Вълшебната кутия

Купчина кристали

Куестър Тюс и Абърнати стояха един до друг на балкона на Сребърния дворец и се взираха към езерото, което обграждаше двореца и към тълпите от хора, прииждащи през полето. Те бяха вървели през целия ден, към тях се присъединяваха още и ставаха стотици, а стотиците прерастваха в хиляди. Повечето идваха от Зеленоречието, въпреки че имаше и група троли от Мелкор — създания, обитаващи пустите полета на изток, както и селяни, и фермери от около десетина селца, които идеха право от север и юг. Те прииждаха като скитници, без да носят храна или одеяла, или дори и най-простите сечива, за да запалят с тях огън. Изглежда това не ги вълнуваше. Мъже, жени и деца, някои със стари кранти и мулета, други с навързани хърбави кучета и котки след тях, идваха от всички посоки и образуваха толкова разнородна тълпа, колкото винаги са били. Сега те обградиха езерото около двореца, сякаш се надяваха някой да ги покани вътре и да ги нагости с една добра вечеря.

Все пак те не бяха дошли тук, за да търсят храна. Онова, за което всеки от тях копнееше, което всеки от тях бе притежавал и което всеки желаеше да получи, на каквато и да е цена, беше едно кристално око към съзнанието.

— Погледни ги — промърмори Абърнати и поклати глава, така че кучешките му уши леко се развяха. — Това е наистина потресаващо.

— Страхувам се, че е по-лошо, отколкото очаквахме мрачно се съгласи Куестър Тюс.

Те живееха в очакване на някаква беда още откакто Абърнати и Буниън се завърнаха от Риндуеър с историята за непознатия с черното наметало и Хорис Кю. В Сребърния дворец ги очаквала огромна камара от кристални очи към съзнанието, така твърдеше непознатият. Кристалите били там и само чакали някой да дойде и да ги вземе. Абърнати, с чувство на дълг, предаде всяка дума на Куестър Тюс и така те се обединиха. Но в същото време двамата си мислеха, че ще трябва да се изправят срещу Календбор и останалите владетели на Зеленоречието, заедно с техните войски, настъпващи към портите на двореца, за да поискат сметка за стореното. Вместо това, те се оказаха лице в лице с хиляди фермери, търговци и техните семейства — обикновени хора, които нямаха оръжия или доспехи; гладни, уморени и заблудени, застанали като стада, очакващи някой да ги поведе към кошарите им.

Е, кошарите бяха обратно, там, откъдето идваха, разбира се, но никой не искаше да чуе това. Те не желаеха да чуят нищо, което не съдържаше думите „кристални очи към съзнанието“; тъжна, но неизбежна истина.

Те със сигурност нямаше да изслушат Куестър Тюс и Абърнати.

Когато първите тълпи пристигнаха, доста рано тази сутрин, те стъпиха на моста, който свързваше двореца със сушата. Железните решетки на вратите бяха спуснати през нощта и затова тълпата спря пред тях и призова Бен Холидей да слезе сред хората. Куестър Тюс се появи на балкона на укреплението и извика, че кралят отсъства в момента — какво искаха те?

Кристални очи към съзнанието, заявиха бурно тълпите, по един кристал за всеки. Хубаво, но такива нямаме, отвърна Куестър Тюс. Те го нарекоха лъжец, както и още няколко други названия, и започнаха да бълват оскърбителни подмятания относно неговото родословие. Абърнати се появи зад приятеля си, тъй като все още се чувстваше твърде отговорен за цялата тази бъркотия, и започна да увещава хората, струпани на моста. Техният брой растеше, дори и докато спореха със съветниците, че Куестър Тюс казва истината и че в двореца няма кристални очи към съзнанието. Думите му не бяха признати. Заплахите и обидните названия продължиха. Тълпата нарасна.

Накрая Куестър Тюс изпрати отряд от кралски войници, които да отблъснат хората от моста и да направят жива преграда в далечния му край. С много усилия войниците освободиха моста, но никой не се обърна назад и не пое пътя към дома си, както се бе надявал придворният вълшебник. Вместо това хората се установиха точно зад живата преграда и зачакаха нещо да се случи. Разбира се, нищо не се промени. Куестър не беше много сигурен точно какво очакваха те. Броят на хората нарасна десетки пъти до обяд. Всички се стичаха от високите равнини и околните хълмове към ниските части на полетата, обграждащи двореца. Летният ден, който иначе беше превъзходно светъл и безоблачен, ставаше все по-горещ, а търпението на хората започваше да се изчерпва.

Тогава някой от едната страна на живата преграда каза нещо, а някой друг, застанал в другия край на преградата изрече нещо друго и в същия миг тълпата се нахвърли върху войниците, преодоля съпротивата им и ги изхвърли в езерото. След това народът прекоси моста и се отправи към вратите на двореца.

Това можеше да сложи начало на истински неприятности, ако не беше Куестър Тюс, който все още стоеше край назъбения край на укреплението и заедно с Абърнати се опитваше да реши какво друго може да стори. Когато видя тълпата да нахлува в двореца, той дръпна нагоре ръкавите на старите си сиви одежди и повика на помощ магическата си сила. Това беше доста прибързано действие, ако изобщо можеше да се нарече така, защото вълшебствата на Куестър никога не проработваха добре в бързината (както и когато не бързаше за никъде), но в момента едва ли някой изобщо можеше да мисли трезво. Той възнамеряваше да запрати светкавица насред тълпата и по този начин да я разпръсне или да изхвърли хората във водите на езерото. Вместо това, Куестър запрати надолу равностойността на трийсетина литра мазнина — не от горящия вид, а от онази обикновена стара смазка — право срещу тези, които водеха останалите. Смазката се плисна по дървената повърхност на моста и цялата предна редица на тълпата се превърна в мазна бъркотия от крака и ръце. Останалите се препънаха в първите пострадали, докато се опитваха да забавят ход или да ги прескочат и така те също се стовариха на земята. За броени секунди целият мост се покри с омазани в смазка тела.

Куестър Тюс заповяда вратите да бъдат затворени, след което дворецът бе изцяло изолиран. Тълпата с мъка се изправи на крака и започна да се оттегля назад по моста, като при всяка крачка проклинаше и заплашваше. Това в никакъв случай не беше краят! Ще поживееш и ще видиш, Куестър Тюс! Само почакай да пристигнат владетелите на Зеленоречието! Тогава всички вие ще видите какво значи истински неприятности!

Доста вярно, мълчаливо се съгласи Куестър Тюс, но нямаше какво да стори по този въпрос. И ето в какво положение бяха те, няколко продължителни часа по-късно, когато денят поемаше пътя си към нощта — в питане кой ще пристигне пръв — Календбор или залеза на слънцето.

По-вероятно щеше да дойде залезът. Небето на изток притъмняваше, а сводът на запад светеше в златисто. Няколко от луните вече грееха от север, закачени ниско над хоризонта и бавно поемащи нагоре към звездите. От Календбор или от владетелите на Зеленоречието нямаше и следа. Нямаше викове, които да отбележат неизбежното им пристигане, не се вдигаше и прах над близките равнини, не се чуваше нито тропотът на конски копита, нито подрънкването на оръжия. Изглеждаше сякаш по-нататъшните неприятности щяха бъдат оставени за сутринта.

Така се надяваше Абърнати. Беше му трудно да разкаже на Куестър Тюс как се бе оставил да бъде измамен от Хорис Кю. За него признанието, че е бил излъган без изобщо да се усъмни и че самият той е помогнал и подстрекал разпространението на тези негодни кристални очи към съзнанието сред населението на Отвъдната земя, а оттам се бе стигнало и до днешните събития, беше болезнено като ваденето на зъб. Абърнати все още се опитваше да преодолее загубата на своя собствен кристал и на виденията, които съзираше чрез него и накрая той каза на Куестър Тюс и за това. Най-добре беше да си признае всичко, така реши. Какво значение имаше сега?

Когато направи признанието си, Куестър прояви изключително разбиране и подкрепа. Много добре, каза той. Кой би те обвинил? Аз щях да направя същото, ако бях на твое място. Освен това Куестър благодари на Абърнати, че е оставил настрана личните си чувства за благото на кралството на Отвъдната земя и за благото на липсващия Бен Холидей.

— Аз се оказах точно толкова голям глупак, колкото и ти — мрачно каза той, а косата му, заприличала на житен сноп, щръкна като бодлите на таралеж, готов да се брани. — Приех като теб думите на Хорис Кю толкова лековерно. Не се усъмних в стойността на кристалите, които той ни показа. Те изглеждаха като най-съвършеното решение на нашия проблем. Ако трябва да съм честен, аз за малко не поисках за себе си един кристал.

— Но не го направи — тъжно отбеляза Абърнати. — Аз нямам подобно извинение.

— Глупости! — силно разклати глава Куестър. — Именно аз те принудих да вземеш един, когато трябваше да ги изпробваме. Можех сам да го пробвам, но те оставих ти да го сториш. Както и да е, не беше толкова отдавна времето, когато аз ти причиних големи неприятности, приятелю. Аз бях този, който направи магията, изпратила теб и медальона на краля обратно в предишния му свят. Не, не мога да ти позволя да си отправяш и най-малкото обвинение за това.

Което съвсем не накара Абърнати да се почувства по-добре при мисълта за стореното от самия него. Все пак, Куестър се опитваше да смекчи вината му и писарят оценяваше това. Но единственото, което щеше да го накара да се почувства по-бодър, беше да разбере какво се бе случило с Бен Холидей. Тази сутрин Куестър отново бе използвал Отвъдния далекоглед, Буниън беше претърсил земите около двореца още един път, но усилията му не се бяха увенчали дори и с най-малкия успех. Където и да се намираше Бен Холидей, той беше добре скрит. На Абърнати му се искаше да захапе онзи непознат с черното наметало и наистина силно да го ухапе по ухото или някъде там. Той се срамуваше от това, че животинската му страна надделява по този въпрос, но отчаяно търсеше възмездие за причинената от него вреда на кралството.

— Ъ-оу — изведнъж изрече Куестър Тюс и сложи край на съзерцанието на писаря. — Погледни натам.

Абърнати погледна. Откъм гората на запад се бе появила група мъже, които носеха голям дънер, приличащ на стеноразбивач. Те довлякоха дънера до поляната в подножието на хълма и се отправиха, заедно с него, през полето към езерото. Докато се приближаваха, мъжете скандираха нещо и сърдито мърмореха, а хилядите хора, събрани наоколо, горещо ги приветстваха.

— Сигурно се шегуват! — зяпна от изненада магьосникът.

Те, обаче, съвсем не се шегуваха. Бяха дяволски сериозни. От двете страни на пригодената стенобитна машина имаше по равно трийсетина души, или дори повече, които бавно и тежко крачеха през полето нагоре към моста. Навсякъде около тях хората се бяха изправили на крака и размахваха юмруци из въздуха.

— Вие, там! — извика Куестър Тюс, а бялата му коса се разхвърча около лицето му. — Върнете се назад, веднага! Пуснете този дънер!

Никой не го чуваше. Всички викаха прекалено силно, особено възбудени от онова, което предстоеше. Групата мъже, заедно с техния дънер, стъпи на моста и тръгна напред, като набираше скорост. От устните им се разнесе решителен вой.

До парапета на укреплението Куестър Тюс зави ръкави още един път.

— Ще видим какво имаме за това! — яростно измърмори той.

Абърнати стоеше, замръзнал на мястото си. Какво трябваше да направи? Ушите му помръднаха и той изръмжа.

Мъжете на моста се подготвиха за последен напън и забиха стеноразбивача си във вратите на двореца. Последва гърмящ тътен и разцепване на дърво. Дънерът и мъжете, които го носеха, изхвърчаха на около метър назад и се стовариха на пътя. Абърнати сякаш можеше да усети силата на удара във вратите, разнесъл се до върха на стената, до която стоеше полупревит той, с ръце, стиснати около муцуната му.

— Много добре! — извика Куестър Тюс, докато ръцете и одеждите му се развяваха. Той изглеждаше готов да направи нещо. Изглеждаше, сякаш бе добил увереност да отвърне на удара. Около краищата на пръстите му се съсредоточи бяла светлина. Абърнати стисна зъби. Щеше да се случи нещо лошо.

Мъжете с дънера се съвзеха и отново поеха напред без страх.

Ръцете на Куестър бясно се размахаха като вятърна мелница. Прекалено бясно. Той се опитваше толкова усилено да направи някаква магия, че накрая загуби равновесие. Когато се помъчи да се овладее, вълшебникът се препъна в одеждите си. Подхлъзна се напред в опасна близост до ръба на перилата. Абърнати бързо се протегна и го хвана. Докато писарят правеше това, магията се освободи от пръстите на Куестър и полетя надолу към тълпата. Доловил звука, който произведоха устните на магьосника, Абърнати можеше да се обзаложи, че ще се случи нещо неочаквано.

Не грешеше. Магията се приземи върху моста като сребърен дъжд, мек и нежен. Може би се предвиждаше това да бъде удар на светкавица, която да разпръсне мъжете с дънера. Може би се предполагаше, че ще бъде още една порция смазка. Нито едното от двете не се случи. Вместо това, магията падна върху моста и проникна в дървената му повърхност, като вода в пясък и миг по-късно мостът се разтърси и се изви, сякаш беше пробудена от сън змия. За втори път мъжете с дънера се стовариха на земята, съвсем близо до целта си; стовариха се с проклятия и викове. Мостът се изви и изхвърли нападателите от повърхността си, сякаш бяха парцалени кукли. Дънерът излетя във въздуха, претърколи се по моста и падна в рова. Мъжете продължиха да проклинат и крещят още известно време. Куестър и Абърнати се задържаха един за друг и невярващи на очите си, погледнаха надолу. Сега мостът започна да се огъва. Той се отдели от двореца и от отсрещния бряг и започна сам да се извива в пространството. Няколко мъже, които още се крепяха на повърхността му, се отделиха от убежищата си и се хвърлиха надолу, за да потърсят спасение. Дъските изскърцаха и се разчупиха. Железните гвоздеи изскочиха от местата си. Подпорите се счупиха и паднаха. Мостът се изви нагоре за последен път, като змия, надигнала се от дупката си, и тогава се разцепи на милиони парченца, падна в езерото и изчезна.

Последва дълъг миг на поразително мълчание. Мъжете, които преди носеха стеноразбивача, се мъчеха да се доберат до брега. Останалата част от парцаливата тълпа се събра изумена на брега. Водата клокочеше и се размътваше като чайник, готов да заври.

Куестър погледна към Абърнати и премига с очи.

— Е, какво мислиш за това! — каза той.

Слънцето залезе и повече неприятности не се случиха. Тълпата очевидно беше заситена от преживяното през деня и сега бе съсредоточила вниманието си върху търсенето на храна, както и върху запалването на огньове, на които хората щяха да приготвят вечерята си. С разрушаването на моста и последната връзка с двореца беше прекъсната и сега Сребърният дворец наистина беше остров насред езерото. Вече нямаше как да се стигне до него, това беше ясно, освен ако човек нямаше нищо против да поплува. Повечето от хората на брега не можеха да плуват и при много случаи, като цяло, не обичаха да използват водата. Куестър бе склонен да се поздрави с добре осъществената си магия, но се въздържа да го стори, тъй като цялата работа беше тръгнала в съвсем различна посока и Абърнати знаеше това.

Абърнати, от своя страна, отново бе започнал да мисли как, по дяволите, щяха да се измъкнат от цялата тази бъркотия без Холидей.

Все още беше светло, когато — независимо от стаените надежди и недоизказаните предвиждания на Куестър и Абърнати — Календбор и една многочислена армия пристигна и зае позиция точно срещу вратите на замъка. Селяните и останалите обикновени хора бяха изблъскани настрани и беше отворен простор за бойците и техния водач. Близо от едната страна на Календбор стоеше Хорис Кю и неговата птица. Хорис се тътреше разсеяно напред, а Бигар се беше настанил върху рамото му като злощастен знак на съдбата. Абърнати мрачно ги наблюдаваше. Причината за всичко това, помисли си тъжно той: Хорис Кю и неговата птица. Само ако му паднеха в ръцете. Ако можеше да ги хване само за пет секунди. Картината изплува пред очите му.

От непознатия с черното наметало нямаше и следа. Куестър и Абърнати се огледаха наоколо за него, но без успех. Може би той беше останал назад, помислиха си те, но и двамата не вярваха в това.

Настана мрак, слънцето изчезна и огньовете засветиха на фона на нощта. На брега на езерото караули заеха постовете си, поставени така, че онези в двореца да могат да виждат, че са под обсада. Куестър и Абърнати останаха край перилата на укреплението, където бяха стояли и през целия ден и продължиха да бдят.

— Какво можем да сторим? — неспокойно промърмори Абърнати.

Под тях в лагера се усещаше раздвижването на хората, които се блъскаха помежду си, за да си намерят място на изпълнената с хора поляна. Мирисът на печено месо се разнесе нагоре. Навсякъде се лееше бира, чашите се пълнеха и се подаваха, а смехът ставаше все по-силен и груб.

— Обикновен пикник, нали? — отвърна раздразнено Куестър. Тогава той замръзна на място. — Абърнати, погледни тук!

Абърнати погледна. Календбор стоеше на ръба на езерото, заедно с Хорис Кю и птицата. До него бе застанал непознатият с черното наметало с присъщата си надменност. Те се бяха отдалечили от всички останали, отправили взор през водите на езерото към Сребърния дворец.

— Правят планове за утре, обзалагам се — каза магьосникът и уморено поклати глава. — Е, омръзна ми. Отивам при Отвъдния далекоглед, за да видя дали няма да науча нещо ново за краля. Отново ще претърся страната и този път може би ще открия нещо. — Той махна с ръка и се отдалечи. — По-добре да направя това, вместо да остана и да наблюдавам тези глупаци.

Куестър тръгна с веещите се зад него сиви одежди и остави Абърнати да продължи наблюдението сам. Като размишляваше над несправедливостта на живота и над глупостта на хората, превърнати в кучета и се питаше отново какво можеше да направи, за да потърси възмездие, Абърнати остана на мястото си, въпреки че Куестър прецени, че това беше губене на време. Затворен в двореца, той едва ли можеше да допринесе с нещо друго. През ума му премина бегло мисълта да преплува езерото и да се промъкне към Хорис Кю и птицата му, но това само щеше да го превърне отново в затворник или дори в нещо още по-лошо.

На отсрещния бряг Календбор, Хорис Кю, Бигар и непознатият все още стояха скупчени в мрака като съзаклятници с нощта.

Абърнати се опитваше, доста несполучливо, да прочете какво казват те по устните им, когато в същия момент някакъв смут зад гърба му рязко отвлече вниманието му. Двама от дворцовите стражи се бяха появили откъм стълбището, като държаха в здравите си ръце две малки, злобни, съпротивляващи се фигурки.

— Велики господарю! — жално изплака едната.

— Могъщ Велики господарю! — изхлипа другата.

Е, ето какво става, помисли си Абърнати, когато човечетата бяха донесени по-наблизо. Точно когато си мислиш, че нещата няма как да се влошат още повече, те по някакъв начин, винаги се влошават. Тези двамата не можеха да бъдат сбъркани — набитите, космати и покрити с мръсотия тела; брадясалите животински лица със заострени уши и овлажнени носове; износените селски дрехи, завършени от смешни кожени кепета и тънки червени перца. Те бяха толкова познати нечакани гости, колкото бяха зимният студ и летният зной — със своите неизбежни посещения, които идваха и отминаваха дори по-често, отколкото се проявяваха капризите на времето. Те бяха-чупка гномите — най-презираните същества в цялото кралство на Отвъдната земя, най-низши сред низшите, застанали на най-долното стъпало от стълбата на еволюцията. Те бяха крадци и джебчии, които живееха единствено, за да си осигуряват прехраната и за зла участ правеха това за сметка на другите. Те бяха същества от онази разновидност, които ровеха за храна из сметта и по този начин разграбваха всичко, което останалите хора изхвърляха — освен това, разбира се, чупка гномите разграбваха много от нещата, които никой не възнамеряваше още да изхвърли. Те особено си падаха по домашните котки, което по отношение на Абърнати не беше обезпокояващо, както и по домашните кучета, което със сигурност беше.

Тези два гнома, сами по себе си, бяха източник на безкрайни неприятности за придворните на Бен Холидей. Откакто един ден те неочаквано бяха дали дума да бъдат верни на трона, преди около три години — безспорно, благодат със съмнителна стойност — те непрекъснато се пречкаха в краката на останалите. Ето че сега отново бяха тук, същите двама злосторника, завърнали се за следващия си удар, който щеше да направи живота на Абърнати още по-нещастен.

Филип и Сот се свиха, когато го видяха. Те все още надаваха вой, за да се видят с Холидей, който поне щеше да ги изслуша. Абърнати не изпитваше никакви угризения по този въпрос.

— Къде е Великият господар? — незабавно попита Филип.

— Да, къде е кралят? — отвърна като ехо Сот.

— Намерихме ги да тършуват из покоите на краля отбеляза един от стражите и силно разтърси Филип, като се опита да спре съпротивата му. Гномът изхлипа. Предполагам, че искаха да заграбят нещо.

— Никога, не, никога! — изкрещя Филип.

— Никога от Великия господар! — извика и Сот.

Абърнати усети прииждащата болка в главата си.

— Пуснете ги — заповяда той с въздишка.

Стражите ги пуснаха на земята вкупом. Гномите паднаха на колене и жално запълзяха.

— Велики придворни писарю!

— Могъщи придворни писарю!

Абърнати потърка слепоочията си.

— О, престанете! — Той освободи стражите и накара чупка гномите да се изправят на крака. Те колебливо станаха и се огледаха тревожно наоколо, като сигурно си помислиха, че някаква ужасяваща участ е надвиснала над тях и може би се замислиха за бягство.

Абърнати отегчено ги изгледа.

— Какво искате? — рязко запита той.

Гномите си размениха бързи погледи.

— Да видим Великия господар — колебливо отвърна Филип.

— Да говорим с Великия господар — съгласи се Сот.

Те въобще не можеха да лъжат и Абърнати веднага усети нерешителността им. Беше изминал един много дълъг ден, пълен с разочарования и писарят нямаше време за това.

— Да сте изяждали напоследък някакви бездомни животни? — меко попита той, като се наведе напред, за да могат те да видят блясъка на зъбите му.

— О, не никога не бихме…

— Само зеленчуци, уверявам те…

— Защото напоследък много често изпитвам див глад за един печен гном — остро го прекъсна Абърнати. Те застинаха като статуи. — Сега ми кажете истината или няма да отговарям за онова, което ще се случи!

Филип е мъка преглътна.

— Искаме кристално око към съзнанието — нещастен промълви той.

Сот кимна:

— Всички, освен нас си имат.

— Искаме само един кристал.

— Да, само един.

— Това не е много.

— Съвсем не е прекалено.

На Абърнати му се прииска да ги удуши. Нямаше ли край тази глупост?

— Погледнете ме — каза той, като едва сдържаше гласа си. Те с неохота срещнаха погледа му. — Тук няма кристални очи към съзнанието. Никакви. Няма дори един кристал. Никога не е имало. Ако трябва да изкажа личното си мнение, никога няма и да има! — той почти се поколеба да изрече това свое последно твърдение, но накрая реши, че наистина го мисли. После се протегна напред и ги хвана за мършавите им криви ръце. — Елате тук.

Той ги придърпа над парапетите, като не обръщаше внимание на техните охкания и викове за това как щяха да бъдат изхвърлени за своя зла участ.

— Погледнете натам! — отряза ги раздразнен Абърнати. — Хайде, погледнете! — Те погледнаха. — Виждате ли онзи човек с птицата? От едната страна на лорд Календбор? До човека с черното наметало?

Те се поколебаха и след това кимнаха едновременно.

— Този — заяви триумфално писарят, — е човекът, който има от кристалните очи към съзнанието. Идете и говорете с него!

Той ги остави на земята и пристъпи настрани, като застана с ръце върху кучешките си бедра. Гномите се погледнаха един друг несигурно, след това обратно към Хорис Кю и после пак към Абърнати.

— Значи тук няма кристали? — попита Филип с болка в гласа.

— Нито един? — запита и Сот.

Абърнати поклати глава.

— Имате честната ми дума на придворен писар и кралски служител. Ако някъде има някакви кристали, онзи е човекът, който може да ги намери.

Филип и Сот потъркаха с покритите с мръсотия пръсти влажните си муцуни и сълзливите си очи и се загледаха надолу към фокусника с нарастващ интерес. Те изпухтяха доста тревожно и започнаха без видима причина да движат челюстите си. След това пристъпиха назад.

— Тогава ще говорим с него — оповести Филип, както винаги пръв.

— Да, ще го направим — подкрепи го Сот.

Те понечиха да се обърнат и да се запътят към стълбището. С неохота Абърнати ги повика обратно.

— Чакайте! — извика той. — Стойте за малко. — Писарят се приближи до тях. Не им дължеше това, но не можеше да ги пусне да си тръгнат, без да ги предупреди. — Чуйте ме. Тези хора, особено мъжът с черното наметало, са много опасни. Не можете просто да отидете при тях и да ги помолите за един кристал. За ваша беда, те са способни да ви накълцат на малки парчета.

Филип и Сот се спогледаха.

— Ще бъдем много внимателни — отбеляза Филип.

— Много — съгласи се Сот.

Те отново понечиха да тръгнат.

— Чакайте! — за втори път извика Абърнати. Нещо току-що му беше хрумнало; нещо, за което не се беше сетил преди това. Гномите се обърнаха. — Как влязохте тук? — попита подозрително той. — Не сте минали по моста. А не изглеждате и сякаш сте преплували езерото. Е, как точно попаднахте тук?

Те си размениха още един от тази безкрайна поредица плахи погледи. Никой не промълви.

Тогава Абърнати се приближи право срещу тях и се наведе.

— Прокопали сте тунел, нали? — Филип прехапа устни. Сот стисна челюстта си. — Така ли е?

Те кимнаха. С неохота.

— По целия път от отсрещния бряг на езерото? — Абърнати беше недоверчив.

Филип се намръщи.

— Всъщност, от гората.

Сот се намръщи още повече.

— От дърветата.

Абърнати втренчи поглед в тях.

— Не, как сте могли? Това би отнело дни, седмици. Той се спря. — Чакайте малко. От колко време използвате този ваш тунел?

— От неотдавна — промърмори Филип и потърка с нокътя на крака си каменния парапет на укреплението.

— И къде излиза този тунел?

Последва още една пауза, по-дълга от предишната.

— В кухненския килер за храна — призна накрая Сот.

Абърнати отново се изправи. Спомени за загадъчното изчезване на храна от кухненския килер изплуваха в съзнанието му като мъртви риби при отлив. Помощниците на готвачите бяха обвинени за това. Бяха отправени упреци. Никога не се достигна до крайно решение.

— Е — меко каза той, като изговаряше думите, сякаш надяваше на чупка гномите примка на шиите. — Значи, кухненският килер.

Филип и Сот се свиха в очакване ударът да се стовари върху тях. Но Абърнати дори не ги поглеждаше. Той гледаше настрани, към парапета и зад него. Не замисляше отмъщение към гномите. Вместо това, писарят преценяваше идеята да си върне за стореното от Хорис Кю. Сред сиянието на огньовете, които танцуваха по мрачните стени на Сребърния дворец, той се крепеше на ръба на едно решение, което щеше или да му донесе възмездие, или да му струва живота.

Отне му само миг, за да направи избора си.

Той отново се наведе и рязко попита:

— Мислите ли, че вашият тунел е достатъчно широк за мен?