Вълшебната кутия

Избавление

Докато гледаше надолу от мястото си върху гърба на Страбон, който летеше високо над Отвъдната земя, Бен Холидей се замисли над това колко бързо могат да се променят нещата. Само преди час той беше затворен във вълшебната кутия, толкова отдалечен от този свят, колкото далеч е животът от смъртта. Ден по-рано дори не знаеше кой е. Смяташе се за Рицаря, непобедимия кралски воин, олицетворение на Паладин, което в крайна сметка представляваше неговата изменена същност. Нощната сянка и Страбон не съществуваха доскоро; негови спътници бяха Дамата и Грифонът и самите те бяха изгубили себе си, също като него. Заедно те образуваха странна компания, лишени от истински сведения за миналото си, принудени да започнат живота си отначало в един свят, за който не знаеха почти нищо. Подхвърлени на произвола на една и съща злощастна съдба, заставени да споделят живот, изпълнен с неизвестност и лъжливи надежди. По време на скитанията си те започнаха да проявяват разбиране един към друг, а то граничеше с приятелство.

Повече от приятелство, внимателно се поправи той, там, където ставаше дума за Нощната сянка.

Сега всичко това се бе изпарило с възвръщането на тяхната предишна същност и завръщането им на Отвъдната земя. Изглеждаше сякаш се бяха преобразили два пъти — веднъж, когато влязоха във вълшебната кутия и още веднъж, след като излязоха, като всеки път някаква част от знанието им за живота се губеше и те трябваше отново да я намерят. В началото бяха непознати в един чужд свят, а след това се оказаха познайници в свят, който им беше добре известен. Именно последният не можеше да възприеме и частица от първия, последният настояваше всичко от първия да бъде заличено, защото нещата там бяха постигнати и подхранвани от лъжливи илюзии. Това караше Бен да се чувства тъжен. Той се беше сближил с Нощната сянка и станалото никога повече нямаше да се повтори. Между тях имаше взаимна зависимост, която сега беше завършила завинаги. Нещата със Страбон също щяха да бъдат различни. Той ги водеше към Сребърния дворец, за да си уреди сметките с Горс, но веднъж, след като всичко приключеше, драконът щеше да си отиде. Бен не хранеше никакви надежди. Нямаше да има повече разговори, както беше между Рицаря и Грифона, нямаше повече да споделят страховете и трепетите си; вече нямаше заедно да се опитват да разберат механизмите на живота. Всеки щеше да поеме по своя път, както преди да бъдат подмамени във вълшебната кутия, а времето, което бяха прекарали заедно сред мъглите, щеше да отшуми също като сън след пробуждане.

Бен устоя на желанието си да погледне назад към Хорис Кю, който седеше точно зад него и пред Абърнати. Причинителят на техните нещастия, помисли си мрачно кралят — и все пак, твърде глупав и заблуден, за да бъде подведен под отговорност. Горс беше истинският враг. Как щеше да се справи с това същество? То владееше огромна магическа сила и нямаше да се поколебае да я използва, особено след като разбереше, че Бен, Нощната сянка и Страбон отново са на свобода. Но преди всичко, защо Горс ги беше пленил? Каква опасност представляваха те, за да бъде принуден той да ги затвори в кутията? Или всичко беше някаква предпазна мярка и нищо повече?

Каквито и да бяха отговорите на тези въпроси, съществуваше нещо сковаващо сигурно. За да се справи с Горс, той трябваше отново да се превърне в Паладин, кралският воин на повикване, съществото, в което се страхуваше, че може да се превърне. Страхът му го караше да се възприема като Рицаря от вълшебната кутия, а той едва преживя онова, което беше започнало тогава — унищожението на хората от града, Речните цигани, както и подобната ситуация с Жилавите чудовища. Страхът от тъмната му половина беше започнал да го разяжда, докато се скиташе сред мъглите, но той беше избягал. Сега пак трябваше да възприеме облика на тъмната си страна, ако искаше да оцелее. И отново трябваше да се тревожи за това каква част от образа на Паладин приемаше и колко от същността на Бен Холидей губеше при всяко превъплъщение.

Бен наблюдаваше Сърцето, докато преминаваше над него. Белите кадифени пейки бяха подредени между гладки прегради над буйната зелена трева, а знамената на краля на Отвъдната земя се развяваха с цветовете си от вятъра. Една част от него се тревожеше за промяната, притесняваше се от преобразяването, което го чакаше. Винаги беше така. Това го плашеше най-много.

Хорис Кю също размишляваше, а и неговите мисли не бяха никак приятни. Сблъсъкът между Горс и Холидей предстоеше след броени мигове и без значение кой щеше да спечели, той наистина беше в голяма беда. И двамата щяха да го държат отговорен за всичко, което другият е направил или се е опитал да стори или дори е имал намерение да извърши. И двамата щяха да искат да му отредят някакво наказание. Що се отнася до Горс, Хорис не искаше и да се замисля какво го чакаше. Холидей може би беше по-добрият избор. Прииска му се Бигар да беше с него, за да му даде съвет. Оказа се доста странно, че птицата му липсва. Те споделяха някакво общо отношение към добрите и лошите случаи, които животът им предлагаше и беше много неприятно, че Бигар стана жертва на подобен лош случай малко по-рано, отколкото очакваха и двамата. Хорис болезнено усети загубата. Ако не за нещо друго, то може би той трябваше да поеме вината за онова, което се случи с птицата.

Фокусникът въздъхна. Подобни размисли не водеха до никъде, разбира се. Той смени темата и се опита да реши какво би могъл да стори, за да оправи нещата. Трябваше бързо да направи нещо. Ярко осветените укрепления на Сребърния дворец вече започваха да се очертават пред тях. Тогава ще вземе страната на Холидей, реши Хорис. Шансовете му бяха по-големи с краля на Отвъдната земя, сродно човешко същество, отколкото с Горс. Е, какво можеше да направи, за да се спаси? Какво трябваше да стори, за да се представи в по-добра светлина, когато дойдеше време да се решава съдбата?

Над тях зората приличаше на тъмночервено петно, разлято по целия хоризонт — необичайна и ужасяваща гледка. Червеният цвят беше толкова силно изразен, че изглеждаше сякаш се е просмукал дори в земята и е обагрил тревите, храстите, реките, езерата, пътищата, полетата, градовете, фермите и всички живи създания, докъдето стигаше погледът. Навсякъде около тях се образуваха облаци. Вчера ги нямаше. Нямаше и следа от тях през изминалата нощ. Появиха се, сякаш чрез някаква магия и затулиха простора на изток и на запад, заплашваха да погълнат и изгряващото слънце; явиха се като предвестници на бързо приближаваща се буря.

Страбон започна да се снижава и постепенно се приготви да кацне в оттеглящата се нощ. Слънцето, което се издигаше над хоризонта, за миг заслепи пътниците върху гърба на дракона и те присвиха очи от блясъка. Излъсканите зъбери на крепостната стена и кулите на двореца блестяха в червено, като отразяваха необикновената светлина. Решетките бяха спуснати, а вратите — затворени. Мостът, който свързваше острова със сушата, беше разрушен. По цялата поляна пред вратите на двореца застрашително се рояха сенки и ленивото раздвижване на събиращите се войски можеше да бъде видяно. Бен Холидей втренчи очи към земята. Двете противникови сили заставаха една срещу друга в бойни редици. В единия край на поляната имаше войници от Зеленоречието, а в другия се редяха демоните на Абхаддон.

— Велики господарю! — извика ужасен Абърнати.

Бен погледна през рамо и кимна в отговор. Демоните от Абхаддон — Горс сигурно ги беше призовал, за да му помогнат при осъществяването на неговия план. Какво им беше обещал? Каква примамка беше използвал? Те нямаше да дойдат, ако мислеха, че там щеше да бъде Паладин, който да ги спре. Те винаги се ужасяваха от Паладин. Ето защо Горс сигурно ги беше уверил, че след като кралят е изчезнал от Отвъдната земя, те няма да бъдат застрашени от неговия непобедим воин. А тъй като и Нощната сянка и Страбон бяха отстранени, вече почти нямаше от кого другиго да се страхуват.

Бен стисна устни. Сега той трябваше да се изправи не само срещу Горс, но и срещу демоните от Абхаддон. Въпреки че Страбон щеше да му помогне, това нямаше да се окаже особено предимство.

— Страбон! — извика Бен на дракона. Едно злобно жълто око се прикова в него. — Свали ни долу! Кацни точно между тях!

Драконът пронизително изсъска, уравновеси кацането си с крила и прелетя над бойното поле, като направи широка дъга високо в небето, за да могат всички да го видят и след това бавно кацна в средата на поляната.

Бен, Хорис Кю и Абърнати скочиха на земята. Изглеждаше, като че са попаднали в някаква странна картина, в потресаващо изменено копие на „Ад на земята“. Червеникавите отблясъци на зората придаваха на цялата околност някакъв сюрреалистичен вид. Дори прелестните лазури бяха обагрени в кървавочервено. Мъже, жени и деца се бяха събрали в края на гората пред планинските хребети на север като призраци на смъртта.

Бен се обърна към демоните и бавно въздъхна, когато видя многочислената им армия. Бяха твърде много. Наистина твърде много.

— Господарю мой, мисля, че може би аз трябва… — започна Хорис Кю, но бързо беше прекъснат от ръката на Абърнати, която здраво стисна задната част на врата му.

Бен се обърна към своя писар, който все още държеше внимателно вълшебната кутия под свободната си ръка. — Вземи кутията и Хорис и се приближи към езерото — нареди Бен на писаря си. — Извикай Куестър, за да дойде насам с лодката и го накарай да прекара и двама ви до отсрещния бряг. Побързай!

Абърнати бързо пое напред, като дръпна след себе си роптаещия Хорис Кю. Бен отново погледна към демоните. Горс бе застанал пред техните редици, загърнат с черното си наметало и безизразен, дори и на тази необичайна светлина. Бен излезе от сянката на дракона и се обърна с лице към демоните. Той посегна към туниката си и извади пред себе си медальона на кралете на Отвъдната земя. От едната му страна Страбон отвори уста и остро се изкашля с експлозивна сила. В подредените черни редици се усети разместване нагоре-надолу, притеснение, колебание. Едно беше да се изправиш срещу един от владетелите на Зеленоречието и неговата армия. Нещо съвсем различно беше отново да застанеш лице в лице с Холидей, както и със Страбон.

— Календбор! — извика Бен през рамо, към редиците на армията на Зеленоречието.

Почти в същия миг отзад се чу шум от приближаването на ездач. Бен се обърна. Календбор, въоръжен от глава до пети, се извъртя, за да спре коня си; единствено лицето му се подаваше през отвора на шлема му.

— Велики господарю — поздрави той. Лицето му, обградено от червената му брада, беше пребледняло, а очите му неспокойно поглеждаха към дракона.

Бен направи няколко крачки с гордо вдигната глава, за да го приветства.

— Знам за твоето участие в цялата тази работа, Календбор — лаконично рече той. — Ще трябва да отговаряш затова, когато приключим с всичко останало.

Календбор кимна. В проницателните му сини очи нямаше съжаление.

— Ще отговарям, щом трябва, ако и двамата останем живи до края на деня.

— Доста задоволително. Засега, нека се съсредоточим върху отблъскването на демоните към мястото, от където са дошли, заедно с измамника с черното наметало. Готови ли са мъжете ти за бой?

— На вашите заповеди сме. Велики господарю — тук нямаше колебание.

— Тогава, върни се назад с коня си и чакай моя сигнал — нареди Бен.

Календбор кимна и се отдалечи назад в галоп. Нямаше да се разкае до последно, помисли си Бен. Някои хора просто отказват да се променят.

Той се обърна отново към Горс и демоните. Един огромен черен ездач беше излязъл пред останалите — Марк. Другите демони щяха да го следват в битката. Предводителят им спря и се загледа към Бен и Страбон. Драконът разклати коравата си глава.

— Извикай Паладин, Холидей. Търпението на демоните започва да се изчерпва.

Бен кимна. Той се беше примирил с онова, което трябваше да се случи след малко, но също така беше и отчаян. За пореден път Холидей трябваше да призове Паладин, който да участва в битката от негово име. Отново щеше да има убийства и опустошения, като повечето от тях щяха да бъдат извършени от неговите ръце. Още една ужасна битка беше надвиснала над него, а той беше безсилен да я спре, безпомощен да направи нещо друго, освен да участва и да се надява, че ще успее да намери начин да я съкрати. Слаба надежда, родена сред отчаянието и невъзможността за друг избор. Той усети погледа на Страбон върху себе си. Горс беше отговорен за всичко, което се случваше и трябваше да бъде наказан, но как можеше да стане това? Колко голяма беше силата на вълшебното същество? Много голяма, предположи той, след като вълшебните хора бяха взели толкова крайни мерки, бяха го затворили във вълшебната кутия и го бяха задържали там.

— Холидей! — нетърпеливо изрече драконът с дрезгав глас.

Трябваше да затвори Горс обратно във вълшебната кутия — ето какво трябваше да направи. Да го затвори завинаги. Но как? Каква магия беше необходима?

Нямаше време за повече догадки, нямаше време да реши от къде може да намери помощ. Демоните бяха започнали да се приближават през поляната като тъмна маса — бавно, устремено, непреклонно.

— Холидей! — изсъска бясно Страбон.

Мечът на Паладин и огънят на дракона — беше ли достатъчно това, за да бъде спасена Отвъдната земя?

Бен Холидей протегна ръка към медальона, който щеше да му даде отговор на този въпрос.

Хорис Кю наистина беше извън кожата си от яд. Той стоеше долепен до Абърнати на брега на езерото, наблюдаваше Куестър Тюс, който се приближаваше в лодката, и усещаше, че последният му шанс да се спаси, беше на път да си отиде.

Той се опита да каже на Холидей, но кралят на Отвъдната земя нямаше време за него. Опита се да каже и на Абърнати, но писарят вече беше чул всичко, което искаше да чуе. Беше решил да каже на Куестър Тюс, когато пристигнеше, за да ги прекара през езерото, където щяха да бъдат в сравнителна безопасност между стените на дворцовата крепост, но той беше напълно убеден, че нямаше да получи подкрепа и от него. Никой не искаше да слуша Хорис Кю и това беше мъчителната истина по този въпрос.

Само че сега Хорис за първи път имаше да каже нещо важно.

Той размърда огромните си обувки, сви се като парцалена кукла и се опита да запази спокойствие. Все пак, трудно беше да запази спокойствие, след като знаеше какво ще му се случи, ако Горс и демоните надвиеха Холидей. Ако Холидей спечелеше битката, положението му отново щеше да бъде несигурно, но поне щеше да бъде приемливо. Ако Холидей победеше, Хорис имаше големи шансове да остане жив. Но ако от цялата тази работа Горс се окажеше победител, Хорис Кю щеше да се превърне в задушена мръвка. Не си струваше да се спира подробно на това каква готварска рецепта щеше да бъде използвана, но резултатът щеше да бъде същият. Горс го беше видял до Холидей и дракона; беше го видял с просто око. Изводът беше очевиден: Хорис се беше присъединил към врага. За това нямаше прошка. Нямаше да бъдат допуснати никакви извинения. Горс щеше да го сдъвче и изплюе и така всичко щеше да приключи.

Хорис си припомни как го беше накарало да се чувства това същество, когато те заедно се впуснаха в омразното начинание за първи път. Припомни си мекия, застрашителен глас и неизветряващия мирис на смърт. Все още можеше да усети силата, която заплашваше да го удуши с невидими пръсти. Не му се нравеше мисълта да преживее това отново. Тикът на окото му изчезна за първи път, откакто освободи Горс. Сега беше моментът да му попречи да се появи отново.

От запад, където се скупчваха облаците, проехтя гръм. Насипът от облаци бързо се придвижваше към слънцето, като поглъщаше с движението си неговата светлина и затъмняваше всичко. През поляната, над двете армии, изфуча вятър. Конете се подплашиха, а доспехите и оръжията задрънчаха. Из въздуха се разнесе мирис на дъжд.

Хорис мислеше за вълшебната кутия. Как, преди всичко, Горс е бил затворен обратно в нея? Със сигурност вълшебният отстъпник не бе отишъл там по своя воля както се случи с Холидей, вещицата и дракона. На два пъти досега, Хорис беше принуден да изрече магическите думи, които освободиха пленниците от кутията.

Можеше ли тази магия да бъде насочена обратно?

Той се замисли над това как Холидей и останалите бяха освободени. Горс беше изплел сложна мрежа от магии около мястото, на което трите му жертви бяха подмамени. Тогава Хорис се беше появил с вълшебната кутия, беше изрекъл магическите думи, беше хвърлил мрежата и задействал капана.

Достатъчно просто. Затова, на пръв поглед изглеждаше, че подобен подход ще бъде необходим, за да бъде пленен и Горс. Въпреки че нещо тревожеше Хорис Кю. Нали именно с тази цел беше създадена вълшебната кутия? Ако беше така, значи затварянето на Холидей и останалите беше неестествен начин за употреба на кутията, отклонение от онова, за което тя е била предназначена. Освен това, ако Горс знаеше как действа подобна магия, как беше допуснал да бъде хванат, преди всичко? А ако не е знаел, тогава, как е научил?

Ами това? — Горс знаеше думите, които можеха да го освободят, но не можеше да ги произнесе сам. Беше му необходимо да използва Бигар чрез измамата за Скат Манду, за да накара Хорис да каже заклинанието вместо него. Нима това не означаваше нещо? Не значеше ли, че за Горс тези думи представляваха някакво проклятие и затова му беше необходимо някой друг да ги използва?

Не значеше ли — питаше се Хорис — че същото заклинание — заклинанието, което Горс толкова внимаваше да избягва да използва сам — можеше да действа и в двете посоки?

Колкото повече се замисляше над тази възможност, толкова повече смисъл виждаше в нея. Вълшебните същества, които бяха създали вълшебната кутия, сигурно бяха използвали особена, нагласена магия, за да го пленят вътре, магия, която самият той никога не би използвал, за да успее да се освободи. И това не би било магия, която да може да плени и други същества — като Холидей, Нощната сянка и Страбон — ето защо, беше необходимо нещо различно, за да се измени целта на кутията и те да бъдат заловени в нея. И може би, нещо от цялата работа, което да предпази Горс отново да бъде затворен там. Оттук нататък се беше задействала внимателно заплетената мрежа от магии на Горс.

Разбира се, всичко това беше доста преувеличено. Но Хорис Кю беше отчаян, а опортюнисткото съзнание на фокусника се улавяше и за най-малката сламка, защото единствено това му беше останало.

Те трябваше да го изслушат, надяваше се той. Холидей, Абърнати и Куестър Тюс — всички. Трябваше да изпробват предложението му. Каква загуба можеше да им донесе то в положението, в което бяха изпаднали? Беше като да поиска да го коронясат за крал. Никой нямаше да изпробва нито една от идеите, които предложеше.

Отново проехтя гръм — продължителен, бумтящ трясък, който разтърси земята под краката им. В средата на поляната Календбор беше застанал пред войниците си, а Холидей беше отправил поглед към Горс и демоните. Марк се беше придвижил пред ордите си и бавно беше започнал да се приближава. Драконът се беше изправил на задните си крака и изпускаше пара от ноздрите си, докато огънят се разпалваше в търбуха му. Хорис погледна през рамото си. Куестър Тюс почти стигаше брега. Абърнати се беше обърнал, за да посрещне вълшебника и за миг беше застанал с гръб към Хорис.

Бигар винаги го беше обвинявал в нерешителност. Мисълта, че птицата беше права, беше нетърпима за него.

Хорис Кю преглътна, а гърлото му беше пресъхнало. Сега или никога, нали? Той отново погледна Холидей. Кралят на Отвъдната земя беше преместил медальона от мястото му в тъмната си туника и го държеше, насочен нагоре, към светлината.

Направи го!

Хорис измъкна вълшебната кутия изпод ръката на Абърнати, след което наведе рамото си и блъсна изумения писар назад в езерото. После се затича толкова бързо, колкото можеха да издържат дългите му крака и хукна към Горс. Помисли си, че се е побъркал, че беше глупак и че току-що е направил най-голямата грешка в живота си. Когато го забелязаха, хората започнаха да крещят. От всички страни го нападаха с яростни викове. С крайчеца на окото си той видя как главата на дракона бързо се завъртя към него и Хорис си представи как огнените пламъци го достигат. Още един миг, помисли си той. Само миг.

Горс не беше помръднал от мястото си. Наблюдаваше приближаващия се фокусник, като си мислеше, че той му носи обратно вълшебната кутия — явно Хорис докрай си оставаше една празноглава пионка в ръцете му. Демоните се размърдаха като сенки в обгръщащата ги тъмнина на бурята. Оръжията мрачно проблясваха. Хорис Кю се опита да не мисли за тях. Дългунестото му тяло трепереше, крайниците му се вееха на всички страни, сякаш беше плашило. Той се потеше и се задъхваше от напрежение, докато летеше напред. Никога не се беше чувствал по-изплашен.

Хорис чу как Куестър Тюс изкрещя името му. Устремена струя от огнени пламъци се стрелна покрай ухото му. Той панически се свлече върху едното си коляно и постави вълшебната кутия на земята пред себе си. Погледна през поляната към Горс и разбра от ужасения му поглед, че най-накрая е осъзнал истината. Черното наметало на чудовището се развя около него и в същия момент той се втурна яростно към Хорис.

Хорис започна да нарежда бързо:

„Расхун, облайт, сурена! Ларин, кестел…“

Бен Холидей стоеше замръзнал на мястото си, като все още стискаше медальона в ръката си, забравил за него. Той бе видял Хорис точно преди миг. Куестър Тюс измъкваше Абърнати от езерото, като и двамата крещяха ядосано и ръкомахаха. Страбон бе разгърнал огромното си, тъмно тяло по дължина, беше разперил крилата си и се готвеше да излети. Измежду заострените му зъби излязоха огнени пламъци.

За всички беше твърде късно да се намесят, помисли си Бен ядосан и отчаян.

Един тъмен облак мъгла избухна от недрата на вълшебната кутия, капакът й изчезна, а тунелът, водещ надолу към Лабиринта, отново се отвори. Отровнозелена светлина се устреми нагоре и се смеси е червените отблясъци на слънцето, и с мрака на прииждащата буря.

Небето прогърмя и започна да пръска ситен дъжд. Изведнъж поляната застина, а крясъците на двете противникови войски се стопиха в мълчание, изпълнено с очакване.

От дълбините на вълшебната кутия започнаха да се роят множества от сенки, мъгливи форми, които се извиваха и гърчеха в странна смесица от светлини, като мрачни призраци, пуснати на свобода. Те се извисиха вкупом, след това стремително прелетяха през поляната и се насочиха към демоните. Горс изрева с потресаващ вой от отчаяние. От ръцете му започнаха да се оплитат мрежи от защитна магия, които обградиха тъмната му фигура, за да го предпазят от нападателите. Сенките проникнаха направо през мрежите, сграбчиха Горс и го измъкнаха от укритието му. Горс се тресеше и се дърпаше, но безуспешно. Той съскаше като котка. Съпротивляваше се с всяка частица сила и с всяко магическо оръжие, което притежаваше. Но сенките бяха неумолими. Те дърпаха вълшебното същество — отстъпник през поляната към кутията. Увиваха се около него като наметало с пластичните си форми и го теглеха надолу.

Надолу, към затвора, от който мислеше, че е избягал завинаги.

Надолу, към страшния мрак на вълшебните мъгли.

Сенките изчезнаха в мрачните дълбини заедно с Горс и капакът на вълшебната кутия се затвори над тях завинаги.

Над поляната засвири събудил се вятър. Понесен от въздушното течение, Страбон прелетя над кутията и над Хорис Кю като сянка на смъртта, но след това продължи полета си, за да се приземи пред демоните на Абхаддон, като издиша огнени струи сред техните редици. Десетки чудовища се изпариха. Останалите, лишени от обещаната закрила на Горс и неговата магическа сила, нямаха интерес да влязат в сражение. Поведени от Марк, те се обърнаха назад към скалата, от която се бяха появили и се запътиха към процепа в пространството, позволил им да преминат на Отвъдната земя. След това заслизаха надолу към своя прокълнат роден свят. За броени мигове и последният от тях изчезна, а мястото, което за кратко бяха обсадили в света на светлината, остана празно.

Страбон полетя назад към армията на Зеленоречието, като съскаше триумфиращо и предизвикателно.

Застанал неподвижен в средата на поляната, с лице, измокрено от падащия на едри капки дъжд, и с брулено от вятъра замръзнало тяло, Бен Холидей бавно въздъхна и прибра медальона на кралете на Отвъдната земя обратно под туниката си.