Вечна

Седемнайсета глава

Когато Деймън най-после се обажда късно през нощта (предположих, че е той, защото на дисплея пишеше „неизвестен номер“), го препратих директно към гласовата поща. А на сутринта, докато се приготвям за училище, изтривам съобщението, без да го прослушам.

— Не си ли любопитна? — мръщи се Райли, докато кръжи около бюрото ми. — Поне малко?

— Не — отсичам, поглеждам все още неразопакованата тениска с щампата на Мики Маус и бъркам в чекмеджето за друга. Дето не ми е купена от него.

— Ако искаш, мога да поразуча нещата около него. Просто за да си в час.

— Не и не! — Вдигам нервно косата си на кок и мушкам между кичурите един молив, за да я задържа нагоре.

— О, моля те, не слагай моливи по главата си. Боже, какво направи с теб този човек? — киска се тя, но когато не й отговарям, ме поглежда сериозно. — Не мога да те разбера. Защо винаги си ядосана? Добре, изгуби го на магистралата и той забрави да ти даде телефонния си номер. Какво толкова? Случват се такива работи. Откога си станала такава параноичка?

Тръскам ядно глава и й обръщам гръб, но дълбоко в себе си признавам, че има право. Наистина съм ядосана. И наистина ме гони параноята. Нещата са дори много по-лоши от това. Защото трябва непрекъснато да плевя тази градина в главата си, пълна с чужди мисли, с безброй аури и всякакъв род духовни енергии, а това, честно казано, може да подлуди човек. Но има и други неща, които не искам да споделям с нея.

Например за Дрина, която ни проследи до „Дисниленд“. И за Деймън, които изчезва винаги, когато тя е наблизо.

Обръщам се към Райли и оглеждам подробно костюма й от лъскава черна коприна.

— Докога ще си играеш на Хелоуин?

Тя ме поглежда ядосано и се тросва:

— Докогато си искам.

Долната й устна започва да трепери и аз веднага си казвам, че съм най-голямата гаднярка на света.

— Извинявай… съжалявам! — казвам бързо, мятам торбата на рамо и се питам отчаяно кога най-после животът ми ще се стабилизира, кога ще намеря баланса.

— Не, не съжаляваш — хвърля ми сърдит поглед тя. — Повече от очевидно е, че не съжаляваш.

— Наистина съжалявам, Райли. Повярвай ми, нямам никакво желание да се караме.

Тя вирва глава и тропва ядосано с крак.

— Идваш ли? — викам през рамо и се запътвам към вратата, но тя продължава да мълчи. Налага се да си поема дълбоко въздух, за да успокоя топката. — Хайде, Райли, знаеш, че не бива да закъснявам. Моля те, реши вече идваш ли или не?

Тя затваря очи, клати енергично глава и когато ги отваря, виждам, че са зачервени от напиращите в тях сълзи.

— Аз не бива да съм тук — изтърсва изведнъж.

Ръката ми е вече на дръжката, трябва да тръгвам, но как да изляза сега? След като тя каза това?

— За какво говориш?

— Говоря, че не бива да съм тук. С теб. Тези наши срещи и всичко… Не бива да го правя.

Взирам се със свито сърце в нея и мислено я умолявам да млъкне. Не искам да слушам това. Толкова свикнах с присъствието й! Никога не ми е идвало наум, че има някакво друго място, където би й било по-добре.

— Но… аз мислех, че ти е приятно да си тук — едва успявам да изтръгна някакъв звук от стегнатото си гърло и усещам, че паниката постепенно завладява тялото ми.

— Разбира се, че ми е приятно. Но може би не е правилно да съм тук. Може би трябва да съм другаде. Мислила ли си някога за това? — пита тя и ме гледа с големите си изпълнени с тревога и объркване очи и въпреки че съм безвъзвратно закъсняла за училище, пускам дръжката и се връщам при нея.

— Райли… аз… какво точно имаш предвид? — питам и си пожелавам вълшебна гума, за да изтрия цялата тази объркана сутрин и да я започна отново.

— Ава казва…

— Ава?! — извиквам и се опулвам така, че очите ми всеки момент ще изскочат от орбитите си.

— Да, сещаш ли се за онази ясновидка, която беше тук на Хелоуин? Която можеше да ме вижда?

Клатя глава, връщам се към вратата, отварям я рязко и казвам през рамо:

— Много ми е неприятно да ти го кажа, но Ава е шарлатанка. Измамница. Лъжкиня. Циркаджийка. Не бива да я слушаш, Райли! Тя е луда за връзване.

Райли свива колебливо рамене.

— Тя говори много интересни неща.

В гласа й има толкова болка и тревога, че съм готова да кажа всичко, за да я успокоя.

— Слушай, Райли — започвам и оглеждам коридора, макар да знам, че Сабин отдавна е тръгнала за работа. — Не искам да чувам повече за Ава. Ако имаш желание да се срещаш с нея след всичко, което току-що ти казах за нея, тогава добре, не мога да те спра. Но не забравяй, че тя не ни е никаква. Няма никакво право да ни съди и да недоволства, че искаме да сме заедно. Това не е нейна работа. То си е наша работа.

Проверявам ефекта от думите си, виждам все същите тъжни очи и същата трепереща долна устна и сърцето ми се сгърчва като спукан балон.

— Ох, Райли, вече нямам никакво време. Идваш или не? — питам шепнешком.

— Не — отвръща тихо тя.

Поклащам глава, поемам дълбоко въздух и затръшвам вратата.

Майлс е проявил здрав разум и вместо да виси пред тях и да ме чака, си е намерил друг начин да стигне до училище, така че пътувам сама дотам. Когато пристигам, звънецът вече е бил, но Деймън е там, чака ме до колата си, паркирана на второто най-удобно място, точно до моето.

— Здрасти — запътва се стремително към мен и подава бузата си за целувка.

Но аз грабвам раницата и тръгвам към входа, без да го погледна.

— Съжалявам, вчера те изгубих по пътя. Звъннах ти по-късно, но ти не отговори. — Следва ме по петите той.

Хващам железните топки на входната врата и ги разтърсвам с всичка сила. Но тя не помръдва. Затварям очи и опирам чело в хладното желязо. Вече е прекалено късно. След последния звънец входът се заключва автоматично и е безсмислено да настоявам.

— Получи ли съобщението ми?

Пускам вратата и тръгвам към кабинета на директора. Съвсем ясно си представям как стоя пред бюрото му с наведена глава, а той ми трие сол на главата за вчерашното бягство и за днешното закъснение.

— Нещо не е наред ли? — Хваща ръката ми Деймън и аз усещам сладката и топла вълна да залива вътрешностите ми. — А аз си мислех, че вчера ти е харесало. Кажи, нали си прекарахме добре?

Търся опора в ниската тухлена ограда и поемам дълбоко въздух. Едва се държа на краката си, сякаш са от гума.

— Или просто ме разиграваш? — пита разтревожено той, стиска ръцете ми и ме моли с очи.

И тъкмо започвам да се размеквам, готова да приема всичките му извинения, когато спомените от вчерашния ден нахлуват в главата ми и аз отблъсквам протегнатите му към мен ръце. Хевън, телефонният ни разговор, необяснимото му изчезване на магистралата — всичко това ме връхлита като ураган, който ме кара да потръпна зиморничаво.

— Знаеше ли, че Дрина също е била в „Дисниленд“? — питам и веднага осъзнавам колко съм жалка. Но след като вече съм го казала, защо да не продължа? — Има ли нещо, което не знам, Деймън? Нещо, което трябва да ми кажеш?

Стисвам устни и заставам на тръни. Очаквам най-лошото.

Но той продължава да ме гледа все така нежно.

— Дрина не ме интересува, Евър. Интересуваш ме само ти.

Свеждам поглед и мълча. Искам да му повярвам, но нещата не са толкова прости. Деймън трябва да обясни, да… Но той хваща ръката ми. Изведнъж всичките ми съмнения изчезват и аз си казвам, че всъщност нещата може би наистина не са толкова сложни.

— Сега идва моментът, когато ми казваш, че и ти чувстваш същото — затаява той дъх.

Но аз все още се колебая. Сърцето ми бие толкова силно, че няма начин той да не го чува.

Постепенно всичко отминава. Той ме повежда спокойно към входа и прошепва в ухото ми:

— Всичко е наред. Няма за къде да бързаме. Ще имаме много други такива изпълнени с приключения дни. А сега бягай в клас. Време е.

— Ще трябва да минем през кабинета на директора — вдигам поглед към него. — Забрави ли, че вратата е заключена?

— Евър — клати глава той. — Вратата не е заключена.

— Напротив, аз току-що проверих. Заключена е.

— Не ми ли вярваш? — усмихва ми се той, а аз го поглеждам недоверчиво. — Хайде пробвай тогава. Какво ти коства? Няколко крачки? Едно пресягане към дръжката?

И тръгва към вратата. Оставам на място, местя объркано поглед от кабинета на директора към Деймън и обратно, накрая махам с ръка и тръгвам след него. Следвам го през целия обратен път до входа и когато поглеждам към вратата, зяпвам от изненада. Сякаш като по чудо тя се оказва отворена.

— Но аз видях с очите си! Ти също видя, нали? — поглеждам го изумено. Просто не знам как би могло да се случи това. — Дори натиснах дръжката, натиснах с всички сили, но вратата не помръдна и на милиметър.

Деймън се засмива, целува ме по врата и казва весело:

— Хайде, влизай. И не се тревожи, господин Робинс не е в състояние да дойде на работа, а на заместницата му й се вие свят. Всичко ще бъде наред.

— Ти няма ли да дойдеш? — питам го и усещам, че паниката отново се надига в мен. Имам отчаяна нужда от него, от присъствието му.

— Аз съм самостоятелен човек — вдига рамене той. — Правя това, което ми се прави.

По правило избягвам да мисля за стария си живот. Опитвам се да забравя за предишния си дом, за предишните приятели, за предишното си семейство, за предишната Евър. Аз разпознавам добре знаците на връхлитащия ме ураган от чувства — смъдящите очи, недостигът на въздух, празнотата и отчаянието. Това ми дава възможност да реагирам навреме, но понякога всичко се стоварва върху мен без никакво предупреждение и направо ме смазва. Единственото, което мога да направя тогава, е да се свия на кълбо и да чакам бурята да отмине.

Но как да се свия на кълбо по средата на часа по история?

И докато господин Миноз разказва ли, разказва за Наполеон, гърлото ми се свива, стомахът ми се сгърчва на възел и очите ми внезапно пресъхват. Ставам и се изстрелвам към вратата, глуха за настойчивия глас на учителя да се върна и за подигравките на съучениците си.

Хуквам по коридора, заслепена от сълзите и жадна за глътка въздух. Чувствам вътрешностите си изпразнени, сякаш съм куха черупка, съхраняваща в себе си нищото. Завивам зад ъгъла, забелязвам прекалено късно Стейша и я блъскам с такава сила, че тя пада на земята, застъпва роклята си и на плата се появява сериозна дупка.

— Какво, по дяв… — Оглежда тя съдраната рокля. Вдига очи, съзира ме и почервенява от ярост. — Ти ми я скъса, откачалке!

И пъха юмрук в дупката на плата, за да демонстрира щетите.

Искрено съжалявам за станалото, но нямам време да се извинявам и помагам. Мъката ще ме залее всеки момент, а аз не искам тя да ме вижда в онова състояние.

Опитвам се да се измъкна покрай нея, но, търсейки опора да се изправи, Стейша ме сграбчва за ръката и допирът на пръстите й ме изпълва с толкова зла енергия, че отварям уста като риба на сухо.

— За твоя информация това е дизайнерска рокля. Което значи, че ще ми я платиш — изсъсква тя. Пръстите й се забиват в ръката ми и аз имам чувството, че ще припадна всеки момент. — И да знаеш, че няма да се разминеш само с това. Ще съжаляваш жестоко. Ще ти се иска никога да не си идвала в това шибано училище.

— Като Кендра ли? — поглеждам я в очите и изведнъж усещам, че силите ми се връщат и стомахът ми се успокоява.

Тя отпуска хватката си, но продължава да стои на пътя ми.

— Ти сложи в шкафчето й онези наркотици. Направи така, че да я изгонят от училище, съсипа репутацията й и всички повярваха на теб.

Описвам подробно сцената, която се появява в главата ми от допира й. Стейша пуска ръката ми и прави крачка назад. Лицето й пребледнява като на мъртвец.

— Кой ти го каза? Ти още не беше тук, когато това се случи.

Свивам рамене. Знам, че е истина, въпреки че не това е важното в момента.

— Има и още — пристъпвам към нея, осъзнала, че ураганът ме е подминал, че страхът в очите й е излекувал като по чудо собствената ми болка. — Знам, че преписваш на тестовете, крадеш от родителите си, от магазините и от приятелите си — за теб това е в реда на нещата. Знам, че записваш разговорите си с Онър, пазиш имейлите и съобщенията й, в случай че някога ти обърне гръб. Знам също, че флиртуваш с втория й баща — всичко това е отвратително, но за съжаление има и още по-лошо. Защото знам и за господин Барнс или Барнъм? Както и да е, ти си знаеш за кого говоря, за твоя учител по история в девети клас. Опитала си се да го прелъстиш. И когато не ти се е вързал, си решила да го изнудиш, заплашила си го, че ще кажеш на директора и на съпругата му. Горката жена е била бременна по онова време.

Гледам я в очите и поклащам отвратено глава. Поведението й е толкова долно, толкова себично, че просто не изглежда реално.

Тя стои пред мен с широко отворени очи и треперещи устни, потресена, че някой може да знае за всичките й мръсни интриги. Разкрих всичко благодарение на моята дарба. Тя ми помогна да видя истинската същност на тази подла твар, тази егоистична гадина, която ме преследва от първия ден в това училище. Но вместо да се почувства виновна, вместо да потъне в земята от срам, тя ме гледа нагло и изглежда по-уверена и доволна, отколкото аз някога съм била. В същия момент усещам, че гаденето и болката са си отишли съвсем и вече не ме интересува как ще свърши всичко това.

— Да продължавам ли? — питам спокойно. — Защото, вярвай ми, има още много. Но ти и сама знаеш, нали?

Подкарвам я към клас, аз напред, тя ситни зад мен, опитва се да забави темпото, за да увеличи дистанцията между нас.

— Каква си ти? Някаква вещица? — прошепва Стейша и шари с поглед из коридора в търсене на помощ, на нещо, което ще й позволи да избяга от мен.

Засмивам се, но не отговарям. Нито потвърждавам, нито отричам. Искам да я накарам следващия път да си помисли хубавичко, преди да се заяде с мен.

Но тя изведнъж спира и ме поглежда право в очите, явно намерила почва под краката си.

— Е, и какво ще ми направиш? Твоята дума срещу моята — извива устни в ехидна усмивка тя. — Как мислиш, на кого ще повярват хората? На мен, най-популярното момиче тук? Или на теб, най-шантавата кокошка в цялото училище?

Аз мълча. Не мога да отрека, че има основание да злорадства.

Стейша мушка пръст в дупката на роклята си и ме поглежда злобно.

— Стой далеч от мен, откачалке. В противен случай, заклевам се, ще съжаляваш.

Задминава ме и уж случайно ме блъска силно в стената. От което разбирам, че изобщо не се шегува.

Виждам Хевън на масата за обяд и правя огромни усилия да остана спокойна, когато забелязвам лилавата й коса. Нямам представа дали да коментирам факта, или да си мълча.

— Не се прави, че не забелязваш — ухилва се тя още преди да съм поздравила. — Ужасно е, знам. Снощи, след като се прибрах от вас, се опитах да я боядисам червена, нали се сещаш, като онзи меден нюанс на Дрина. Но ето какво се получи.

Хваща един кичур, поглежда го и се намръщва.

— Приличам на патладжан, забучен на пръчка. Но само за няколко часа, защото след училище Дрина ще ме води в някакъв луксозен фризьорски салон в Ел Ей. Нали се сещаш, от онези места в звездния списък, за които не можеш да си намериш час една година напред. Но тя успяла да ме вреди в последната минута. Казвам ви, това момиче е невероятно. Има толкова връзки, че направо не е истина.

— Къде е Майлс? — бързам да я прекъсна, защото не ми се слуша за невероятната Дрина и нейните дебели като корабни въжета връзки.

— Учи си ролята. В театралната група ще поставят „Лак за коса“ и той се надява да получи главната роля.

— Тя не се ли изпълнява от момиче?

Отварям плика с храната и откривам половин сандвич, чепка грозде, пакетче чипс и няколко лалета.

Тя свива рамене.

— Навива и мен да опитам, но аз изобщо не съм по тая част — казва, докато разтваря една салфетка и поставя върху нея своето ягодово кексче. — Ами ти? Къде е високият, тъмнокос пич, дето разтреперва краката на всички момичета, или, с други думи, гаджето ти?

Вдигам рамене и се сещам, че днес отново забравих да запиша телефонния му номер и да го попитам къде живее.

— Наслаждава се на предимствата на самостоятелния си живот, предполагам — отвръщам, разопаковам сандвича и отхапвам. — Някакви новини от Еванжелин?

— Не — клати глава тя, — но виж това.

Вдига ръкава и поднася ръката си към очите ми.

Взирам се в малката кръгла татуировка, представляваща груба рисунка на змия, захапала опашката си. И въпреки че изглежда недовършена, за момент ми се струва, че мърда и лази по кожата й. Но щом примигвам, илюзията изчезва.

— Какво е това? — питам шепнешком. Излъчваната от змията енергия изпълва главата ми с неистов страх, макар да не мога да разбера защо.

— Трябваше да е изненада. Ще ти я покажа, когато я завършат — усмихва се щастливо тя. — Всъщност изобщо не трябваше да ти споменавам за нея.

Сваля ръкава и се оглежда заговорнически наоколо.

— Обещах да не го правя. Толкова съм емоционална, че не мога да пазя тайни. Особено ако са мои собствени.

Поглеждам я и се опитвам да вляза в съзвучие с нейната енергия, да намеря логично обяснение за неприятното чувство в стомаха си и за ужаса, който ми вдъхва татуировката, но не успявам.

— На кого си обещала да не казваш? Изобщо, какво става, Хевън?

В същия миг забелязвам, че аурата й се е превърнала в сива мъглявина около нея, а ръбовете й се сливат с пространството наоколо.

Но тя само се засмива и с жест показва, че слага цип на устата си.

— Забрави. Ще почакаш и ще разбереш — добавя тайнствено.