Вечна

Тринайсета глава

Ако съм казала, че гласът му е невероятен, защото всички други гласове в главата ми замлъкват, когато заговори, и ако намирам докосването му за вълшебно, защото събужда всичките ми сетива, за целувката ви гарантирам, че е просто божествена. Не мога да се нарека специалист в областта, целувала съм се само няколко пъти, но въпреки това се обзалагам, че на човек му се случва да преживее такава удовлетворяваща и всепроникваща целувка само веднъж в живота.

Затова, когато отдръпва устните си, затварям очи, хващам го за реверите и отново го връщам при мен.

Докато не чувам гласа на Хевън:

— Търсих ви навсякъде. Трябваше да се досетя, че сте се скрили някъде.

Бързо го избутвам и навеждам глава. Боже, как допуснах да ме хванат в действие, след като съм се клела преди минути, че дори не го харесвам!

— Ние просто…

Тя вдига ръка и ме спира.

— Моля те, спести ми подробностите. Исках да ти кажа, че с Еванжелин си тръгваме.

— Толкова рано? — стряскам се и се опитвам да пресметна наум от колко време сме тук.

— Да, моята приятелка Дрина току-що дойде, за да ни заведе на друго парти. Вие също сте поканени, въпреки че ми изглеждате заети — усмихва се злобно тя.

— Дрина? — почти извиква Деймън и става толкова бързо, че очертанията на тялото му се размазват пред погледа ми.

— Познаваш ли я? — поглежда го изненадано Хевън, но той вече е в къщата, движи се с такава скорост, че изплезваме езици, но пак не успяваме да го настигнем.

Тичам след Хевън с надеждата да настигна поне нея и да й обясня, но когато влизам през френския прозорец и я хващам за рамото, „виждам“ гъстия мрак в душата й, примесен с гняв и злоба, и думите замръзват на езика ми.

Поемам дълбоко въздух и тръгвам след двамата. Следвам ги по коридора покрай кухнята, кабинета и през вратата на салона. Не изпускам от поглед тила на Деймън, потресена от бързината, с която се движи. Имам чувството, че знае точно къде да я открие и това ме плаши. Пристъпвам прага на салона и замръзвам на място — той е в костюм от осемнайсети век, а тя е облечена като Мария–Антоанета. Но нейната рокля е толкова богата, толкова разкошна и красива, че ми иде да потъна в земята от срам.

— А ти трябва да си… — повдига брадичка тя и очите й срещат моите — две огнени сфери, изпускащи изумруденозелени пламъци.

— Евър — едва се отронва от устата ми, докато фиксирам с поглед светлорусата перука, матовата кожа, толкова гладка, че изглежда като мраморна, перлите на врата и искрящо белите зъби, които блестят като изкуствени между съвършените розови устни.

Обръщам се към Деймън и чакам да разбули загадката, да даде някакво логично обяснение, да каже как стана така, че червенокосата от хотел „Сент Реджис“ се оказа в дома ми. Но той е толкова зает с нея, че не забелязва присъствието ми.

— Какво правиш тук? — пита я Деймън шепнешком.

— Хевън ме покани — усмихва се спокойно тя.

Местя поглед от него на нея и необяснимо защо усещам вледеняващ страх.

— Откъде се познавате? — питам учтиво и в същото време отчитам факта, че поведението на Деймън се променя изцяло. Изведнъж започва да се държи студено и официално. Очите му, в които допреди секунди грееше топло слънце, са потънали в злокобен мрак.

— Запознахме се в „Ноктюрно“ — поглежда ме Дрина и аз долавям в гласа й лек присмех. — И сега също сме се запътили натам. Нали не ми се сърдите, че ще отвлека приятелката ви за малко?

Присвивам очи, игнорирам барабанните удари на сърцето си и възела в корема си и се опитвам да я „прочета“. Но мислите й не ме допускат до себе си, оказват се недосегаеми за мен, а аурата й… такава просто не съществува.

— Ох, каква глупачка съм! Вие питахте за мен и Деймън, нали? — засмива се тя и оглежда внимателно костюма ми. Понеже не отговарям, решава да продължи. — С него се познаваме още от Ню Мексико.

При думите „Ню Мексико“ Деймън казва бързо „Ню Орлийнс“ и тя се засмива, но смехът не докосва очите й.

— Да кажем просто, че се познаваме от миналия му живот — кима Дрина и вдига ръка към ръкава ми. Пръстите й докосват мънистата по ръба му, плъзгат се надолу и улавят здраво ръката ми. — Прекрасна рокля. Сама ли я ушихте?

Освобождавам ръката си не толкова заради присмеха, колкото заради студенината на пръстите й. Апатичното подраскване на заострените, потопени сякаш в лед нокти, карат кожата ми да потръпне зиморничаво и сърцето ми да замръзне.

— Не е ли супер? — намесва се Хевън и поглежда към Дрина с благоговението, което обикновено пази за вампирите, изпълнителите на готически рок и за Деймън.

Еванжелин върти очи и нервно поглежда към часовника си.

— Хей, време е да потегляме, ако искаме да се доберем до „Ноктюрно“ преди полунощ — припира тя.

— Ако искате да се присъедините към нас, сте добре дошли — усмихва се Дрина. — В лимузината има място.

Поглеждам Хевън и чувам мислите й: „Кажи не, моля те, кажи не!“

Дрина ни подканя с поглед и добавя:

— Побързайте, шофьорът чака.

Вдигам очи към Деймън и сърцето ми се свива, като виждам как се бори с желанието си. Прочиствам гърло и се насилвам да кажа:

— Ти иди, ако искаш. Но аз трябва да остана. Не мога да напусна собственото си парти, нали?

Засмивам се, опитвайки се да звуча безгрижно, но истината е, че едва успявам да си поема въздух от напрежение.

Дрина продължава да гледа ту него, ту мен и само повдигнатите в арка вежди на надменното й лице издават краткия изблик на изненада, когато Деймън поклаща глава и вместо нейната хваща моята ръка.

— Радвам се, че се запознахме, Евър — изчуруликва тя, преди да се качи в лимузината. — Сигурна съм, че ще се видим пак.

Гледам ги, докато излизат от алеята и се вливат в уличния поток, после се обръщам към Деймън и питам:

— Е, казвай кого чакаме още? Стейша, Онър и Крейг?

И в секундата, когато го изричам, се засрамвам от думите си. Те доказват по категоричен начин каква жалка, дребнава и ревнива душица съм. Не че не съм го знаела и досега. Така че не би трябвало да се изненадвам чак толкова.

Колкото до Деймън… Деймън е женкар. Ясно и просто.

И тази вечер жертвата случайно бях аз.

— Евър — слага палец на бузата ми той. И докато се отдръпвам от него, защото не ми се слушат извиненията му, той прошепва в ухото ми: — Време е и аз да тръгвам.

Сърцето ми се преобръща, не иска да приеме истината, която вече пронизва съзнанието ми. Мога да довърша мисълта, която той предпочете да ми спести: — Трябва да вървя, трябва да я настигна.

— Добре. Благодаря за посещението — казвам накрая, съзнавайки, че говоря повече като уморена сервитьорка след дълга работна смяна, отколкото като негова бъдеща интимна приятелка.

Той се усмихва притеснено, сваля перото от перуката ми, прокарва го по линията на врата ми, стига до носа и докосва връхчето му.

— Мога ли да си го взема за сувенир?

Опитвам се да кажа нещо, но колкото и да се напрягам, не успявам да намеря гласа си, затова наблюдавам мълчаливо как се качва в колата и потегля. Сядам на стъпалата и хващам главата си с ръце. Перуката ми се килва застрашително на една страна, но аз не й обръщам внимание. Искам просто да изчезна, да върна времето назад и да започна вечерта наново.

Ако знаех как ще завърши всичко, никога нямаше да му позволя да ме целуне, нямаше да го поканя да влезе… нямаше…

— Ето къде си била! — чувам гласа на Сабин. Хваща ръката ми и ме изправя на крака. — Търсих те навсякъде. Ава се съгласи да остане още малко, за да гледа и на теб.

— Не искам да ми гледа — казвам кротко. Изричам го мило, за да не я засегна, но нямам никакво желание да минавам през това. Това, което искам, е да се кача в стаята си, да махна тази ужасна перука и да потъна в дълбок, лишен от сънища сън.

Но Сабин си е пийнала доста от празничния пунш и е прекалено замаяна, за да се вслуша в думите ми. Стиска ръката ми и ме повежда към кабинета си, където се е разположила Ава и чака.

— Здравей, Евър — усмихва ми се тя, когато сядам на стола срещу нея, хващам се за ръба на бюрото и чакам предадената ми от Сабин алкохолна енергия да се разсее.

— Не бързай. Първо се отпусни — кима ми приятелски тя.

Поглеждам към картите таро пред мен.

— Хм, нищо лично, но аз не искам да ми гледат — измърморвам, очите ми се спират на нейните за части от секундата, после продължават към прозореца.

— Тогава няма да ти гледам — свива рамене Ава, събира картите и ги размесва с обигран жест. — Какво ще кажеш да се направим, че ти гледам, за да ощастливим леля ти? Тя се тревожи за теб. Иска да знае дали се справя добре с новата си роля. Дали ти осигурява достатъчно свобода, или пък ти дава прекалено много.

Спира за миг, поглежда ме и пита:

— Ти как мислиш?

Свивам рамене и въртя очи. Това не може да се окачестви като пророчество, нали? Всеки знае, че леля се тревожи и за мен, и за своята роля на родител.

— Тя ще се омъжва — добавя Ава.

Сепвам се и очите ми се връщат на нейните.

— Е, няма да е днес — смее се тя. — Нито пък утре. Така че не се безпокой.

— Защо да се безпокоя? — намествам се нервно на стола гледам как цепи тестето наполовина, после нарежда картите в полукръг. — Аз искам Сабин да е щастлива и ако това ще помогне…

— Знам. Но ти преживя достатъчно промени тази година. И все още се бориш с последиците от тях, а това не е много лесно, нали? — вглежда се в мен тя.

Аз си замълчавам. Защо трябва да й отговарям? Да не би да е открила топлата вода с това? Животът на човека се променя непрекъснато и какво от това? Та нали смисълът му е в това да се променя? Да растеш, да се променяш и така нататък? Освен това не може да се каже, че Сабин е някаква загадка, нали? Тя не е сложна личност и всеки би могъл да разгадае тревогите й.

— Как се справяш с новата си дарба? — пита тя и обръща няколко карти с лицето нагоре. Другите остават скрити.

— Новата си какво? — взирам се в картите и се чудя къде точно го пише това.

— Със своята ясновидска дарба — усмихва се тя и кима, сякаш това е неоспорим факт.

— Не знам за какво говорите — стисвам устни, поглеждам към салона и виждам, че Майлс танцува с Ерик, Сабин — с приятеля си, а между тях, невиждана от никого, се носи Райли.

— В началото е трудно — кима ми тя. — Вярвай ми, знам със сигурност. Беше ужасно, когато разбрах, че баба умира. Видях я първа от всички. Дойде в стаята ми, застана до леглото и ми махна за сбогом. Тогава бях само на четири, така че можеш да си представиш как реагираха мама и татко, когато се втурнах в кухнята и им съобщих новината. Знам, че ме разбираш, защото и ти ги виждаш, нали?

Мълча и притискам длани една в друга, забила поглед в картите пред мен.

— Това те плаши, кара те да се чувстваш изолирана от другите. Но не бива да се поддаваш на тези чувства. Не бива да се криеш под разни качулки и да изтезаваш ушите си с онази музика, която дори не харесваш. Има начин да се справиш с това и аз с радост ще ти помогна. Повярвай ми, Евър, не бива да продължаваш да живееш така.

Хващам се за ръба на бюрото и се изправям. Краката ми треперят, стомахът ми започва да се бунтува. Тази жена е побъркана, щом нарича това, което имам, дарба. Знам отлично, че не е никаква дарба, че е наказание за всичко, което направих, всичко, което им причиних. Това е личното ми мъчение и аз трябва да живея с него, да бъда търпелива и да си нося кръста.

— Нямам никаква представа за какво говорите — успявам да кажа.

Тя кима кротко и плъзва една визитна картичка към мен.

— Когато си готова, можеш да ме намериш тук.

Вземам визитката само защото Сабин ни гледа от дъното на стаята, а и не искам да бъда груба. Поемам я в шепата си и гневно я смачквам на твърда топка.

— Свършихме ли? — питам през зъби, готова да избягам оттам.

— Само още нещо — спира ме тя и прибира тестето в кафява кожена кутия. — Тревожа се за малката ти сестричка. Мисля, че е време да се пренесе, не си ли съгласна?

Гледам я как си седи там най-самодоволно и прави разбор на живота ми, когато всъщност дори не ме познава, и стискам зъби, за да не се развикам.

— За ваша информация, Райли отдавна се е пренесла. Тя е мъртва — изсъсквам и хвърлям смачканата визитка на масата, без да ме интересува дали някой ме гледа.

Но тя отново се усмихва и казва:

— Мисля, че знаеш какво имам предвид.