Вечна

Трета глава

Влизам в къщата, грабвам бутилка минерална вода от хладилника и тръгвам нагоре към стаята си. Няма нужда да обикалям из стаите, за да разбера, че Сабин е още на работа. Тя винаги е на работа, което означава, че почти през цялото време мога да се разполагам в цялата огромна къща както си поискам, въпреки че обикновено си седя в стаята.

Чувствам се виновна пред Сабин. Чувствам се виновна, че животът й, заради който тя работи толкова много, се промени завинаги в деня, когато аз й се изтърсих на главата. Но понеже мама е единствено дете и всичките ми баби и дядовци са починали още когато съм била на две години, тя просто нямаше друг избор. Имам предвид, че трябваше или да живея с нея, понеже е сестра близначка на татко и единствен жив роднина, или да отида в приемно семейство, докато навърша осемнайсет. И въпреки че не знае нищо за отглеждането на деца, тя продаде апартамента си, купи тази грамадна къща, нае един от най-скъпо платените дизайнери в Ориндж Каунти да декорира стаята ми и всичко беше готово още преди да изляза от болницата.

Имам обичайните неща — легло, шкаф и бюро. Но имам и телевизор с плосък екран, огромен гардероб, в който се влиза като в стая, просторна баня с джакузи и отделна душ-кабина. Балконът е с възхитителна гледка към океана. Имам си собствен кабинет или стая за игри, както щеш го наречи, където има друг телевизор с плосък екран, минибар, микровълнова печка, малък хладилник, съдомиялна машина, стереоуредба, канапета, маси, пуф столове, абе… всякакви работи. Сега съм готова на всичко, за да може животът ми да си бъде както преди.

Сабин прекарва по-голямата част от времето си с други адвокати и ВИП персони, за които работи нейната фирма, и сигурно затова си мисли, че тия неща са задължителни или поне препоръчителни за всеки дом. Нямам представа защо е останала без деца. Дали защото работи непрекъснато и няма как да ги смести в графика си, дали защото просто не е срещнала още подходящия човек, или пък защото никога не е искала да има връзка. Или и трите накуп.

Човек би си помисли, че като съм медиум, би трябвало да ги знам тия неща. Но аз невинаги успявам да разгадая мотивите за постъпките на хората. Виждам само постъпките. Животът на човека минава през главата ми като поредица от образи, нещо като кадри на филмова лента, само че с размера на киноекран. Освен образите понякога виждам и странни символи, които трябва да разшифровам, за да разбера какво означават. Нещо като картите таро. Или като миналата година, когато трябваше да четем „Фермата“ на Джордж Оруел за самостоятелно занятие по английски.

Изобщо, мога да кажа, че не е толкова просто и често греша. Но когато това се случи, мога да проследя обратно кадрите и да помисля отново, защото някои образи имат повече от едно значение. Както онзи път, когато реших, че голямото разцепено на две сърце, което виждам, е разбито от любов, а през това време жената тупна на пода като круша и се оказа, че е получила сърдечен удар. Понякога се обърквам и едва успявам да свържа и подредя всичко. Но образите никога не лъжат.

В случая със Сабин не е нужно да си ясновидец, за да знаеш, че когато хората мечтаят за деца, обикновено мислят за повити в пелени бебета. Те си мислят за един малък вързоп, който носи радост, а не за синеока и русокоса тийнейджърка, висока метър и шейсет и два, притежаваща необяснима психична енергия и най-малко един тон емоционален багаж на гърба си. Ето защо се опитвам да си мълча, да се държа възпитано и да не й се мяркам много пред очите.

И нямам никакво намерение да й споделям, че всеки ден говоря с моята малка мъртва сестра.

Когато се появи за пръв път, аз бях още в болницата. Седеше на края на леглото ми, а вече минаваше дванайсет вечерта. В едната си ръка държеше цвете, а с другата ми махаше весело. Още не знам какво ме събуди тогава, понеже тя нито говореше, нито издаваше някакъв звук. Предполагам, че просто съм усетила присъствието й, промяната, която тя предизвика в стаята или по-скоро във въздуха.

В началото реших, че халюцинирам — още един страничен ефект от мъчителния курс на лечение, на който ме подлагаха. Примигах няколко пъти, разтърках очи, но когато ги отворих, тя все още беше там. Признавам, че изобщо не ми мина през ума да изпищя или да извикам за помощ.

Райли застана до мен, посочи гипсираните ми ръце и крака и се засмя. Смехът й беше беззвучен и на мен изобщо не ми стана приятно. Тя забеляза намръщената ми физиономия и веднага промени изражението си, вдигна вежди и ме погледна със съчувствие, сякаш ме питаше дали боли.

Свих рамене, все още малко разстроена от смеха й и силно развълнувана от присъствието й. И въпреки че не бях съвсем сигурна дали това наистина е тя, съмненията не ми попречиха да я попитам:

— Къде са мама, татко и Жълтурко?

Тя кимна към мястото до себе си, сякаш всички стояха там, но колкото и да се взирах, не можах да видя никой друг.

— Не разбирам.

Тя само се усмихна, доближи длани една до друга, подложи ги под бузата си и наклони глава встрани, показвайки ми, че е време отново да заспя.

Затворих очи, въпреки че до този момент никога не й бях позволявала да ме командва, но веднага ги отворих и попитах заядливо:

— Хей, кой ти позволи да ми обличаш пуловера?

Но тя вече се бе изпарила.

Признавам, че през останалата част от нощта не спрях да се ядосвам на себе си за тъпия и егоистичен въпрос. Получих златна възможност да задам едни от най-важните житейски въпроси, да разбера нещата, за които хората размишлява от векове. Но вместо това си изгубих времето да се карам на сестра си, че ми е заграбила дрехите. Май твърдението, че старите навици умират трудно, се оказа вярно.

Вторият път, когато се появи, бях толкова щастлива, че я виждам, че не обелих и дума за облеклото й, въпреки че беше облякла не само любимия ми пуловер, но и най-хубавите ми джинси (бяха й толкова дълги, че застъпваше ръбовете им), плюс прекрасната гривна, която нашите ми подариха за тринайсетия рожден ден и за която тя отдавна си точеше лигите.

Вместо да се развикам, аз й се усмихнах и кимнах, с една дума — направих се, че не ги забелязвам, докато оглеждах трескаво около нея и надничах зад гърба й.

— Къде са мама и татко? — попитах, убедена, че ако напрегна зрението си, непременно ще ги видя.

Райли се усмихна и размаха ръце встрани, като крила.

— Искаш да кажеш, че са станали ангели? — ококорих очи.

Тя извъртя очи и поклати отрицателно глава, хвана се за кръста и отново избухна в нейния беззвучен смях…

— Добре, разбрах, както и да е — измърморих. В същия момент тялото ми политна с такава сила назад към възглавниците, че за миг забравих, че е мъртва, и реших, че тя ме е бутнала.

— Кажи ми как е там? — попитах, като си обещах повече да не се карам с нея. — Добре ли си? Харесва ли ти животът на небето?

Тя затвори очи и вдигна длани, сякаш държи в тях някакъв предмет, и изведнъж, просто от никъде, се появи картина. Отново се наведох напред и се вгледах внимателно в нарисуваното върху светлокремава основа и поставено в красива, ръчно изработена златна рамка, което най-вероятно пресъздаваше рая. Имаше океан и той беше тъмносин, скалите — силно назъбени, пясъкът — като разтопено злато. Дърветата бяха отрупани с цвят, а в далечината се мержелееха силуетите на няколко малки острова.

— Тогава защо си тук? — попитах я аз.

Тя вдигна рамене и картината изчезна. Както и тя самата.

Останах в болницата повече от месец и нямаше как да е иначе, защото кокалите ми бяха натрошени, имах сътресение на мозъка, вътрешен кръвоизлив, множество порязвания и охлузвания и дълбока рана на челото. Докато лежах цялата в гипс, превръзки и подаващи се отвсякъде тръбички и маркучи, по които течаха различни лекарства, Сабин се зае с неблагодарната задача да разчисти къщата, да организира погребенията и да опакова багажа ми за преместването ми на юг.

Помоли ме да й направя списък с всички вещи, които бих искала да взема със себе си, онези неща, които бяха част от прекрасния ми отминал живот в Юджийн, Орегон, и които исках да бъдат част и от новия ми живот в Лагуна Бийч, Калифорния. Но аз не взех нищо, освен малко дрехи. Не можех да понеса спомена за онова, което бях изгубила. Беше ми ясно, че един пълен с боклуци кашон няма да ми върне семейството.

През цялото време, докато лежах в онази стерилно бяла стая, бях редовно преглеждана от психолози. Един от тях, ентусиазиран млад стажант с плетена жилетка и бележник с твърда подложка в ръка, започваше сеансите си с мен с един неизменен и неприятен въпрос — как се справям с „голямата загуба“ (негови думи, не мои). След това се опитваше да ме прикотка в стая 618, където се провеждала съответната за подобни случаи терапия.

Да, ама не. Няма начин да участвам в подобни работи, да седя в кръг с други страдащи хора и да чакам реда си, за да споделя с тях най-трагичния момент в живота си. Искам да кажа, как би могло да ми помогне всичко това? Как бих могла да се почувствам по-добре, като потвърдя това, което вече знам със сигурност — не само че аз и само аз съм отговорна за това, което стана със семейството ми, но и че бях достатъчно глупава и себична да се разтакавам, мотая и бавя тук на земята, вместо да ги последвам към вечността?

Със Сабин почти не разговаряхме по време на полета от Юджийн до летище „Джон Уейн“. Аз се преструвах, че мълча заради мъката и раните си, но истината беше, че имах нужда да запазя дистанция. Знаех всичко за душевния й конфликт, знаех, че от една страна тя желае отчаяно да постъпи както трябва, но от друга не спира да си мисли: Защо аз?

Лично аз никога не се питам: защо аз?

По-скоро си мисля: защо те, а не аз?

Не исках да я наранявам. Все пак, предвид всичките й усилия и тревоги, които понесе, вземайки ме при себе си и опитвайки се да ми осигури истински дом, не бих искала да рискувам, като й покажа, че всичко — и трудът, и добрите намерения — за мен е празна работа. Нито да й обяснявам, че за мен няма да има никаква разлика, ако ме бе захвърлила на бунището, вместо да ми осигурява целия този лукс.

От пътуването от летището до новия ни дом ми е останал само един неясен спомен за слънце, море и пясък. Когато тя отвори вратата на къщата и ме придружи до моята стая на втория етаж, аз хвърлих бърз поглед наоколо и измърморих нещо, което трябваше да мине за благодарност.

— Съжалявам, но ще трябва да те оставя сама — каза тя, явно нямаше търпение да се върне в офиса си, където всичко е подредено, организирано и последователно и нямаше нищо общо с хаотичния фрагментарен свят на една травматизирана тийнейджърка.

В мига, когато вратата се бе затворила зад нея, аз се хвърлих на леглото, покрих лицето си с ръце и заплаках с глас, докато не чух някой да казва:

— Ох, моля те, я се погледни! Видя ли изобщо къде си попаднала? Този модерен телевизор, камината, ваната, която прави мехурчета. Я се осъзнай!

— Мислех, че не можеш да говориш — претърколих се по гръб и се вгледах в сестра си, която впрочем беше облечена в розов анцуг от „Джуси“, златни маратонки „Найк“ и китайска куклена перука от цветя.

— Разбира се, че мога! Не ставай смешна! — извъртя очи тя.

— Но предишните пъти… — започнах аз, но Райли ме прекъсна:

— Просто се забавлявах. Какво толкова?

Тя обиколи стаята ми, прокара ръка по новото ми бюро, докосна с пръсти лаптопа и айпода, очевидно оставени там от Сабин.

— Не мога да повярвам, че имаш всичко това. Толкова е нечестно! — Постави ръце на кръста и извика ядосано: — А ти изобщо не го оценяваш! Дори не излезе на балкона. Не видя каква фантастична гледка се открива оттам!

— Не ми пука за гледката. — Скръстих ръце пред гърдите си и я изгледах сърдито. — И съм бясна, че ме изигра, дето уж не можеш да говориш.

Тя се засмя.

— Ще го преживееш.

Проследих я с поглед, докато прекосява стаята, дърпа завесите и се мъчи да отвори френския прозорец.

— И откъде намери тези дрехи — огледах я внимателно от глава до пети, връщайки се към нормалните ни отношения на заяждане и едва прикрита враждебност. — Първия път беше с моите дрехи, сега пък носиш „Джуси“, а аз съм сигурна, че мама никога не би ти купила такива скъпи неща.

Тя се засмя отново.

— Да, аз все още имам нужда от разрешението й, когато отивам до големия небесен гардероб и си избирам, каквото искам. Безплатно — натърти с тънка усмивчица.

— Сериозно ли? — зяпнах и си помислих, че там си живеят сто пъти по гот от мен.

Но тя махна с ръка и сложи край на въпроса.

— Хайде, ела да видиш панорамата от балкона. Наистина е страхотна.

И аз я послушах. Станах от леглото, избърсах сълзите с ръкава си и излязох на балкона. Едва не отнесох малката си сестричка, докато стъпвах на облицования с каменни плочки под. Едва не припаднах, когато очите ми обхванаха с поглед красотата навън.

— Трябва ли да го намеря за смешно? — попитах с отворена уста, защото картината беше абсолютно същата като онази в златната рамка, която тя ми бе показала в болницата.

Но когато се обърнах, за да я погледна, тя вече бе изчезнала.