Вечна

Деветнайсета глава

Сутринта, още докато завивам към паркинга, забелязвам, че Деймън не е там. Слизам от колата, слагам раницата на рамо и се подготвям за хаоса от енергии, звуци и цветове, който ме очаква.

Но щом стигам до класната стая, изведнъж замръзвам на място. Взирам се в зелената врата и нямам сили да протегна ръка и да я отворя. Понеже психическите ми способности изчезват напълно, когато Деймън е наблизо, единственото нещо, което мога да видя, е кошмарната картина, която скалъпвам набързо в главата си — Деймън седи на ръба на чина на Стейша, смее се, флиртува с нея и вади рози от всички възможни места, докато аз се опитвам да се провра между тях, за да си седна на мястото. Топлината на погледа му ме залива, когато очите му пробягват през мен, за да срещнат нейните.

Не, просто няма да го понеса! В никакъв случай. Защото Стейша е открито жестока, подла, ужасна и садистична. Не го пази в тайна, не се забулва в тайнственост, цялата й неприятна същност е на показ и тя се гордее с нея.

Докато аз съм обратната страна на медала — параноична, потайна, крия се под качулки и слънчеви очила и нося такова бреме на гърба си, че нищо при мен не може да бъде просто и ясно.

Протягам ръка към дръжката на вратата и се нахоквам наум: Това е смешно. Какво ще направиш — ще избягаш от училище? Нямаш друга една година и половина на разположение да се справяш със собствените си страхове и съмнения, затова хайде, ако обичаш, преглътни го и влез!

Но ръката ми се разтреперва, отказва да се подчини и вече съм готова да побягна назад, когато някой отваря вратата отвътре, прокашля се и пита:

— Какво, не можеш да я отвориш ли?

И завършва въпроса си наум с „шибана откачалка, такава!“.

Поемам дълбоко въздух, влизам вътре и веднага се спотаявам отзад на чина си. Чувствам се по-зле от всякога, вдигам плахо поглед и виждам, че Деймън го няма. Сега мога да продължа.

Доближавам масите за обяд и очите ми изследват всеки стол в търсене на Деймън. Не го откривам и се запътвам към нашата маса. Пристигам в минутата, когато се появява и Хевън.

— Шести ден и никаква вест от Еванжелин — казва вместо поздрав тя. Вади кутията с кекса, слага я на масата и сяда срещу мен.

— Разпита ли из анонимните? — настанява се Майлс до нас.

Хевън извърта очи.

— Нали затова са анонимни, глупако!

Той й отвръща в същия тон:

— Говорех за ментора й, умнице!

— Те се наричат спонсори. Да, вече я питах. Не я е чувала. Дрина казва, че преувеличавам и правя от мухата слон.

— Тя още ли е тук? — поглежда я Майлс.

Местя поглед от единия към другия, обезпокоена от тревогата в гласа му, и чакам да кажат още нещо. Защото всичко, свързано с Деймън и Дрина, е над ясновидските ми способности, а неизвестността възбужда любопитството ми.

— Да, Майлс, нали сега живее тук? Защо си заразпитвал? Това проблем ли е за теб? — присвива очи Хевън.

Майлс свива рамене и отпива от бутилката.

— Никакъв — казва на глас, но мислите му говорят друго. Жълтата му аура потъмнява, докато той търси думи да каже това, което иска, или по-скоро това, което не иска. — Само…

— Само какво — наежва се Хевън.

— Ами…

Гледам го напрегнато и се опитвам да му внуша: Кажи го, Майлс. Кажи й, че Дрина е арогантна кучка, която й влияе зле и ще й донесе само неприятности. Ти не си единственият, аз също го виждам, хайде, давай, кажи й, че новата й приятелка е ужасна!

Той се колебае. Думите са на върха на езика му и аз притаявам дъх, очаквайки изстрелването им в пространството. Но той поема дълбоко въздух, поклаща глава и казва:

— Няма значение.

Погледът ми отскача към Хевън, към почервенялото й от гняв лице и огнената й аура с пламтящи ръбове. Предвиждам ясно — бурята ще се разрази след три, две, едно…

— А, не! Такива да ги нямаме! Ако имаш да казваш нещо, просто го кажи! — избухва тя, готова да го изяде с поглед. Кексчето е забравено напълно, пръстите й барабанят по плота от фибростъкло. Майлс не отговаря и тя продължава още по-настървено: — Искам да ти кажа, Майлс, и на теб, Евър, че мълчанието ви не намалява с нищо вината ви пред мен.

Майлс ме поглежда въпросително, повдига вежди и чака. Разбирам, че трябва да кажа нещо, да изиграя възмущение и да попитам за какво точно трябва да се чувствам виновна. Но вече знам отговора. Виновна съм, защото не харесвам Дрина. Че не й вярвам. Че подушвам нещо гнило, дори зловещо около нея. И не си правя труда да крия подозренията си.

Тя поклаща огорчено глава и едва не изплюва думите в лицата ни:

— Та вие дори не я познавате! Нямате никакво право да я съдите. За ваше сведение, аз я харесвам. Много. И за краткото време, откакто съм с нея, мога смело да заявя, че тя ми е по-добра приятелка от вас двамата, взети заедно.

— Това не е вярно! — извиква Майлс и очите му светват гневно. — Това са пълни глупости…

— Съжалявам, Майлс, но това е самата истина. Да, вие се отнасяте добре с мен, споделяте с мен, но не ме разбирате. Двете с Дрина харесваме едни и същи неща, имаме еднакви интереси. Тя не се опитва тайно да ме промени, както правите вие. Харесва ме, каквато съм.

— Аха, затова ли промени тотално външния си вид? Защото те приема каквато си?

Хевън притваря очи, въздъхва дълбоко, после го сразява с поглед, докато си събира нещата.

— Майната ти, Майлс. Майната ви и на двамата.

— А сега, дами и господа, следва най-драматичният момент: грандиозното напускане на сцената — криви се Майлс, след това смръщва чело. — Ти да не полудя? Какво толкова направих? Само попитах още ли е тук. А ти го превърна в трагедия. Сядай там, успокой топката и ела на себе си!

Тя клати глава и стиска ръба на масата така силно, че пръстите й побеляват. Успявам да зърна, че малката татуировка е вече завършена, но все още изглежда зачервена и подута.

— Как се наричаше това? — кимам към мастиленосинята, захапала опашката си змия. Знам, че си имаше име и беше някакво митическо същество, но съм го забравила.

— Уроборос — потърква змията тя и аз съм готова да се закълна, че в същия миг раздвоеният й език помръдва.

— Какво означава?

— Древен алхимичен символ за вечен живот, създание, което не може да бъде унищожено. Безсмъртие… такива работи — осведомява ме Майлс.

Двете с Хелън го поглеждаме изненадано, но той само свива рамене.

— Какво, просто обичам да чета.

— Изглежда инфектирано — обръщам се отново към Хевън. — Не е зле да отидеш на лекар.

Казвам го и веднага разбирам, че съм допуснала грешка. Тя дърпа ръкава си надолу, аурата й отново лумва и започва да изпуска огнени искри.

— Много си е добре. Аз също съм добре. И знаете ли, извинявайте, но се забелязва от километър, че изобщо не ви пука и за Деймън. Може би затова вече не идва на училище. Изобщо, какво ви става?

Майлс забива поглед в миникомпютъра си, а аз се смъквам на пейката. Едва не влизам под масата и си казвам, че може би Хевън има основание да ни пита. Тя поклаща ядосано глава, грабва кутията с кекса си и ни напуска.

— Би ли ми обяснила какво се случи? — пита Майлс, докато следи с поглед слалома й из лабиринта от маси. Хевън спринтира, сякаш е на състезание.

Аз мълча, не мога да се отърся от образа на змията на китката й, особено от онзи момент, когато извъртя глава и втренчи красивите си студени очи право в мен.

Стигам до колата си и виждам Деймън, облегнат на неговата. Гледа към мен и ми се усмихва.

— Как беше в училище? — приближава и отваря вратата на миатата ми.

Свивам рамене и хвърлям учебниците отзад.

— О, значи още ми се сърдиш. — Застава до мен и въпреки че не ме докосва, усещам излъчващата се от него топлина.

— Не се сърдя — мърморя и отварям вратата.

— Е, това е истинско облекчение. Защото направих резервация за двама и щом всичко е наред, се надявам да дойдеш с мен.

Обръщам се към него, погледът ми пробягва по тъмните дънки, обувките и пухкавия черен пуловер, който, като го гледам, няма начин да е от друго, освен от кашмир. Чудя се как успява да се поддържа винаги в отлична форма.

Той сваля очилата и слушалките от ушите ми и ги слага в жабката.

— Повярвай ми, нямаш никаква нужда от тези защити — казва, дърпа качулката от главата ми, хваща ме за ръката и ме повежда към своята кола.

— Къде отиваме? — питам, колкото да кажа нещо и сядам на мястото до шофьора, безсилна да откажа, жадна за гласа му. — И би ли ми казал кога ще си напиша домашните? Насъбрал се е цял тон за наваксване.

Деймън сяда зад волана и се обръща към мен.

— Успокой се. Ще успееш да ги направиш по-късно. Обещавам.

— Колко по-късно?

Поглъщам с очи всяка извивка на лицето му с поглед и се питам, дали някога ще свикна с невероятната му красота, с топлината, която струи от погледа му, и способността му да говори, без да казва нищо.

Той ме поглежда нежно и пали колата, без да завърта стартера.

— Ще си бъдеш вкъщи преди полунощ, честна дума. Сега си сложи колана. Потегляме.

Деймън кара бързо. Много бързо. Така че когато спира на паркинга и оставя колата на пиколото, имам чувството, че са минали само няколко минути.

— Къде сме? — оглеждам любопитно зелената сграда пред нас и знака с надпис „Източен вход“. — Източен вход на какво?

— Предполагам, че това ще обясни всичко — засмива се той и ме притиска към себе си, когато четири породисти коня минават покрай нас, водени от своите треньори, следвани от жокей в красив жакет в розово и зелено, тънки бели панталони и кални черни обувки.

— Ние сме на хиподрума! — зяпвам от изненада. Както и с „Дисниленд“, това е последното място, за което бих се сетила.

— Не просто хиподрум, а хиподрума „Санта Моника“ — кима той. — Един от най-хубавите. Хайде, имаме резервация в „Победителя“ за три и петнайсет.

— За какво? — шашвам се аз.

— Спокойно, това е ресторант — усмихва се той. — Хайде по-бързо. Не искам да изпусна старта.

— Не е ли незаконно? — питам, съзнавайки, че звуча като лицемерна набожна крава, но той е толкова дързък и своеволен и до такава степен не зачита правилата, че…

— Храненето в ресторант е напълно законно — казва с усмивка, но усещам, че търпението му се изчерпва.

— Не става дума за хранене, а за залагане, хазарт или както там го наричате, знаеш много добре.

Но той се засмива и клати глава.

— Това са конни надбягвания, не бой с петли. Хайде.

Хваща ръката ми и ме повежда към открития асансьор.

— Но не трябва ли да си на двайсет и една?

— Не, на осемнайсет — измърморва разсеяно той, минава зад мен и натиска копчето за петия етаж.

— Добре, осемнайсет. А аз съм на шестнайсет и половина.

Той се навежда и ме докосва с устни.

— Правилата могат да се заобикалят, дори да се нарушават. Това е единственият начин човек да се позабавлява малко. Хайде, ела.

И ме повежда по коридора към голямо помещение, декорирано във всички нюанси на зеленото. Спира на входа и поздравява метр д отела като стар приятел.

— О, господин Огъст, радвам се да ви видя. Масата ви е готова. Моля, следвайте ме.

Деймън ми прави път и ние тръгваме през пълния с двойки салон. Виждам сами мъже, няколко женски компании, един баща със сина си — в целия ресторант няма нито едно свободно място. Най-после спираме до една маса, точно до прозореца, откъдето се открива великолепна гледка към пистата и зелените хълмове отвъд.

— Тони ще вземе поръчката ви след секунда. Да донеса ли шампанско, господин Огъст?

Деймън ме поглежда въпросително, после поклаща глава и се изчервява леко:

— Не, не днес.

— Разбирам. Предупреждавам ви, че остават пет минути до старта.

— Шампанско? — вдигам вежди, когато метрдотелът се отдалечава, но той свива рамене и разлиства програмата на гонките.

— Какво мислиш за Испанска муха? — поглежда ме и веднага уточнява със смях. — Става дума за кон, не за афродизиак.

Но аз съм така завладяна от атмосферата наоколо, че не отговарям. Очите ми шарят из помещението, не искат да пропуснат нищо. Салонът е огромен и въпреки това едва не се пръска по шевовете от народ. По средата на седмицата, по средата на деня дори. Всички тези хора са избягали от задълженията си, за да залагат. Един цял свят, за който не съм имала и най-малка представа. И не мога да не се запитам дали Деймън не прекарва всяка свободна минута тук.

— Какво ще кажеш, да заложим ли от твое име? — поглежда ме той и прави серия от отметки върху своя лист.

Поклащам отрицателно глава.

— Дори не знам как се прави.

— Мога да те запозная с всички подробности за конете и жокеите. Но понеже нямаме много време, защо не погледнеш списъка и не ми кажеш какво чувстваш? На мен винаги ми помага.

Слага пред мен списъка със състезаващите се коне, аз минавам по редовете и с изненада установявам, че три от имената ми говорят нещо, дори се подреждат на първо, второ и трето място.

— Ами, да речем, че Испанска муха победи, Акапулко излезе на второ място, а Синът на Буда застане на трето? — казвам, без никаква представа откъде ми изникна това в ума, но съм абсолютно убедена, че ще стане точно така.

— Да махнем Лъки и да сложим Буда на негово място — мърмори си под носа той, докато записва нещо. — И колко искаш да заложиш? Минимумът е два долара, но за максимума нямаш никакво ограничение.

— Два е добре — губя изведнъж увереността си и ми е жал, ако стане така, че съдържанието на портмонето ми остане тук.

— Сигурна ли си? — пита малко разочаровано той.

Кимам утвърдително.

— Доверявам се на интуицията ти, затова ще заложа пет. Не, нека ги направим десет.

— Не, не залагай десет. — Стисвам устни. — Имам предвид, че просто ги избрах от списъка, без да знам защо.

— Сега ще разберем. — Става от масата той, а аз се пресягам за портфейла си. Но той ме спира с жест: — Ще ми ги върнеш, когато спечелиш. Отивам да заложа. Ако дойде сервитьорът, поръчай каквото искаш.

— Ти какво искаш за себе си? — извиквам след него, но Деймън се движи толкова бързо, че гласът ми не успява да го догони.

През това време конете вече чакат пред вратичките си. Чува се изстрел и те се втурват навън от боксовете. Стрелкат се напред като тъмна мъгла, завиват към пистата и поемат в галоп към финиша. Скачам от мястото си и следя тримата си фаворити, които се борят за надмощие и пресичат финала в посочения от мен ред. И изведнъж се виждам да подскачам и крещя от радост.

— Божичко, спечелихме! Спечелихме! — обръщам се сияеща към Деймън, който се навежда и ме целува по бузата.

— Винаги ли е така вълнуващо? — любопитствам, но не изпускам от поглед Испанска муха, който пристъпва гордо в отредения за победителя кръг и стоически изтърпява венеца на главата си, за да бъде сниман за утрешния бюлетин.

— Винаги — кима Деймън. — Но все пак нищо не може да се сравни с първата голяма победа. Това не се забравя.

— О, не съм сигурна, че ще е толкова голяма — отвръщам, ядосана, че не се доверих на дарбата си и не увеличих залога.

— Сега ще ти кажа колко точно… — смръщва чело той и започва да пресмята наум. — Понеже заложи два, печалбата ти е някъде към осем.

— Осем долара? — измърморвам разочаровано.

— Осем хиляди — избухва в смях Деймън. — Или по-точно осем хиляди, осемдесет долара и шейсет цента. Спечели тройно, защото посочи не само кой е победителят, но направи прогноза и за другите две места.

— И всичко това само за два долара? — възкликвам и изведнъж разбирам защо той има постоянна маса тук.

Деймън кима и се наслаждава на изумлението ми.

— Ами ти? Какво спечели? И ти ли заложи на същото?

— Така се случи, че загубих — усмихва се той. — И загубих много. Полакомих се и заложих на суперфекта, което означава да направиш прогноза за първите четири места, но онова пони ме прецака. Не се тревожи, ще компенсирам загубата на следващата гонка.

И не само я компенсира, но я удесеторява. Защото когато отиваме на гишето след осмата, последна гонка, Деймън прибира адски много пари. Успял е да спечели и супер петицата, което означава, че е познал мястото на всичките пет коня в съответната последователност. И понеже се оказва, че е единственият познал през последните няколко дни, в джоба му влязоха петстотин трийсет и шест хиляди долара и четирийсет и един цента. И всичко това само срещу десет долара залог.

— Е, какво ще кажеш за надбягванията? — Хваща ръката ми той и ме повежда навън.

— Сега разбирам защо те няма в училище. Вълнението от уроците едва ли може да се сравни с това.

Засмивам се, все още възбудена от успеха си и от факта, че най-после намерих приложение на странната си ясновидска дарба.

— Ела, искам да ти купя нещо по случай голямата победа — повежда ме към магазина за подаръци той.

— Не, няма нужда… — започвам, но той ми стиска ръката и допира устни до ухото ми:

— Но аз искам. И мисля, че мога да си го позволя. При едно условие обаче.

Поглеждам го объркано.

— Без никакви блузки с качулки — засмива се Деймън и погалва косата ми. — Всичко друго, но не и това.

Обикаляме магазина, спорим на шега кое да изберем — жокейска шапка, статуя на кон или огромна подкова, за да си я окача на стената над леглото. В крайна сметка се спираме на сребърна гривна с инкрустирани кристали във форма на конска глава. Но само след като се уверявам, че кристалите са наистина кристали, а не диаманти. Диамантите са прекалено скъпи, независимо колко пари спечели току-що моето момче.

— Така ще съм сигурен, че никога няма да забравиш този ден, независимо от това, което стане между нас — казва той, когато излизаме навън.

Докато чакаме пиколото да докара колата, Деймън слага гривната на ръката ми.

— Не е възможно да го забравя — вдигам поглед към него.

Той не отговаря, качва се в колата и докато сядам, забелязвам в погледа му толкова много мъка, че се моля мълчаливо, ако някога забравя нещо от този ден, да са именно очите му.

За жалост изминаваме обратния път дори по-бързо, отколкото на идване, и когато спираме пред дома, осъзнавам, че не искам този ден да свършва.

— Погледни часовника — сочи Деймън към циферблата на таблото си. — Малко преди полунощ, точно както ти обещах.

Когато се навежда да ме целуне, аз отвръщам на целувката му с такъв ентусиазъм, че едва не го катурвам върху себе си.

— Ще ме поканиш ли вътре? — погалва с устни врата и ямката под брадичката ми той.

За своя собствена изненада го отблъсквам и казвам „не“, не само защото Сабин си е дошла и имам много домашни, но защото чувствам, че трябва да забавя топката и да не се давам толкова лесно.

— Ще се видим в училище — казвам и изскачам от колата, преди да му дам възможност да ме разубеди. — Спомняш ли си Бей Вю? Онази гимназия, където си учил преди?

Той извърта очи и въздъхва шумно.

— Пак ли ще ровиш из миналото ми? Училището е толкова скучно. Просто не знам как се справяш.

— Как се справям ли? — Поглеждам към къщата и забелязвам Сабин на един от прозорците. Явно разбира, че е видяна, защото веднага изчезва от поста си. — Предполагам, че по същия начин, както и ти. Нали знаеш, сутрин ставаш, обличаш се и тръгваш. И ако положиш малко усилия, докато си там, научаваш някои неща.

В секундата, когато го казвам, разбирам, че това е пълна лъжа. Защото за цялата година не съм научила нищичко. Трудно е да научиш нещо, когато на практика знаеш всичко. Но нямам никакво намерение да споделям тази истина с него.

— Сигурно има и по-приятен начин — изпъшква той, поглежда ме и аз виждам нямата молба в очите му.

— Ами има един начин. Да кръшкаш от време на време или направо да зарежеш напълно училището. Но не и ако искаш да отидеш в колеж и да постигнеш нещо в живота.

Още лъжи. Защото след няколко успешни залагания като днешното мога да си живея царски и без образование. Дори повече от царски.

— Добре — засмива се той. — Ще играем по твоите правила. Засега. До утре, Евър.

И преди да съм стигнала до входната врата, той вече е изчезнал.