга изобщо — подсмръкна Бигар. — Имаме си достатъчно грижи и без друго.

— Знам, знам — Хорис се размърда и се загледа в сенките, като че беше чул нещо. — Просто не мога да спра да мисля за това.

Бигар беше отвратен.

— Добре, тогава намери начин да спреш да мислиш за него. Ще изгубим много, ако тази програма за раздаване на кристали не проработи така, както очаква Горс. От друга страна, ще спечелим доста, ако тя успее. За Горс Отвъдната земя е само трамплин към други цели, но за нас, тази земя е златното съкровище, с което сякаш ще можем да достигнем другия край на дъгата. Ако си вършим добре работата, ще можем да постигнем много повече, отколкото със Скат Манду.

— Знам, знам.

— Престани да повтаряш това, мразя да се отнасяш така снизходително!

Хорис се изправи, като трепереше от гняв.

— Млъкни, Бигар! Ще бъда снизходителен, ако искам! — Той изви ръцете си и светкавично обиколи стаята е поглед. — Знам какво да правя и ще го правя! Нима винаги не съм го правил? Но не обичам да ме наблюдават! Не ми харесва мисълта, че някой е тук, когато не мога да го видя!

Бигар се изплю.

— Хорис, за последен път ти казвам. Горс не е тук!

Хорис злобно сви юмруци.

— Но какво е, ако не е той?

— Да, а какво, ако съм аз? — каза Горс от засенчените дълбини на килера за дрехи и Хорис припадна, изплашен до смърт.

Когато той свърши с тях, когато изплаши и двамата дотолкова, че да се убеди, че ще направят точно това, което иска от тях и няма да се отклонят и на сантиметър от линията, която той им е начертал да следват, Горс се придвижи надолу по външната стена на двореца като паяк. След като веднъж стъпи на земята, той се превърна в човек, излезе през портите и тръгна към града, отвъд двореца. Ставаше му все по-лесно да върви, магическата му сила растеше, колкото повече напредваше времето, прекарано на свобода, отвъд вълшебните мъгли и вълшебната кутия. Сега вече можеше да се превъплъщава в различни форми. Можеше да бъде всичко или всеки, който пожелаеше.

Усмихна се на себе си, като си помисли за тези възможности.

Хорис и птицата бяха глупаци и Горс възнамеряваше да ги задържи достатъчно дълго време, за да изпълнят неговия план за разрушаването на Отвъдната земя. След това щеше да се отърве от тях.

Те не очакваха той да дойде с тях на тяхното пътуване. Не можеха да си обяснят как е успял да го направи. Е, още няколко изненади ги очакваха при тяхната обиколка. Най-добре беше да ги държи леко извън равновесие, малко несигурни. Можеха да си говорят каквото искат за него, да се притесняват понякога. Малко страх в случая беше от полза.

Веднъж излязъл от двореца и от града. Горс отново промени вида си и се придвижи към притъмнелите гори отвъд Зеленоречието, като доби неясните очертания на сянка, плъзгаща се над земята. Тревожеха се за Холидей, вещицата и дракона, а? Е, имаше защо. Точно толкова лесно можеше да се случи същото и с тях. Щеше да бъде толкова ужасно, колкото си представяха. Със сигурност неговите трима пленници във вълшебната кутия искаха да избягат от кошмарното си съществуване още на мига. Може би се чудеха колко време ще им отнеме. За тяхно съжаление, те никога нямаше да узнаят това.

Горс стигна до горите и събра магическа сила, за да призове демоните от Абхаддон. Беше време за нови преговори. Тяхното нашествие на Отвъдната земя предстоеше съвсем скоро. Чудовището искаше те да бъдат готови и да чакат. Огнени ивици се стрелнаха надолу, от ръцете му към земята.

Мрачният тътен дойде в ответ почти веднага.