Вечна

Осемнайсета глава

Прибирам се от училище и заварвам Деймън да ме чака на стъпалата. Усмивката му прогонва всички облаци от небето и аз забравям за всичките си съмнения.

— Как премина през охраната на алеята? — питам изненадано, защото съм повече от сигурна, че не съм го канила и не съм съобщавала на портиера за него.

— Личният чар и скъпата кола вършат чудеса. — Става от стъпалото той, изтупва дизайнерските си дънки и влиза след мен вкъщи. — Как мина денят ти?

Не отговарям. Притеснена съм, защото в момента нарушавам най-важното си правило — никога не кани непознати у дома — нищо, че този непознат може да се нарече мое гадже.

— Както обикновено — отвръщам след дълга пауза. — Заместничката на господин Робинс се закле повече да не стъпва в училище.

Поглеждам го в очакване да пусне някаква шега по темата и виждам, че не ме слуша. Кима с глава, но мислите му са някъде другаде, защото погледът му се рее в далечината.

Отивам в кухнята, надниквам в хладилника и питам:

— Ами ти? Какво прави цял ден?

Отварям бутилка с минерална вода и му предлагам. Той отказва с жест и отпива от неговата бутилка, пълна със странна червена течност.

— Направих си разходка с колата, после малко сърф, после чаках да удари последният звънец, за да те видя отново.

— Знаеш ли, можеше просто да дойдеш на училище. Тогава нямаше да се налага да чакаш звънеца.

— Ще се опитам да си спомня съвета ти утре — усмихва се той.

Облягам се на плота и въртя капачката на бутилката ту насам, ту натам, изнервена от мисълта, че съм сама с него в тази огромна къща. В главата ми напират стотици въпроси, но не знам откъде да започна.

— Искаш ли да отидем при басейна? — казвам накрая с надеждата, че свежият въздух и отвореното пространство ще ме успокоят.

Но той поклаща глава и взема ръката ми в своята.

— Предпочитам да се кача горе и да разгледам стаята ти.

— Откъде знаеш, че е горе? — поглеждам го изненадано.

Той отвръща на погледа ми с усмивка.

— Не са ли винаги на втория етаж?

Кимам и се замислям. Колебая се между желанието си да позволя онова да се случи и учтивия отказ. Но когато той докосва ръката ми и казва: „Хайде, кълна се, че няма да те ухапя“, се предавам. Оставям се на чаровната му усмивка и на приканващата топлина на пръстите му и го повеждам нагоре, като се моля тайничко Райли да не е там.

Но щом стъпваме на последното стъпало, тя изскача от кабинета ми и изписква:

— Ох, извинявай, много извинявай, не исках да… о–па!

Заковава се на място при вида на Деймън до мен и започва да мести големите си като фризби очи от мен на него и обратно.

Но аз продължавам към стаята, все едно че не съм я видяла. Надявам се да прояви деликатност и да изчезне оттук. Да дойде по-късно. Много по-късно.

— Да не си оставила телевизора включен, поглежда в кабинета ми Деймън, но аз не му отговарям. Следя с поглед Райли, която се промъква зад гърба му, оглежда го от горе до долу и вдига палци в знак на одобрение.

И въпреки че я моля с поглед да се махне, тя се разполага на дивана и качва крака върху коленете му.

Втурвам се в банята, бясна, че не схваща ситуацията и продължава да си седи най-нахално там. Знам, че е само въпрос на време да направи нещо идиотско, което няма да мога да обясня. Свалям блузата си и се захващам с обичайното — мия си зъбите с едната ръка, с другата слагам дезодорант, плюя пастата в мивката и оглеждам ефекта в огледалото. После пускам косата си, слагам на устните малко балсам, капвам няколко капки парфюм и бягам обратно в стаята. Откривам, че Райли е все още там и наднича в ушите му.

— Ела да ти покажа гледката от балкона. Великолепна е — предлагам в желанието си да го откъсна от Райли.

Но той клати глава.

— По-късно — казва и потупва мястото до себе си на дивана, като кара Райли да подскочи и да се залее от смях.

Стоя на тръни, не знам какво да правя, докато Деймън седи съвсем спокойно, без да подозира какво става около него. Мисли си, че е сам на дивана, и няма представа, че гъделът зад ушите, пробождането в коляното и вятърът по врата му са работа на моята сестра.

— Ох, забравих си водата в банята — казвам, като натъртвам думите и я поглеждам многозначително. После се обръщам с надеждата да ме последва, ако знае кое е добро за нея.

Но Деймън става и казва учтиво:

— Позволи на мен.

Тръгва към банята, като маневрира успешно между дивана, масата и Райли. Ловко избягва люлеещите й се крака и всички остават невредими.

Райли ме поглежда стреснато, аз също и изведнъж тя изчезва.

— Ето, всичко е наред. — Хвърля ми бутилката Деймън и минава спокойно през мястото, което само преди минута беше минирано от краката й.

Вижда обърканото ми изражение и се усмихва въпросително.

— Какво има?

Поклащам глава и се заглеждам в телевизора, като си казвам няколко пъти, че това е просто съвпадение. Че не е възможно той да я вижда.

— Ще ми обясниш ли как го правиш?

Двамата сме се излегнали на люлеещия се диван. Току-що сме се справили с цяла пица от големите. Всъщност я излапах аз, понеже Деймън си хапна малко — като фотомодел, а не като здраво мускулесто момче. Нали знаете как ядат фотомоделите? Щип–щип — рови из чинията, поема с върха на езика си трошичка, но основно набляга на своята червена напитка.

— Какво правя? — мърка той, обвил плътно ръцете си около мен и сложил брадичка на рамото ми.

— Всичко. Никога не учиш, а отговаряш безгрешно на всички въпроси, после вадиш четката от джоба си и рисуваш картина на Пикасо малко по-добре от самия Пикасо. Моля те, кажи ми, че поне в спорта си зле. Че координацията ти куца. Моля те!

— Добре де, признавам, че не съм добър в бейзбола — притиска устни до ухото ми той. — Но съм футболист от световна класа и много добър сърфист, ако мога сам да се похваля.

— Ами в музиката? Може би нямаш слух?

— Дай ми китара и ще ти изсвиря, каквото пожелаеш. Или пиано, или цигулка, или саксофон.

— Тогава какво. Хайде де, всеки си има слаби места. Кажи ми кое е твоето.

— Защо ти е да знаеш? — Притегля ме по-близо до себе си той. — Защо искаш да разрушиш илюзията за моето съвършенство?

— Защото мразя да се чувствам тромава и нищожна до теб. Аз съм посредствена в толкова много области, че ми се ще да знам, че и ти имаш някъде пробойна. Хайде, кажи ми, това ще ме накара да се почувствам по-добре.

— Ти не си посредствена — казва той и въпреки че носът му е заровен в косата ми, гласът му е съвсем сериозен.

Но аз не се предавам, имам нужда от нещо, за което да се захвана, нещо, което да ми даде възможност да погледна на него като на човешко същество, а не като на господин Съвършенство.

— Само едно нещо, моля те. Ако трябва — излъжи, ще бъде в името на добрата кауза „Повдигане на самочувствието на Евър“.

Опитвам се да се обърна към него, но той ме притиска в прегръдките си и ме принуждава да остана с гръб, целува връхчето на ухото ми и прошепва:

— Наистина ли искаш да знаеш?

Кимам с разтуптяно сърце. Кръвта пулсира във вените ми.

— Не ме бива в любовта.

Заглеждам се в градината и трескаво мисля какво ли значи това. Желанието ми беше да сподели с мен слабостите си, но не мислех, че ще стане толкова сериозно.

— Ъ–ъ, искаш ли да се изясниш? — засмивам се нервно, без да съм сигурна, че наистина искам да чуя обясненията му. Страхувам се, че всичко това може да има нещо общо с Дрина — тема, която старателно избягвам.

Той се притиска в мен, дъхът му изгаря кожата ми. Остава така толкова дълго, че се чудя дали някога ще заговори.

— Всичко завършва по един начин… трагично — прошепва с нежелание и замлъква. Отказва да навлезе в подробности.

— Но ти си само на седемнайсет — освобождавам се от прегръдката му и го поглеждам в очите.

Той свива рамене.

— И колко трагедии си преживял за това време?

Но вместо отговор той отново ме обръща с гръб към себе си, притиска устни в ухото ми и предлага:

— Хайде да поплуваме.

Още едно доказателство за съвършенството на Деймън — в колата си има бански гащета.

— Нали сме в Калифорния, човек не знае кога ще му потрябват — хвърля ми закачлива усмивка от ръба на басейна той. — Имам и водолазен костюм. Да го вадя ли?

— Не знам. — Влизам във водата откъм дълбокия край и топлата пара ме обгръща като воал. — Ела и прецени сам.

Деймън застава до самия ръб и се прави, че топи палеца на крака си.

— Няма какво да опитваш, направо скачай! — викам от водата.

— Мога ли да се гмурна?

— Можеш да цопнеш по корем, със салто, както искаш — засмивам се аз и зяпвам от удивление, когато ми демонстрира най-съвършената дъга и скоро се озовава до мен.

— Супер е — отмята коса назад, мократа му кожа проблясва на следобедното слънце, а по миглите му искрят малки капчици вода. И тъкмо когато си мисля, че ще ме целуне, той се гмурка под водата и се отдалечава.

Поемам дълбоко въздух, преглъщам гордостта си и се спускам след него.

— Много по-добре. — Задържа ме в прегръдките си той, когато спираме, за да си поемем въздух.

— Защо? Мислиш, че е дълбоко за мен? — питам, защото усещам, че върховете на пръстите ми едва успяват да докоснат дъното.

Поглеждам към бялата си кожа на фона на белите бикини от банския ми и се опитвам да прикрия разочарованието си, когато сравнявам всичко с неговото изваяно тяло с лек бронзов загар.

— Огромна промяна в сравнение с качулките и дънките — засмива се той. Стисвам устни и не знам какво да отговоря. — Но предполагам, че правиш, каквото трябва да правиш, нали?

Думите му ме карат да се вгледам в него. Нещо в начина, по който го каза… сякаш знае нещо повече, сякаш разбира защо се обличам така.

— Явно се предпазваш от гнева на Стейша и Онър — усмихва се той. — Те не обичат конкуренцията.

Прибира ми косата зад ушите и прокарва нежно ръка по лицето ми.

— Конкурентки ли сме наистина? — питам замислено и бързо прехвърлям през ума си флирта му със Стейша, белите рози, разправията между нас двете днес в училище и заплахата, която знам със сигурност, че ще се опита да изпълни.

Той се взира в мен и не сваля погледа си дълго, толкова дълго, че настроението ми се скапва и бързам да се оттегля към другия край на басейна.

— Евър, ти нямаш никаква конкуренция — казва накрая и протяга ръка към мен, но аз потапям глава във водата. Плувам до отсрещния край и излизам. Обръщам се и започвам да говоря бързо, защото знам, че щом ме приближи, ще си изгубя мисълта.

— Откъде мога да знам, когато ти мениш толкова често поведението си? — почти крещя разтреперано. Усещам, че цялата се треса от нерви, а ми се ще да спра, да си позволя да изживея една романтичка вечер, да се насладя на щастието си. Но едно гласче в главата ми нашепва, че всичко това трябва най-после да бъде изречено, независимо от последствията. — В един миг ме гледаш, както ме гледаш сега, а в следващия си погълнат изцяло от Стейша.

Стискам устни и гледам изпод вежди как излиза от водата и тръгва към мен мокър, сияещ, прекрасен. И дъхът ми отново спира.

— Евър, аз… — запъва се, затваря очи и въздъхва. После прави още една крачка към мен.

— Никога не съм имал за цел да те засегна. Никога, повярвай ми!

Слага ръце на раменете ми и ме насочва така, че очите ми да се срещнат с неговите. Отначало се дърпам, но накрая се предавам, поглеждам го и чакам да продължи.

— Никога не съм правил нищо, с цел да те заболи. Съжалявам, ако ти се струва, че си играя с чувствата ти. Казах ти, че не ме бива много в тия работи.

Заравя пръсти в мократа ми коса и вади оттам едно червено лале.

Обхождам с поглед силните му рамене, мускулите на гърдите и ръцете му. Няма ръкави, където може да се скрие цветето, нито джобове. Само бански гащета, прилепнали плътно към стегнатото му тяло, осеяно с бисерни капчици вода. Тогава откъде се взе това глупаво лале?

— Как го правиш? — питам и задържам дъха си, за да чуя отговора. Глупаво, понеже дишането не пречи на слуха ми.

— Какво правя? — слага той ръце на кръста ми и ме притегля към себе си.

— Лалетата, розите, всичко — прошепвам и се опитвам да не обръщам внимание на ръцете му върху кожата ми и приятното чувство за топлина, сънливост и лека омая.

— Това е магия — усмихва се той.

Отдръпвам се, грабвам хавлията и я увивам около кръста си.

— Защо не можеш никога да бъдеш сериозен? — цупя устни и тайничко се питам в какво съм се замесила и дали има начин да избягам от него.

— Аз съм сериозен — отвръща Деймън, навлича тениската си и взема оставените на масичката ключове от колата.

Потръпвам от допира на влажната хавлия и гледам мълчаливо как тръгва към вратата, маха ми през рамо и казва:

— Сабин си е вкъщи.

След което се слива с вечерния мрак.