Вечна

Единайсета глава

Хелоуин е само след няколко дни, а аз все още не съм довършила костюма си. Хевън ще се гримира като вампир (Бррр!). Майлс ще бъде пират, и то едва след като го разубедих да се явява като Мадона от силиконовия й период, а за себе си няма да издавам каква ще бъда. Обаче страхотната ми идея се оказа прекалено амбициозна и аз вече губя вяра, че ще успея.

Трябва да призная, че се изненадах, когато разбрах, че Сабин е готова да направи парти за празника. Изненадата ми идва отчасти от факта, че според мен тя не се интересува много от такива работи, но главно, защото си мислех, че и двете ще предпочетем да минем с не повече от двама–трима гости. Оказа се обаче, че тя е много по-популярна, отколкото съм си представяла, и набързо нахвърли списък от две и половина колонки с поканени гости, докато моят е просто трогателно малък. В него са имената на двамата ми приятели, като съм предвидила и предполагаемите им половинки.

И така, Сабин нае фирма за кетъринг, за храната и напитките, а аз натоварих Майлс с аудио и видеотехниката (което означава, че ще прехвърли от айпода си някаква музика и ще вземе под наем няколко филми на ужасите) и помолих Хевън да осигури от нейните малки кексчета. Така че двете с Райли останахме единствените членове на комисията по декорацията. Сабин ми връчи каталог, кредитна карта и няколко конкретни инструкции, като „дай воля на въображението“, и двете със сестра ми прекарахме последните два следобеда отдадени на задачата да трансформираме обичайния вид на модерна семейна къща в зловещ, криещ в себе си много и страшни тайни замък. И това, че бяхме заети с толкова сериозни неща, ни помогна да спрем за малко с караниците.

— Трябва да се облечеш като русалка — съветва ме Райли.

— Или като участничка в онова реалити шоу, за децата от Ориндж Каунти.

— Ох, не ми казвай, че още го гледаш! — отвръщам, докато балансирам върху подвижната стълба, за да опъна още една гадна и лепкава паяжина на тавана.

— Недей да обвиняваш мен — поклаща глава тя, пресяга се и вади от мукавената кутия кабела с вълшебните лампички.

— Искаш ли да се сменим? — пита и ми показва оплетения кабел. — Глупаво е да се катериш нагоре–надолу по стълбата, след като аз мога да се издигна и да свърша работата за минута.

Клатя глава и свивам вежди. Сигурно ще бъде много по-лесно, но аз упорито се преструвам, че животът ми е съвсем нормален.

— И като каква ще се облечеш?

— Не питай — отрязвам я аз, закачам паяжината в ъгъла на стаята и бързо слизам от стълбата, за да видя ефекта от работата си. — Щом ти имаш тайни, тогава и аз ще имам.

— Не е честно — скръства сърдито ръце сестра ми и се цупи по оня начин, който винаги й отваря вратите при татко и никога при мама.

— Споко, ще ме видиш на партито — казвам, вземам светещия в тъмнозелено скелет и оправям оплетените му крайници.

— Това значи ли, че съм поканена? — блесват очите й, а гласът й изтънява като на малко дете.

— Че мога ли да те спра? — засмивам се и окачвам господин Скелет до вратата, за да може да приветства всеки новодошъл.

— Гаджето ти ще дойде ли?

Свивам устни и въздъхвам.

— Виж, нямам никакво гадже — изричам го рязко, отегчена от играта още преди да е започнала.

— Извинявай, ама аз не съм идиот — намусва се тя. — Не съм забравила великия дебат за блузките. Но нищо, все ще успея да се запозная някога с него или по-точно, да го видя, защото не вярвам, че ти ще пожелаеш да ме представиш. И ако се замислиш, сама ще видиш колко е подло от твоя страна. Имам предвид факта, че не може да ме види, което не означава…

— Ох, престани, той не е поканен, разбра ли? — извиквам и осъзнавам, че преди да се усетя, съм паднала в капана й.

— Ха! — Райли ме поглежда с големите си очи, веждите й се повдигат, а устните й потръпват от удоволствие. — Знаех си!

Започва да се смее, захвърля кабела с лампичките и подскача весело, върти се във въздуха, рита от смях и ме сочи с пръст.

— Знаех си, знаех си, знаех си! — запява с цяло гърло, свива ръка в юмрук, удря във въздуха като победител и завършва с един пирует. — Хей, знаех си!

Затварям очи и се смъмрям, че така глупаво паднах в тъпия й капан.

— Нищо не знаеш — поглеждам я с яд. — Не ми е гадже, ясно ли ти е? Той… е просто нов в училището и в началото си мислех, че е сладък, но после, като разбрах колко е фалшив, ами… да кажем, че приключих с него. Вече не ми се вижда толкова сладък. Честно, всичко беше за не повече от десет минути, и то само защото не виждам нищо по-добро на хоризонта. И не само аз се хванах на номерата му. Майлс и Хевън едва не се хванаха гуша за гуша заради него. Така че защо не престанеш да размахваш тоя юмрук и да подскачаш като луда и не се захванеш за работа?

Но още преди да свърша тирадата, усещам, че говоря прекалено отбранително, за да ми повярва. Както и да е, вече съм го казала, не мога да го върна обратно. Затова се обръщам и се опитвам да не й обръщам внимание, а тя продължава да се рее из въздуха и да си припява: „Да, да, да! Знаех си, да!“

Вечерта на Хелоуин къщата изглежда невероятно. С Райли опънахме паяжини по всички прозорци и ъгли, а в средата им сложихме големи паяци от вида „черната вдовица“. На тавана окачихме черни гумени прилепи и разхвърлихме окървавени части от човешки тела (изкуствени, разбира се) из стаите. Сложихме кристална топка до един механизиран гарван с очи, които светят и се въртят, докато грачи: „Ще съжалявате за това! Га–а–а! Ще съжалявате!“ Облякохме няколко зомбита в покрити с кръв дрипи (също от магазина) и ги разположихме там, където човек най-малко очаква да ги срещне. Сложихме два димящи казана със забъркани от вещиците отрови (всъщност само сух лед и вода) на входа и във вестибюла и разхвърлихме навсякъде скелети, мумии, черни котки и плъхове (да, те също са изкуствени, но въпреки това са противни и страшни). И още — готически фигури, ковчези, черни свещи и черепи. Не забравихме и задния двор. Украсихме го с тиквени фенери, със светещи в синьо кристални топки и мигащи светлини. Ох, да, отпред на поляната поставихме фигурата на Жетварката в човешки размери.

— Как изглеждам? — пита Райли и оглежда за кой ли път покритите си с виолетови мидени черупки гърди и червената коса, докато размахва царствено блестящата си метално зелена рибена опашка.

— Като Малката русалка на „Дисни“ — отговарям и продължавам да пудря лицето си, докато побелява напълно. Това, за което мисля сега, е как да се откача от нея, за да облека костюма си. Искам този път да се опитам аз да я изненадам, ей така, за разнообразие.

— Приемам го като комплимент — радва се тя.

— Би трябвало.

Приглаждам косата си и я прибирам с фиби. Подготвям я за огромната руса перука.

— И какъв ти е костюмът? — впива тя настойчив поглед в мен. — Няма ли най-после да ми кажеш? Очакването просто ме убива. — Казва го и се хваща за корема, за да демонстрира смях. Залюлява се напред–назад и толкова се вживява, че едва не пада от леглото. Райли обича да си прави шеги със смъртта. И очаква да се изплаша до припадък. Но те предизвикват у мен само леко подръпване.

Игнорирам шегата й и се обръщам към нея:

— Направи ми една услуга. Слез долу, виж костюма на Сабин и ми кажи дали не си е сложила онзи голям гумен нос с косматата брадавица на върха. Казах й, че костюмът й е страхотен, но да забрави за носа. Мъжете не си падат по такива гадости.

— Ама тя има ли си мъж? — изненадва се сестра ми.

— Не, и няма да си намери, ако сложи това чудо на носа си.

Тя слиза от леглото и се запътва към вратата. Рибешката й опашка се поклаща плавно след нея.

— Но не вдигай шум и не я плаши, чу ли? — викам след нея, докато тя се измъква през затворената врата на стаята, без да си прави труда да натиска дръжката.

И да ви кажа, въпреки че съм била свидетел на това поне трилион пъти, все още не съм свикнала с гледката.

Бързам към гардероба и взимам скритата на дъното му торба. Вадя красивата черна рокля с ниско квадратно деколте, три четвърти прави ръкави и суперстегнато боди, като онова, което Мария–Антоанета е носела на маскения бал (поне така е облечена във филма). След кратка схватка с ципа на гърба, слагам високата си платиненоруса перука (може и да съм руса, но никога не мога да повдигна толкова нависоко собствената си коса, затова реших, че трябва да си я купя), слагам яркочервено червило, пристягам кадифено черно домино на очите си и добавям дълги обици с изкуствени диаманти. Заставам напълно облечена пред огледалото и започвам да се въртя и да позирам. Лъскавата черна рокля лети около мен и аз не мога да не се усмихна на чудесния ефект.

Райли влиза отново и, разбира се, ме вижда, но започва невъзмутимо:

— Всичко е наред, най-после. Имам предвид, че първо сложи носа, после го махна, после пак го надяна, отиде да огледа профила си и го махна за пореден път. Кълна се, трябваше да употребя цялата си воля, за да не го грабна от носа й и да го метна през прозореца! — Сяда на бюрото ми и започва бавно да се върти, като използва края на опашката си като витло. — Бъди спокойна. В крайна сметка го остави до мивката в банята. В този момент се появи някакъв мъж, тръгнал да оглежда декорацията. Тя се впусна в дълъг разговор за това каква чудесна работа си свършила ти с тая украса и как не може да повярва, че си направила всичко сама, и как дрън–дрън… — чумери се Райли. — Ти наистина си доволна от това, нали? Да припишеш заслугите от нашата работа само на себе си.

Спира да се върти и ме оглежда с дълъг преценяващ поглед.

— Значи, Мария–Антоанета — казва най-накрая и продължава огледа си. — Никога нямаше да се досетя. Нямах представа, че си падаш по пастите.

— За твое сведение тя никога не е казвала онова за хляба и пастите. Това си е чисто злословие на жълтата преса от онова време. Не бива да го вярваш — казвам разсеяно, неспособна да откъсна поглед от образа си в огледалото. Продължавам да се въртя насам-натам, проверявам отблизо грима, потупвам перуката и заповядвам на всичко по мен да си стои, където съм го фиксирала. Но когато хващам образа на Райли, нещо във вида й ме кара да спра и да отида при нея.

— Хей, добре ли си?

Тя затваря очи и прехапва устни. Поклаща леко глава и казва:

— Само ни погледни! Ти си облечена като момиче кралица с трагична съдба, а аз бих направила всичко, за да бъда просто момиче.

Протягам ръка към нея, но пръстите ми не усещат нищо. Толкова съм свикнала да я гледам около себе си, че понякога забравям, че не е истинска, че вече не е част от този свят, че никога няма да порасне и никога няма да отпразнува тринайсетия си рожден ден. Припомням си, че вината за това е моя, и усещам, че ми става зле.

— Райли, аз…

Но тя поклаща глава и помахва с опашка.

— Не се тревожи — усмихва ми се и изплува от стола зад бюрото. — Хайде, готова ли си да посрещаме гости?

Хевън дойде с нейната пристрастена приятелка донор, Еванжелин, която (каква изненада!) също е облечена като вампир. Майлс доведе Ерик, негов приятел от класа по актьорско майсторство, който изглежда доста симпатичен под черната си маска на Зоро и под шапката.

— Не мога да повярвам, че не си поканила Деймън — започва Хевън, без да си прави труда да поздрави. Цупи ми се цяла седмица, след като разбра, че името му не е в списъка на поканените.

Въртя очи и въздишам, опитвайки се да й подскажа очевидното, без да й обяснявам отново, че той просто ни заряза. Стана постоянно присъствие не само на масата за обяд на Стейша, но и на чина й. Прекарваше времето си, като вадеше рози от всички възможни места от нея, а неговата „Жена с жълта коса“ започна подозрително да прилича на нея.

Извинявайте, ама не е говорил с мен вече две седмици въпреки червените лалета, мистериозната бележка и онзи поглед, който си разменихме веднъж.

— Така или иначе, той нямаше да дойде — казвам накрая с надеждата, че няма да забележи издайническите нотки в гласа ми. — Сигурна съм, че сега е някъде със Стейша, с червенокосата или…

Поклащам глава и млъквам.

— Какво, червенокоса ли? Значи има и червенокоса? — пробожда ме с поглед тя.

Свивам рамене и не отговарям. Защото голата истина, е, че той може да бъде с всяка. Всичко, което знам е, че не е тук, с мен.

— Трябва да го видиш — обръща се тя към Еванжелин. — Страхотен е! Красив като филмова звезда, секси като рокзвезда и… знаеш ли, дори прави фокуси.

И въздъхва замечтано.

Еванжелин вдига вежди.

— Изглежда като взет от приказките. Но никой не е съвършен.

— Но Деймън е. Жалко, че не можеш да се увериш сама — хвърля ми тя още един сърдит поглед, докато пръстите й си играят с високата яка от черно кадифе около врата й. — Но ако случайно се запознаеш с него, не забравяй, че си е мой. Заплюла съм си го още преди да си чула за него.

Оглеждам черната аура на Еванжелин, мрежестия й чорапогащник, късите черни панталонки и тениската на дупки и разбирам, че няма никакво намерение да дава подобни обещания, още по-малко да ги спазва.

— Знаеш ли, мога да ти дам дълги кучешки зъби и малко фалшива кръв за врата и тогава и трите ще сме вампирки — предлага ми Хевън.

Горката, умът й се люшка напред–назад, в един момент иска да ми е приятелка, а в следващия е убедена, че съм най-големият й враг.

Но аз клатя глава и ги упътвам към другия край на стаята с надеждата скоро да си намери нова тема за разговор и да забрави за Деймън.

Сабин разговаря с приятелите си. Хевън и Еванжелин слагат тайно алкохол в сока си. Майлс и Ерик танцуват, а Райли си играе с камшика на Ерик, люлее кожения му връх напред–назад и се оглежда, за да се увери, че никой не я забелязва. И тъкмо когато се приготвям да й дам сигнал, да й кажа, че ако мисли да се размотава тук, е по-добре да си стои кротко, на вратата се звъни и двете се спускаме да я отворим.

И въпреки че достигам първа, забравям напълно да злорадствам, защото пред мен е Деймън. В едната си ръка държи цветя, а в другата — шапка със златна карфица. Косата му е прибрана в хваната на тила опашка. Обичайните му черни дрехи са заменени със снежнобяла риза и сако със златни копчета. Надолу е сложил нещо, което напомня на бричове и плътен чорапогащник. Картинката завършва с островърхи, отдавна излезли от мода, черни обувки. И докато си представям как Майлс ще се изяде от завист заради костюма, изведнъж разбирам като кого се е облякъл и оставам без дъх.

— Граф Ферсен — едва успявам да промълвя.

— Мария! — усмихва се той и ми се покланя ниско като истински граф.

— Но… това беше тайна… и ти дори не беше поканен — прошепвам и надничам над рамото му, търсейки с поглед Стейша, червенокосата или поредната звезда, защото не е възможно да е дошъл заради мен.

Но той се усмихва мило, подава ми цветята и казва:

— Значи е щастливо съвпадение.

Преглъщам тежко, завъртам се и го повеждам по коридора, през дневните, гостните и кабинета на леля. Бузите ми пламтят и сърцето ми бие така силно, че ме е страх да не изхвръкне от гърдите ми. Питам се как е възможно това. Търся някакво логично обяснение за появата му в костюма на моята идеална половинка.

— Олеле, Деймън е тук! — изписква Хевън, размахва ръце и лицето й светва. Е, доколкото може да светне едно вампирско лице с кило пудра, два огромни кучешки зъба и кофа кръв по себе си. Но когато осъзнава, че е облечен като граф Аксел Ферсен, тайният, но не чак толкова таен любовник на Мария–Антоанета, пламъчето в очите й угасва и тя впива в мен обвиняващ поглед.

— И кога го планирахте? — пита и тръгва към нас, опитвайки се да изглежда спокойна, повече заради Деймън, отколкото заради мен.

— Нищо не сме планирали — обаждам се и се моля да ми повярва, въпреки че знам, че няма, защото съвпадението е толкова невероятно, че самата аз започвам да се съмнявам. Връщам се назад в спомените си и се чудя дали не съм се издала по някакъв начин, макар да съм сигурна, че не съм.

— Чиста случайност — казва Деймън и слага ръка на кръста ми. И макар че я задържа там само за секунда, цялото ми тяло тръпне дълго след това.

— Ти трябва да си Деймън — промъква се зад него Еванжелин и прокарва пръсти по гънките на ризата му. — Мислех, че Хевън преувеличава, но сега е очевидно, че те е описала точно.

Засмива се и пита:

— И като кого си се облякъл?

— Като граф Ферсен — отбелязва с леден тон Хевън и ме изпепелява с поглед.

— Този пък кой е? — прави учудена физиономия Еванжелин, сваля шапката му и я слага на главата си, усмихва му се изкусително под нея, после го хваща за ръката и го отвежда нанякъде.

В мига, когато изчезват от погледите ни, Хевън се обръща към мен:

— Не мога да повярвам, че ми причиняваш това — изфучава като фурия и ръцете й се свиват в юмруци. Но видът й е нищо в сравнение с ужасните мисли, които изпълват главата й. — Знаеш много добре колко го харесвам. Аз ти се доверих, вярвах ти!

— Хевън, кълна ти се, че не сме го планирали. Това е просто някакво шантаво съвпадение. Дори не знам какво прави тук.

Знаеш много добре, че не съм го и канила — опитвам се да я убедя, но знам, че е безполезно. Тя вече е решила. — Между другото, не знам дали забелязваш, но твоята добра приятелка Еванжелин вече повдига крак. Виж сама.

Хевън поглежда към другия край на стаята, но бързо връща поглед върху мен.

— Тя го прави с всеки и не бих казала, че е заплаха. За разлика от теб.

Поемам дълбоко въздух, призовавам на помощ цялото си търпение и се опитвам да не се разсмея, когато Райли застава до нея и започва да имитира всяка нейна дума и движение. Наистина е смешно, но не му е времето сега.

— Виж — прекъсвам Хевън и я гледам право в очите. — Аз не го харесвам. Как да те убедя в това? Кажи ми какво да направя, за да се увериш?

Тя тръсва нервно глава и отвръща поглед от мен, а вратът й потъва между раменете. Мислите й стават още по-мрачни, когато пренасочва целия гняв към себе си.

— Спри — казва отпаднало и започва да мига, за да спре сълзите. — Не казвай нищо. Ако те харесва, значи те харесва и аз не мога да направя нищо повече. Ти нямаш вина, че си умна, хубава и момчетата те харесват повече от мен. Особено когато свалиш качулката.

Поглежда ме, опитва се да се засмее, но не се получава.

— Стига, стига, правиш от мухата слон — опитвам се с всички сили да я убедя, а да убедя и себе си. — Разбери, единственото нещо, което ме свързва с Деймън, е общият ни вкус към исторически филми и костюми. Така е, кълна ти се!

Усмихвам се с надеждата да изглеждам по-истинска, отколкото се чувствам.

Тя поглежда към Еванжелин, която е взела камшика на Зоро и демонстрира своеобразен начин на ползване, после се обръща към мен и казва тихо:

— Само ми направи една услуга.

Кимам, готова на всичко, само да сложа край на това.

— Спри да ме лъжеш. Просто не мога да го понеса.

Проследявам я с поглед, докато се отдалечава, после се обръщам към Райли, която подскача безгрижно и крещи:

— Това парти е най-хубавото в целия ти живот. Драма. Интрига. Ревност. И за малко — женски бой. Толкова съм доволна. Не бих го изпуснала за нищо на света.

И тъкмо да й кажа да си затваря устата, си спомням, че съм единствената, която я чува и вижда. Сигурно бих изглеждала доста странно, ако започна да говоря на въздуха. На вратата отново се звъни и въпреки рибята опашка, която пляска след нея, този път тя е първа.

— Боже мой! — отваря уста жената на прага, загледана някъде между мен и Райли.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — питам я, отбелязвайки си, че не е облечена като за Хелоуин, освен ако калифорнийското спортно облекло не се числи към този вид.

Тя премества към мен кафявите си очи и се усмихва:

— Съжалявам, че закъснях, но знаете какъв е трафикът по това време.

И кима към Райли, сякаш я вижда.

— Вие сигурно сте приятелка на Сабине? — питам и си внушавам, че гледа към Райли, защото сигурно има някакъв нервен тик. Странно, въпреки че има хубава виолетова аура, не успявам да разчета мислите й.

— Аз съм Ава. Сабин ме нае.

— А, сигурно сте от кетъринга — оглеждам я и не мога да си обясня защо е облечена с блуза без ръкави, тесни дънки и ниски обувки, вместо с бяла риза и черни панталони като останалите си колежки.

Но тя се засмива и маха с ръка на Райли, която се крие зад мен, стиснала роклята ми, както правеше с мама, когато се срамуваше от някого.

— Аз съм медиум — казва тя, отмята дългата кестенява коса от лицето си и се навежда към Райли. — И виждам, че тук криеш една малка приятелка.