Вечна

Седма глава

По пътя до ресторанта мисля само за Райли, за последните подметнати с подигравка в гласа думи. Колко подло и грубо беше от нейна страна да го изтърси ей така, мимоходом, и да изчезне. Откога я моля да ми каже нещо за мама и татко, поне да намекне, че са добре, но вместо да се смили над мен и да ми разкаже за тях, тя все го увърта, все мълчи и не ми обяснява защо и дали изобщо ще се появят.

Човек си мисли, че смъртта прави хората малко по-мили, по-добри. Но очевидно това не се отнася за Райли. Тя е точно толкова досадна, лигава и непоносима, колкото си беше и като жива.

Сабин оставя колата на пиколото и ние влизаме в ресторанта. В мига, когато виждам огромното мраморно фоайе, големите саксии с цветя и невероятната гледка към океана, изведнъж изпитвам съжаление за лошите мисли, които ми се въртяха в главата до този момент. Райли се оказа права. Това място наистина е голяма работа. Тузарско не, ами и отгоре. Страхотно е за срещи, естествено не с нацупената ти племенница.

Управителката ни отвежда до маса с красива покривка, свещник със запалени свещи и малки тумбести бурканчета за сол и пипер, които приличат на сребърни камъни. Сядам, оглеждам се и не мога да повярвам, че този град крие в себе си толкова очарователни места. Особено като го сравня с ресторантите, където обикновено съм ходила.

Но щом си го помислям, изведнъж се спирам. Няма никаква полза да сравнявам картините от преди и след инцидента, да си мисля как са били нещата тогава и как са сега. Въпреки че понякога, докато си около Сабин, е трудно да не сравняваш. Фактът, че е близначка на татко, ми напомня непрекъснато за него.

Тя поръчва червено вино за себе си, а за мен газирана вода. После отваряме менюто и си избираме вечеря. В мига, когато сервитьорката се отдалечава, Сабин прибира русата си, дълга до брадичката коса зад ушите, усмихва ми се мило и пита:

— Е, как вървят нещата? Училището? Приятелите? Всичко ли е наред?

Не ме разбирайте погрешно, аз обичам леля си и съм й признателна за всичко, което прави. Но фактът, че успява да се справи със съдебно жури от двайсет човека, не означава автоматично, че я бива в разговорите на маса. Не й го казвам, разбира се, поглеждам я и отговарям:

— Да, всичко е наред.

Добре де, може би и мен не ме бива много по тая част.

Тогава тя изведнъж хваща ръката ми! Отваря уста да каже още нещо, но преди да го направи, аз вече съм станала от мястото си.

— Ей сега се връщам — измънквам и едва не събарям стола, когато изфучавам обратно натам, откъдето дойдохме преди малко, без да питам за посоката. Затова сервитьорката, с която се сблъсквам, ме изглежда тревожно и в погледа й съзирам съмнение, че ще позная съответната врата нататък по коридора и че изобщо ще стигна навреме дотам.

Поемам в посоката, посочена ми несъзнателно от нея, и прекосявам тичешком една зала с огледала — гигантски огледала в позлатени рамки, наредени по стената в права редица. Днес е петък и хотелът е пълен с гости за някаква сватба, която, от това, което виждам, не би трябвало да става.

Някаква група от развеселени хора минава покрай мен, аурите им са пълни с алкохолни изпарения и енергията от тях се предава и на мен. Оставам леко замаяна, с позиви за повръщане и така размекната, че когато поглеждам към огледалата, виждам дълга редица от Деймъновци и всички до един ме гледат право в очите.

Олюлявайки се, влизам в тоалетната, хващам се с две ръце за мраморния плот пред мивките и се опитвам да си поема дъх. Фокусирам се върху засадените в красиви саксии орхидеи, после върху течния сапун и купа от хавлиени кърпи, поставени в голям порцеланов поднос. Постепенно започвам да се успокоявам и успявам да събера мислите си.

Свикнала съм да поемам всякакви енергии, на които се натъквам случайно в ежедневието си, но бях забравила колко болезнено и силно може да ме удари тя, когато съм свалила защитата си и айподът ми не е с мен. Докосването на Сабин, когато взе ръката ми в своята, ме разтърси със силата на самотата и тихата й тъга така дълбоко, че ме заболя, сякаш някой забива в корема ми нож.

Особено когато осъзнах вината си за нейната тъга.

Сабин е самотна, знам го, но обикновено се правя, че не го забелязвам. Въпреки че живеем в една къща, двете с нея не се засичаме много често. Тя обикновено е на работа, а аз обикновено съм на училище. Вечерите и уикендите се крия в стаята си или излизам с приятели. И често забравям, че не съм единствената, която е изгубила близки хора, забравям, че въпреки че ме пое и се опитва да ми помогне, тя също се чувства толкова самотна и празна отвътре, колкото в деня, когато трагедията се случи.

Но колкото и да ми се иска да я притисна до себе си и да облекча болката й, просто не мога. Прекалено смахната и наранена съм. Аз съм едно куку, което чува мисли и разговаря с мъртвите. Не мога да поема този риск да бъда разкрита. Не искам да се сближавам твърде много с никого, дори и с нея. Най-доброто, което мога да направя, е да завърша гимназия с добри оценки, за да мога да отида в колеж и да й дам възможност да се върне към предишния си начин на живот. Може би тогава ще се събере с онзи мъж, дето работи в същата сграда, в която работи и тя. Онзи, за когото тя още не подозира. Но когато ме хвана за ръката, аз видях ясно лицето му.

Приглаждам косата си с ръце, слагам отново гланц на устните си и се връщам на масата, решена да направя всичко по силите си, за да я накарам да се почувства по-добре, без да издавам тайните си. Сядам на мястото си, отпивам от газираната вода и се усмихвам.

— Добре съм. Наистина. — Кимам утвърдително за по-голяма достоверност и продължавам бодро: — Разкажи ми за някои интересни случаи в работата ти. Има ли готини мъже?

След вечерята излизам и изчаквам Сабин да даде бакшиш на пиколото, за да докара колата отпред. Толкова се заплесвам по разкрилата се пред мен драма между момичето, което утре ще се омъжва, и нейната така наречена шаферка, че буквално подскачам от неочаквания допир на чужда ръка до моята.

— А, здрасти — казвам и усещам разливащата се по цялото ми тяло топлина и гъделичкащата тръпка в мига, когато очите ми срещат неговите.

— Изглеждаш невероятно — оглежда ме бавно Деймън, като тръгва от главата и стига до обувките, после отново се връща на очите ми. — Едва успях да те позная без качулката.

Усмихва ми се с онази негова разтапяща ме усмивка и пита:

— Хареса ли ти вечерята?

Кимам, изненадана, че успявам да го направя.

— Видях те в коридора. Исках да те поздравя, но ти изглежда бързаше за някъде.

Гледам го в очите и се питам какво прави съвсем сам в този тузарски хотел в петък вечер. Носеше тъмен пуловер, черна риза, разкопчана на врата, дънки — дизайнерска изработка, и онези обувки. Всичко е някак прекалено лъскаво за момче на неговите години и в същото време всичко си пасва идеално.

— Реших да разгледам града — отговаря неочаквано на въпроса, който още не съм задала.

И докато се чудя как да продължа, се появява Сабин. Двамата си подават ръка и аз казвам:

— Ъммм, това е Деймън. От едно училище сме.

Деймън е този, който кара дланите ми да се изпотяват, а стомахът ми да се свива. Той е всичко, за което мисля напоследък.

— Наскоро се е преместил от Ню Мексико — добавям с надежда да задоволя любопитството й, докато ни докарат колата.

— Къде в Ню Мексико? — пита Сабин и докато му се усмихва, не мога да не се запитам дали и тя усеща същото прекрасно чувство, което изпълва мен.

— Санта Фе — усмихва й се той.

— О, Санта Фе! Чувала съм, че това е много красив град. Винаги съм искала да го посетя.

— Сабин е адвокат и работи много — намесвам се от учтивост, но веднага забивам поглед в посоката, от която трябва да дойде колата точно след десет, девет, осем, сед…

— Ние се прибираме, но ще е чудесно, ако решите да се присъедините към нас — предлага любезно тя.

Поглеждам я ужасено, усещам, че паниката взема надмощие над разума ми, и се чудя как стана така, че пропуснах да отчета какво ще се случи. После отмествам поглед към Деймън и се моля да откаже поканата. Слава богу, чувам го да казва:

— Благодаря, но трябва да се върна вътре.

Вдига палец и посочва назад през рамото си. Очите ми следват посоката и стигат до една зашеметяващо красива червенокоса дама с най-блестящата черна рокля, която някога съм виждала, плюс обувки с високи токчета и без пети.

Тя се усмихва в отговор на натрапчивия ми поглед, но това не прилича на истинска усмивка. Просто леко повдига и завива нагоре крайчетата на блестящо розовите си устни, а очите й са прекалено далече, за да мога да видя какво става там. Но има нещо в изражението й, може би в накланянето на брадичката, което е толкова явно подигравателно, че бързо отмествам поглед от нея. Сякаш гледката на мен и Деймън, застанали един до друг, е изключително смешна.

Обръщам се към него и подскачам уплашено, когато се оказвам съвсем близо до него, а влажните му и леко раздалечени устни приближават на сантиметри от моите. Той прокарва пръсти по скулите ми, после зад ухото и изведнъж изважда оттам едно червено лале.

Когато идвам на себе си от изненадата, вече съм сама, а той тъкмо влиза в ресторанта със своята дама.

Взирам се в лалето, докосвам кадифените му червени листенца и се чудя откъде е могло да се вземе, особено сега, когато от пролетта ни делят цели два сезона.

И чак когато се прибирам в стаята си и оставам сама, си спомням, че червенокосата също нямаше аура.

Трябва да съм спала много дълбоко, защото когато чувам, че някой се движи из стаята, се чувствам толкова отпаднала и замаяна, че дори не мога да отворя очите си.

— Райли — измърморвам, — ти ли си?

Тя не отговаря и аз се сещам, че е решила отново да си прави шеги с мен. Само че този път съм прекалено изтощена за игричките й, хващам другата възглавница и покривам главата си с нея.

Но я чувам отново и проплаквам жаловито:

— Виж, Райли, страшно съм уморена, наистина. Съжалявам, че се държах лошо с теб, и съжалявам, ако съм те разстроила, но просто не мога да се занимавам с това в… — Вдигам възглавницата и отварям едно око, за да видя часа — в три и четирийсет и пет сутринта. Защо не се върнеш там, където се връщаш обикновено, и не отложиш номерата си за по-нормален час? Ако искаш, може да се появиш в онази рокля, която облякох за дипломирането си в осми клас. Обещавам, че няма да кажа на никого. Честна скаутска.

Само че, докато казвам всичко това, вече се разсънвам. Мятам възглавницата на пода, вглеждам се в сянката й, която седи на стола до бюрото и ми се смее, и се питам кое е толкова важно и спешно, че не може да дочака сутринта.

— Вече ти се извиних, нали? Какво искаш още?

— Можеш ли да ме видиш? — пита тя и се отдръпва от бюрото.

— Разбира се, че мо… — но спирам по средата на думата, защото разбирам, че това не е нейният глас.