Вечна

Шестнайсета глава

„Дисниленд“!

Слизам от колата си и го поглеждам удивено. От целия списък с местата, на които си мислех, че може да ме заведе, нито едно не носи това име.

— Казват, че е най-забавното място на земята — засмива се той. — Била ли си тук?

Поклащам отрицателно глава.

— Чудесно! Тогава аз ще бъда твой екскурзовод.

Хваща ме за ръка и ме повежда към входа. Тръгваме по главната улица. Гледам всичко с широко отворени очи и се опитвам да си го представя тук и преди. Той е толкова шик, толкова впечатляващ, секси, самоуверен, че ми е трудно да си представя как тича насам-натам с децата из царството на Мики Маус.

— През седмицата е много по-хубаво, защото хората са по-малко — обяснява той, оглежда се и ме превежда на другия тротоар. — Ела, искам да ти покажа Ню Орлийнс, любимата ми част.

— Охо, имаш и любима част? — Спирам на средата на улицата и го поглеждам учудено. — Значи идваш често тук? А аз си мислех, че си се преместил отскоро при нас.

Той се засмива.

— Да, току-що се преместих. Но това не означава, че не съм бил тук и преди — казва и ме повежда към Къщата на духовете.

След Къщата на духовете заминаваме на пътешествие с пиратски кораб из Карибите и когато се завръщаме, той спира и ме пита:

— Е, кое ти хареса повече?

— Ами, като че ли „Пиратите“.

Деймън продължава да ме гледа в очакване на подробности.

— И двете са супер, но Пиратите имат едно предимство. Имат си Джони Деп. Малко е нечестно, но Джони Деп си е Джони Деп, нали?

— Джони Деп? С него ли трябва да се боря за вниманието ти? — вдига вежда той.

Аз замълчавам и оглеждам крадешком черните дънки, черната маркова блуза с дълги ръкави и онези рокерски обувки. Небрежната му елегантност и красивото лице слагат в джоба си всички холивудски звезди накуп, въпреки че никога не бих му го признала.

— Искаш ли още веднъж? — стрелка ме той с тъмните си очи.

И ето че влизаме още веднъж в пиратския кораб. После се връщаме обратно в Къщата на духовете. Стигаме до последната част на приключението, когато призраците завладяват количката ни и я подкарват и аз се улавям, че несъзнателно очаквам Райли да се намести между нас, да се засмее от предната седалка, да ни маха и да ни прави смешни гримаси. Но вместо нея се появява едно от анимационните духчета на „Дисни“ и аз се сещам, че Райли е заета днес. Има среща.

След солидна доза смях и приключения си намираме една маса до водата в „Блу Баю“ — ресторант на пиратския кораб. След като сервитьорката се оттегля, аз отпивам от студения чай и го поглеждам изпитателно.

— Добре, но аз случайно знам, че това е огромен парк и в него има много други части, които нямат нищо общо с пиратите и с духовете.

— Аз също съм чувал — кима той, набожда на вилицата си един калмар от чинията пред себе си и ми го поднася. — Някога имаха една секция, наричаше се „Мисия до Марс“, но хората й казваха „Разходка за влюбени“, защото вътре беше много тъмно и учениците се възползваха от мрака.

— Още ли я има? — питам, но когато долавям нетърпението в гласа си, лицето ми става моравочервено. — Не че искам да отидем там, просто съм любопитна.

Той ме поглежда видимо развеселен. После поклаща глава.

— Не. Отдавна я затвориха.

— Че ти на колко години си бил, когато си ходил на разходка за влюбени? На две? — Бодвам с вилицата една напълнена с шунка гъба и се моля да ми хареса.

— Не съм ходил — усмихва се той. — Това е било преди мен.

При нормални обстоятелства не бих стъпила на подобно място. Тук прехвърчат всякакъв род енергии, ярките аури на хората ме заслепяват, а звукът от разнообразните им мисли ме изморява. Но с Деймън всичко е различно, приятно и ободряващо, защото в мига, когато ме докосне или заговори, става съвсем тихо, сякаш сме сами.

След обяда правим дълга разходка из парка, преминаваме през всички изпитания на твърда земя и избягваме всички по вода или поне онези, където има вероятност да се измокрим. Привечер, когато слънцето се скрива, той ме води към замъка на Спящата красавица. Спираме отпред до рова и чакаме да започне шоуто на фойерверките.

— Простено ли ми е сега? — Поставя той ръка на кръста ми и зъбите му опитват вкуса на врата, на извивката на челюстта и на ухото ми.

Внезапната светлинна феерия, трясъкът и последвалият пукот — всичко това глъхне, сякаш се случва на километри от сетивата ми, когато телата ни се притискат едно в друго и устните му намират моите.

— Виж — посочва Деймън към раздираното от цветни светлини нощно небе, към виолетовите светещи кълба, които се разпадат и литват надолу като златен водопад. Водопадът се превръща в сребърен фонтан, после в розови хризантеми и за финал — в дузина червени лалета. Всичко това бумти и трещи с такава сила, че бетонът под краката ни трепери.

Какво? Червени лалета?

Поглеждам към Деймън, очите ми са пълни с въпроси, но той се усмихва, мълчи и сочи с очи към небето и въпреки че картината изгрява и веднага избледнява, знам, че споменът ще се запечата завинаги в съзнанието ми.

Той ме притиска до себе си и устните му гъделичкат ухото ми:

— Шоуто свърши. Феята чака своята приспивна песен.

— Ти откъде знаеш, да не си й се обаждал по телефона? — засмивам се аз, щастлива като никога.

Скоро след това Деймън ме повежда към изхода, а оттам — към мястото, където сме паркирали колите.

Скачам в миатата и му се усмихвам. Той се навежда към прозореца ми и казва:

— Обещавам ти, че отсега нататък ще има много такива дни. Следващия път ще те заведа в Парка на приключенията в Калифорния.

— А аз си мислех, че току-що изживяхме едно калифорнийско приключение — усмихвам му се, смаяна от факта, че той успява винаги да разбере какво мисля, преди да съм си отворила устата. — Да те следвам ли, както на идване?

Пъхам ключа в стартера и чакам. Но той клати глава.

— Този път аз ще те следвам. Искам да съм сигурен, че ще се прибереш у дома цяла и невредима.

Напускам паркинга, вливам се в потока от коли по южната магистрала и потеглям към дома. Едното ми око не мърда от огледалото за обратно виждане и когато го виждам точно зад мен, не мога да се сдържа да не го даря с усмивка.

Имам си приятел. Гадже, както казва Райли.

Красив, секси, умен и чаровен.

Гадже, което ме кара да се чувствам отново нормална.

Което ме кара да забравя, че не съм.

Пресягам се към съседното място и изваждам от плика новата си блузка. Пръстите ми пробягват по щампата с Мики Маус, докато си припомням думите на Деймън, докато ми я купуваше.

— Виж, тази няма качулка — бе казал и я бе сложил на гърдите ми, за да се увери, че ще ми стане.

— Какво искаш да кажеш? Бях засякла погледа му в огледалото и неволно се бях запитала, дали и той като Райли наистина мрази начина ми на обличане.

— Нищо особено — бе свил рамене той. — Само че без качулка те харесвам повече.

Усмихвам се на спомена и на разменената целувка на опашката пред касата, припомням си разлялата се по цялото ми тяло топлина и онова сладко чувство от докосването на устните му до моите…

Телефонът ми звъни. Поглеждам в огледалото и виждам, че Деймън държи своя до ухото.

— Здрасти — казвам тихо и тръпна в очакване на милия му глас.

— Спести си го — чувам този на Хевън. — Съжалявам, ако те разочаровам, но съм аз, Хевън.

— А… какво става, Хевън? — питам и давам знак с мигача, за да улесня Деймън.

Само че той вече не е отзад. Хевън говори нещо забързано, а аз въртя глава във всички посоки, трескаво оглеждам четирите ленти, но колата му я няма никъде.

— Ти слушаш ли ме изобщо? — ядосва се тя.

— Извинявай, какво каза?

Намалявам скоростта и поглеждам назад, търся черното беемве на Деймън. В същия момент един тип на чудовищно голям камион минава на косъм от мен, надува клаксона и ми показва среден пръст.

— Казах, че Еванжелин е изчезнала.

— Как така е изчезнала? — питам, но всъщност се чудя какво да правя, дали да изляза на шосе 133, или да изчакам Деймън, защото съм сигурна, че не ме е задминал.

— Звънях й поне сто пъти на мобилния, но тя не вдига.

— И? — бързам да приключа с тази глупава история. Не може да обявиш един човек за изчезнал само защото не си вдига телефона, нали? Искам да затворя и да се заема с моя изчезнал Деймън.

— И не само че не си вдига телефона, но я няма и в апартамента й и никой не я е виждал от Хелоуин насам.

— Какво искаш да кажеш? — Отново проверявам в огледалото за обратно виждане, в страничното и навсякъде около себе си, но от него няма и помен. — Тя не си ли тръгна с вас?

— Не съвсем — казва Хевън. Гласчето й изтънява и се напряга като на виновно дете.

След няколко яростни клаксона и още един среден пръст се отказвам да търся повече. Заричам се да му се обадя веднага щом приключа с Хевън и хубавичко да го насоля.

— Е–хо — обажда се тя от другата страна, не, по-скоро крещи. — Боже, ако си толкова заета, че нямаш време да ме изслушаш, просто си кажи, ще звънна на Майлс.

Поемам дълбоко въздух и се въоръжавам с търпение.

— Съжалявам, в момента шофирам и съм малко разсеяна. Освен това и двете знаем, че днес Майлс е на актьорско майсторство, затова звъниш на мен — казвам и преминавам в лявата лента, решена да зарежа всичко и да се добера до дома възможно най-бързо.

— Както и да е — мънка тя. — Виж, аз не ти казах всичко за онази вечер. Ами… ние с Дрина си тръгнахме без Еванжелин.

— Вие… какво?

— Нали се сещаш. От „Ноктюрно“. Тя изведнъж… изчезна. Търсихме я навсякъде, но не можахме да я открием. Решихме, че си е харесала някого, което, вярвай ми, не е много трудно, и… ами тръгнахме си.

— Оставили сте я в Ел Ей? В нощта на Хелоуин? Когато всички психари са по улиците?

В мига, когато го изричам, ги виждам и трите в някакъв неприветлив и потискащо мрачен клуб. Дрина отвежда Хевън във ВИП стаята, уж да пийнат по нещо, и нарочно отстранява Еванжелин. И въпреки че нататък лентата е празна, около нея не се вижда никакъв мъж.

— А според теб какво трябваше да направим? Може и да не знаеш, но тя е навършила осемнайсет, което означава, че прави каквото си иска. Освен това Дрина ми каза, че ще я наглежда. Но после… не знам как стана… й изгуби следите. Току-що говорих с нея. Чувства се ужасно.

— Дрина се чувствала ужасно? — Просто не мога да повярвам. Дрина не изглежда от тези, които чувстват нещо друго към останалите, освен неприязън.

— Какво искаш да кажеш? — дръпва се Хевън. — Та ти дори не я познаваш!

Свивам устни и натискам газта отчасти, защото този участък от пътя ми е добре познат и знам, че в момента по него няма полицаи, и отчасти, защото искам да избягам от Хевън, Дрина, Еванжелин и мислите за изчезването на Деймън — всичко накуп — макар да ми е ясно, че няма да успея.

— Извинявай — казвам накрая, вдигам крак от газта и намалявам.

Няма нищо. Аз просто… чувствам се ужасно и не знам какво да правя.

— Звъня ли на родителите й? — питам, въпреки че вече подушвам отговора.

— Майка й е алкохоличка, живее някъде в Аризона, а баща й е офейкал, докато е била още в корема на майка си. Говорих с хазяина й, но него го вълнува само едно — да махнем партакешите й, за да може да даде отново апартамента под наем. Дори подадохме сигнал в полицията, но те, изглежда, не се разтревожиха много.

— Да, точно така. Виж, трябва да затварям. Ще се видим утре.

И преди да успее да ми отговори, отбивам встрани и търся номера на Деймън сред последните приети разговори. Но когато виждам, че вместо числа там е изписано „неизвестен номер“, удрям по волана с всички сили.

Боже мили, имам гадже, но не знам телефонния му номер, не знам и къде живее!