Вечна

Осма глава

Аз виждам мъртвите. Навсякъде. На улицата, на плажа, в моловете, в ресторантите, по коридорите, в училище, на опашката в бюфета и пред лекарския кабинет, макар че никога не съм ги срещала при зъболекаря. Но за разлика от призрачните образи, които дават по телевизията и във филмите, те не ме безпокоят и не искат помощта ми, не ме спират, за да си побъбрим. Най-много да ми се усмихнат и да ми махнат с ръка, когато разберат, че ги виждам. Като повечето хора, те също обичат да бъдат забелязвани.

Но гласът в стаята ми не принадлежи на призрак. Определено. И не е на Райли. Гласът в стаята ми е на Деймън.

Така разбрах, че сънувам.

— Здрасти — усмихва се той и сяда на мястото до мен секунди след биенето на звънеца, но понеже това е часът на господин Робинс, не може да се каже, че е закъснял.

Аз кимам, като се опитвам да изглеждам спокойна и естествена и абсолютно незаинтересована. И да скрия истината, че съм хлътнала дотолкова, че го сънувам.

— Леля ти е много симпатична — поглежда ме той и започва да почуква химикалката си в чина, да натиска пружината и за отваряне и затваряне и това непрекъснато „клик–клик–клик“ направо ме влудява.

— Да, голяма работа е — казвам под носа си, проклинам наум господин Робинс, който още се бави в тоалетната, и го призовавам да прибере най-накрая тая бутилка и да влезе в час.

— Аз също не живея със семейството си — казва Деймън и гласът му спира всички други шумове в стаята. Спира и мислите ми.

Сега пък започва да върти химикалката между пръстите си, обръща я веднъж, и още веднъж, и още, с точни и уверени движения.

Стискам устни и бръквам в тайния джоб с айпода, като се чудя дали няма да е грубо, ако го включа и блокирам и неговия глас.

— Аз съм сирак.

— Сериозно? — питам въпреки твърдото си решение да поддържам разговора на абсолютния минимум.

Просто досега не съм срещала сираци на нашата възраст и винаги съм си мислела, че тази дума звучи малко самотно и тъжно. Въпреки че по вида на колата и дрехите му и предвид тази звездна петъчна вечер в хотел „Сейнт Реджис“, не го виждам да се чувства зле.

— Напълно сериозно — кима той.

В мига, когато спира да говори, веднага дочувам Стейша и Онър да си шепнат, да ме наричат откачалка и други още по-гадни неща. Но виждам как Деймън подхвърля химикалката си във въздуха и тя сякаш литва, прави няколко осморки във въздуха, преди да кацне обратно върху пръста му, и това завладява цялото ми внимание.

— А твоето семейство къде е? — пита ме той.

Просто е невероятно как шумът спира и започва, започва и спира като в някаква странна игра на музикални столове. Игра, в която аз съм тази, която винаги губи.

— Какво? — примигвам, разсеяна от вълшебната му химикалка, която се рее в пространството между нас, макар че не пропускам да чуя подигравките на Онър за облеклото ми. Нейният приятел се прави, че е съгласен с нея, но го чувам да се пита вътрешно защо тя никога не се облича като мен. Всичко това ме кара да нахлупя качулката, да пусна айпода и да обърна гръб на всичко. Включително и на Деймън.

— Къде живеят майка ти и баща ти? — не се предава той.

Затварям очи и се наслаждавам на сладката тишина през тези няколко секунди, докато говори. После ги отварям и ги забивам в неговите.

— Мъртви са — отговарям най-после и в същия миг господин Робинс влиза в клас.

— Съжалявам.

Деймън се е навел към мен през масата, на която се събираме за обяд, а аз се въртя наляво и надясно и чакам с нетърпение появата на Хевън и Майлс. Току-що отворих пакета с обяда си и открих между сандвича и пържените картофи едно червено лале. Лале! Като онова от петък. И въпреки че нямам никаква представа как го е направил, съм убедена, че е работа на Деймън. Но това, което ме тревожи, не са странните фокуси, а начинът, по който ме гледа, начинът, по който ми говори, начинът, по който ме кара да се чувствам…

— За семейството ти. Не знаех…

Свеждам поглед към бутилката с плодовия сок, въртя капачката му наляво–надясно, наляво–надясно и се моля той да смени темата.

— Не обичам да говоря за това — казвам накрая.

— Аз знам какво е да изгубиш любим човек — прошепва Деймън, протяга ръка през масата, слага я върху моята и ме изпълва с прекрасна смесица от топлина, спокойствие и чувство за сигурност… Затварям очи и й позволявам да влезе в мен. Позволявам си да й се насладя. Щастлива, че чувам какво ми казва, а не какво мисли. Като обикновено момиче… с едно не чак толкова обикновено момче.

— Ъ–ъ… извинявайте.

Отварям очи и виждам Хевън, която стои до ръба на масата и е леко наведена към нас. Жълтите й очи гледат злобно към ръцете ни.

— Съжалявам, ако прекъсвам нещо.

Отдръпвам ръката си и я заравям в джоба, сякаш е нещо неприлично, което никой не бива да вижда. Искам да й обясня, че видяното от нея е нищо и не означава нищо, но в себе си знам прекрасно, че не е точно така, затова не мога да измисля какво да й кажа.

— Къде е Майлс? — отварям най-накрая уста.

Тя прави физиономия и сяда до Деймън. Враждебните й мисли превръщат аурата й от светложълта в тъмночервена.

— Майлс си чати с последната си интернет находка, известен под името „прав корав и готов на всичко 307“ — отговаря тя и веднага се заема със своето кексче, като старателно избягва погледа ми. Обръща се демонстративно към Деймън и пита: — Е, как прекарахте уикенда?

Аз свивам рамене, защото знам, че всъщност не пита мен, и я гледам как лепва език на захарната глазура и както обикновено я близва за проба. Досега не съм била свидетел на случай, в който да не я хареса. Поглеждам към Деймън и установявам, че и той свива рамене, което е повече от изненадващо, защото от това, което видях в петък, мога смело да кажа, че неговият уикенд е бил далеч по-приятен от моя.

— Ами, тогава да ви кажа аз. Както се досещате, моята петъчна вечер беше пълна трагедия. През по-голямата част от времето бърсах и чистих повръщаното от Остин, защото домашната ни помощница беше във Вегас, а нашите не си направиха труда да се върнат от… и аз не знам откъде. Но в събота си наваксах напълно. Беше размазващо. Не, сериозно, това беше една от най-хубавите вечери в живота ми. И щях непременно да ви поканя, ако знаех, но всичко стана в последната минута.

Тя клати убедено глава и най-сетне благоволява да ме погледне.

— Къде беше? — питам, като се опитвам да звуча непринудено, въпреки че току-що съм видяла в съзнанието си онази тъмна и страшна дупка, в която се е забавлявала.

— В един страхотен клуб. Заведоха ме няколко момичета от групата.

— Коя група — отпивам бавно от сока си.

— В събота се събират пристрастените към пристрастените. Ония, дето обичат да им помагат да преодолеят зависимостта си — опитва се да обясни тя. — Както и да е, думата ми беше за едно момиче, Еванжелин. Тя е душата на групата. Наричат я донор.

— Какво? Кой кого нарича донор? — намесва се Майлс, който най-после се появява, слага миникомпютъра си на масата и сяда до мен.

— Пристрастените да помагат — бързам да го включа на скорост.

Хевън върти театрално очи.

— Не, не те, а вампирите. Донор е онзи, който позволява на другите вампири да се хранят от него. Схващате ли? Например да смучат от кръвта и плътта му. Мен ме наричат „дечко“, защото аз искам само да ги следвам, не искам да храня никого. Поне не още — засмива се тя.

— Кого да следваш? — пита Майлс, грабва компютъра си и проверява съобщенията си.

— Вампирите. Ох, опитай се да следиш мисълта ми. Та, говорех ви за това момиче, Еванжелин. Между другото, това е вампирското й име, истинското…

— Хора с вампирски имена? — намесва се Майлс и оставя миникомпютъра пред себе си, за да му е под ръка.

— Абсолютно — кима тя, пъха пръста си дълбоко в глазурата и го облизва блажено.

— Това да не е нещо като артистичен псевдоним? Нали знаете, нещо като името на първото ти куче, плюс моминското име на майка ти? Защото ако е така, значи аз съм принцеса Славин. Благодаря за аплодисментите — ухилва се той.

Хевън въздъхва дълбоко и се моли за търпение.

— Ох, не, нищо подобно. Вижте, вампирското име е сериозна работа. За разлика от повечето хора, аз нямам нужда да сменям моето, защото Хевън е органично свързано с вампирите име, сто процента натурално, без добавки и консерванти — смее се тя. — Казах ви, че съм принцесата на мрака, нали? И така, отидохме до този клуб. Намира се някъде в Ел Ей и се казва „Ноктюрно“ или нещо подобно.

— „Ноктюрно“? — възкликва Деймън, хваща здраво шишето с напитката си и се втренчва в нея.

Хевън оставя кекса на масата и пляска с ръце:

— Хей! Най-после някой от моята кръвна група.

— И имаше ли… безсмъртни? — пита той, все още загледан в бутилката.

— С тонове. Мястото гъмжи от тях. Има дори и ВИП стая. Успях да надникна в нея. После седнах на бара, където сервираха кръв.

— Не те ли поодраскаха малко? — пита Майлс, докато пръстите му танцуват по клавиатурата, защото си чати с двама наведнъж.

— Смейте се, колкото си искате, но ви казвам, че беше направо супер. Дори и когато Еванжелин ме заряза заради някакъв приятел, когото срещна там. Но се запознах с друго момиче, което беше още по-готино от нея и което, между другото, също се е преместило току-що в града ни. И сигурно ще започна да излизам с нея.

— И ще скъсаш с нас? — зяпва към нея в престорена тревога Майлс.

Хевън прави гримаса.

— Остави сега това, важното е, че моята съботна вечер е била много по-готина от вашата, е, може би не и от твоята, Деймън, защото виждам, че си навътре в тия работи, но за тези двамата съм сигурна — казва надменно тя и кима към мен и Майлс.

— Как мина мачът? — ръгам с лакът Майлс, опитвайки се да привлека вниманието му върху нас и да го отдалеча от електронния му приятел.

— Всичко, което знам, е, че отборният дух беше малко в повече. Някой победи, а друг загуби. Виж, в събота си бях предимно в моята стая и си чатих с този приятел, който, между другото, се оказа голям тлъст лъжец — поклаща разочаровано глава и ни сочи към екрана на миникомпютъра си. — Вижте това. През целия уикенд го моля за снимка, защото няма начин да се срещна с него, без да разбера предварително как изглежда, и ето какво ми изпраща. Тъп позьор!

Поглеждам набързо към снимката на дисплея, без да разбера защо Майлс се пали толкова.

— И откъде си толкова сигурен, че това не е той? — поглеждам го учудено.

— Защото на снимката съм аз — обажда се Деймън.