Вечна

Девета глава

Вероятно Деймън е бил модел за известно време, докато е бил в Ню Йорк. Ето защо снимката му витае в киберпространството и чака някой да я свали от там и да я представи за своя.

И въпреки че приемаме обяснението, и се смеем до припадък на странното съвпадение, има нещо, дето някак не мога да си го обясня. Ако се е преместил тук от Ню Мексико, а не от Ню Йорк, не трябва ли на снимката да е забележимо по-млад? Защото не познавам човек, който да изглежда на седемнайсет така, както е изглеждал на четиринайсет или петнайсет, а върху дисплея на миникомпютъра на Майлс той е точно такъв, какъвто е в момента.

И аз не намирам логично обяснение за това.

Следобед имаме изобразително. Нареждам се на опашката за шкафчетата с учебните материали, грабвам всичко необходимо, тръгвам към моя статив и се опитвам да остана равнодушни, когато виждам, че Деймън е седнал точно до моето място. Поемам дълбоко въздух и се заемам с обичайните приготовления. Закопчавам работната си престилка, отварям боите, избирам си четка и уж случайно хвърлям поглед към платното му, но веднага навеждам глава, за да не издам изумлението си от майсторската му работа — прекрасно изпълнение на картината на Пикасо „Жена с жълта коса“.

Задачата ни е да нарисуваме картина на един от големите майстори, да изберем една от тези превърнати в икони творби и да се опитаме да я пресъздадем възможно най-точно. Не знам защо реших, че една от онези прости на вид картини на Ван Гог ще ми бъде по силите, въобразих си, че с този избор съм си опекла работата и шестицата ми е в кърпа вързана. Но сега, когато гледам към хаотичните си трескави мазки на четката по платното, разбирам, че съм го подценила. И е твърде късно да поправя нещата. Но най-лошото е, че нямам никаква представа как да продължа.

Откакто съм медиум, вече не ми е необходимо да уча. Няма нужда дори да чета. Просто слагам ръце на книгата и цялата история се появява в главата ми като филм. Ако питате за тестовете, да го кажем така — вече не ми трябват „пищови“. Просто прокарвам пръсти по въпроса и отговорът ми се разкрива на секундата.

Но с изкуството нещата са съвсем различни.

Защото талантът не може да се имитира.

Затова и моята картина е на светлинни години от тази на Деймън.

— „Звездна нощ“? — пита той и кима към мокрото, жалко, наплескано в синьо платно.

Вътрешно се гърча от срам и не без основание се изненадвам, че е успял да отгатне коя е творбата, предвид какво шарено петно съм сътворила.

И сякаш да измъча допълнително себе си, хвърлям още един поглед към неговите прокарани като че на шега точни контури и изящни извивки. И прибавям това към безкрайния списък от нещата, в които той е невероятно добър.

По английски също е върхът. Може да отговори на всички зададени от господин Робинс въпроси, което е просто фантастично, предвид, че трябваше да прочете всичките триста и няколко страници на „Брулени хълмове“ само за една нощ. Да не споменавам познанията му по история. Където и да го пипнеш, започва да ти говори, сякаш е бил очевидец на онези потънали в мъглата на вековете събития, за които учим. Освен това си служи еднакво добре и с двете ръце, което може и да не е кой знае колко впечатляващо, но когато го видиш да пише с едната ръка, а с другата да рисува, без някоя от дейностите да страда заради другата, не можеш да не се смаеш. Да не споменавам онези странни лалета и вълшебната му химикалка.

— Точно като Пикасо. Чудесна е — кима госпожа Мачадо, загледана в картината му, и поглажда дългата си лъскава плитка.

Аурата й вибрира в красиво кобалтовосиньо, а съзнанието й прави цигански колела и салта, подскача от радост и пробягва из мисления й списък с талантливи бивши ученици, само за да установи, че никога досега не е преподавала на такъв природно надарен гений.

— Да видим и Евър — обръща се към моята работа тя.

Продължава да се усмихва, но чувам ясно как си мисли:

„Небеса, какво ли може да е това?“

— Исках да нарисувам Ван Гог. „Звездна нощ“ — започвам да пелтеча от срам, защото мислите й потвърждават най-лошите ми опасения.

— Ами… не е зле като начало — кима тя и се бори всячески да запази естественото и спокойно изражение на лицето си. — Стилът на Ван Гог е много по-труден, отколкото изглежда. Не забравяй за жълтото и златното. Все пак това е звездна нощ, нали?

Проследявам я, докато се отдалечава, и виждам как аурата й се разширява и заблестява отново. Знам, че не хареса картината ми, но оценявам усилията й да го скрие. После, без да се замислям, топвам четката в жълтото, притискам я до още незасъхналата синя вихрушка и на платното се появява едно огромно зелено петно.

— Как го правиш? — тръскам ядосано глава и местя поглед от прекрасната рисунка на Деймън към моята безобразна цапаница и обратно. Сравнявам, противопоставям и усещам как самочувствието ми пада рязко под нулата.

Той се усмихва и очите му намират моите.

— Кой, мислиш, че е учителят на Пикасо?

Без да искам, изпускам четката. Снабдявам обувките, престилката и лицето си с големи и малки зелени капки. Спирам да дишам, когато той се навежда да я вдигне и я слага отново в ръката ми.

— Всеки започва отнякъде — казва той и ме поглежда с тъмните си, прилични на тлеещи въглени очи.

Вдига ръка и пръстите му докосват белега на лицето ми.

Онзи, на челото.

Онзи, който крия под бретона.

И за който той няма откъде да знае.

— Дори и Пикасо е имал учител — усмихва се мило той, отдръпва ръката си заедно с топлината, която идва от нея, и се връща при картината си.

Едва тогава си позволявам да си поема дъх.