Вечна

Първа глава

— Познай кой е?

Топлината е на Хевън, с влажни, лепкави длани, притиснали силно бузите ми. Усещам как потъмнелият ръб на пръстена й във формата на череп оставя черна следа по кожата ми. Въпреки че очите ми са покрити от ръцете й, аз знам, че боядисаната й в черно коса днес е разделена по средата, а прилепналата по тялото и блуза от твърда изкуствена материя е закопчана до врата, както го изисква училищният правилник. Чисто новата й черна сатенена пола, която стига до земята, има малка дупка долу при подгъва, защото я е застъпила с върха на страхотните си ботуши „Док Мартин“. Знам още, че днес очите й изглеждат златни, но това е така, защото е сложила жълти контактни лещи.

Знам също, че баща й не е заминал „по бизнес“, както е обявил вкъщи, че личният треньор на майка й е повече „личен“, отколкото „треньор“, и че малкият й брат е счупил наскоро изчезналото й CD, но го е страх да си признае.

Знам го не защото съм шпионирала или следила някого, или някой ми го е казал. Знам го, защото съм медиум.

— Бързо! Познай! Звънецът ще удари всеки момент — казва тя с дрезгав и леко пресипнал глас, сякаш пуши по кутия на ден, въпреки че е опитвала цигара само веднъж.

Аз го усуквам, измислям си последната личност, с която Хевън би искала да я сбъркат.

— Ти си Хилари Дъф!

— Пфу, опитай пак! — ръмжи тя и ме притиска още по-силно, без да знае, че не е необходимо да видя, за да позная.

— Сетих се! Госпожа Мерилин Менсън.

Тя се засмива, пуска ме, облизва палеца си и се опитва да изтрие черната татуировка, оставена на лявата ми буза от ръба на пръстена й. Аз вдигам ръка и я плясвам, не защото си мисля, че слюнката й може да ме зарази (защото знам, че е здрава), а защото не искам да ме докосва отново. Докосването е прекалено разкриващо и изтощително за мен, затова се опитвам да го избягвам на всяка цена.

Тя хваща качулката на суичъра ми и я надява на главата ми. Поглежда към слушалките в ушите ми и пита:

— Какво слушаш?

Бъркам в тайния джоб с айпода и виждам как очите й изскачат от орбитите.

— Какво по… — объркано започва тя. — Имам предвид, не може ли да го пуснеш по-силно? И кои са тези?

Слагам айпода между нас, за да можем и двете да слушаме крясъците на Сид Винъс за анархията в Обединеното кралство. Всъщност нямам представа дали Сид е за анархията, или е против нея. Знам само, че вика достатъчно силно, за да притъпи прекалено изострените ми сетива.

— Групата е „Секс Пистълс“ — казвам, изключвам айпода и го връщам в тайния джоб.

— Учудвам се, че изобщо успя да ме чуеш при този шум — усмихва се тя и става, защото в същото време звънецът бие.

Свивам рамене. Нямам нужда да слушам, за да чуя. Обаче нямам намерение да я светвам по въпроса. Казвам й само, че ще се видим на обяд, и тръгвам към класната стая. Пресичам училищния двор, но се свивам изплашено, когато усещам двамата хулигани, които се промъкват зад нея, настъпват края на полата й, а тя едва не пада. Тя запазва равновесие, обръща се, прави знака на злото (окей, не е знакът на злото, а нещо, което тя си измисли и го нарече така) и впива в тях жълтите си очи. Те моментално дават на заден ход и я оставят на мира. Изпускам въздишка на облекчение и влизам в клас, сигурна, че след малко енергията от нейното докосване ще изчезне.

Тръгвам към мястото си в дъното на стаята, прескачам чантата на Стейша Милър, която я слага нарочно на пътя ми, с надеждата да се спъна поне веднъж в нея. Правя се, че не чувам ежедневната й серенада от „Смотаняяячкаааа“, която и днес не пропуска да изпее под носа си. Сядам, вадя от чантата книгата, тетрадката и химикалката, слагам слушалката в ухото си и покривам глава с качулката. Оставям чантата на празното място до мен и чакам господин Робинс да се появи.

Господин Робинс винаги закъснява. Причината е в малкото сребърно плоско шишенце, което обича да надига през междучасията. Но то е само защото неговата съпруга непрекъснато го навиква, дъщеря му го мисли за мижитурка, а той мрази живота си.

Научих всичко това още през първия ми ден в това училище, когато ръката ми случайно докосна неговата, докато му връчвах отпускното си от другото училище. Затова сега, ако трябва да му давам нещо, просто го оставям на ръба на бюрото.

Затварям очи и чакам. Пръстите ми пропълзяват под суичъра, изключват ревящия Сид Вишъс и превъртат на нещо по-кротко и успокояващо. Онези крясъци не ми трябват сега, когато съм в клас. Предполагам, че сравнително малкото на брой ученици в стаята в сравнение с тълпата на двора някак си успяват да уталожат кипналата в мен психическа енергия.

Искам да ви изясня, че невинаги съм била откачалка. Доскоро бях съвсем нормално момиче. От онези, които не пропускат училищните забави и си имат свои идоли, чиято съдба следят по страниците на звездните списания. Бях толкова суетна относно дългата си руса коса, че никога не бих си помислила да я връзвам на конска опашка и да я крия под голяма качулка. Имах мама, татко, сестричка, на име Райли, и красив жълт лабрадор, когото наричахме Жълтурко. Живеех в голяма къща, в добър квартал, в Юджийн, щата Орегон. Бях известна сред съучениците си, бях щастлива, нямах търпение да започне учебната година и спортното първенство, защото за пръв път бях избрана в отбора на мажоретките. Животът ми беше съвършен. Може това, последното, да ви звучи като клише, но колкото и да е нелепо, си беше самата истина.

Но всичко това за мен и моя предишен живот го помня смътно. Защото най-силният ми спомен е свързан с момента на катастрофата и как умирам.

Имах нещо, което наричат ПБС, или преживяване близко до смъртта. Само че грешат, защото, повярвайте ми, в тая работа няма „близко“ преживяване. Помня, че двете със сестра ми си седяхме на задната седалка на джипа на татко. Главата на Жълтурко беше в скута на Райли, а опашката му ме потупваше лекичко по крака. Следващото, което си спомням, е как целият багаж се разхвърча във въздуха, колата се удари в нещо, а аз наблюдавах всичко това отстрани.

Лежах на поляната до пътя и гледах смачканата ламарина, изпочупените стъкла, откъснатите врати и джипа, застинал в смъртоносна прегръдка с един бор. Опитвах се да разбера какво става и се молех мълчаливо и другите да са успели да излязат навреме от джипа. Изведнъж чух познат лай и погледнах надолу по пътя. Видях ги всичките бавно да се отдалечават. Жълтурко беше най-отпред, сякаш ги предвождаше.

Тръгнах след тях. Отначало се затичах, опитах се да ги настигна, но постепенно забавих ход и изостанах. Изведнъж ми се прииска да побродя още малко из това широко и дъхаво поле, осеяно с пулсиращи от живот дървета и цветя, чиито листенца потръпваха нежно и ме омайваха. Но всичко наоколо беше толкова ярко и като че обвито в блестяща мъгла, че аз затворих очи, за да се предпазя от непоносимата светлина.

Обещах си да постоя там само миг. После щях да се върна и да ги намеря. Но когато най-после отворих очи, успях да ги зърна съвсем за малко, тъкмо преминаваха през един мост, усмихваха ми се и ми махаха с ръка. След секунда всички изчезнаха.

Аз се паникьосах и се заоглеждах трескаво наоколо. Разтичах се, но всичко ми изглеждаше едно и също — горещо, бяло, искрящо, блестящо, красиво, глупаво и покрито в мъгла. Строполих се на земята. Кожата ми настръхна от студ, а тялото ми се сгърчи. Започнах да плача, да пищя, да ругая, да моля и да давам обещания, които знаех, че няма да спазя.

Изведнъж чух някой да казва: „Вечна? Това ли е името ти? Отвори очите си и ме погледни.“

И аз отново изплувах от мрака. Върнах се там, където всичко беше мъка, страдание и пареща мокра болка в челото ми. Погледнах човека, който се бе навел над мен, взрях се в тъмните му очи и прошепнах: „Да, аз съм Вечна. Моето име е Евър.“ После отново потънах в небитието.