Вечна

Двайсет и девета глава

Сутринта на двайсет и първи декември слизам долу и въпреки замайването, зачервените очи и страшния махмурлук разигравам цяло представление, като си правя кафе и сядам да закусвам, защото искам Сабин да тръгне на работа с чувството, че всичко е наред. Тогава ще мога да се кача отново в стаята си и да потъна в алкохолната мъгла.

В мига, когато чувам колата й да потегля, изсипвам закуската в тоалетната, качвам се горе, вадя бутилката и отвъртам нетърпеливо капачката, предвкусвайки топлината на предстоящата глътка, която ще успокои напрежението, ще заличи мъката и болката и ще помете страховете и тревогите ми, докато не остане нищо.

Но по някаква причина не успявам да откъсна поглед от поставения на бюрото ми календар. Датата подскача пред очите ми, крещи ми в лицето, маха с ръце и ме ръга дразнещо в ребрата. Ставам и поглеждам в редовете под нея, но там не е записано нищо — никакви задължения, никакви срещи, никаква отметка за нечий рожден ден. Само думите ЗИМНО СЛЪНЦЕСТОЕНЕ с удебелен черен шрифт, което ще рече, че издателите смятат този факт за важен, въпреки че за мен не означава нищо.

Връщам се обратно в леглото, просвам се върху възглавниците и отпивам яка глътка от новата бутилка. Затварям очи от удоволствие, когато живителната течност затопля по невероятен начин цялото ми същество, преминава във вените и успокоява съзнанието ми, както го правеше нежният поглед на Деймън.

Отпивам отново и отново, прекалено бързо, безразсъдно, не както го правех до днес. Но това е, защото съживих спомена за него и искам по-бързо да го залича отново. Затова продължавам в същия дух — пия, лоча, къркам, докато най-после постигам желания покой, докато споменът избледнява и изчезва заедно с разсъдъка ми.

Събуждам се и усещам мека топлина, странно спокойствие и всепоглъщаща любов. Сякаш съм част от златен слънчев лъч, сигурна, щастлива и уверена в себе си. Иска ми се да остана в този лъч завинаги. Стискам очи, за да съхраня мига зад клепачите си, но нещо започва да ме гъделичка по носа. Въпреки нежеланието си отварям очи и веднага се изправям в леглото.

Притискам ръце към гърдите, за да успокоя барабанните удари на сърцето си, и се осмелявам да погледна отново към оставеното на възглавницата до мен черно перо.

Същото, което носех вечерта на Хелоуин, облечена като Мария–Антоанета.

Същото, което Деймън си взе като сувенир.

И разбирам, че той е тук.

Поглеждам часовника и онемявам. Как е възможно да съм спала толкова дълго? Оглеждам стаята и съзирам забравената в багажника на колата картина. Намирам я облегната на срещуположната страна, оставена там, явно за да я видя. Но вместо очакваната версия на Деймън за „Жена с жълта коса“ виждам момиче със светлоруса, почти бяла коса, което тича из тъмен и тънещ в мъгла каньон.

Като онзи от съня ми.

И без да знам защо, грабвам якето, нахлузвам джапанките за баня, изтичвам в стаята на Сабин и намирам ключовете в чекмеджето на нощното й шкафче. После хуквам към гаража. Нямам никаква представа къде искам да отида и защо, знам само, че трябва непременно да съм там. Останалото ще разбера, когато стигна.

Поемам на север и се отправям към центъра на Лагуна. Оттам излизам на обичайния път по крайбрежната, после завивам към „Бродуей“ и лавирам между пешеходците. Най-после подминавам гъмжащите от народ улици, инстинктивно натискам газта и изминавам така няколко километра. Задминавам една кола и свивам към парка. Оставям колата на паркинга, грабвам ключовете и мобилния и хуквам по алеята.

Мъглата се спуска толкова бързо, че почти не виждам какво става пред мен. Нещо в главата ми нашепва да се върна и да се прибера у дома, казва ми, че да остана съвсем сама на това усойно място в падащия мрак е истинска лудост, но аз не мога да спра. Обречена съм да продължа напред, краката ми се движат сякаш от само себе си, не ме слушат и не мога да направя нищо друго, освен да ги следвам.

Пъхам ръце в джобовете, свивам се на кравай от студ и вървя срещу вятъра, без да знам къде отивам и защо, както не знам как и защо дойдох дотук. Но знам, че ще разпозная мястото, когато стигна дотам.

В този момент удрям пръстите на крака си в един голям камък, падам и изревавам от болка, но телефонът звънва и докато отговоря, съм успяла да докарам рева до жално скимтене.

— Да? — казвам задъхано, докато се опитвам да стана. Дишането ми е плитко и забързано, мускулите ми треперят.

— Така ли отговаряш напоследък? Защото това „да“ не ми харесва много.

— Какво става, Майлс?

Най-после се изправям на крака и продължавам по алеята, този път по-внимателно.

— Само исках да ти кажа, че изпускаш страхотно парти. И понеже всички знаем колко си падаш по купоните напоследък, реших да те поканя. Макар че, да ти кажа честно, всичко изглежда по-скоро шантаво, отколкото забавно. Трябва да го видиш. Имам чувството, че всички странни типове са се изсипали в каньона. Прилича ми на вампирско сборище. Очакваме само граф Дракула.

— Хевън там ли е? — питам и докато произнасям името й, стомахът ми неволно се свива на топка.

— Да, търси Дрина. Помниш ли онова парти, дето било голямата тайна? Е, мисля, че става дума за това. Момичетата не умеят да пазят тайни, дори и ако са техни собствени.

— Мислех, че вече не си падат по готическата мода.

— Хевън също си мислеше така и сега е бясна, защото не се е облякла подходящо.

Междувременно стигам до билото на хълма и пред мен се открива окъпаната от ярка светлина долина.

— В каньона ли каза, че си?

— Да.

— Аз също. Всеки момент ще съм там — произнасям, омагьосана от прекрасната гледка пред себе си.

— Чакай, чакай, ти си тук!

— Да. И вървя към светлината, докато си говорим.

— Няма ли първо да минеш през тъмния тунел? Ха–ха, шега в готически стил! — Не отговарям и той продължава: — Но откъде знаеш, че сме тук?

Чакай да видим. Събудих се от пиянския си унес със завряно в носа си черно перо и една пророческа картина на стената и естествено направих това, което всеки луд би направил — грабнах якето, обух джапанките и хукнах навън по нощница.

Разбирам, че не бива да му го казвам, затова си мълча. Което възбужда още повече подозренията му.

— Хевън ли ти каза? — форсира се той. — А на мен ми се закле, че аз съм единственият посветен. Не се обиждай, моля те. И все пак, тя ли те покани?

— Не, Майлс. Кълна се, че не ми е казвала нищо и не ме е канила. Стана случайно. Както и да е, вече съм съвсем близо. Ще се видим след няколко минути… ако не се изгубя в мъглата.

— Мъгла ли? Тук няма никаква мъг…

И преди да завърши, някой дърпа телефона от ръката ми.

— Здравей, Евър. Казах ти, че ще се срещнем пак — усмихва ми се Дрина.