Вечна

Трийсет и пета глава

Тичам до вратата, отключвам и вземам стъпалата до стаята си по две. Нямам търпение да покажа на Райли валентинката, която стопли сърцето ми, накара слънцето да блести по-ярко, птиците да запеят по-силно. Превърна деня ми в празник, въпреки че не признавам дори и пред себе си, че имам нещо общо с подателя.

Секунди преди да се обърне към мен я виждам да седи самотно на дивана и нещо в погледа й, в дребната прегърбена фигура, ме кара да си спомня думите на Ава — че съм казала „сбогом“ не, на когото трябва. В същия миг съдържанието на стомаха ми се надига към гърлото.

— Здрасти. — Забелязва ме тя и грейва в усмивка. — Няма да повярваш какво гледах току-що при Опра. Едно куче няма предни крака, но въпреки това…

Пускам раницата на земята и сядам до нея. Вземам й дистанционното и изключвам звука.

— Какво ти става? — чумери се тя. — Това е едно от любимите й предавания.

— Какво правиш тук?

— Ами… излежавам се на дивана, чакам те да се върнеш от училище… — Изведнъж се ядосва на собствените си думи, скръства ръце пред гърдите си и млъква.

— Не, питам те защо си тук. Защо не си на друго място?

Тя се нацупва и забива поглед в телевизора. Явно Опра е много по-интересна от мен, защото дори не примигва.

— Защо не си с мама и татко? И с Жълтурко?

Долната й устна започва да трепери. Отначало потръпва съвсем леко, но после се разтреперва силно, изкривява се и ме кара да се чувствам толкова зле, че вадя с мъка думите от устата си.

— Райли! — Преглъщам тежко и продължавам. — Мисля, че не бива да идваш повече тук.

— Гониш ли ме? — Скача тя на крака и ме поглежда възмутено.

— Не, нищо подобно. Просто…

— Не можеш да ми забраниш! Мога да правя, каквото си искам. Не можеш да ме спреш. — Тръгва из стаята тя и започва нервно да мери разстоянието с крачки.

— Знам това — казвам тихо. — Но не искам и да те окуражавам.

Райли се връща при дивана, скръства отново ръце и със свити устни започва да клати крака напред–назад, както прави, когато е ядосана, обидена или разстроена. Или и трите заедно.

— Разбираш ли… Известно време те нямаше, беше заета с нещо друго. И когато се върна, изглеждаше много щастлива и спокойна. Но сега отново си тук, и то непрекъснато, и аз подозирам, че е заради мен. При това не в най-доброто си настроение. Виж, признавам, че ще ми е много мъчно, ако не те виждам около себе си, но за мен е по-важно ти да си щастлива. Да надничаш по къщите на бившите ни съседи, да гледаш Опра и да ме чакаш по цял ден — не мисля, че това е най-добрият начин човек да прекарва времето си, нали?

Спирам и си поемам дълбоко въздух. Никак не ми се ще да продължавам, но знам, че трябва.

— Да бъда с теб се превърна в част от ежедневието ми, но не мога да спра да си мисля, че сигурно има място, където ще се чувстваш по-добре.

Виждам с тревога как продължава да се взира в екрана, защото не иска да ме погледне, и сърцето ми се къса от жал. След дълга пауза Райли нарушава мълчанието:

— Ако искаш да знаеш, аз съм много щастлива. И съм си много добре точно тук, където съм. Понякога живея тук, понякога отивам на друго място. То се нарича Съмърленд и е приказно красиво, в случай че си забравила. — Поглежда ме с крайчеца на окото си.

Кимам мълчаливо. Помня го и още как!

Тя се изляга на възглавниците и кръстосва крака.

— Живея в двата най-красиви свята в целия космос. Тогава какъв е проблемът?

Но аз не й позволявам да ме заблуди с аргументите си, защото знам, че й говоря за правилния начин. Единственият начин.

— Проблемът е, че има и друго място, още по-красиво и добро. Едно място, където са мама, татко и Жълтурко и те чакат…

— Слушай ме, Евър — прекъсва ме тя. — Знам, мислиш си, че съм тук, защото исках да стана на тринайсет и понеже това няма да се случи, сега живея вместо теб. Да, може би има известна истина в това, но дали веднъж през цялото това време ти се е случвало да спреш за малко и да се замислиш, че може би съм тук, защото не мога да понеса мисълта, че ще те напусна?

Поглежда ме крадешком, миглите й мигат бързо, за да не дадат възможност на сълзите да потекат. Поемам дъх, за да й отговоря, но тя ме спира с жест и продължава:

— Отначало тръгнах след тях, защото те са ми родители и си мислех, че така е редно, но после видях, че те няма зад нас, и се върнах да те потърся. Когато стигнах до онова място, теб вече те нямаше. Не успях да открия и моста и просто заседнах. Но после се запознах с хора, които бяха там от години, макар че при нас времето няма значение. Те ме разведоха наоколо, показаха ми това–онова и…

— Райли — започвам, но тя отново ме прекъсва:

— Както знаеш, видях се с мама и татко и те са добре. Всъщност са много повече от добре. Те са щастливи. И Жълтурко също. И се надяват да спреш непрекъснато да се обвиняваш. Те могат да те виждат и знаят всичко. Но ти го знаеш, нали? Само че ти не можеш. Не можеш да виждаш онези, които са преминали моста, а само такива като мен.

Но мен тези подробности не ме вълнуват. Какво ме интересува кого мога да виждам и кого не? Спряла съм до онази част, където ми казва, че ме молят да не се обвинявам. Разбирам отлично, че се опитват да бъдат мили, да ме пощадят, да ме освободят от чувството за вина. Но истината е една. Аз и само аз съм виновна за катастрофата. Ако не бях накарала татко да се върнем, защото си бях забравила онази глупава блуза, която получих, когато влязох в отбора на мажоретките, никога нямаше да се окажем на онзи път и по същото време, когато проклетата сърна излезе на пътя и притича точно пред колата. Татко се опита да избегне удара, завъртя волана и колата полетя надолу из дефилето, заби се в онова дърво и всички загинаха. Освен мен.

Вината е моя.

Цялата вина.

Само моя.

Но Райли клати глава и крещи:

— Ако някой има вина, тя е на татко, защото всеки знае, че не бива да отбиваш от пътя заради животно. Трябва просто да го удариш и да продължиш. Но и двете сме наясно, че той никога не би постъпил така. Какво направи той? Опита се да спаси всички, но спаси само сърната. Не, всъщност вината е на сърната. Какво прави на пътя, когато си има на разположение прекрасна гора? А може пък да е виновен парапетът на пътя, защото е направен от слаб материал и позволи да изхвърчим от платното. Или не, по-скоро е на автомобилната компания, защото спирачките и гумите на колата бяха скапани. Или пък… — Замлъква и ме поглежда. — Разбра ли сега? Никой няма вина. Просто се случи. Сигурно е трябвало да стане.

Гълтам сълзите си и ми се ще да й повярвам. Но не мога. Аз знам по-добре от нея. Знам истината.

— Ние всички знаем истината и я приемаме. Твой ред е да я приемеш и ти. Но вероятно още не ти е дошло времето.

Не, вашето време беше и моето време. Но Деймън излъга съдбата и аз продължих.

Преглъщам бузата в гърлото и се заглеждам в телевизионния екран. Опра е свършила и програмата продължава с поредния сериал.

— Помниш ли онзи път, когато изглеждах прозрачна? — пита тихо Райли. — Тогава бях почти готова да премина оттатък. С всеки ден пропълзявах все по-близо до другия край на моста. И точно когато бях готова да престъпя границата, нещо ми напомни, че имаш нужда от мен. И не намерих сили да те оставя. Все още не мога да се реша. Аз също. Толкова много искам да остане! Но след като й отнех живота, не мога да й отнема и това, което трябва да преживее след смъртта.

— Райли, време е да си отидеш — прошепвам тихо с надеждата да не ме чуе. Но след като веднъж е излязло от устата ми, вече знам, че трябва да продължа. Знам, че постъпвам правилно. Затова повтарям думите си високо и уверено, макар все още да не мога да повярвам, че го казвам: — Мисля, че трябва да си отидеш.

Тя става от дивана и ме поглежда с големи и тъжни очи. Бузите й са мокри от сълзи. Но аз не спирам, бързам да й кажа нещо мило:

— Нямаш представа колко много ми помогна. Не знам как щях да се справя без теб. В продължение на една година ти беше единствената причина сутрин да ставам и да продължавам напред. Но сега съм добре и знам, че трябва да… — спирам, гласът ми секва от сълзите.

— Мама ми каза, че един ден ще ме пуснеш да си отида — усмихва се тъжно тя.

Поглеждам я и вдигам въпросително вежди. Не разбирам какво означават думите й.

— Мама ми каза: „Един ден сестра ти ще порасне и ще разбере как трябва да постъпи.“

Двете се поглеждаме и избухваме в смях. Смеем се с глас на абсурдната ситуация. Смеем се на мама, която обичаше да казва: Един ден ще пораснеш и… така нататък. Смеем се, за да освободим натрупалото се в нас напрежение и болката от раздялата. Смеем се, защото изглежда дяволски забавно да го правим.

Когато смехът ни затихва, я поглеждам и питам с надежда:

— Нали ще наминаваш от време на време?

Тя поклаща глава.

— Да, но ти сигурно няма да ме виждаш, след като не можеш да видиш мама и татко.

— Ами в Съмърленд? Не можем ли да се срещаме там? — питам и вече съм готова да отида отново при Ава и да я помоля да ме научи да свалям щита. Но само за да се виждам с Райли, за нищо друго.

— Не съм сигурна — свива рамене тя. — Но ти обещавам да ти изпратя някакъв знак, нещо, от което да разбереш, че съм аз и че съм добре.

— Но какво? — паникьосвам се, когато виждам, че започва да избледнява. Не очаквах всичко да стане толкова бързо. — И как ще разбера? Как да съм сигурна, че ще е от теб?

— Бъди спокойна, ще разбереш — усмихва ми се тя, маха с ръка и се разтапя във въздуха.