Вечна

Четвърта глава

Райли ми помогна да възстановя спомените си. Вещо ме водеше през общото ни детство, припомняше ми живота, който водехме преди, приятелите, които имахме, докато всичко започна да си идва на мястото. Тя беше тази, която ме научи да оценя новия си калифорнийски живот. Докато я гледах как се прехласва по новата ми стая, по лъскавите червени капаци на прозорците, удивително красивите плажове и новото ми училище, започнах да осъзнавам, че макар да не е животът, който исках, този също не е за изхвърляне.

И въпреки че все още се караме, спорим и както преди си лазим взаимно по нервите, истината е, че аз живея заради нейните посещения. Фактът, че мога да я виждам, намалява с един хората, които ми липсват. Времето, прекарано с нея, е най-хубавата част от деня ми.

Единственият проблем е, че тя го знае. И всеки път, когато подхвана темата, върху която тя е наложила табу, а именно цялата серия от въпроси като: Кога ще мога да видя мама, татко и Жълтурко? Къде отиваш, когато си тръгнеш оттук? и така нататък, тя ме наказва, като изчезва за известно време.

Отказът й да сподели с мен тайните си ме тормози, но не мога да не призная, че я разбирам. Аз също не доверявам на никого новите си способности да виждам аурата на хората и да им чета мислите, нито казвам на някого колко много ме промени това, промени дори начина ми на обличане.

— Докато се обличаш така, никога няма да си намериш гадже — смее ми се тя почти всяка сутрин и се излежава в леглото ми, докато аз търча из стаята, опитвам се да се приготвя за училище и да изляза от къщи малко по-навреме.

— Е, не всички могат просто да протегнат ръка и да напълнят гардероба си с шик дрехи — мърморя, докато пъхам крака в износените стари обувки за тенис и притягам разръфаните им връзки.

— Глупости. Сабин не ти ли даде кредитната си карта? Не ти ли каза да си купиш, каквото поискаш? И откъде измисли тия качулки? Да не би да си от някаква банда?

— Сега нямам време за това — отвръщам, грабвам учебниците, айпода и раницата и тръгвам към вратата. — Идваш ли?

Обръщам се към нея и усещам, че търпението ми се изпарява, както става винаги, когато видя да свива устни и най-спокойно да обмисля предложението ми.

— Добре — казва най-накрая, — но само ако си свалиш качулката. Чудя се как я търпиш. Аз например толкова обичам да чувствам вятъра в косите си!

— Добре — тръгвам бързо по стълбите. — Само че когато стигнем до Майлс, трябва да изчезнеш. Просто ми настръхват косите, като те видя да седиш на коленете му, без да ти е разрешил.

Когато с Майлс се добираме до училище, виждаме, че Хевън вече ни чака на входа. Очите й шарят нетърпеливо из целия двор.

— Звънецът ще бие всеки момент, а Деймън още не се вижда на хоризонта. Дали не се е отказал? — поглежда ни тя и жълтото й око святка тревожно.

— Защо да се отказва? Та той току-що е започнал? — успокоявам я, влизам в училище и тръгвам към шкафчето си.

Тя върви плътно до мен и аз чувам как дебелите гумени подметки на ботушите й пружинират върху мозайката.

— Ми… защото ние сме много под неговото ниво например? Защото е прекалено хубаво, за да е истина?

— Не, трябва да дойде на всяка цена. Евър му зае своите „Брулени хълмове“, което означава, че днес трябва да дойде. Най-малкото поне за да й ги върне — обажда се Майлс, преди да успея да го спра.

Поклащам отчаяно глава, набирам комбинацията на ключалката и усещам тежкия поглед на Хевън.

— И кога стана това, ако смея да запитам? — Слага ръце на кръста тя и ме изглежда кръвнишки. — Защото ти знаеше, че съм си го заплюла, нали? И как така не знам нищо по въпроса? Защо никой не ме е светнал какво става? Последното, което чух, беше, че ти дори не си му виждала физиономията.

— О, видя го и още как! И така се втрещи, че бях готов да звъня на 911 — смее се Майлс.

Отново поклащам глава, заключвам шкафчето и тръгвам по коридора.

— Ми какво, така си беше — вдига рамене той и тръгва след мен.

— Чакай малко, нека да се разберем. Искам да си изясня как да те възприемам, като пречка или като заплаха? — пита Хевън и се втренчва в мен изпод силния черен грим. Ревността променя цвета на аурата й в тъмнозелен.

Поемам дълбоко дъх, поглеждам към тях и през ума ми минава, че ако не ми бяха приятели, можех да им кажа истината. Че това са абсолютни глупости. Може ли някой да си заплюе друг човек и да смята, че всичко е уредено? Освен това бих им казала, че в сегашното ми състояние, когато непрекъснато чувам гласове, виждам аури и ходя с размъкнати дънки и суичъри, на мен не бива да се разчита. Но не казвам нищо. Само измърморвам:

— Точно така, аз съм пречка. Аз съм едно голямо непредсказуемо бедствие, което ще се стовари върху главите ви всеки момент. Но не съм заплаха. Главно, защото не съм заинтересована. Знам, че ти е трудно да повярваш, като имам предвид, че за теб той е супер, секси, неустоим, взривоопасен и всичко, което изреди вчера, но истината е, че аз не харесвам Деймън Огъст! Просто не знам какво повече да кажа.

— Не е нужно да казваш нищо повече — измънква Хевън, лицето й застива, а очите й гледат право напред, зад рамото ми.

Проследявам погледа й и виждам зад гърба си Деймън с блестящия ореол от копринено черни къдрици и очи, в които тлеят черни въглени, с фантастични тяло и усмивка и усещам, че сърцето ми прескача два такта. Той задържа вратата отворена и казва:

— Здрасти, Евър, само след теб.

Втурвам се към чина, избягвам на сантиметри раницата на Стейша, поставена както винаги на пътя ми. Лицето ми пламва от срам, защото знам, че Деймън, който се бе оказал точно зад мен, е чул всяка дума от разговора ни с Хевън.

Пускам раницата на пода, настанявам се на мястото си, вдигам качулката и пускам айпода с надеждата да се откъсна от шума в стаята и да обмисля току-що станалото. Да убедя себе си, че самочувствието на едно толкова самоуверено, толкова красиво, толкова невероятно момче като него не би му позволило да се разстройва от глупавите думи по негов адрес, казани от момиче като мен.

Но тъкмо започвам да се отпускам, успяла да убедя себе си, че не бива да отдавам толкова голямо значение на инцидента, когато нещо изведнъж ме разтърсва до дъно — кожата ми настръхва като при електрически шок, вените ми започват да пулсират и цялото ми тяло изтръпва.

И всичко това само защото Деймън слага ръка върху моята.

Мен никой не може да ме изненада. Откакто се сдобих с особени психически способности, единствено Райли успява да го прави и повярвайте ми, дори и на нея й се налага да търси все нови начини. Вдигам поглед от ръката си към лицето на Деймън и го виждам да ми се усмихва мило:

— Исках да ти върна това.

И ми подава „Брулени хълмове“.

Съзнавам, че звучи странно, дори малко откачено, но в мига, когато той заговаря, в стаята настъпва пълна тишина. Съвсем сериозно, секунда по-рано беше пълна с гласове и откъслечни мисли, тайни или изказани на глас, а в следващия…

Решавам, че ми се е сторило, защото разбирам колко нелепо изглежда всичко. После тръсвам глава и казвам:

— Ако искаш, я задръж. Аз нямам нужда от нея. Вече знам какво става накрая.

Той отдръпва ръката си от моята, но аз продължавам вътрешно да треперя.

— Аз също знам — отвръща той и ме гледа толкова настойчиво, двусмислено и мило, че аз бързам да отклоня погледа си.

И точно когато се каня отново да сложа слушалките на айпода в ушите си, за да изолирам звука от язвителните коментари на Стейша и Онър, Деймън отново хваща ръката ми и пита:

— Какво слушаш?

И цялата стая отново се изпълва с тишина. Не, сериозно, през тези няколко секунди нямаше никакви вихрени мисли, нито прошепнати думи, нищо, освен неговия мек, очарователен глас. Първия път реших, че съм успяла някак си да се изключа сама. Но сега знам, че всичко е реално, защото хората продължават да говорят, да мислят и да се занимават с обикновените неща, но аз не чувам нищо. Всичко е блокирано от неговия глас.

Усещам, че ме облива топлина, тялото ми се наелектризира и се питам изненадано каква е причината за реакцията ми. Искам да кажа, че не за пръв път докосват ръката ми, но никога досега не съм изпитвала подобно нещо.

— Попитах те какво слушаш — усмихва се отново той и усмивката му е толкова нежна, че се изчервявам до ушите.

— Ох, някакъв микс от готически рок, специалитет на приятелката ми Хевън. Все стари неща, от осемдесетте, „Кюър“, „Сиуксите“, „Банши“, „Баухауз“ — казвам замаяно, неспособна да отместя поглед от неговия. Изследвам отблизо очите му и се опитвам да определя истинския им цвят.

— Харесваш ли готически рок? — повдига вежди той и оглежда скептично целия наличен инвентар — дългата руса опашка, тъмносиния суичър и чистото лице, по което няма и капчица грим.

— Не, не много. Хевън е по готиката — засмивам се аз. Нервният, кудкудякащ, направо неестествен смях отскача от четирите стени на класната стая и се връща отново при мен.

— А ти? По какво си падаш ти? — пита той, без да отмества поглед от мен. Очите му говорят, че наистина се интересува.

Отварям уста да отговоря, но в същия момент влиза господин Робинс със силно зачервени бузи, но не заради бързото ходене, както си мислят всички. Въздъхвам дълбоко, нахлузвам качулката на главата си и потъвам отново в познатия хаос от младежки тревоги, притеснения за предстоящия тест, образи от мислите на съучениците ми, съжалението на господин Робинс за пропадналите му мечти и учудването на Стейша, Онър и Крейг — какво ли намира в нея този сладур?