Дете

Бен Холидей се пробуди бавно и лениво и се усмихна. Успя да усети присъствието на Уилоу, която се стараеше да стои неподвижна до него. Без да се налага да поглежда, той знаеше, че тя го наблюдава. Знаеше това така добре, както знаеше, че я обича повече от собствения си живот. Той лежеше с гръб към нея в леглото си, обърнат към отворения прозорец, през който се промъкваше бледата светлина на зората и изпъстряше затъмнената спалня със сребристи петънца и въпреки това знаеше, че тя е там. Протегна ръка назад към нея и усети пръстите й съвсем близо над дланта си. Вдиша дълбоко от свежия летен въздух, изпълнен с уханието на горски треви, дървета и цветя и си помисли, че е голям щастливец.

— Добро утро — прошепна той.

— Добро утро — отвърна тя.

Тогава Бен отвори очи, обърна се на другата страна и се подпря на лакътя си. Тя стоеше пред него, отдалечена само на няколко сантиметра; очите й изглеждаха огромни на бледата светлина, а косите й с цвят на смарагд се спускаха надолу около лицето и по раменете й. Кожата й бе гладка и нямаше нито едно петънце, сякаш тя не беше подвластна на възрастта и времето. Той винаги се удивляваше от нейната красота, тя беше една силфида, рожба на горска нимфа и воден дух; представляваше нещо невъзможно за света, от който идваше той, но тук, на Отвъдната земя, бе просто удивителна реалност.

— Ти ме наблюдаваше — рече той.

— Така е. Наблюдавах те, докато спеше. Слушах как дишаш.

Бледозеленикавата й кожа изглеждаше тъмна и екзотична в ранния полумрак, а когато се раздвижи под завивките, доби вид на загладена и копринено мека котка. Той се замисли за дългото време, което бяха прекарали заедно; първо бяха приятели, а след това станаха съпруг и съпруга. Колко тайнствена оставаше тя все още! Уилоу въплъщаваше всичко онова, което той бе обикнал в този свят: неговата красота, тайнственост, вълшебство и чудатост. Тя притежаваше всичко това, а и нещо много повече и затова, когато той се будеше в моменти като този и я съзираше, струваше му се, че по някакъв начин сънят и действителността са се слели.

Бяха минали малко повече от две години, откакто той дойде на Отвъдната земя, в едно пътешествие между светове, между битиета и съдби. Дойде, обзет от отчаяние, нещастен заради миналото си, жаден за едно различно бъдеще. Беше напуснал родния си дом в Чикаго заради Сребърния дворец. Изоставил беше и адвокатската си практика, за да се превърне в крал. Беше погребал духа на мъртвата си съпруга и нероденото си дете и бе намерил Уилоу. Купил бе цяло вълшебно кралство от един коледен каталог, като знаеше, че подобно нещо изобщо не би могло да съществува, но все пак рискува и се оказа, че рискът си е струвал. Нищо не се получи така лесно, разбира се. Това би било невъзможно, когато става въпрос за пренасяне през светове, битиета и съдби. Независимо от трудностите, Бен Холидей премина през всички битки, пред които го изправи това пътешествие и ги спечели. Сега той имаше пълни основания да остане, да се възползва от новия си живот, новия свят и съдба и да царува над земята, за която някога смяташе, че съществува само в сънищата.

А също така и да бъде съпруг на Уилоу, продължи да мисли той, защото напълно се беше отказал от възможността отново да бъде същия за някоя друга жена.

— Бен — каза тя, като потърси с поглед очите му. В нейните очи имаше топлота, но и нещо друго — нещо, което той не можеше точно да определи. Очакване? Вълнение? Не беше сигурен. Повдигна се на лакътя си и усети как ръката й се притиска към неговата.

— Аз нося твоето дете — изрече тя.

Той прикова поглед към нея. Не знаеше какво точно бе очаквал Уилоу да каже, но безспорно не беше това.

Очите й искряха:

— Подозирах от няколко дни, но миналата нощ разбрах със сигурност. Направих си изследване по начина, който използват вълшебните хора — коленичих сред цветните кошнички в градината в полунощ, като докоснах две лозови снаги, за да видя дали ще реагират. Когато те се допряха и се оплетоха една около друга, тогава разбрах. Случи се така, както някога предрече Земната майка.

Тогава Бен си спомни. По онова време те бяха заети с издирването на черния еднорог и всеки от тях, в различни случаи, беше потърсил Земната майка за помощ. Тя им каза, че те двамата имат голямо значение за нея и упълномощи Бен специално до се грижи за Уилоу. Когато издирването приключи, Уилоу разкри на Бен онова, което Земната майка й бе доверила — някой ден те щяха да имат дете. Тогава Бен не знаеше какво да мисли. Духът на жена му Ани все още го преследваше, а той не бе сигурен в своето бъдеще с Уилоу. След това Бен съвсем забрави за предсказанието на Земната майка, тъй като бе много зает с длъжността си на крал, а напоследък и със сина на стария крал, Майкъл Ард Ри. Той почти успя да открадне на Бен медальона, който даваше на краля сила да командва Паладин, непобедимият кралски воин. Без Паладин Бен не можеше да продължи да царува над Отвъдната земя. Без медальона, Бен трудно щеше изобщо да оцелее.

Всичко това сега бе минало, заплахите около появата на черния еднорог и около Майкъл Ард Ри вече ги нямаше и онова, което изплуваше сред спомените за тези събития, бе предсказанието на Земната майка, предвещанието за още една промяна във вече безвъзвратно променилия се живот.

Бен поклати глава:

— Не зная какво да кажа. — В този момент той се овладя и рязко вдигна очи. — Всъщност, знам. Това е най-прекрасната новина, която мога да си представя. Мислех, че никога повече няма да имам дете, след като Ани умря. Бях се отказал от всичко. Но когато те намерих… А сега разбирам и това… — усмивката му се разшири и той едва не започна да се смее на себе си. — Може би просто не зная какво да кажа след всичко това!

Тя му се усмихна, сияеща.

— Мисля, че знаеш, Бен. Думите просто се четат в очите ти.

Той се протегна и я придърпа към себе си.

— Много съм щастлив.

За миг той си помисли какво е да бъдеш баща и да имаш дете, което да трябва да отгледаш. Някога, отдавна, той бе опитал да си представи, но оттогава не го беше правил. Мисълта за отговорностите, пред които трябваше да се изправи, го накараха да се извърне. Щеше да бъде трудно, знаеше това. Но щеше да бъде и чудесно.

— Бен — промълви тихо тя, като се отдръпна така, че той да може да вижда лицето й. — Чуй ме за миг. Има неща, които трябва да разбереш. Ти вече не си в твоя свят. Тук всичко е различно. Раждането на това дете ще бъде различно. Самото дете може би няма да е такова, каквото очакваш да бъде…

— Чакай малко — прекъсна я той. — Какво говориш?

Тя наведе очи, след това отново ги вдигна: направи това решително и все пак с мъка.

— Ние сме от два различни свята, Бен, имаме два различни начина на живот, а това дете е рожба на сливането между двете — нещо, което никога не се е случвало преди.

— Бебето изложено ли е на някаква опасност? — припряно запита той.

— Не.

— Е, тогава всичко е наред. То ще бъде нашето дете, независимо от смесването в неговата кръв и родословие. То ще съчетава най-добрите страни и на двама ни.

Уилоу поклати глава.

— Но всеки свят си остава загадка по един или друг начин: твоят за мен и моят за теб и разликата понякога не може да бъде обяснена или разбрана така лесно…

Той положи пръст върху устните й.

— Добре, помисли за това. Помисли за всичко.

Звучеше твърдо и настоятелно. Изтълкува същността на нейната тревога напълно погрешно и се отърси от думите й в своята жажда да се наслади на върховното щастие, което изпитваше.

— Бебе, Уилоу! Искам да отида и да кажа на някого за това! Искам да кажа на всички! Хайде! Да ставаме!

В следващия миг той скочи от леглото и се втурна из стаята, навлече дрехите си, устреми се към прозореца и диво изкрещя от радост; след това се върна и я разцелува.

— Обичам те! — каза той. — Ще те обичам винаги и завинаги.

Облече се и излезе от стаята още преди Уилоу да стане от леглото, а думите, които тя най-вероятно щеше да му каже, останаха неизказани завинаги.



Бен слезе по стълбите на двореца, като прескачаше по две стъпала наведнъж. Тичаше, сякаш самият той беше дете, тананикаше си, бъбреше, свиркаше с уста, чувстваше се весел и лек като коркова тапа. Беше мъж със среден ръст, имаше извит ястребов нос и очи, сини като скреж. Кестенявата му коса бе започнала леко да оредява, но лицето и ръцете му бяха гладки и стегнати. Като млад се беше занимавал с бокс и все още тренираше редовно. Беше слаб, имаше здраво тяло и се движеше с лекота. Когато за първи път прекоси Отвъдната земя, наближаваше четиридесетте, но в момента вече не знаеше на колко е години. Понякога се чувстваше така, сякаш напълно беше престанал да старее. Тази сутрин бе убеден в това. Можеше да усети пулса на Сребърния дворец под краката си, биенето на сърцето си, на живата кръв, на своята душа. Можеше да усети топлината на каменните му стени и зидове, шепота на дъха си в свежия утринен въздух. Дворецът беше жив, домът на кралете на Отвъдната земя имаше вълшебното свойство да разчита единствено на присъствието на господаря си, за да изпълнява ролята си и да бъде поддържан. Когато Бен за първи път дойде в замъка, постройката бе заприличала на мрачна развалина, занемарена от двайсет години. Сега беше реставриран, излъскан, светещ и зареден с живот и Бен можеше да усети мислите му, както усещаше своите собствени, когато се намираше в безопасност между стените му.

Чувстваше как Сребърният дворец се радва за него сега, докато летеше по стълбите към трапезарията. Чуваше пожеланията му за дълъг живот и щастие към нероденото дете.

Дете, мислеше си той отново и отново. Моето дете.

Свикваше с тази идея доста по-бързо, отколкото си мислеше, че е възможно.

Когато влезе в трапезарията с окачените по стените й гоблени и с дългата, вече подредена и заета маса с дървените подпорки, хрумна му, че не трябва да предприема нищо без Уилоу — и сега трябваше да я почака, за да го стори — за да съобщи новината. Все пак не смяташе, че ще може да го направи. Не смяташе, че ще може да се въздържи.

На масата седяха Абърнати и Буниън. Абърнати, придворният писар, беше човек, който при някаква неправилно направена магия беше превърнат в късокосмест английски териер и беше принуден да остане в този си вид. Абърнати имаше рошава муцуна и бе превъзходно облечен; имаше човешки ръце и крака и можеше да говори по-добре отколкото повечето истински хора. Буниън, кралският пратеник, беше коболд1, който никога, доколкото бе известно, не беше имал друга самоличност, освен тази. Буниън имаше маймунско лице, остри зъби, които му придаваха изкривен вид и усмивка като на заинтригувана акула. Качеството, което те и двамата притежаваха, беше неизменната им вярност към Бен и трона.

И двамата застинаха едновременно с вилици, вдигнати към устите си, когато видяха изражението на Великия господар при неговото влизане.

— Добро утро, добро утро! — поздрави той с грейнала усмивка.

Вилиците останаха на местата си. През лицата на придворните премина смесица от почуда и подозрение. Два чифта очи премигаха.

Абърнати се съвзе пръв:

— Добро утро. Велики господарю — поздрави той. След това се спря. — Надявам се, че сте спали добре?

Бен се приближи, превъзбуден и възторжен. Порцелановите и стъклените съдове засвяткаха, а мирисът на топла храна се разнесе от сребърните блюда. Парснип, готвачът — другият коболд, който служеше на трона, отново бе надминал себе си, или поне така си мислеше Бен, обзет от своето върховно щастие. Той сграбчи едно малко ябълково сладкишче и го сложи в устата си, докато заемаше мястото си на масата. Потърси с поглед Куестър Тюс, но той не се виждаше никъде. Може би трябваше да почака, помисли Бен, отсъствието на Куестър му даваше основание. Ще изчака Куестър и Уилоу. Ще повика Парснип от кухнята. Така щеше да направи съобщението на всички по едно и също време. Идеята изглеждаше добра. Просто да почака: ето какво щеше да направи.

— Познайте какво! — каза той.

Абърнати и Буниън си размениха припрени погледи.

— Трябва да си призная. Велики господарю, че аз не съм особено привързан към игрите с отгатване — заяви писарят. — А Буниън ги ненавижда.

— О, стига, досетете се!

— Добре тогава — каза Абърнати с престорено тежка въздишка. — За какво става дума? — смирено попита той.

Бен си пое дълбоко въздух.

— Ще ви кажа. Не още. Но новината е добра. Новината е чудесна!

Буниън откри няколко от зъбите си и промърмори нещо неразбираемо. Абърнати отново се зае с храната.

— Когато почувствате, че моментът е подходящ, не забравяйте да ни кажете.

— Веднага след като Куестър дойде — обяви Бен, докато сядаше. — Както и Уилоу. И Парснип. След като всички са тук. Не си отивайте, преди да дойдат.

Абърнати кимна:

— Залепнал съм на мястото си. Велики господарю. Между другото, надявам се, че ще направите съобщението преди насрочената среща за планиране на обработването на земята с представителите на Зеленоречието и Езерната страна.

Бен се удари по челото.

— Бях забравил!

— А така също и обяда в дванайсет с новите областни съдии, които назначихте в северните земи.

— Това също го бях забравил!

— Както и следобедната среща с комитета за планиране на напояването, за да започнете работа върху пустините на изток от Зеленоречието.

— Това си го спомням.

— Добре. А спомняте ли си и срещата с кухненския персонал, за да обсъдите продължаващото изчезване на храна от склада? Страхувам се, че положението се влошава.

Бен се намръщи раздразнен.

— По дяволите, защо си планирал всичко това за днес?

— Не аз. Вие го направихте. В началото на седмицата сме, а вие обичате винаги да се нагърбвате с толкова много задачи, с колкото можете да се справите.

Абърнати допря салфетката до устните си.

— Претоварване на програмата. Предупреждавал съм ви за това преди.

— Благодаря ти, че ми напомни. — Бен се протегна, за да си вземе чиния и я зарина с храна от блюдата. Хляб с конфитюр, яйца и плодове.

— Е, ще свършим и това. Всичко ще свършим. Имаме много време.

Той постави чинията пред себе си, а умът му вече прелистваше напред проблемите, които Абърнати бе изброил. Защо, за Бога, някой се чувстваше принуден да краде от склада? Явно не беше поради недостиг на храна.

— Ако Уилоу не дойде до няколко минути, ще се кача горе и ще я доведа. А Буниън може да намери Куестър, където и да е…

В същото време вратата се разтвори в края на залата, която започваше от по-ниския отвор в портите на двореца, и Куестър Тюс се появи.

— Този път чашата преля, просто преля! — гневно заяви той.

Без да спира, Куестър закрачи към масата, като мърмореше толкова напористо, че присъстващите в трапезарията останаха втренчени в него. Придворният вълшебник бе облечен в своите неповторими сиви одежди, украсени с ярки цветни парчета плат; беше препасан през кръста с тъмночервен колан и имаше осанка на парцаливо плашило: висок и слаб, с развети коси и брада, сякаш направени от клечки и слама. Веднага се забелязваше, че той би могъл да бъде и по-добре облечен и спретнат поне що се отнася до нови одежди и подстрижка около ушите, както Бен се беше опитал да предложи неведнъж — но Куестър не виждаше смисъл да променя онова, с което се чувстваше удобно и така и не направи нищо. Той беше благ и любезен и не се поддаваше лесно на пристъпи на ярост. Затова беше много странно да го видиш толкова възбуден, колкото беше сега.

Куестър спря пред тях и отметна одеждите си назад, сякаш, за да се отърси от онова, което го измъчваше в тази чудесна лятна утрин.

— Той се върна! — оповести вълшебникът.

— Кой се върна? — попита Бен.

— Върна се и изобщо не се разкайва за това, което е направил! Няма и капчица срам у него, дори и капчица! Той е дошъл пред портите толкова дързък, простете, и съобщава, че е тук! — Лицето на Куестър почервеня, докато говореше и доби застрашително тъмночервен цвят. — Мислех, че го виждаме за последен път преди около двайсет години, но като в онази поговорка — черен гологан загубва ли се!

— Куестър — Бен се опита да вземе думата. — За кого говориш?

В погледа на Куестър святкаха искри:

— Говоря за Хорис Кю!

Сега и Абърнати скочи на крака.

— Този мошеник! Не би дръзнал да се върне! Той беше изпратен на заточение! Куестър Тюс, явно си постоял на слънце повече, отколкото трябва!

— Чувствай се свободен да се разходиш до долу и сам да погледнеш! — Куестър хладно му се усмихна. — Представя се за молител, дошъл да потърси прошка от Великия господар. Иска да се отмени наказанието му. Иска да се върне обратно на Отвъдната земя!

— Не! — Отрицанието на Абърнати се изтръгна от него подобно на изръмжаване. Той настръхна и се извъртя към Бен. — Велики господарю, не! Не се срещайте с него! Не му позволявайте да влезе! Незабавно го отпратете!

— Ако бях на ваше място, нямаше да го отпратя! — рязко рече Куестър, като се понесе напред, за да застане до кучето. — Аз бих го заловил и хвърлил в най-дълбокия и тъмен затвор, който намеря. Бих го заключил и след това бих хвърлил ключа!

Уилоу бе слязла по стълбите към залата и сега седеше до Бен. Тя му отправи въпросителен поглед, докато слушаше, но кралят успя само да вдигне рамене, за да изрази собственото си недоумение.

— Почакайте малко — прекъсна той Куестър накрая. Буниън бе единственият, който не показваше с нищо какво мисли и продължаваше да седи срещу Бен с безразличната си широка усмивка на лицето. — Не разбирам нищо. Кой е Хорис Кю?

— Вашият най-ужасен кошмар! — изсумтя Абърнати, сякаш това обясняваше всичко.

Куестър Тюс бе съвсем малко по-словоохотлив:

— Ще ви кажа кой е той. Хорис Кю е най-големият размирник, който някога е съществувал! Един нископоставен фокусник, но и притежател на достатъчно магическа сила, за да се забърка в някоя неприятност. Мислех, че сме се отървали от него, но трябваше съм по-предвидлив! Абърнати, спомняш ли си случая с кравите?

— Случаят с кравите ли? — заинтересува се Бен.

Вглъбен в своята тирада, Куестър не го чу.

— Хорис заяви, че ще се опита да осъществи контакт с кравите, за да въздейства по-пълноценно върху техните млекодайни качества и тогава нещата надминаха всякакви граници. Магическите му усилия докараха бедните създания до необуздан бяс. Те се освободиха и се втурнаха из цялата страна, изпотъпкаха посевите от пшеница, а отгоре на всичко и няколко града. Същото се случи и с кокошките. Този път, както знаеш, той преобърна еволюционния процес и те полетяха като птици, а навсякъде в околността от небето започнаха да се сипят яйца.

Бен широко се усмихна:

— Какво говориш?

— А не забравяй и историята с котките! — рязко рече Абърнати. — Той намери начин да ги организира на ловджийски глутници, с помощта на някакъв налудничав план, за да отърве страната от мишките и плъховете, но цялата работа се оказа удар под кръста, тъй като накрая котките подгониха кучетата! — Абърнати се разтресе.

— Това беше отвратително — съгласи се Куестър, като поклати потвърдително глава към Бен. — Но най-лошото, което той направи, онова, заради което беше заточен, беше магията с бързорастящото растение. То раждаше семена всяка нощ и превърна всичко, на разстояние от осемдесет километра от Сребърния дворец, в същинска джунгла! — Куестър презрително сви ръце. — Отне ни цели седмици, за да проправим път през нея! И докато орязвахме растенията, докато кралят и неговите придворни бяха затворени като в капан в двореца, демоните на Абхаддон се възползваха от отсъствието на Паладин и нападнаха страната неочаквано. Десетки градове и ферми, както и десетки животи бяха погубени. Настана истинска бъркотия.

— Не проумявам — призна Бен. — За какво е било всичко това? Изглежда сякаш той е имал добри намерения.

— Добри намерения? — Куестър Тюс пребледня. — Аз изобщо не мисля така! Тези планове целяха изнудване! Кравите, кокошките, котките, растенията — всички те бяха инструменти, с които безмилостно искаше да развърже кесиите на онези, които имаха пари! Хорис Кю никога не е помислял за нищо друго, освен за себе си! Десет минути след провала на един план, в главата му вече се мътеше нов! Простете за подбора ми на думи.

— Но, Куестър, това е било преди повече от двайсет години, както сам каза — Бен едва сдържаше смеха си.

— Ето това е, разбирате ли? — раздразнено отсече Куестър, а израженията по лицата на другите се изкривиха при думите му. — Хорис Кю винаги изглежда напълно безобиден, просто един досадник. Никой не го приема на сериозно. Дори брат ми го пренебрегваше, докато не се случи историята с демоните. Тогава и Мийкс реши, че Хорис трябва да си отиде. Изглежда неочакваната поява на демоните попречи на собствените му планове, а моят брат можеше да понесе всичко друго, но не и това.

Мийкс — братът на Куестър беше предишният придворен вълшебник. Той бе примамил Бен да дойде в Отвъдната земя, а след това се беше превърнал в най-злия му враг. Това беше вече минало, но то едва ли можеше да бъде забравено. Мийкс надали би търпял човек като Хорис Кю да попречи на плановете му.

— Като и да е — завърши Куестър. — Моят брат убеди стария крал да изпрати Хорис на заточение. Така той бе изгонен. Това е всичко.

— А-ха — Бен потърка брадичката си. — А къде беше заточен?

В погледа на Куестър се прочете явно неудобство.

— Във вашия свят. Велики господарю — неохотно призна той.

— На Земята? В последните двайсет години? — Бен се опита да си спомни дали не беше чел нещо за някой си на име Хорис Кю.

— Предпочитано бунище за захвърляне на престъпници и досадници, за съжаление. Не можеш да се възползваш особено много от магията там, където не вярват поне малко в нейното съществуване, знаете това.

Абърнати мрачно кимна. Те стояха, вторачени в Бен. Очевидно, изчерпали силите си, чакаха неговия отговор. Бен погледна към Уилоу, която се хранеше и не отвърна на погледа му. Тогава си спомни, че искаше да каже на приятелите си за детето. Стори му се, че това трябваше да почака сега.

— Добре, защо не изслушаме каквото има да каже? — предложи Бен, любопитен да види този, който можеше да разстрои дори Абърнати, който по принцип никога не се вълнуваше толкова. — Може би се е променил.

Тъмночервеното лице на Куестър доби огненоален цвят.

— Да се е променил? Само ако кравите полетят! — Абърнати се спря, като очевидно размисли, че когато става дума за Хорис, може би подобно сравнение не е достатъчно точно. — Невъзможно е. Велики господарю! — поправи се той, просто, за да направи нещата съвършено ясни. — Не се срещайте с него. Не го допускайте да направи и една крачка през прага на двореца. Аз щях да изпратя стражата да го посрещне още на пътя, ако знаех, че идва. Все още не мога да повярвам, че се е осмелил да се върне! — Той прекъсна думите си и ненадейно се почувства объркан. — Все пак, как всъщност се е върнал?

— Няма значение. Той е един молител — отбеляза Бен внимателно. — Не мога да отпращам молителите без дори да съм говорил с тях. Това може да се окаже повод за какво ли не. Аз съм длъжен поне да поговоря с него. С какво би могъл да навреди един разговор?

— Вие не разбирате. Велики господарю — зловещо промълви Абърнати.

— Наистина не разбирате — съгласи се Куестър.

— Отървете се от него още сега.

— Не го допускайте и на километър от вас.

Бен сви устни. Никога не бе виждал своите съветници толкова непреклонни. Не проумяваше как един обикновен разговор може да му създаде проблеми, но и не бе склонен да се откаже напълно от техните предупреждения.

— Смяташ ли, че твоята магия е равностойна на неговата? — след минута запита той Куестър.

Куестър се изправи.

— Повече от равностойна е. И все пак Хорис има много подвеждащ нрав.

Бен кимна.

— Е, не мога да го отпратя просто така. Защо всички заедно не се срещнем с него? По този начин вие ще можете да ме предупредите, ако той се опита да направи нещо. Какво ще кажете?

Абърнати се върна на мястото си, без да промълви и дума. Куестър настръхна още повече, но накрая кимна в знак на съгласие.

— Не ми казвайте, че не съм ви предупредил — заяви отсечено той и направи знак на слугата, който стоеше в далечния край на залата.

Те останаха на местата си в очакване, без да продумат. Бен протегна ръка към ръката на Уилоу и нежно я стисна. Тя му се усмихна в отговор. В далечния край на стаята Парснип се появи, излязъл от кухнята, бегло поздрави притихналата компания и изчезна обратно вътре. Бен си помисли, че му се искаше бързо да се отърве от Хорис Кю и да се заеме с делата си. Мислеше за срещите, които бе насрочил и за работата, която трябваше да свърши. Някога смяташе, че никой не работи по-усилено от един адвокат в съда, но сега откриваше, че кралете го правят. Изискваше се постоянно да взема решения, правеха се планове, нуждаещи се от обмисляне и възникваха проблеми за разрешаване точка по точка. Толкова много неща зависеха от него. Толкова много хора биваха засягани от неговите действия. Той харесваше предизвикателството, но постоянно се плашеше от голямата отговорност. Понякога се замисляше за обстоятелствата, при които бе доведен до това място в живота си и се чудеше как е могло да се случи така. Беше доказано, че всичко е възможно. Можеше да прецени откъде идва, къде е бил и това го поразяваше. Можеше да прецени и още веднъж да се убеди, че независимо от тежките изисквания и напрежението, той никога нямаше да замени сегашния си живот за своето минало.

— Все още можете да промените мнението си относно това, Велики господарю — тихо го посъветва Куестър, който не беше готов да остави спора да затихне.

Но Бен, потънал в размисъл върху собствения си живот, свърза тази забележка с разсъжденията си и определи като погрешна преценката на вълшебника. Бен беше човек, преоткрил себе си, след като бе дръзнал да се възползва от един шанс, който никога нямаше да стане достояние за другите хора. Ето защо сега беше безсмислено да си променя решението. Той щеше да стане баща, помисли си и отново го обзе удивление. Какво ли щеше да бъде това за човек, над четиридесетте, който никога не беше имал деца? Какво ли щеше да представлява за човек, който не се беше грижил за семейство от толкова дълго време? Бен искаше да има дете, но признаваше, че не знае дали е готов за това.

От далечния край на залата се дочу трополене на ботуши и влезе някакъв мъж. Той беше висок и мършав, с необичаен вид. Имаше кокалести ръце и крака, а носът, ушите и адамовата му ябълка стърчаха напред, като че ли бяха прикрепени към главата му като клечки към картофено човече. Беше облечен в сива молителска роба, която изглеждаше така, сякаш за последен път бе влязла в употреба като постелка за под в някоя конюшня. Краката му бяха боси и прашни, а ръцете — със смирено сключени пръсти пред тялото. Снагата му беше превита. Той пристъпи напред, като уморено заваляше крачка, а главата му леко се поклащаше. Някаква птица с черни пера и бял гребен бе кацнала на рамото му, а светлите й очи изглеждаха неспокойни.

— Велики господарю — поздрави Хорис Кю краля и падна на колене. — Благодаря ви, че се съгласихте да ме приемете.

Бен се изправи, като си мислеше, че този човечец е най-безобидно изглеждащата заплаха, която някога бе срещал.

— Изправи се — заповяда той. — Нека чуем какво имаш да кажеш за себе си. Досега нещата не са в твоя полза.

Хорис стана с измъчено изражение на изтерзаното си лице. Имаше доста неприятен тик на едното око, придаващ му вид на човек, който сякаш непрекъснато се отдръпва от някакъв въображаем удар.

— Признавам всичко, Велики господарю. Направил съм всичко, за което съм обвинен. Каквото и да са ви казали Куестър Тюс и Абърнати, признавам си. Не възнамерявам да оспорвам нищо. Просто искам да ви помоля за прошка.

Куестър изръмжа.

— Какво си намислил, Хорис Кю? Намислил си нещо.

— Аук! Бигар е по-добър! — изкряка птицата.

— Тази птица ми изглежда позната — заяви Абърнати и косо изгледа Бигар.

— Просто обикновен папагал, моят другар по пътя на живота — Хорис Кю примига два пъти с око.

Абърнати се намръщи:

— Предполагам, че си го научил да напада кучета?

— Ауууукк! Моля! Моля! — изкрещя птицата.

Бен заобиколи масата, така че да застане между Абърнати и папагала.

— Не трябва ли да бъдеш на заточение, Хорис? — попита той. Какво те накара да се върнеш?

— Велики господарю, аз моля просто за още една възможност. — Искрен вид на разкаяние се разля по ръбестото лице на Хорис Кю. — Имах двайсет години време, за да се разкая, да обмисля грешките си, да се задълбоча върху лошото си поведение. Щастлив съм, че се измъкнах жив от Отвъдната земя, както може да ви каже Куестър Тюс. Ала сега аз искам да се прибера у дома и да започна всичко отначало. Възможно ли е?

Бен внимателно го изгледа.

— Не знам — каза той.

— Не го правете. Велики господарю — веднага го предупреди Куестър.

— Дори не си помисляйте за това. Велики господарю добави Абърнати.

— Аук! Ура за Хорис, ура за Хорис! — обяви птицата.

— Благодаря ти, Бигар — Хорис потупа нежно птицата и отново обърна поглед към Бен. — Имам план, Велики господарю, ако ми разрешите да се върна. Не моля за нищо повече нито вас, нито когото и да е. Искам само да бъда оставен на мира. Ще изживея живота си като отшелник, няма да преча на никого. Но ако възникне някаква нужда, аз ще бъда готов да се отзова с всичко, което се иска от мен. Имам някои познания относно магията, които някой ден биха могли да се окажат от полза. Аз ще ви ги предложа тогава, когато сметнете, че ще е уместно. Можете да разчитате, че ако ме повикате, ще бъда тук.

— Смятам, че точно заради вашите магии сте се забъркали в неприятности последния път — предупреди го меко Бен.

— Да, да, съвършено вярно. Но аз няма да се намесвам в делата на държавата или на нейния народ, освен ако не съм призован да го направя — каза Хорис. Тиктик, обади се увреденото му око. — Ако наруша това споразумение, вие ще можете да възстановите моето наказание веднага.

— Не — изрече Куестър Тюс.

— Не — като ехо произнесе Абърнати.

Бен се опита да сдържи усмивката си. Вероятно трябваше да приема всичко това по-сериозно, помисли си той, но беше трудно да се развълнуваш особено силно при вида на такъв човечец, чиито най-големи престъпления бяха, че е накарал кокошките да литнат, а кравите да се надигнат срещу стопаните.

— Аук! Хубава дама — ненадейно изви глас птицата.

Уилоу се усмихна и погледна Бен. Той си спомни за детето.

— Ще си помисля за това и ще ти дам отговор след няколко дни — оповести Бен, като не обърна внимание на сумтенето на Куестър и Абърнати. — Тогава можеш да дойдеш отново.

— Какво щастие. Велики господарю — отвърна Хорис Кю и направи дълбок поклон. — Благодаря ви, благодаря ви. Безкрайно съм ви задължен.

Той бързо се обърна и бе изведен от стаята. Бен се чудеше що за птица беше Бигар. Чудеше се колко ли думи може да произнася.

— Е, това беше едно глупаво решение, което си заслужава да бъде запомнено! — отсече Куестър Тюс с неприязън. — Ако ми разрешите да го кажа. Велики господарю!

— Разрешавам ти — отвърна Бен, въпреки че думите бяха вече казани.

— Има нещо, което ми е познато около тази птица промърмори Абърнати.

— Само защото един човек изглежда безобиден, не значи, че наистина е такъв — продължи Куестър. — В случая с Хорис Кю, външния вид не само подвежда, той направо лъже!

Бен се чувстваше отегчен от тази тема и затова умолително вдигна ръце:

— Господа! — предупредително изрече той. Надяваше се да получи погледи, изпълнени със срам, но вместо това му беше отвърнато с враждебно мълчание. Той въздъхна. Не може винаги да става така, както човек очаква, помисли си Бен. Ето защо, повечето проблеми изискваха компромиси.

— Ще обсъдим въпроса по-късно. Става ли?

Уилоу се изправи и застана до него, а той се усмихна, защото тя го хвана под ръка.

— Парснип! — извика Бен и когато готвачът застана до магьосника, писаря и пратеника, кралят попита:

— Какво ще кажете за попълване на семейството ни с още един член?

— Стига той да не е Хорис Кю — промърмори Куестър Тюс, като ни най-малко не му пролича да съжалява за думите си.

Загрузка...